fbpx

Съветът на Европа обяви публично образуването на дело срещу България заради липсата на места в детските градини (Eurochild срещу България - № 221/2023 г.) Жалбата е подадена на 14 февруари от Национална мрежа за децата.

Инициираното дело е заради проблемите пред грижите за децата в ранна детска възраст и липсата на Национална стратегия за детето. То е заведено пред Европейския комитет за социални права за установяване на нарушения на ревизираната Европейска социална харта.

Основните проблеми, изведени в жалбата на Мрежата за правна помощ на Национална мрежа за децата и Eurochild, се отнасят до:

  • липсата на места в детските градини в някои градове;
  • липсата на адекватен достъп до образование и грижи в ранна детска възраст в цялата страна;
  • липсата на политики и мерки, с които държавата активно да подпомага родителите и децата на България с предоставяне на образование и грижи за деца от раждането до задължителната възраст за започване на начално образование.

В жалбата е застъпено, че липсва цялостна правна уредба и държавна визия за образованието и грижите в ранна детска възраст, както и че проблемът се задълбочава поради неприетата вече 4 години Национална стратегия за детето, която следва да определи единни стандарти и мерки за ранно детско образование и развитие в помощ на родителите и децата на България.

Държавата нарушава собственото си законодателство

„Прибегнахме до тази крайна мярка, защото виждаме отказ от страна на българските държавни институции и политическите партии да поставят проблемите на децата и семействата във фокуса на своята ежедневна работа. Все по-често децата се използват като пропаганда в изборите.

А продължаваме да имаме медицински модел на грижа, който датира от преди повече от 60 години. Той не отговаря на съвременните стандарти за ранно образование и грижа. България е единствената държава в ЕС, където за децата от 0 до 3 г. се грижат медицински сестри, чиято средна възраст е над 70 години, и нямаме специалисти по ранно детско развитие. Четвърта година сме без национален стратегически документ за децата. Това е в нарушение на вътрешното ни законодателство“, казва Георги Богданов, изпълнителен директор на НМД.

Искахме да имаме деца, ама нямахме желание - общо взето това показват резултатите от изследване на Националния статистически институт (НСИ), съпътстващо Преброяване 2021. Защо ли? Защото повечето хора, взели участие в изследването, искат да имат деца (или повече деца, отколкото имат), но ги нямат. 

В изследването са взели участие общо 4368 души. Питани са жени на възраст 15-49 години и мъже на възраст 15-59 години. За 69% от тях двудетният модел на семейството е репродуктивният идеал. На второ място е мнението, че семейството трябва да има три деца (17,1%), следвано от семейството с едно дете (7,9%).

В известна степен нагласите на хората повтарят идеала им за семейство. Водещо е желанието за две деца в семейството (61,9%), следвано от предпочитанието за три деца (14,9%). Еднодетният модел на семейство е желан от 12% от лицата, а многодетният, с четири и повече деца -  от 2,3%. 7,9% от хората в репродуктивна възраст все още не са се спрели на точен брой, а 1% са категорични, че не желаят въобще да имат дете.

Разликата между намерения и реалност

Обаче както стана дума в началото, тези намерения се различават от фактическия брой деца в семействата. Двудетният модел е както идеалът за семейство (63,3%), така и най-желан (61,9%). Обаче до него са достигнали едва около половината (32,7%). Семейство с три деца е идеалът за 17,1%, но по-малък дял (14,9%) имат такава нагласа. А само 4,3% фактически имат три деца. 

От хората на възраст над 45 години 17,8% нямат деца. Идеалът за еднодетно семейство е застъпен от 6,9% от отговорилите и желаещите едно дете (13,5%). А пък три деца е съвсем непостижимо. Тази конфигурация е идеал за 17,1% и репродуктивни намерения за 13,9%, но фактически е реализирана от само 4,7%.

Защо се получава така? Причина номер едно е липсата на партньор/ка (15,5%). На второ място са финансовите причини (14,8%), на трето - достигане на желания брой деца (14,7). След това идват напредналата възраст (12,7%) и здравословни проблеми (4,4%).

България иска повече деца

Любопитно е също така, че резултатите от проучванията, провеждани през последните десетилетия, показват, че българите искат повече деца. Защото процентът на хората, които не искат или считат, че идеалният вариант е едно дете, намалява драстично. Повече от два пъти намалява делът на мъжете и жените с идеал за семейство с едно дете – от 19,8% на 7,9%. Значително намалява делът на лицата, които считат, че семейството не трябва да има деца – от 3,2% до 0,3% през 2021 г.

Двудетният модел на семейство продължава да е предпочитаният от хората в репродуктивна възраст в България. През 2021 г. процентът на мъжете и жените, които смятат, че семейството трябва да има две деца, е 63,3%. Този дял обаче е значително по-нисък в сравнение с 2011 г. - 75,3%. На второ място е мнението, че семейството трябва да има три деца (17,1%). Преди десет години така са мислили 11,8% от хората. 

Мъжете и жените не се различават особено в мнението си. Двудетният модел е еднакво предпочитан и от двата пола (по 63,3%). Жените по-често изразяват мнение, че семейството трябва да има три деца (18,5%). Сред мъжете по-голям е делът на тези, които не могат да преценят какъв трябва да е броят им (10,4%).

По-добро здравеопазване и образование

НСИ пита и какви държавни мерки биха помогнали за повишаване на раждаемостта в страната. Най-често хората отговарят, че искат подобряване на качеството на здравните услуги и достъпа до тях за децата и техните родители (12%). Увеличаването на средствата за социално подпомагане би оказало влияние върху избора на 11,6% от лицата, а гарантираният достъп до детски ясли, градини и предучилищни форми на обучение – на 11%. След това идва намаляването на данъците на родителите в зависимост от броя на децата в семейството (10,7%).

България е разкошна страна. Няма да ви говорим за това - всеки я усещам по собствен начин и я носи в сърцето си. Чудесно е да я познаваме, за да я обичаме още повече, затова е важно да пътуваме.

Знаем, че пътуванията с деца са една идея по-усложнени, но трябва да ги вземаме тези деца и да ги водим по природни и исторически забележителности, пък те колкото поемат. Затова и Майко Мила издаде родителския пътеводител "Стигнахме ли вече?", за да имаме свежи идеи къде да отидем с децата и какво да правим.

В следващите редове Ралица Георгиева от darik.bg е направила страхотна селекция на няколко по-малко популярни места в България, които истински заслужават да бъдат посетени.

1. Мегалитът над село Бузовград

Снимка: Wikipedia

Мегалитът над село Бузовград е древно светилище от времето на късния енеолит. Намира се по северните склонове на Сърнена Средна гора в близост до село Бузовград, община Казанлък.

Работи се по задачата мегалитът над Бузовград да придобие статут на паметник с национално значение, който да бъде популяризиран като „Българският Стоунхендж“.

Мегалитът представлява скална група, в която чрез изсичане е обособен отвор с височина около 1,80 м. Изграден е така, че Слънцето попада в „прозореца“ при залез.

Археолозите определят, че съоръжението е използвано още от населението, обитаващо българските земи преди траките, а по-късно е наследено от самите траки. Вероятно то е изградено в периода 1800 – 1600 г. пр.н.е.

Според предположения на учените в околността трябва да съществува древен некропол, но досега такъв не е открит. Според други мнения мегалитът е природно творение.

2. Вкаменената сватба

Снимка: Wikipedia

Природният феномен Вкаменената сватба (Каменна сватба) се намира на 5 км източно от центъра на Кърджали край село Зимзелен. Разположен е на площ от около 40 дка и е обявен за защитен обект през 1974 г.

Най-впечатляващи са две 10-метрови скали, наподобяващи прегърнати младоженци.

Легенда - местен момък залюбил девойка от съседно село. Само сините ѝ очи светели на забуленото ѝ лице, което никой не бил виждал. Залинял момъкът за прекрасните очи на девойката. Тогава баща му отишъл в селото и успял да я откупи за гърне, пълно с жълтици. Вдигнала се голяма сватба и шествието с момата тръгнало за Зимзелен.

Изведнъж духнал вятър, отвял кърпата и открил лицето на булката. От красотата ѝ свекърът занемял. Нечестиви мисли минали през главата му. Тогава се случило нещо страшно.

Цялата сватба за миг се вкаменила. Останал само младоженецът, вцепенен от мъка и ужас. Замолил той вятъра да вкамени и него. Молбата му била чута. В краката му останала жива единствено малката локва, образувана от неговите сълзи, която съществува и днес.

3. Потопената църква на язовир Жребчево

Снимка: DimBorDiya

„Свети Иван Рилски“, също наричана и Потопената църква, се намира в село Запалня, което е потопено през 1965 г. след изграждането на язовир Жребчево. Църквата, построена през 1895 г., е единствената останка от селото.

През 1962 г. селото е залято от язовира, а през 1965 г. е почти изцяло под водата. На едно възвишение в близост до останките на църквата се намира изоставено гробище. Пред него, с лице към яз. „Жребчево“, е поставена паметна плоча за потопеното село Запалня. Текстът гласи: „Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“

Лятото не е най-подходящото време за посещение на Потопената църква, защото тогава водите на язовира са пресъхнали.

4. Природен парк „Небесните пасбища“

Само на около 70 км от София, в село Осиковица, се крие това райско кътче.

Там можете да се срещнете с Мечо Пух, да се изкачите по стълбата към Рая, да пиете чай в къщата на бабата на Червената шапчица и да мине по Седемте моста на любовта.

Това са само част от забавленията, които очакват посетителите. Десетки масички и столчета са пръснати наоколо, има също люлки, различни старинни съдове, герои от всякакви приказки, табели с древни философски мисли, кътчета, посветени на български творци, и стрелки, отвеждащи в различни посоки.

Всичко това съществува благодарение на д-р Васил Ангелов, който преди години превръща своите земи в хармонично място, достъпно за всички хора, и то напълно безплатно.

5. Дяволският мост

Снимка: Wikipedia/Vassia Atanassova - Spiritia

Дяволският мост над река Арда в Община Ардино, Област Кърджали е с дължина 56 метра.

От векове мостът е обвит в легенди и загадки. Почти нищо не се знае за строежа му, но според преданията негов създател е майстор Димитър от близкото село Неделино. Той приел предизвикателството да издигне мост над бурната река, макар всички преди него да се провалили в начинанието.

Справил се великолепно и за рекордно време, но скоро след това починал. Тук поверията нашепват, че в градежа на моста имал пръст Сатаната. Дяволът обещал на майстора да сподели тайна, която ще направи творението му вечно, ако той успее да го завърши за 40 дни.

Не успее ли обаче, щял да вземе душата му. Димитър се справил с дяволската задача и Сатаната изпълнил обещанието си, но скоро след това даровитият майстор починал и отнесъл тайното познание в гроба.

Казват, че от Дяволския мост може да видиш лика на Сатаната, ако погледнеш към водите на река Арда между 11.00 и 12.00 часа на обед, когато мостът и отражението му образуват окръжност. 

Имате ли близки и роднини, които живеят някъде в Европа? Готвите ли се да ги изненадате с един голям и натъпкан догоре с лютеница, суджук и люти чушки коледен колет?? Задръжте малко с подготовката и идете час по-скоро на страницата на Mastercard, защото можете като нищо да спечелите БЕЗПЛАТЕН коледен колет, с разнообразни български продукти, който те ще изпратят до вашите любими същества точно за празниците! А сега аз ще ви разкажа моя опит с изпращането на колети надлъж и нашир, защото ако не друго, поне с това съм се занимавала ДОСТА!

Всеки, който е живял поне за няколко месеца извън България, знае, че най-осезаема в чужбина е липсата на любимите неща за хапване. Родителите и приятелите можеш да ги чуваш и виждаш непрекъснато, но кьопоолуто, розовите домати и козето сирене, уви, си остават в родината и няма технология, която да ти ги набави на другия край на света за закуска. И друго да не ти липсва, сармите живеят в сърцето, дори и наглед да се правиш, че си ги надмогнал и заменил с такоси, спагети или суши.

Аз съм живяла само един път за по-дълго извън България и бързо-бързо се прибрах при пълнените чушки и мусаката, но ето го например брат ми – замина осемнайсетгодишен за Япония и оттогава – вече 20 години, не се е прибирал за повече от 1 месец. И що колети с луканки, боб, чубрица, чесън и ракия са заминали за тая Япония, дори не искам да се сещам. След втората-третата година със служителките на Български пощи вече си бяхме станали близки, а на шестата те просто ме виждаха и казваха – колет за Япония ли? Боб и луканка ли? И аз само казвах ДА!, и почвах да попълвам адреса. 

Всеки път, когато някой от семейството отиваше на гости, натоварваше куфарите с туршии, суджуци, локум и шопско сирене, и, разбира се, ракия, защото онова сакé там за нищо не става. 

След това човекът реши да се премести не къде да е, а още по-далече – в Австралия, където не само че се стига след три дни път с магарета, ами и има ужасно строги закони, забраняващи вноса на каквито и да било храни, напитки и въобще материали, които могат да застрашат уникалната им природа.

Ако не сте го разбрали – хората ги е страх, че от овчето сирене, което сте купили от мандрата на баба Данче от някое родопско село, може да изскочи злостна бактерия, която да се размножи и да им унищожи посевите, овцете и цялата им екосистема. А те не е като да нямат овце. И са прави – вече им се е случвало да си внесат животно, което им унищожава природата, затова се пазят. 

И така брат ми се озова на края на света, заобиколен от най-скъпите хранителни продукти, които можете да си представите, и никаква опция да му пратим буркан с кисело зеле или суров суджук. Слава богу, оказа се, че има някакви предприемчиви българи, които внасят сертифицирани сирена и млечни продукти, та поне чушките със сирене са му обезпечени, и не го мисля. Но всеки път, когато се върне в България със семейството си, се отпочва една кулинарна вакханалия, едно денонощно ядене на патладжани, баклави, боб на фурна, кашкавал, пърленки и гювеч, която остава да ни държи влага до следващото им идване.

И въпреки че това е просто една история на едно обикновено семейство, сигурна съм, че тя е подобна в много други семейства. Знам, че много от вас имат близък или роднина, който живее в чужбина, или пък вие самите не сте в България, и близките ви всяка Коледа ви пращат колети с български вкусотии, с надеждата любимите им хора поне за малко да се почувстват като в родния си дом. 

И затова и тазгодишната кампания на Mastercard – „Вкусът на дома“, е толкова трогателна, вкусна и очаквана. Като коледен колет, пълен с локум, луканка и лютеница, който, между другото, съвършено наистина, сега можете да изпратите с помощта на Mastercard до свой близък в Европа, при това – безплатно.

Неслучайно слоганът на кампанията е „Изпращаш подарък, пристигат спомени“ – бас държа, че всеки българин, който живее отдавна извън родината си, ще се умили и ще потъне в спомени за гъстото кисело мляко, което е ял като дете, за вкусното сирене на закуска, с което е отраснал, за луканката, пастърмата и уникалното сладко от смокини... Спомените за любимите ни детски моменти са почти винаги свързани и с храната, и така, както храната може да ни върне в детството, нищо друго не може.

Така че, ако имате близки в Европа, на които искате да пратите страхотен колет, съдържащ вкусни и качествени български продукти по ВАШ избор, сега е моментът да се забързате малко, че времето напредна. 50 от включилите се ще спечелят страхотна изненада – колет, съдържащ пет от най-харесваните продукта, който ще бъде изпратен като подарък от Mastercard на вашия близък, точно и навреме за коледните празници! 

Това, което трябва да направите, е да цъкнете на този линк и да напишете в коментар своите ТРИ любими вкуса и продукта от всички, изброени по-долу:

Кашкавал
Овче сирене
Козе сирене
Кисело мляко
Луканка
Пастърма
Бански старец
Бабек
Лютеница
Мед
Шипков мармалад
Сладко от смокини 
Баница
Мурсалски чай
Боб чорба
Шарена сол
Люти чушки

А след това 50 от вас ще имат възможостта да зарадват близките си някъде в Европа с колет, натъпкан до горе с любими неща за хапване  – и то точно за Коледа, така че магията да е истинска и голяма!

Така че, вие сте на ход. Отивайте, пишете коментар с любимите ви продукти от списъка, и си стискайте сами палци да спечелите! Аз няма да мога да ви стискам, защото също отивам да пиша коментар.
БОБ, ОВЧЕ СИРЕНЕ И СЛАДКО ОТ СМОКИНИ от мен! И, разбира се – весела и ВКУСНА Коледа!!

Преди време ви запознахме с историята на Жени Димова в текста „Адът е тук, на Земята, и аз излязох жива от него“. Тя преминава през същински ужас, когато поради лекарска грешка матката ѝ бива отстранена, малко след като ражда първото си дете. Жени и съпругът ѝ отнасят престъпното нехайство до съда и получават възмездие, за каквото рядко чуваме – осъжда болницата, в която я осакатяват – макар и това да не може да поправи стореното.

Днес тя не се отказва и поема по друг, не по-лек път – води борба за узаконяване на сурогатното майчинство, за да може жените да имат достойна и законна възможност да станат майки, дори когато са физически възпрепятствани за това. Жени ни изпрати емоционален текст, заедно със своята петиция, а ние го споделяме с вас и ви призоваваме да я подкрепим!

******

Алармата ме събужда. Този текст се превръща в аварийното ми летище. Този въпрос ме привлича. Дърпа ме като магнит. Родител ставаш, когато родиш или когато вземеш осъзнато решение да имаш дете. С наученото с времето и фактът, че съм майка, ясно заявявам отговора за мен. Лутам се в собствената си агония коя съм и какво още искам от живота, за да бъда цяла, да бъда щастлива. Простичката ситуация „до стената“ изправя всички ни пред истината. За която се боря, в името на която боли, към която летя или удобно отлагам.

На думи и когато не става въпрос за нашия живот, всички казваме „родител ставаш, когато поемеш отговорността от едно дете да оформиш човек“. На думи. После излизаме с позицията си в медиите. Ставаме смели. Обсъждаме „сурогатното майчинство”. После обсъждаме друго. Времето минава. А между четири стени „реално никой не е застрахован“. И „всеки отговаря за собствените си решения“.

Реалността ни застига рано или късно. И тогава не търсим отговора в медиите. А в личното, преживяното от хората наоколо. Свободата е в правото на избор, в правото всеки да намери своята истина. Законите би трябвало да защитават правото на избор на гражданите в една държава. В историята на България свободата я губим от слабост и инертност, а печелим с доблест и кураж. Отстояваме себе си обичайно, след като последният влак е заминал. Някак успяваме да се убедим, че повече няма да боли.

Днес заставам пред вас с цялата си смелост и се моля тя да ми бъде достатъчна да взема нещо назаем. Библията ни учи да бъдем добри и смирени,но как да бъда безгласна, когато искам да крещя? Защото знам какво съм имала, знам какво съм загубила, знам какво е да имаш нещо дадено по природа, и когато нищо не подозираш, то да ти бъде отнето! Попита ли ме някой искам ли това? Ще ми стигне ли силата да нося този товар... да търся назаем нещо от една непозната? Да гледам на нея като на моята сламка, преди да се удавя. Господи, не позволявай да потъна!

Християнството ни учи, че когато ударят едната ни буза, трябва да се обърнем и да дадем и другата. Не мога да мълча. Това сигурно е лошо качество,а си мислех някога, че съм добра християнка. Отричат правото ми да бъда майка, да продължа напред, хвърлят си брътвежите в пространството и ритат, като улично куче, надеждата ми. Хиляди статии прочетох за това как всичко било една „далавера“, как не било редно, било пошло, безразсъдно, нечовешко, долно, гнусно! Стига! Хвърлихте всичките си камъни по мен! Някога и аз и ти ще бъдем щастливи и няма да боли... и този ден ще бъде скоро. Заповядвам си! Това е край без препинателни знаци... от вас зависи къде ще бъде поставена точката

 

От 16 до 24 февруари всички желаещи да се запознаят с разнообразни световни практики на преподаване и учене ще имат този шанс в рамките на „(не)Възможното образование“ - фестивал, в който за първи път ще видим различнитее начини, по които образованието може и реално се случва по света.

Майко Мила! с радост се включи като медиен партньор на събитието, което е организирано от „Общност за демократично образование“ и включва 11 документални филма, представящи успешни практики на преподаване и учене от България, Германия, Франция, Израел, САЩ, Латинска Америка, Индия и други държави.

Публични дискусии ще съпътстват всяка прожекция, както и работилници за учители за предаване на практически умения в областта на алтернативното и иновативно образование.

 

„(не)Възможното образование“ ще продължи до 24 февруари включително, а всички документални филми можете да гледате в Център за култура и дебати „Червената къща“ и Чешки културен център.

Цялата програма на фестивала можете да видите на уеб страницата на Общност за демократично образование, както и във Фейсбук страницата на събитието.

Входът за всяка прожекция е 3 лева под формата на дарение, направено на място. Всички постъпления от фестивала са предназначени за създаване и безплатно разпространение на сборника „(не)Възможното образование“.

Всички са добре дошли да видят и чуят как учат децата в други части на света и да се запознаят с методи на преподаване и обучение, които не са популярни у нас.

Публикуваме този текст на Барбара Пейчинова, защото смятаме темата за здравеопазването в България - и особено в частта на майчиното такова - за изключително важна. Почти за никого не е тайна (най-малко за родилките), че качеството на родилната грижа на много места в страната е на светлинни години от тази, която е в други държави.

В интерес на истината трябва да кажем, че постът е оригинално публикуван в групата Майките на София и впоследствие – изтрит от нейните администратори заради възникналите спорове под него. Ние обаче се свързахме с авторката и с нейно позволение публикуваме разширения за целта на публикуването му в Майко Мила! текст.

Вярваме, че само с дискутиране и обсъждане на темата ще се стигне до промяна в статуквото, което за момента може да бъде обобщено с две изречения. Едното взимаме назаем от нашите партньори – Йоана Станчева и Илона Нешкова от акушерски кабинет „Зебра“, които описват раждането в България с една дума - Забравя се.

Второто пък е реплика на доктор Захариев (гинеколог) от лекарския сериал „Откраднат живот“ към жена със започнало раждане - „Сега не е важно вие какво искате...“.

Надяваме се, че ще доживеем време, в което родилките в България ще могат да ползват качествени и съвременни медицински услуги, а грижите и отношението към тях ще бъдат плод И на човешки, а не просто търговски интерес. Както и че ще дойде ден, в който жените няма да се надяват час по-скоро да забравят изживяването, наречено "раждане".

*********************

Първото си дете родих в Англия, второто тук, в България. Естествено, че от самото начало на бременността започнах да сравнявам как стоят нещата тук и там, и от ден едно до края, а и след това, съм, меко казано, озадачена как се случват нещата при нас.

Още по-озадачена съм, че ние дотолкова сме ги възприели за нормални и не чувам, и виждам някой да разисква проблемите, че така едва ли някога ще тръгнем към промяна.

Първата и най-естествена причина за драматичната разлика е в устройството на здравната система. Разбира се, става въпрос и за различни култури и възприятия.

Докато в Англия след първия преглед изпращат бременната жена с безплатни витамини, листовки и листче с датата и часа на следващия преглед, тук те изпращат с рецепта за близката аптека и куп главоболия.

След това се започва с направленията и чуденето кое се покрива и кое - не от здравната каса, за която плащаш чинно всеки месец. Накрая се оказва, че тя покрива тук-там, но не всичко. И че вместо да си причиняваш стреса от ваденето на направление за всяко изследване, е по-добре просто да си платиш някъде така наречения “пакет за следене на бременноста”, който включва всичко (почти).

Но с това главоболията не спират

Започва се с трескавото мислене при КОЙ доктор да се следиш. Тук се намесват роднини, съседи, колеги, приятели, познати, които стрелят напосоки всевъзможни имена на корифеи в областта.

Защо трябва да избираш доктор? Как се очаква да избереш такъв без да ги познаваш?

Доктор се търси през девет планини в десетата, като за това сме получили поне 10 препоръки, проучили сме го в Гугъл, групите, енциклопедиите и т.н. Защо е практика да знаем имената и лицата им? Да ги проучваме до 9-то коляно дали са достатъчно добри и надеждни? От страх, от несигурност, които витаят във въздуха всеки път, когато стане въпрос за доктор и болница?

След това започва едно безумно плащане или чакане. По наш избор. През дългия си престой в болницата по всевъзможни поводи станах свидетел на не един случай, в който пациентката трябваше да чака доктора за консултация не с минути, а с часове, само за да получи така важния за всяка жена преглед. Както и уверение, че с бебето и нея всичко е наред.

Но доктор така и не идваше

При един от тези случаи, жената - на ръба на силите и нервите, си тръгна, казвайки, че по-добре оттук нататък да си наеме доктор и да си плаща всеки път, отколкото да търпи това.
И така, направленията биват заменяни от все повече частни консултации, допълнителни видеозони и прегледи. Като оправдаваме всичко това в името на детето и здравето.

Очакванията ни към доктора стават все по-големи, докато накрая сякаш отиваме не при специалист, помагащ на хората, а при „нает“ от нас лекар, длъжен да отговаря на нуждите ни 24 часа в денонощието - само защото плащаме.

А даваме ли си сметка, че така подпомагаме по-ясно да се очертае разликата между държавна и частна практика? И че правим някои доктори по-алчни и безотговорни? Дали така някои от тях биха върнали пациентка, която иска да се следи при него? И може ли да отговори един такъв лекар на нуждите на всяка жена, независимо от броя на записаните пациентки? Или стигаме до момента “количество за сметка на качество”?

В Англия през цялата бременност не ми се наложи да мисля нито веднъж при кой лекар да си запазя час, дали ще мога да си позволя някое изследване. Или дали този, който ме преглежда, го е грижа или си разбира от работата.

В Англия всичко е максимално опростено

И всеки път продължаваш да напускаш кабинета с нови пакети за безплатни бебешки принадлежности, купони за мляко, плодове и зеленчуци и други малки бонуси, с които все пак те карат да се чувстваш, че държавата не ти е враг и не те наказва за това, че искаш да имаш дете, а напротив - поощрява те.

И докато там никога нямаше опашки пред кабинета, напрежение и стрес, и имах възможност да задавам всички въпроси, които ме вълнуваха, та дори и да обсъдя план за раждане, тук всеки път ставах свидетел на недоволство от всевъзможен характер.

Основно жените страдаха, че не им се обръща достатъчно внимание, че няма достатъчно време, че не получават отговор на всички въпроси. Масово по лицата се четеше умора, страх и несигурност. Това ми влияеше и до края на бремеността вече бях събрала толкова напрежение в себе си, че буквално ме беше страх да постъпя в болницата да раждам.

Истинската драма обаче настъпва, когато деветият месец вече чука на вратата и трябва да си решил къде ще родиш. Дълго време не осъзнавах, че всъщност ще ми се наложи да взема такова решение. И че мога да избирам измежду над 10 болници.

За справка, първия път знаех къде ще родя без да се замислям. Болницата беше една - най-близката. В България обаче мога да избирам от цял каталог. А каква беше изненадата ми, когато, взимайки си болничния лист, жената на гишето едва не припадна, като разбра, че не съм избрала екип и нямам лекар, който ще ме изражда.

Личен лекар, мой собствен, който да ме изражда!

Тогава се запознах и с термина “избор на екип”. Кой и защо е казал, че трябва да се избира екип? Това го знаем само ние, в България, а по какъв критерий си избираш лекар, когато никога не си ги чувал и виждал - това пак си остава мистерия.
За какво плащаме здравни осигуровки? За какво изобщо съществуват? Да станем държава с частно здравеопазване?!

Нещата до толкова са се изкривили, че постъпваш в болницата да раждаш и чуваш определения от типа на “моя” и “ничия” пациентка. Докторите, които са “избрани” с опция избор на екип, буквално държат пациентките си за ръка. А останалите са разпределяни както дойде.

Прочетох много ужас и страх по лицата на жените, които раждаха без екип.

Защо?

Защо трябва да се молим да сме добре и да се държат човешки с нас, когато искаме да получим това, което ни се полага по право? Защо винаги трябва да стигаме до задънената улица, че и раждането включително е продукт, който трябва да бъде закупен?

Защо трябва просто да се отказваме да имаме второ дете? Или да стигнем до извода, че ще трябва да се платят едни пари?

А първобитните условия в болниците? Къде се намираме? На никой ли не му се искат нормални болнични стаи, коридори и санитарни възли, отговарящи на 21 век, а не такива отпреди 100 години?

Стискаме зъби

Стискаме, защото над всичко, най-важното е да сме живи и здрави.

За щастие, раждането преминава добре, лекарите в болницата са мили. Но ти се налага да направиш редица компромиси, докато престоят в болницата и цялото преживяване останат само далечен спомен. Оставаш с чувството, че ако повториш преживяването, този път ако трябва ще теглиш кредит и ще взимаш заем, но ще се насочиш към частна болница.

Одисеята обаче не приключва с това. Започва се трескаво търсене на педиатър. Къде са добрите педиатри? Няма ги, няма места при тях, или са много далеч? Отново биваш насочвана към частна болница, където ще трябва да си плащаш за всеки преглед…

Докога?

Дарина Рангелова, написала супер популярния текст Едно българче в една обикновена канадска гимназия днес е в Майко Мила! с още един текст за училището. Грозната случка от едно българско училище, в което учителка накара първокласници да стоят прави и с вдигнати ръце, а после да ú целуват ръка, е накарала Дарина да разсъждава върху твърдението на много българи, че училището не възпитава и че възпитанието е за у дома! Дали това е така и как канадското училище е повлияло положително върху възпитанието на нейния син, ще разберете от този текст сега!

******************************

Хиляди пъти съм попадала на мнения, че на училището не му е работа да възпитава. Децата са там да учат. Възпитанието вкъщи. Това, разбира се, от родители в България.

Искрено се ядосвам и съм наясно, че няма как да обориш тези родители, защото не искат да чуят чуждо мнение.

Особено след поредната случка в българско училище. Тази случка, за която всички сте чули. Учителка наказала първокласници да се изправят и за стоят с вдигнати ръце, после да клечат и накрая да ú целуват ръка. Самата случка не ме шокира особено. Защото знам, че насилие под най-различни форми, от учители над ученици, се случва непрекъснато в България. А и не само в България - случва се навсякъде по света. Ключовата дума обаче е „случва“, а не е норма.

Това, което ме шокира от последвалите дискусии, са реакциите на хора (предполагам, че голяма част са родители) и реакцията на отговорните органи или липсата на такава (или поне това, което беше представено от журналистите).

Значи, много хора в дискусиите, които проследих, се изказаха, че нищо кой знае не е станало. И любимото ми - как и те били наказвани, пък виж, станали хора! Отново се вижда огромният праг на търпимост към агресията в България. И то към собствените ни деца. Просто невероятно!

Оправданията, че това били неуспешни ролеви игри, ще ги подмина. Просто са нелепи. От журналистите след разразяването на скандала разбрах, че скоро ще решат (не знам кой) какво ще е наказанието за тази учителка.

Което значи, че нямат представа какво да правят. Аз ще им кажа - тези педагози трябва да бъдат съдени и завинаги да им се отнеме правото да работят с деца. Подозирам, че просто ще ги уволнят и ще си намерят работа в друго училище. Обаче мина повече от месец и няма никаква информация от нито една медия какви мерки и санкции са предприети. Както винаги, вече не е интересно.

Та, сега на въпроса - възпитава ли училището? И то след като има ролеви игри за определяне на това кой е послушен и кой - не? Самият факт, че се използва думата “послушен”, е доста показателен.

Да, българското училище възпитава децата да бъдат послушни. Толкоз.

И канадското училище възпитава. Възпитава в емпатия, респект, добро поведение, взаимопомощ. И има занимания специално в тази насока. Постоянно.

В имейлите, които получавам веднъж седмично от учителката, задължително е описано какво са правили за добри маниери или за помощ на другарче и т.н. Съвсем целенасочено се работи по този въпрос.

Когато отидох на родителска среща с учителката на Тони, веднага започнах с това, че знам че той е по-агресивен и т.н. Учителката ме гледаше учудено и каза, че няма такова нещо. Каза, че е много мил и възпитан! Понякога ставал раздразнителен и изнервен и тогава имал нужда да я гушне! Имали много добра връзка помежду си!

Нали се сещате, че мигах известно време. Просто защото знам какво е 2-ри клас в България и никога не ми беше хрумвало, че може да има и човешко отношение към дете с проблем. Всъщност, отдавна знам, но не спирам да се изненадвам, че индивидуалноста и темперамента на детето тук имат значение. Никой не иска да ги направи по калъп.

Мисля си, че ако Тони беше в България, не само никой нямаше да го гушне, когато стане раздразнителен, но и щеше да понася наказание след наказание. Тук лека-полека го насочват как да се владее, кое е добро и лошо, и така достигнахме до момента, когато той сам е поискал да помага на други деца. Поискал е сам да бъде bus boy! Да води по-малко дете до автобуса му. Той е решил да се грижи за някого... Ето, че училището играе огромна роля във възпитанието.

Веднъж се върна от училище и каза, че не иска да е bully. Не ми стана ясно защо беше взел това решение, дотогава си беше точно такъв, но е факт, че вече не се смята за такъв и не съм имала оплаквания. Вкъщи непрекъснато сме говорили на тази тема, но мисля, че заслугата е на училището. Защото там Тони видя и изпита какво е да си bully. Така са го наричали децата и не са искали да играят с него. И надявам се е разбрал, какво е да си жертва на bully.

И сега, във втори клас, макар да играе по-грубо, знае докъде е границата. Тони никога не е ставал свидетел на агресия в семейството, за да се държи агресивно - мантрата, която се пее в България “Ами то от родителите гледа!”

Но ето че го правеше. . Имаме някакви подозрения за причините - те не са защото е виждал такова поведение, а защитна реакция, защото не може (или не иска) да изрази притесненията си и никой не го разбира.

И с всяка година виждам как той започва да овладява емоциите си, благодарение на училището. Още нещо, с което училището смятам че участва във възпитанието, е спортът. Освен редовните занимания по “физическо” в салона или навън, има зимни и пролетни спортни дейности.

И те не са по желание! Провеждат се в учебно време. Първо има занимания по ски. После имат посещения на кърлинг, хокей, йога, плуване. Занманията зависят от възрастта, разбира се – точно тези спортове ще практикува Тони тази година и с няколко посещения, естествено, нищо няма да стане, но това не е и целта.

Целта е запознаване с различни спортове. Нали се сещате, че няма да го заведа да пробва кърлинг или най- малкото няма да мога да го заведа да опита всички спортове, които се предлагат в нашия град. Но ако след тези посещения ми каже, че му харесва кърлинг или друго, и иска да тренира, защо не? Спортът, под най-различни форми, е изключително застъпен в канадското училище и да, аз смятам, че той също е част от възпитанието.

Водила съм разговори с разни хора, които ми обясняват, че канадците просто са лицемерни.

А пък българите си казвали всичко така, както си е!

Ами... въпрос на възпитание... и на училище.

Обещахме ви в рубриката "Жените могат всичко" да ви срещаме с жени, които са ни впечатлили със своята професия, занимания, хобита, със смелите си планове и тяхното още по-смело изпълнение. Вече ви запознахме с няколко такива - Гери Турийска, Оля Идва, Мария Милушева, Галина Чернева - всичките страхотни, впечатляващи жени, които сме щастливи да познаваме.

Днес обаче се хвърляме в истински дълбоки води - в големия корпоративен свят, където ще се срещнем и ще ви разкажем за това какво е да си мениджър на огромна международна компания и да отговаряш за дейността ѝ в две държави, като успоредно с това имаш три деца и се увличаш от намирането на технологични решения за улесняване на живота, като например - премахването на купоните за училищните столове и замяната им с електронни карти.

Представяме ви Ваня Манова, мениджър на Mastercard за България и Македония - една жена, която направи възможно създаването и въвеждането на първата дигитална система за училищно хранене в България, просто защото ѝ е писнало всяка седмица да реже купони за стол с ножичка. За системата, която функционира в столичното 119-то СОУ, вече ви разказахме в текста Край на купоните в училище, здравей 21-ви век!

А сега седнете удобно и се запознайте с Ваня. Приятно четене!

*********************************

Разкажете ни малко повече лично за себе си или както навремето питахме в чатовете – asl, pls!

Казвам се Ваня Манова. Щастлива жена с мъж, три деца (две от тях технически вече не са деца) и… един голдън ретрийвър, тийнейджър.

Какво работите и ръководите точно – позицията ви „Мениджър на Mastercard за България и Македония“ какво означава в конкретни дела и действия?

Дори на мен ми е трудно да го определя еднозначно. Всекидневието ми е свързано с изпълнение на регионално ниво на мисията на Mastercard да прави по-удобни, по-сигурни и по-ефективни много от дейностите ни, като плащане на сметки, пазаруване, пътуване, управление на финанси и др. А зад това стоят срещи, срещи, срещи… С настоящи и потенциални партньори, с представители на бизнеса и институциите, на които демонстрираме възможностите на дигиталните решения и предимствата от въвеждането им в различни сектори.

А какво образование имате? Това е въпрос, който задаваме, защото установихме, че образованието понякога няма нищо общо с по-нататъшното развитие на човека.

Завърших Софийската математическа гимназия, а по-късно - специалност Компютърни технологии в Техническия университет в София. Може да се каже, че отрано избрах света на технологиите, въпреки че много хора подхождат с предубеждение към реализацията на жените в тази сфера.

Все повече обаче са примерите, които потвърждават, че технологиите не са запазена територия само за единия пол. Дори напротив, жените имаме различен и ценен поглед върху разбирането как технологиите трябва да служат на хората, да правят живота ни по-лесен, комфортен и интересен.

Как стигнахте до идеята за създаване на електронна система за училищно хранене? Кое ви накара да поискате нещо да се промени? Какво ѝ беше на старата и какви са предимствата на новата?

Идеята се роди преди около две години от челния ми сблъсък с остарялата система с хартиени купони.

Тогава, в опитите си да осигуря училищния обяд на детето си, изпитах всички неудобства, с които от десетки години се сблъскват родителите на ученици в началните класове.

Наистина е нелепо в епохата на дигиталните решения да се редим с часове на опашка, да приготвяме точна сума до последната стотинка и да режем купони с ножичка!

Още един голям недостатък на хартиените купони е, че след всички усилия, които си положил, ти нямаш гаранция, че детето ще получи обяд, защото или ще ги забрави вкъщи, или ще ги изгуби по пътя, или ще ги прибере някъде, откъдето ще изскочат след месец-два… Или пък ще ти каже, че ги е използвало, а всъщност ще са в кофата за боклук зад ъгъла на блока.

Предимствата на новата електронна система, която вече функционира в 119-то СУ, са много практични за всички участници в процеса. От една страна, тя улеснява училищната администрация, защото изнася процеса с получаване на купоните във 24-часовото онлайн пространство и така неприятната ситуация със струпване в училищната сграда в точно определен момент на изнервени, закъсняващи за работа родители, вече е история.

Системата слага край на разхищенията – сега вече кетъринг компаниите знаят колко ястия са заявени и приготвят точна бройка за деня. Родителите пък могат да се информират за седмичното меню и продуктите, да подберат кои ястия са подходящи за децата им, както и да ги заплатят онлайн – по този начин зареждат електронен купон в картата на детето им.

Щастливи са и децата, които се вълнуват, че използват електронни карти всекидневно. Те дори се хвалят, че училището им е най-модерното, което определено работи за мотивацията, с която отиват на училище и работи за уважението, което изпитват към институцията.

В първото училище, в което тази система се прилага, всички са много щастливи, че не висят на опашки. Как може едно училище да се сдобие с тази система?

Нашата цел не беше просто да създадем една електронна система за едно училище в един български град. С партньорите ни от ОРАК разработихме платформата „Здравословно училище“ като облачно решение, което лесно може да бъде въведено във всяко едно училище в страната.

В момента на ход са институциите и инициативните директори – ние знаем, че има много такива, които не се затварят в проблемите, а търсят решения. И ще се радваме да им помогнем за оптимизирането на процеса по училищно хранене.

Каква е Вашата оценка за дигитализирането на българското образование – на светлинни години ли сме от него (и защо) и кога ще станем и ние като света (електронни учебници, интерактивни уроци и прочие „иновации“)?

Не съм привърженик на постоянното ни подценяване. Самокритичността е хубаво нещо, ако поражда желание за развитие, ако стимулира, а не демотивира.

Знаете ли, в последните месеци се срещахме и комуникирахме много с директора на 119-то СУ Диян Стаматов. Когато видиш всеотдайността и размаха, с които работи, а също и обичта и уважението в очите на децата, започваш да се чудиш как е възможно в публичния образ на българското образование да има толкова негативни оценки.

Истината е, че в системата работят много инициативни хора, които не чакат някой да им реши проблемите. Важно е хората и компаниите с ресурс и експертиза да им протегнат ръка, за да може дигиталната промяна в българското образование да се случи.

Отговорност на цялото общество е средата, в която растат и се развиват българските ученици, да става по-привлекателна и по-интересна. Важно е да разкриваме на децата възможностите на електронните устройства, да ги обучим как да ги използват правилно и безопасно, за да бъдат подготвени за бъдещето, което принадлежи на технологиите.

Разкажете за един свой ден. Излизате ли лакирана и фризирана от вкъщи или нахлузвате маратонки и крещите на децата да се облекат?

Личните ми предпочитания определено клонят към втория образ, без частта с крещенето. Но истината е, че не винаги знам как ще започне и как ще завърши утрешният ден. Всъщност, като се замисля, не съм съвсем сигурна и за настоящия.

В това отношение опитите на електронния календар да придаде ред на деня ми все още се оказват неуспешни.

Или ще излезе нещо спешно, което ще ме задържи в офиса, или ще се наложи да пренасочим някоя среща от утре за днес… Затова често ми се налага да се преобразявам в движение.

Убедила съм се, че няколко сака и чифт официални обувки никога не са излишни в офисния гардероб или в багажника на колата.

Кажете ни кои са добрите страни на работата си. Какво истински обичате в нея?

Обичам динамиката и вдъхновяващите срещи с хора, които със своя ум и труд променят света, в който живеем, към по-добро. Щастлива съм, че във всекидневието си раждаме идеи, които превръщаме в проекти, а проектите – в реални технологични решения, които носят позитивна промяна за хора на всякаква възраст и за обществото като цяло.

А кои са по-неприятните – не може да няма и такива!

Обичам пътуванията – те разкриват света в пълната му пъстрота и разнообразие. Но понякога са свързани единствено с работно посещение и срещи в офиси. Когато се натрупат повече за по-кратко време, това наистина е изтощително. Но пък хората, с които обикновено се срещаме, и проектите, които обсъждаме и реализираме, ми връщат позитивното настроение.

Подкрепя ли ви мъжът ви достатъчно. Би ли могъл да ви подкрепя още повече или това реално е невъзможно?

Подкрепя ме, не мога да се оплача. Но, нека си го кажем открито, по женски: за мен е по-важно не толкова да ми помага, колкото да не ми пречи.

Кои са най-важните елементи в семейния живот, които биха помогнали на една жена да се справи с предизвикателствата на собствения бизнес или висока мениджърска позиция, като Вашата?

Здраве, спокойствие и душевен комфорт. Ако ги има в семейството, човек е напълно свободен да се фокусира върху професионалните си мечти, независимо в каква сфера са те.

Още по-спокойно ми е и когато в хладилника или във фурната има храна, като по възможност аз да нямам ангажименти за това. Ето така вече мога да се концентрирам напълно върху предизвикателствата на професията.

Дарина Рангелова влиза силно, по понеделнишки, чак от другия край на света, с няколко сравнения за това как се приема агресията в училищата в България и в Канада. Ама не че в Канада няма агресия - има! Но има и адекватно отношение, мерки и превенция. А тук какво има? Има търпимост, затваряне на очи и гледане на шамарите като на нещо съвършено естествено, защото "и ние едно време отнасяхме по един зад врата, пък ето - станахме хора".

***************************************

Образованието в България ми е болна тема и следя, доколкото мога, какво става и най-вече - „реформите“. Попаднах на едно предаване, в което темата беше превенция на агресията в училищата. Гости бяха родител, психолог и експерт по нещо. Докато обсъждаха какво трябва да се направи, за да спре това избиване в училищата, ми направиха впечатление две неща.

Едното е, че се говореше само за санкции и второто, че никой не дефинира какво точно включва агресията в училище, та малко така... останах с впечатление, че е според ситуацията.

И второ -  никой не спомена тормоза между учениците. Щом няма удар, значи всичко е наред. А пък за тормоз от учител към ученик никога, ама никога не съм чула да се говори.

А има такъв тормоз. От Теди знам, че учителите също обиждат ученици.

Това, което установих в този момент е, че агресията в България и в Канада се възприемат по коренно различен начин.

Това лято, докато бях в София, водех децата в един парк и там засичах групи деца от различни занимални. Наблюдавах ги. Децата бяха между 7-12 години (по моя преценка) и си се държаха съвсем нормално. Не видях да правят глупости или да се държат лошо.

Учителките или пазителките (честно, не вярвам да са педагози) обаче се държаха отвратително. Винаги бяха едни крясъци от рода на "На вас кой ви каза да ходите там бе!" (децата бяха мръднали 10 м встрани, за да са на сянка); "Сега ще се обадя на майка ти и повече няма да идваш тук. Какво ще те правят тогава?"; "Айде, тръгвайте, че ми писна от вас".

Децата обаче изобщо не се впечатлиха от тези реплики. Значи са свикнали. И щом за едно 10-годишно дете е нормално да се отнасят така с него, какво да очакваме когато стане на 20 години? Да бъде мил и любезен млад човек?

Споделих видяното и чутото с няколкото родители в парка, с които се познавам. Нито един не го прие като нещо нередно. Напротив, започнаха да обясняват как децата били толкова невъзпитани, че учителите нямали избор - ако трябва, да ги бият.

За стотен път чух и как училището не възпитава. А и едно време на тях самите им се било случвало да отнесат по един зад врата, пък виж - станали хора. Аз лично имам съмнения за последното. А децата... щом са невъзпитани, учителите ще ги възпитат.

Последно, училището възпитава или не?

Моите спомени от училище и спомените на Теди от неговото училище можем да обобщим така:

"Аз (учителят) съм шефът, а вие нямате думата, защото сте деца".

Значи, излиза, че да се държиш с едно дете неуважително, заплашително, унизително и агресивно (и четирите форми ги видях в парка от пазител към дете) не е никакъв тормоз. Вероятно е възпитание.

Опитах се да си представя същото в Канада или пък да споделя в парка с някоя майка, че един плесник зад врата е с възпитателна цел. Не можах да си го представя. Ето, затова казвам, че агресията на двете места се възприемат по различен начин.

Прагът на търпимост към агресия в България е много, ама много висок.

Което не значи, че в Канада няма агресия и тормоз. Има. Погледнах статистиката и видях такива ужасяващи проценти, че ми стана лошо. Но като се загледах, в статистиката влизаха неща, които в България изобщо не се броят (като плесник зад врата или псувня).

Канада има закон срещу тормоза в училищата, с точни дефиниции. Ще спомена накратко какво е описано в него.

Вербален тормоз - обиди, подигравки, заплахи

Социален тормоз - изолация от група, разпространение на клюки, публично излагане

Физически тормоз - бутане, ритане, плюене, неприлични жестове

Кибертормоз - всичко гореописано в онлайн среда

На база на този закон всяко училище е длъжно да има Кодекс на поведение, който е публикуван на сайта на училището. В този Кодекс ясно е описано какво е неприемливо поведение, кое се наказва с отстраняване от училище и кое - с изключване.

Ето и някои от нещата, за които отстраняват (от 1 до 20 дни, имат си скала кое провинение колко дни отстраняване заслужава) - заплаха за побой, псуване на учител, притежание на алкохол или чупене на вещи в училище под влияние на алкохол.

Изключване от училище следва при притежание на оръжие, физическо насилие, довело до травма, нуждаеща се от лечение, даване на алкохол на малолетен.

Толкова за санкциите.

В този Кодекс е описано и какво се очаква от учителите. Едно от тях е "да помагат на учениците да работят в пълния си потенциал и да развият уменията си за самооценка".

Предлага се и помощ на жертвите на тормоз, както и на тези, упражняващи тормоз. На децата, упражняващи тормоз (например моят син във втори клас) се гледа на тях като на деца, които страдат и на които трябва да им се помогне.

В случая тормоза, упражняващ сина ми, е бутане и удряне. Заради това той посещава упражнения за изразяване и овладяване на емоциите в училище.

За сравнение, поведението на сина ми в България беше същото. Виждах, че е по-агресивен и много пъти съм питала в детската градина за поведението му. Отговорът винаги беше, че е в рамките на нормалното. Е, в Канада поведението му беше определено като неприемливо.

Погледнах някои български училища, които също имат Етичен кодекс, със съвсем резонни неща в него. Само че всички знаем, че не се спазват.

Погледнах и новата стратегия на МОН, в която има нелоши неща, като обучение за действие в случай на инцидент, психолози, и почти нищо за превенция.

Онтарио също изготвя нова стратегия заради увеличаващите се случаи на тормоз. С тази разлика, че се набляга на начините да се помогне на децата и причините, довели до поведението им, а не на санкциите.

Това, което е най-важно тук, е позитивната училищна среда.

Децата от началния курс излизат на всеки 40 минути да тичат и поиграят навън или в салона (в стаите и коридорите тичането е забранено). Тоест, хората са наясно, че едно 8 годишно дете не може и не бива да стои цял ден на едно място.

Ученето е под форма на игра и всяко дете има право да се усамоти, ако се почувства изнервено. И, да - учителите разговарят с тях и ги възпитават.

И въпреки че канадските деца в началния курс нямат учебници, домашни и не са заковани на чинове, в новата стратегия се застъпва извеждането на учебния процес колкото се може повече извън класните стаи.

Учителите са длъжни да докладват на директора всеки случай на агресия или тормоз. Това включва и псувни. Навсякъде в училищата висят плакати Report bullying с обяснения към кого и как да се обърнат децата, ако станат жертва или свидетели на тормоз.

Както вече казах, основното в стратегията е Позитивна Училищна Среда. Питах Теди каква е училищната среда в България.

А той ми отговори: "Ужасно негативна! Направо отвратителна!"

cross