fbpx

Едно от най-неприятните изживявания за всеки родител е детето му да изпитва неразположение и болка. Особено когато децата са малки и дори не могат да кажат какво им е, тревогата у възрастните е огромна и всеки родител иска да получи адекватен медицински съвет веднага.

Всички сме виждали постовете на уплашени майки в социалните мрежи, които снимат обриви по кожата на детето си, описват симптоми и търсят съвет от другите родители.

Това е не само нередно, но понякога и опасно, тъй като мненията са десетки, а съветите в тях – абсолютно различни. Нуждата от бърза консултация обаче е разбираема – понякога децата вдигат висока температура буквално за минути например, а лекарят е далече, и
това кара майките да търсят помощ от други родители онлайн.

Помощта обаче може да дойде и от много по-адекватно място – платформата за телемедицина Healee например е изключително удобно решение за получаване на бърз медицински съвет, при това – от смартфона, докато си стоите вкъщи.

Мобилната апликация обединява над 1500 лекари в повече от 50 специалности, а единственото, което е необходимо да направите, за да я ползвате, е да се регистрирате.

Healee обединява лекари, работещи в големи болници из цялата страна, които предлагат консултация онлайн, включително и с видео разговор. Функционалностите включват запазване на медицински данни (кръвно налягане, пулс, температура и т.н.), файлове с лабораторни изследвания, снимки и документи, изследвания и други.

Най-търсената функционалност обаче е опцията за видео консултация със специалист. Тя е идеален вариант за случаи, в които трябва да опишете или покажете конкретен симптом (обрив например), или когато се налага лекарят да проведе по-обстоен разговор с пациента, за да даде оценка на състоянието и препоръка за лечение.

Наскоро пък над 120 лекари се обединиха в платформата, за да дават и консултации на пациенти с положителен Covid-19 тест и леки симптоми, което също е ценна възможност за всички, които имат симптоми, но не искат да се редят на опашка при личния лекар. Една
видеоконсултация в такъв случай би спестила и време, и допълнителни рискове за здравето.

Търсенето на специалист в Healee е лесно – бутонът Попитай води към списък с множество специалности, а след избиране на конкретна, се показват и всички специалисти, предлагащи консултация. Всеки лекар присъства в апликацията със снимка и кратко описание на професионалния му път – от колко години практикува съответната специалност, къде е завършил и какви допълнителни квалификации има. Рейтингът на лекаря и мненията от пациенти също е удачен начин за избор на специалист, към когото
да адресирате оплакванията си.

Когато изберете специалист, отидете на опцията Задай въпрос и, след като предплатите таксата за консултация, ще имате възможност да опишете всичко, което ви интересува. Можете да определите и в какъв интервал от време искате да получите отговор, като
повечето специалисти отговарят почти веднага – в зависимост от натовареността им в момента, разбира се.

Консултацията в Healee e изключително лесна и удобна възможност да получите навременен и професионален съвет особено в моменти, когато физическото посещение при лекар е невъзможно или не е препоръчително. Лекарят може да ви предложи да направите и реален преглед в първия удобен за това момент, както и да ви назначи допълнителни изследвания.

Healee е български стартъп, основан от хората, стартирали Телерик и други големи български технологични и медицински компании. Тя е водеща платформа за телемедицина и онлайн медицински консултации в България, но е използвана и във Великобритания, САЩ, Австралия и др. Технологията на приложението е на световно ниво, напълно защитена, сигурна и лесна за употреба, и най-важното – тя осигурява достъп до изключителни български медицински специалисти буквално с един клик.

Днес ни гостува Алена Илчева с разказ за своето скоростно раждане. Всички ѝ обясняват, че нещо се е объркала и не е вярно, че наистина ражда и това, дето иска да умре от болка на равни интервали, не били контракции. Докато не става ясно, че има 10 минути да довтасат всички, дето трябва да присъстват, щото то бебето всъщност никого няма да чака. Вижте нейната история и споделете как мина вашето раждане.

******

Има неща, които хората без деца никога няма да могат да разберат. Като например: как е възможно две напълно непознати жени в първия им петминутен разговор спонтанно да започнат да споделят най-интимните подробности от раждането? Къде, по дяволите, изчезват всички наскоро родили приятелки и защо вече не си вдигат телефона? Каква е тази възмутителна мания по кърменето на обществено място? И, разбира се, още много други...

А аз бях бременна до ушите в началото на девети месец и дори и не подозирах, че отговорите на тези въпроси ще ме сполетят съвсем скоро. В 38 седмица отидох при акушер-гинеколожката си за последния преглед, така известен като „вагиналния“ или „обръсни-се-ако-можеш“. Тъй като вече бях полупингвин–полужена, поклащаща се неритмично по софийските улици, последното нещо, което исках да чуя от гинеколожката ми, беше: „Тц, никакво разкритие. Плацентата също още не е готова. Няма да раждаш скоро, направо си вървиш към доволно преносване.

Майка ми ме била преносила и съм се била родила 53 см и 5.200 кг. Ужасяващо преживяване, което тя сподели с мен едва малко преди да вляза в деветия месец. Както се случва със старите травми, когато един път камъчето се отприщи, потокът не може да спре. И майка ми започна да разказва на всички – на мъжа ми, на продавачите в детските магазини, на касиерките, как и внук ѝ ще бъде огромно бебе.

За да се спася от предполагаемото раждане на вече завършил първокласник, още на същия ден последвах съветите на акушер-гинеколожката срещу преносване. „Качвай стълби“ – и аз долазих като бременен гущер до петия етаж на блока и обратно. „Яж ананас“ – и после се дотърколих до магазина за ананас. Пак по неин съвет – разхлабително и масаж на корема, който трябваше да правя всяка вечер.

И който щях да правя, ако ми оставаха въобще някакви вечери до раждането. В 3 през нощта ми изтекоха водите. Събудих мъжа ми, теглих един душ и звъннах на акушер-гинеколожката. На сутринта мъжът ми щеше да ходи на погребение на баба си в Карнобат (велика баба, почина на 95 години и до последно беше първа на хорото!). И двамата искахме да се наспим, та не беше подходящо баш в този момент да се залетя да раждам. Лекарката каза, че надали с това никакво разкритие родовата дейност щяла да тръгне сама... но хайде, за всеки случай, да минем през Шейново, пък там да видят.

Отидохме в Шейново, небезизвестният 15 кабинет, „госпожо, нямате разкритие“, „госпожо, водите не са ви изтекли“, „госпожо, сигурна ли сте, че не сте се напишкала?“. „Госпожо, имате ли контракции?“ – „Да.“ – „Не, нямате.. ОК, не съм раждала досега и може наистина да съм идиот, затова се доверих се на преценката на опита. Пратиха мъжа ми да си ходи, съблякоха ме, след малко върнаха мъжа ми от вкъщи, че да ми вземе дрехите, и ме качиха за „изчакване“ на втори етаж в стаята на друга жена, лежаща за задържане. Да си поспя до 6, когато пак щели да ме прегледат. Милата женица в стаята ми. Скоро започнаха зверските контракции. Толкова ми беше неудобно, но нямах избор, излязох да се разхождам и да викам в коридора. Виках си, къпах се, броих си крачките, ядох шоколад, една чистачка ме галеше по главата (същата след час ми се озъби да не съм ѝ се пречкала)... Към 6:00 се прибрах чинно в стаята, за да чакам да ме прегледат. Съкилийничката ми лежеше за задържане от пет дни вече. Когато телефонът ѝ звънна, чух единствено реакцията ѝ: „Ми да, тая вика, щото ще ражда. Тва ми е петата родилка в стаята откакто съм тук, мило, не мога повече.“.

Планът беше мъжът ми да присъства на раждането. В плана също така акушер-гинеколожката ми щеше да ме изражда и щеше да взима стволови клетки, за които аз щях да съм донесла сет. Към 7 сутринта нищо от тези неща не беше на лице и още не бяха дошли да ме прегледат. Гинеколожката ми звънна да пита как съм, чу ме да крещя, скара ми се, каза ми да не се вживявам толкова и че това са само подготвителни контракции. ЕБАСИ, ако това бяха подготвителните, какво щях да правя след още десетина часа, когато започнат истинските! Наредих да мъжа ми да тръгва към Карнобат (щото нали имам още, ехеее, часове и дни до напъните) и чинно продължих да си скимтя от болка, колкото се може по-тихичко. Към 7:30 най-сетне дойдоха да ме прегледат. Спомням си, че на магарето събрах сили да се направя на умна:

– Моля ви, кажете, че имам четири сантиметра разкритие, че да слагаме упойка.
– К'ви четири сантиметра, к'ва упойка, имаш 10 минути до раждането.
– Ама...
– Няма „ама“. Звъни на когото трябва да звъниш, че нямаш много време.

Звъннах първо на гинеколожката, била в задръстването на Софийския. Специално се била помотала у тях да изчака да загрее бойлера, че били спрели топлата вода, нали ги знаеш как я спират по никое време, да си тегли един душ и да дойде с чиста коса.

Звъня на мъжа ми, след половин час можел да е при мен. „Коте, нямаш половин час.“, успявам да изстена.

Звъня на мацката със стволовите клетки, с която всъщност имах среща след няколко часа. И така трима човека, идващи от различни краища на София, трима човека, от които ми зависеше раждането, се оказват всички в задръсването на Софийски без изглед скоро да са при мен. А аз съм на магарето и се опитвам да не напъвам, за да ги изчакам.

Първо влезе мъжът ми с акушерска маска, престилка и шапка, целият потен, защото бил тичал. После влезе гинеколожката абсолютно същия ансамбъл, с безупречно измита и нагласена коса. Най-накрая от коридора се дочу, че сетът за стволови клетки е пристигнал. А пред мен върволица от различни акушерки, които ми принасят документи за подписване, вратата към коридора зее и една тълпа с родилки, други акушерки, чистачки, доктори и случайни минувачи по коридорите на Шейново, гледат сеира. Общо взето „ден на отворените врати“ в най-буквалния смисъл – моите централно срещу техните. Отдалеч дочух някакъв лекар, търсещ обяснение с невярващ тон: „Първо раждане? Толкова бързо? Без разкритие? Без окситоцин? Я не ме занасяйте, бе, дайте истинската епикриза.“.

И някъде от съвсем близо: „Напъваааай!“. Напъвам. „Напъваааай!“. Напъвам. „Напъваааай!“ Аз крещя; гинеколожката крещи; телефонът ми не спира да звъни; клиенти ме търсят по важни въпроси; мъжът ми – пред припадък – едвам ми държи ръката, а всички зрители на сценката чакат сюблимния момент с притаен дъх.

В полунесвяст изревах, че не мога повече и да ме оставят на мира. Не помня дали завърших с „тъпаци такива“ или беше само наум. А то главата на бебето вече стърчала...

В 9:05 се роди синът ни – здрав и съвсем нормален на ръст и тегло. Към 9:15 майка ми звъннала на мъжа ми да изкаже съболезнования за кончината на баба му с приготвена реч, която продължила докъм 9:25, когато той успял да я прекъсне и да ѝ съобщи, че и тя, на свой ред, е станала баба. Към 9:30 вече била постнала новината във фейса.

И точно от този момент невидимата врата на черната дупка, в която някакси бяха потънали всички мои познати с деца, се отвори завинаги. Започнаха честитки, смс-и, съобщения в Messanger, във Viber, в Skype и в WhatsApp от онези, които с години бяха изчезнали в забвение. Нескончаеми съвети за кърмене, за повиване, за забелване и за възпитание. А аз престанах да отговарям на обажданията.

Сега, два месеца по-късно, съвсем комфортно споделям на непознати в парка какво е било раждането ми. Зарязвам разговори по средата, когато бебето се разплаче, и забравям да си отговарям на съобщенията. Вълнувам се от кърмене, изцеждане, колички и ваксини. А акушер-гинеколожката ми още разказвала на бъдещи родилки за онова спортно раждане, огласило цяло Шейново.

Понякога хората около нас не си дават сметка за нещата, които ни казват (дори и да е добронамерено), и че дори и да са прави, или в казаното да има смисъл, то все пак е можело да ни бъде спестено, или пък да ни бъде поднесено по друг начин. Наша читателка, която пожела да остане анонимна, сега ни ни разказва за един такъв случай.

**************

На паркинга на хипермаркета сме, опитвам се да напъхам гладните, уморени, изтерзани деца в колата. Покрай нас минава една възрастна жена, поглежда децата и ми казва: „Радвай им се, докато са още малки! Много бързо ще пораснат!“

Борейки се с луксацията на лакътната става в опит да закопчая колана на бебешкото столче, я погледнах и се усмихнах с онази запазена изразителна усмивка, която казва: „Бих искала да ви прегърна. С въженце. Около вратлето.“ 

Да, точно това исках да й кажа, защото.... беше права. Времето наистина НЕ Е наше и няма бряг, и ни влече, и си минава, а ние много искаме да се радваме на децата, докато са малки, НО НЕ УСПЯВАМЕ.

НЕ УСПЯВАМЕ, защото отглеждането на малки деца невинаги е забавление, песен и стих. Има и такива моменти, да, когато децата са истинска благословия. Моменти като този, когато по-големият ми син сложи малката си ръчичка върху моята сапунена мокра ръка, докато миех чинии, за да ме дръпне да си играя с него на Лего. Моменти, в които с двете деца се сгушваме на дивана и гледаме детски филм. Моментите сутрин, когато двете деца ме поздравяват с „Добро утро“, всеки по своя си начин.

Но през по-голямата част от времето отглеждането на деца не е най-страхотното нещо на света. Уморително е, изтощително, дразнещо понякога, задачките около децата просто нямат край. А фактът, че не се наслаждавам на всеки момент, пълен с бебешко ако, всяка наклепана с конфитюр детска блуза и всяка сутрин на недоспало вдървено тяло... направо ме изпълва с паника. Защото всичко това се случва ужасно бързо и децата изведнъж се оказват пораснали, с косми под мишниците и орлови нокти на краката.

Дните на детството на децата се изнизват през пръстите ми по-бързо от пясък и аз съм наясно, че не оценявам и не се наслаждавам на всеки момент, уважаема госпожо от паркинга, затова няма нужда да ми напомняте. Нощем, когато погледна детските им личица, как спят спокойно и дълбоко, сърцето ми се изпълва с любов и топлина...и съжаление. Съжаление, че днес е можело да се забавляваме повече, да правим повече неща заедно, да споделяме повече моменти. Сигурно някой ден чувството на вина и съжаление ще отмине и когато съм стара и сбръчкана, ще прокарам пръсти през боядисаната си в синьо коса и ще си кажа: „Радвах се на всеки момент, когато децата бяха малки. Толкова бързо пораснаха.“

Но отсега обещавам едно нещо. Никога няма да спра до непозната жена на паркинга и да ѝ кажа да се наслаждава на всеки момент. Ще ѝ кажа, че детството свършва бързо, че моментите отминават бързо.

Ще ѝ кажа, че да отглеждаш малки деца е трудно. Ще ѝ кажа, че няма нищо лошо в това да плаче. Да си покрещи. Че е нормално и няма нищо лошо да се чувства разнебитена в 5 вечерта, когато децата са ѝ се качили на главата. Ще ѝ кажа да си поеме въздух. Да се скрие за няколко минути в банята, ако има нужда от минутка самота и спокойствие. Ще ѝ кажа, че единственият начин е да се смее на лудницата, каквато представлява животът ѝ. И бих ѝ казала да целува по-често на бебето крачетата, не защото ще порасне бързо и неусетно, а защото това ще ѝ донесе момент на радост и щастие в иначе откачения ѝ, хаотичен ден.

 Автор на стиха е Миряна Башева

Едно от нещата, които Майко Мила наистина, ама НАИСТИНА смята за много досадна част от всекидневието, е чистенето. Намираме го за труд, който никога не се отплаща – на следващия ден, особено след прохождането на детето, по пода отново има котешки косми, човешки косми, трохи, натрошени солети, макарони, а зад огромния и тежък диван - съсухрени маслини, които котката някога подло е откраднала от масата, както и някой и друг сбръчкан фъстък, останал от Нова година.

Не ни разбирайте погрешно – разбира се, че чистим, но не сме от жените, на които тази дейност им доставя удоволствие и които изпадат в стрес, ако не са пуснали прахосмукачка два дни. В нашите къщи прахосмукачките стоят затворени в някой тъмен гардероб, като онези злобни джуджета от приказките на Братя Грим, и излизат на дефиле горе-долу един път седмично. За това време, естествено, се е натрупало достатъчно за чистене, което още повече ни изнервя и задълбочава усещането за безкрайна и тежка досада. Разбира се, ако се чисти ВСЕКИ ДЕН, нещата няма да са толкова зле, но, честно – кой нормален човек иска да сглобява и управлява прахосмукачки на всеки 24 часа? Ние със сигурност не искаме.

Затова приехме повече от радушно идеята да тестваме нещо, което звучи като да има потенциала да ни отърве завинаги от тази ужасна тегоба. iRobot Roomba 616 e робот с размерите на средно голяма купа за салата, с копче по средата, който е създаден да изпитва удоволствие от чистенето (ето, само изкуствен интелект може да изпита удоволствие от това!). Според описанието, трябва да можеш да го пуснеш на пода и да му пожелаеш приятен ден, а ти да се изнесеш да правиш по-приятни работи.

Майко Мила се сдоби с това чудо на технологията (защото ние сме старомодни в това отношение и още се мъчим с античните прахосмукачки с тръби, които падат, и кабели, в които се спъваш и се чудиш къде да включиш) и зловещо потри ръце – да видим сега как ще се справиш с килима, дали ще успееш да влезеш под леглото, ще ни освободиш ли от десетките стафиди по пода и други съществени проблеми от хигиенно естество.

Пуснахме робота и започнахме да го гледаме така, както навремето са гледали първия фотоапарат – скептично и с недоверие. За всички, които като нас са свикнали САМИ да управляват процеса на почистване, iRobot може да им се види малко странен в началото. Той сам си избира маршрута, по който да минава в стаята и неговата логика няма да съвпадне с вашата. За нас беше доста мъчително да гледаме как подминава някоя троха, отпрашвайки към по-далечна дестинация, като ъгъла на леглото - даже на третото подминаване започнахме да се обзалагаме кога и дали въобще ще я глътне. Е, няма да си кривим душата - изяде я тогава, когато сам прецени. Опитахме се да разшифрираме логиката му на движение, но естественият интелект се пречупи пред изкуствения и не успяхме. Преценихме обаче, че това няма никакво значение - в края на краищата, идеята му е да го оставиш той да върши работата и ти да идеш да си направиш кафе, а не да му стоиш на главата и да го гледаш укоризнено.

Машината умее няколко неща, които ни харесаха - когато чистенето приключи, казва сама, че е време да я пренесеш на друго място и отново да я пуснеш на свобода. Направена е така, че да се пази от падане - нещо, което нито една аналогова прахосмукачка не може. Тя ще се сгромоляса с гръм и трясък, и то ще гледа да е върху малкия пръст на краката ти. За разлика от тях, iRobot-а си има вградени сензори, които го карат да се дърпа като ощипан от всякакви прагове и стълби.

Ето и какви други чудесни неща открихме за робота:

- Не плаши домашните любимци. Котката на Красимира изпитва неописуем ужас при пускането на прахосмукачка и е готова да счупи прозорци, да скача и да се люлее върху лампи и да събаря чаши, само и само да запази кожата цяла. С i-Robot-а котешки истерии няма.

- Чисти методично и последователно, самостоятелен е. Не иска да му приготвяш вечеря или да му сипваш бира.

- Казва си какво иска и какво не му е наред (зареждане на батерия, пренасяне в друго помещение)
По-новите модели (ние тествахме базов) имат опции за отложен старт, командване от разстояние, а екстрата „създаване на виртуална стена“ (която спира робота от влизане в стая, в която не искате да се чисти в момента, дори и при отворена врата) дори да не е включена в модела, избран от вас, може да бъде инсталирана при заявка от клиента. Представете си, че се връщате след двуседмична почивка и можете няколко часа преди влизане в къщата да кажете на робота - „Я иди да почистиш, ако обичаш!“ и той, вместо отегчено да ти отвърне - „Оф, сега ме мързи“ или „Добре, но по-късно“, възпитано да примигне и да тръгне да смуче акари.

- Почиства идеално постелки от типа на „мокети“ или късокосмести килими

- Забавно е, обикаля и прилича на Закс от Бенджи, Закс и Звездния принц, та можете да му говорите в самотните следобеди, да му споделите мечтите и тревогите си.

С какво може да имате проблеми:

- Килими и настилки с дълги ресни. В нашите се случи два пъти да се оплете и да спре

- Прагове и стълби, които го възпрепятстват да отиде сам в друго помещениe.

- От време на време се блъска се в стени и по-големи мебели, но вероятно това не му се отразява на изпълнението.

- При наличието на множество малки мебели и вещи по земята (масички, столчета, разклонители), може да не успее да се добере качествено до всяко кьоше, така че все пак ще се нуждаете от някаква предварителна подготовка, като например да вдигнете столовете тук-там и да му направите място да се промуши.

- Контейнерът е по-малък от на обикновена прахосмукачка и изглежда като да трябва да се изпразва по-редовно.

- Не успя да се справи с няколко МНОГО ГОЛЕМИ солети и упорито игнорира две костилки от череши, така че може да се наложи да минете след него, за да съберете някои доста едри неща.

В заключение –чудесно технологично изобретение, което може да те отърве веднъж завинаги от досадата да вадиш, сглобяваш, включваш и мъкнеш тежка прахосмукачка, която вие като параход и плаши котките. Интелигентна машина, благодарение на която човек може да се похвали, че чисти всеки ден - защото няма да го прави лично! На Майко Мила това ѝ е повече от достатъчно! Все пак, трябва се отбележи, че не мие чинии, не приспива деца и понякога се оплита сред краката на масата, но след един-два опита започвате да се опознавате взаимно и да се харесвате истински.

 

 

cross