Ако за няколко предишни поколения, включително за родителите на част от нас, разводът е бил мръсна дума, то днес сме свидетели на революция в отношенията.
Редица популярни личности ни показаха, че да се разделиш с дългогодишния си партньор не е решение, заради което родата ще те отлъчи. Напротив – приключването на брака или на съвместното съжителство може да е като смъкване на тежка ризница за част от главните герои в развода.
Разбира се, ние сме наясно, че връзката се крепи на много компромиси и най-вече на приемането на другия такъв, какъвто е. Е, да, ама тази работа не става така лесно, както е в книгите за самопомощ. И е много възможно с минаването на годините и с преглъщането на какво ли не – от чорапа на пода до откровеното потисничество, партньорите да узреят за мисълта за развод.
Дали и в случая с Никол Кидман и кънтри певеца Кийт Ърбан е имало някой чорап не на мястото му, който 19 години е избождал очите на един от двамата, няма как да знаем. Това, което е факт обаче, е, че след почти две десетилетия верни на „докато смъртта ни раздели“, Кидман и Ърбан решават въобще да не я чакат тази смърт, ами да действат по същество.
Не знаем за вас, но на нас ни става малко тъжно, като прочетем такива новини, защото реалността убива „... и заживели щастливо“ от приказките. В същото време обаче може да погледнем и по друг начин на нещата – нов живот, който, оказва се, може тепърва да започва и на над 50 години.
Но нека хвърлим едно око на най-прясно разделилата се двойка знаменитости. Според Guardian 58-годишната носителка на „Оскар“ е подала документи в съда в Нашвил за прекратяване на брака си с 57-годишния кънтри певец, носител на „Грами“. В документите се посочва, че двойката е преживяла „трудности в брака и непреодолими различия“.
Документите, подадени за одобрение от съдия, включват споразумение за прекратяване на брака и план за грижи за децата.
„Майката и бащата ще се държат един с друг и с всяко от децата по начин, който осигурява любяща, стабилна, последователна и грижовна връзка с детето, дори след развода“, пише в родителския план.
„Те няма да говорят лошо един за друг или за членове на семейството на другия родител. Ще насърчават всяко дете да продължи да обича другия родител и да се чувства комфортно и в двете семейства.“
Планът предвижда Никол Кидман да бъде основният родител, при когото ще живеят двете им дъщери – на 14 и 17 години – като те ще прекарват 306 дни годишно с нея и 59 дни с Ърбан. Досега момичетата са живели в Нашвил, а документите не сочат, че това ще се промени.
В заявлението се посочва, че всеки от родителите печели над 100 000 долара месечно и нито един от тях няма нужда от издръжка за децата или съпружеска издръжка.
Планът за прекратяване на брака предвижда приблизително равноправно разделяне на общите активи, като всеки от съпрузите запазва всичко, което е на негово име – включително авторските права и хонорарите от своята творческа дейност.
Подробните споразумения подсказват, че разводът е бил подготвян поне месец, твърдят специалисти. Ърбан е подписал на 29 август, а Кидман – на 6 септември. Съгласно законите на щата Тенеси ще са необходими поне 90 дни, преди разводът да стане окончателен, уточнява Guardian.
И двамата са израснали в Австралия. Запознават се през 2005 г. на събитие в Лос Анджелис и се женят в Сидни на следващата година. Бракът е първи за Ърбан и втори за Кидман, която беше омъжена за Том Круз от 1990 до 2001 г., с когото също има и две деца.
Двойката е говорила публично, но с обич, за някои брачни трудности, но до последно почти не е имало признаци, че ще се развеждат. Медийните съобщения за раздялата им се появиха само ден преди подаването на документите за развод.
Миналата година на премиерата на сериала на Netflix The Perfect Couple Кидман каза пред Associated Press, че този израз – перфектна двойка – не се отнася за нея и Ърбан:
„Ще си навлечете неприятности, ако смятате, че сте перфектната двойка“, коментира тя. „Не вярвам в съвършенството.“
Няколко месеца по-рано Ърбан разчувства съпругата си до сълзи, когато тя получи наградата AFI Life Achievement Award.
Той заяви, че Никол Кидман му е показала „как изглежда любовта“, когато проблемите му със зависимостите се проявили почти веднага след сватбата им през 2006 г.:
„Четири месеца след брака ни се озовах в клиника за три месеца. Ник [Никол Кидман, бел. ред.] преодоля всички негативни гласове – сигурно дори и някои свои собствени – и избра любовта. И ето ни 18 години по-късно.“
Само година след това обаче явно нещо е пропукало спойката помежду им. People цитира анонимен източник, според когото Кидман се е борила за спасяването на брака им, но Ърбан не е искал повече да продължават.
Още не сме свършили, скрол надолу
Grazia пише, че някои медийни издания внушават, че Кидман била „застигната неподготвена“ от развода, твърде самовлюбена, за да забележи, че Ърбан се отдръпва, прекалено съсредоточена върху работата си и отказваща да задоволи сексуалните желания на съпруга си след дългите си снимачни дни, изпълнени със секс сцени.
„Как страстните филмови сцени на Никол Кидман с млади красавци „разпалиха гнева“ на „несигурния“ Кийт Ърбан преди внезапния им развод“, гласи едно заглавие, цитирано от Grazia.
„Никол Кидман трябвало да спре снимките на еротична драма, след като многобройните секс сцени направили така, че „никога повече да не иска да бъде докосвана“, докато интензивният работен график напрегнал брака ѝ с Кийт Ърбан“, пише друго.
От Grazia коментират това с ирония:
„Учудени ли сме? Не особено. Това е класическа реакция в общество, което живее от подхранване на ярост и поддържане на мизогиния. Разбира се, че всичко е по вина на жената, разбира се, че тя е работила твърде много и е пренебрегнала своя мил, самотен съпруг. Не може просто така, след почти двe десетилетия заедно и две деца, връзката да е изчерпала пътя си. Не може също така съпругът да е работил дълги часове, често да е отсъствал от дома или да е пренебрегвал нейните нужди. Задължително жената е виновна, нали?“
И да се върнем в момента, в който ни стана малко тъжно, че някой застрелва мечтите за вечна любов. Раздялата не е провал. Тя може да е осъзнато решение да поставиш себе си в центъра. Да се сетиш, че скоро може да те няма, а между кариера, отглеждане на деца и преглъщане на партньорските навици и особености, кога успя да видиш какво искаш ти?
Така че нека избършем сълзите и да приемем разводите като триумф на любовта. Към себе си.
Раздялата между родителите няма как да не окаже влияние върху децата. Ако обаче нещата се случват зряло, има как да съобщим за решението цивилизовано. Да се разведеш преди години беше табу – хората оставаха заедно, сякаш на всяка цена, защото „какво ще кажат другите“. Днес семействата знаят, че имат опция за раздяла, когато не са щастливи. Когато са се изчерпали и виждат бъдещето си поотделно. И е добре да показваме на децата, че фамилна свързаност може да има, дори когато не сме под един покрив. Авторката Тамара Франкфорт Одинек пише в Scarymommy.com за безболезнените методи да информираме децата за решението да приключите брака си.
Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но онова, което последва, беше още по-тежко: да го кажем на децата. Подготвихме се за тази задача като войници преди битка. Потърсихме помощ от специалист, за да ни насочи към това, с което не бяхме наясно. Семеен терапевт ни помогна да оформим подхода си и ни въоръжи с внимателно подбрани думи. Репетирахме сценария – отново и отново, докато не го изричахме в пълен синхрон.
Потърсихме подкрепа от близки приятели и роднини, за да могат да помогнат след това. Избрахме да им кажем в петък вечер, за да може всеки да се съсредоточи по-лесно към новината. И когато най-накрая настъпи този мъчителен момент, невероятните ни деца – дъщерите ни, тогава на 13 и 11 години, и синът ни, тогава на 7 – понесоха удара с повече сила и устойчивост, отколкото някога сме си представяли.
И така, четири години по-късно, когато попитах децата какво сме направили правилно и какво погрешно в онзи незабравим ден, бях благодарна да чуя, че са осъзнали колко усилия и мисъл вложихме, за да ги подкрепим. И си припомних, че дори с най-добрата подготовка и намерения, си беше разтърсващо преживяване за всички ни – защото просто няма „правилен“ начин да кажеш на децата си, че се развеждате. Всяка ситуация е уникална, всяко дете е уникално. Но за почти всички деца разводът е дълбока загуба, която противоречи на всичко, което са смятали за вярно и сигурно в света. Именно затова този разговор е толкова плашещ, труден и няма „правилен“ начин да го направиш, дори и да е с най-добри намерения и подготовка (все пак създадох наръчник по темата). Но именно затова и двете неща са от решаващо значение.
Поемете ангажимент да поставите благополучието на децата си на първо място. Оставете настрана конфликта помежду си като двойка и планирайте посланието си заедно. Уверете ги, че не е тяхна вината за развода. Бъдете честни, спокойни и кратки. А ако искате да допуснете по-малко грешки, отколкото аз допуснах, обърнете внимание на тези четири прозрения от моите много мъдри деца:
Няма лесен начин да се каже такова нещо. Денят, в който казахме на децата, беше най-ужасният в живота ми. Повърнах в Сентръл Парк по средата на сутрешния си крос. (Повръщала съм само три пъти в живота си.) Едва дишах, не можех да мисля. Но когато взех сина си от училище, знаех, че поне трябва да се опитам да звуча жизнерадостно, да проявя интерес към деня му. Не ми се получи. И до днес си спомня как е усетил енергията ми и е разбрал, че се случва нещо ужасно – още преди да сме казали каквото и да било.
Изводът? Опитайте се да избягвате контакт с децата в деня, когато ще им съобщите новината, ако е възможно. Или проведете разговора в събота сутринта – така ще сведете до минимум времето на напрежение преди това и ще имате цял ден да обработите случващото се заедно.
Веднага щом момичетата се прибраха от училище, ги събрахме за семейна среща, като им казахме, че имаме да им кажем нещо много сериозно. Вярвах, че сериозният ни тон ще помогне да се създаде подходяща атмосфера, но по-голямата ни дъщеря си помисли, че 13-годишният ни дакел Монти е починал. А другата се притесни, че някой е болен. Те обясниха, че минутите преди самото съобщение са били по-ужасни от самата новина. И до днес, ако кажем „семейна среща“, това предизвиква пълна паника.
Съвет: Пропуснете мрачното въведение и просто кажете на децата, че искате да си поговорите – в по-непринуден тон. Ще боли, но няма да се проточи толкова дълго.
В стремежа си да се подготвим възможно най-добре, предварително уведомихме родителите на най-близките приятели на децата ни за развода. Мислехме, че това ще помогне да навигираме посланието и ще даде възможност на децата ни да получат подкрепа, ако потърсят утеха в техните домове. Но когато децата разбраха, че сме го направили, не бяха доволни. Казаха, че не виждат никаква полза и се почувстваха ужасно, че са научили последни.
Поука: Насърчавайте децата си да се доверят на приятелите си, ако почувстват нужда, но не въвличайте родителите им предварително. Това само усложнява нещата.
Децата ми ясно си спомнят как казах: „Мразя думата развод“ и след това започнах петминутен монолог за това как раздялата ни е по-скоро „съзнателно раздалечаване“, а не обикновен развод. Сега ме хваща срам, дори не си спомням ясно какво съм казала, но без съмнение съм се опитвала да ги накарам да се почувстват по-добре, като акцентирам върху здравите ни семейни основи. Не проработи. Те усетиха, че се опитвам да омаловажа нещо голямо, че ги подценявам.
Техният съвет: Разводът си е развод. Бъдете директни и не го замазвайте.
Още не сме свършили, скрол надолу
Децата ми оценяват това, че им казахме всичко накуп и използвахме ясни, уверяващи думи:
„Винаги ще бъдем семейство и винаги ще ви поставяме на първо място.“
Оттогава, в моменти на несигурност, винаги повтаряме това послание. И двамата присъстваме на вечери за рождени дни, родителски срещи, спортни събития и други важни за тях моменти. Разбира се, по-лесно е, понеже сме в добри отношения след развода, което ни позволява да повтаряме тези думи често и искрено.
Четири години по-късно децата ни също така признават колко е важно, че вземаме решения, които ги засягат, заедно, и че имаме сходни правила и граници в двата дома – нещо, което многократно е доказано като полезно за децата. Като семейство сме на едно мнение: въпреки трудностите при развода и някои грешки по пътя, всички споделяме един и същ обнадеждаващ поглед. И всички ние – особено децата – сме съвсем добре.
Източник: Scarymommy.com
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Радина Стефанова е майка на едно дете, осиновител на глуха котка, и стопанин на 40-килограмов лабрадор. Пише рядко, по-често, когато я боли. Този текст, обаче, е създаден, когато бащата на детето ѝ и нейн съпруг ѝ предложил брак. Какво има да му каже тя? Прочетете текста на Радина.
И със сигурност ти не си първият мъж, в чиито очи съм се огледала. Преди да се срещнем и двамата знаехме какво е загуба. Онази загуба, която щипе като порязано от хартия. Боли, не зараства. И накрая, и белег ти остава. Толкова белези бяхме събрали и двамата, сякаш не сме обичали, а воювали.
Любовта ни се появи неочаквано по средата на нощта. Нашата любов се появи тогава, когато и двамата бяхме спрели да я търсим. И сега знам, че това е било нарочно. Част от магията. Така се излекувахме. Аз те стисках сякаш си надежда, ти ме целуваше сякаш съм икона.
Прегръщахме се, а между нас имаше тихи обещания, притиснати като изсушени цветя между кориците на книга. Усмихваше се в тъмното, а аз написах поема върху солта на потното ти тяло.
И след всичките тези думи все още не мога да опиша онова чувство на спокойствие, което ме обзема, защото най-накрая те намерих. Когато осъзнаеш, че си готов да прекараш остатъка от живота си с един човек, нямаш търпение този живот да започне.
Но ти обещавам да не ме е страх. Няма да се страхувам, когато светиш като слънце, когато си толкова красив, чаровен и завладяващ, а аз седя пъпчасала и потна на 40 градуса. Няма да ме е страх, когато се разпадаш на хиляди атоми в прегръдката ми и мълчиш, а в мен напират хиляди въпроси. Обещавам да съм силна, защото повярвай ми – ти си най-хубавото нещо, което съм имала в живота си.
Когато светиш, грееш, свириш и се смееш толкова силно, че всичко се тресе. Ще те обичам и когато си природен катаклизъм. Тъмен, проклет, навъсен и пред избухване. Ще те обичам, защото винаги си бил ти.
И всеки път ще казвам „Да“, обещавам ти.
Ванеса Марин, лицензиран психотерапевт и експерт по секс и взаимоотношения, провела проучване сред около 70 000 души колко често правят секс. Оказва се, че не е толкова често, колкото си мислим. Но има ли това значение? Ще прочетете в статията.
За някои двойки сексът не се променя с годините (имат късмет). Но за повечето сексуалната динамика намалява и се променя с течение на времето. И най-общо казано, двойките не правят секс толкова често, колкото във фазата на „медения месец“.
В действителност никой не прави толкова много секс, колкото си мислите. И определено правенето на секс през цялото време не е индикатор за щастлива връзка. Ванеса Марин, лицензиран психотерапевт и експерт по секса и връзките, провела проучване сред около 70 000 души. От респондентите 75% попадат в три различни категории на честота на сексуална интимност с партньора си:
„Двойките с деца правят малко по-малко секс от двойките, които нямат деца. Струва ми се обаче, че повечето хора биха си помислили, че разликата е драстична. А не е“, отбелязва Марин.
В проучването повечето респонденти съобщават, че според тях другите двойки правят секс два до три пъти седмично, въпреки че само приблизително 25% от участниците в проучването посочват такива числа. Те не само смятат, че това е норма, но също така вярват, че е това е здравословната бройка, към която трябва да се стремят всички двойки.
Още не сме свършили, скрол надолу
Марин смята обаче, че двойките не бива да се фокусират върху честотата. „Наистина не мисля, че има някакво конкретно количество секс, което да е „здравословно“ за двойката“, казва тя.
„Колко секс трябва да правим, е грешният въпрос. Защото в крайна сметка качеството на секса е много по-важно от количеството.“ Когато мислим, че всички останали правят страхотен секс, сме склонни да се опитваме да правим същото. Но Марин предупреждава, че принуждаването към секс, когато интимността всъщност не ви удовлетворява, намалява желанието с течение на времето.
„За съжаление, много хора, особено жени, ако ги помолим да ни разкажат за секса, който правят, ще опишат по-скоро рутинен секс. Скучен. Правят едни и същи неща отново и отново. Много от жените ще кажат, че го правят по-скоро заради партньора си. Дори не изпитват оргазъм“, раказва тя.
„Ако се съсредоточим върху качеството, тогава идва голямата разлика.“ Фокусирането върху качеството означава да си зададете няколко ключови въпроса:
„След като двойките се съсредоточат повече върху качеството на секса, който правят, количеството си идва само̀ на мястото. И вече не се тревожат толкова много върху „колко“, след като правят хубав секс. Което се отразява истински добре и на двамата“, казва тя.
Марин също е събрала данни за удовлетвореността на двойките от собствения им сексуален живот. Сред групите няма разлика при двойките, които са били интимни два до три пъти седмично, спрямо тези, които са били веднъж седмично, или два–три пъти месечно. Накратко, изводът е, че повечето секс не означава по-щастлива връзка. „Като секс терапевт съм работила с двойки, които правят секс няколко пъти на ден и се чувстват откъснати, нещастни и неудовлетворени. Работила съм и с двойки, които правят секс няколко пъти в годината, и са наистина доволни и щастливи", казва тя.
„Сексът е нещо, за което трябва да положим усилия. Трябва да отделим време, да се отворим за свързване с партньора си. Но отново, няма магическо число, към което да се стремите, за да сте ок като двойка.“ По принцип, ако сте доволни от сексуалния си живот – чудесно. Не налагайте никакви критерии. Ако обаче не сте доволни, може би е време да включите секс терапевт във връзката си. Особено ако с партньора си сте се опитвали промяна, но без особен успех.
„Ако ви е трудно да говорите за секс, ако сексуалният ви живот не е такъв, какъвто бихте искали да бъде. Ако се чувствате любопитни какъв би могъл да бъде – терапията е отговорът“, казва Марин. Но бъдете спокойни – докато с партньора ви сте доволни от навиците ви в спалнята, няма какво да променяте.
Източник: Scary Mommy
Отживелица ли са дългите връзки? Бракът стана нетраен като търсенията на съвременния човек. Статистиката показва, че в последните години у нас броят на сватбите расте, но това се случва и с разводите.
„Доколко партньорството между двама души ще е в брак или на семейни начала, значение има социалната среда“, обяснява психотерапевтката Цветелина Чобанова. Хората са родени да търсят принадлежност и заедност. Такава е човешката природа. Не случайно сме наричани „социални животни“. „Това е първично обектно отношение – ние се раждаме и имаме нужда от човек, който да се грижи за нас. В идеалния случай това е нашата майка. Повечето от бозайниците живеят в групи. Затова и винаги ще мечтаем за партньорство и ще го търсим", казва тя.
Концепцията за брака като институция и като ритуал може да се променя във времето.
„Това, което е било нормално за нашите баби и дядовци, не е било толкова естествено за нашите родители. Съответно то е различно за нас и ще бъде и за нашите деца. Промяната е нещо естествено в човешката природа и нагаждането към нея, адаптацията е важна за нас като хора“, допълва Цветелина Чобанова.
По думите ѝ, бракът като институция има социален контекст и дали се решаваме на него, или не зависи както от индивидуалните случаи, така и от държавата, в която живеем.
„В последните 20 години в България няма много доверие в институциите. И това влиза на осъзнавано и на неосъзнавано ниво. Защото ако човек няма доверие в институциите, какво ще му даде сключването на граждански брак и каква е разликата, ако просто живее на семейни начала с партньора си? Хората могат и така да имат деца. Свободата, която ни даде времето след 80-те, вече изгражда друга ценностна система в нас.“
Първият е усещането за заедност, за сигурност. Това да можете да разчитате един на друг е базово усещане.
Вторият е да имаме доверие един в друг, да може да споделяме с партньора си, да изживяваме заедно емоции и да не бъдем съдени. Това да сме откровени, дори когато знаем, че партньорът ни не е съгласен с нас, но може да ни изслуша, е важно. Двойката е заедно в ситуация, дори да е на различно мнение.
Още не сме свършили, скрол надолу
Третият фактор е да имаме свобода. Понякога, когато хората започват връзка, имат идеята, че трябва да се слеят с другия. Все едно двамата спират да съществуват като индивиди. Тази заедност обаче съзнавано или несъзнавано започва да притиска хората. Ограничаването на свободата действа на подсъзнателно ниво, защото в нас има две взаимносблъскващи се желания. Едното е да имаме връзка, а другото е да бъдем индивидуални същества.
Ако единият партньор излезе с приятели или отиде на изложба, театър, кино, после може да разкаже на другия. Другият също може да иде някъде, след което да сподели емоции – важно е да няма усещането за затвор. Много хора се страхуват, че след като се оженят, животът им свършва. Всъщност, ако има свобода и доверие, защо му е на човек да ходи някъде другаде. Той има всичко с партньора си. Хем да са заедно, но също така да имат своята индивидуалност.
Това зависи от семейната история. Като започва връзка, човек влиза в нея със собствената си семейна история. Ако единият идва от семейство, в което взаимоотношенията са били относително добри, по-вероятно е и за този човек семейството да е ценност. Ако обаче идва от семейство с разведени или разделени родители, за него може да няма такова значение дали ще запази своята връзка.
Навремето семейсетвото е било някакъв вид защитна форма. Днес нямаме нужда от тази защита. Всеки може да прави всичко като напълно индивидуален човек. Може да отиде да си наеме стая в хотела, да пътува сам... И тази свобода много променя възгледите за брака.
Другото, което е от значение за съвременния живот и връзки, е големият избор. Желанието, породено от любопитството ни, да опитаме от всичко винаги е движело света. Тази промяна ни дава понякога илюзия, понякога истина, че ще намерим нещо по-добро.
Това ни кара да не виждаме какво имаме до себе си. Огромната информация е чудесна, но и създава много илюзии и почваме да губим постоянство. В днешно време сме се вторачили върху факта колко трудно се задържа вниманието на децата, но е добре да си даваме сметка, че възрастните са същите.
„Това, че непрестанно използваме социални медии и четем кратки новини, идва и от начина, по който живеем. Колкото по-бързо се случват нещата, толкова е по-силно усещането за удовлетворение. Допаминът в тялото става висок и търсим непрестанно нови стимули, за да чувстваме същото. Но това не може да се случва до безкрай“, казва психотерапевтката.
Когато спрем да си говорим, е знак, че нещо във връзката куца. Докато можем да си говорим, дори да се караме, означава, че още има нещо в тази двойка.
Токсично е, ако има насилие. Но липсата на уважение от единия партньор към другия също е предпоставка за токсична връзка. Това са ситуациите, в които единият не вижда другия и не му дава усещането, че е приет. Емоциите и нуждите на единия партньор са системно игнорирани от другия. Човек не може дълго да живее по този начин. Токсично обаче е и обратното явление – ако единият партньор се залепи за другия.
„Колкото и да е клише – балансът е изключително важен“, смята Цветелина Чобанова. Според нея, ако човек започне често да боледува в една връзка, значи нещо се случва – или е твърде малко, или твърде много.
Понякога е по-добре човек да е щастливо разделен, отколкото нещастен заедно с друг. Може и двамата партньори да са чудесни хора, но да не могат да продължат заедно, тъй като имат различни интереси, не се чувстват разбрани, опитали са всичко, но не се е получило.
Но ако все още искат да поговорят, винаги има връщане. „Най-лесният начин е човек да каже „край“ и да избяга от една връзка. Но ако все още иска да се движи към другия, както и той към към него, има шанс“, категорична е психотерапевтката. Не е задължително да се седи във връзка, но не е задължително и постоянно да сменя само защото другият не може да ни даде нещо. Много често се оказва, че и ние сами не знаем какво точно искаме да получим.
„Единият партньор не може да даде на другия нещо, което му липсва“, казва Цветелина Чобанова. Например: ако един човек, който трудно се забавлява, си намери партньор, който е душата на компанията, това ще му носи удоволствие до определен момент. Но ако самият той не се научи да се забавлява, това ще пречи и на двамата.
Рецепта за щастлива връзка всеки намира сам: „Няма универсалност между двама души. Това е като с приятелството. Нямаме рецепта за щастливо приятелство, което да е универсално за всичките ни приятели. С едни имаме едни интереси, с други споделяме други“.
Необходимо е да си даваме свобода, да приемаме другия такъв, какъвто е. Не да го променяме, въпреки че е нормално да се нагаждаме в двойката, и то дори без да го осъзнаваме.
„Много възрастни двойки започват да си приличат дори външно. Това е така, защото имаме огледални неврони, с които имитираме другия на несъзнавано ниво, подобно на бебетата и майките“, казва още психотерапевтката. Според нея е важно хората да се променят, защото самите те го искат, а не когато партньорът им го изисква. Започнем ли с опитите да променяме другия насила, попадаме в най-големия капан за връзките, защото така ограничаваме свободата на партньора си.
Преди месец най-добрият колоездач на планетата хвърли много тиха бомба в света на спорта. Без никакво предварително уведомление той смени името си в официалната си регистрация в Международния колоездачен съюз (UCI). И от Йонас Вингегор Расмусен стана Йонас Вингегор Хансен.
Хансен всъщност е фамилията на съпругата му Трине Мари. А също така и третата най-популярна фамилия в Дания след Нилсен и Йенсен. И, както в повечето северни езици, означава син/дъщеря на Ханс.
Според местните в Дания точно заради това струпване на хора с еднакви фамилии не е необичайно да използваш второто си име. Което пък е относително нова концепция в страната – вторите имена там са узаконени едва през 1904 г. Самият Йонас освен това е взел второто име на майка си (Карина Вингегор Расмусен), а не на баща си (Клаус Кристиан Расмусен).
Мъж да вземе фамилията на жена си е нещо доста необичайно. Особено в света на спорта. Само си представете Кристиано Роналдо да стане Кристиано Родригес. Или Лионел Меси – Лионел Рокуцо, а Христо Стоичков – Христо Митов.
Да погледнем и статистиката. Изследване от миналата година в САЩ твърди, че едва 5% от мъжете взимат фамилията на съпругата си. При жените този процент е 79.
Ако следите колоездачните предавания по „Евроспорт“, знаете, че Йонас Вингегор е най-добрият в света в момента. А ако не ги следите, ние ще ви кажем, че е не лошо да го правите най-малкото заради разкошните гледки, освен заради самите колоездачи. Йонас е двукратен победител в най-голямото събитие в света на този спорт – „Тур дьо Франс“. С още куп трофеи и победи зад гърба си, той е национален герой в Дания. И в двата случая, след като спечели „Тур дьо Франс“, той беше посрещнат от десетки хиляди в Копенхаген. А столицата на Дания е най-колоездачния град в света – 62% от жителите използват колело, за да ходят на работа, училище или където и да е другаде.
Вингегор стана първият датчанин, спечелил обиколката на Франция. И бихме се обзаложили, че тази година може и да спечели за трети път, макар и като Хансен.
Съпругата на Йонас е по-възрастна от него с девет години. Запознават се в първия му професионален отбор – ColoQuick-Cult, през 2016 г. Трине работи в същата компания като маркетинг мениджър. Първоначално тя не иска връзка точно заради възрастовата разлика. Йонас обаче е упорит (като всеки колоездач) и успява да я убеди да започнат да се срещат. Двамата сключват брак през 2019 г., като още същата година тя става и негов мениджър. Две години по-късно Трине напусна ColoQuick, за да се съсредоточи изцяло върху кариерата на Йонас и семейството им. И това включва постоянни пътувания по състезанията. Което пък генерира великолепен снимков и видеоматериал.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Никога няма съмнение как се чувствам аз. Но с Йонас трябва да изтеглиш чувствата и усещанията от него. Заедно работихме, за да стане по-отворен, защото иначе всички решения бяха мои. А това не е функционално. Освен това той трябва да е по-ясен в позициите си, иначе никой няма да го следва. Нито като колоездач, нито като съпруг, нито като баща. Още в началото му казах, че не мога да бъда с човек, който иска да угоди на всички“, казва Трине.
Сега тя вече гледа по друг начин на възрастовата разлика. „Понеже имам повече опит, мога да поема повече отговорност. Най-вече в сфери, които не са му нужни. И да го улесня в живота извън колоезденето“, казва Трине.
„Вкъщи си говорим за всичко. Например, ако го боли по време на състезание и трябва да вземе болкоуспокояващи – какъв послание изпраща това? Това ли е начинът, по който иска да спечели? Нашето семейство не подкрепя подобен стил. Иначе, ако иска да печели на всяка цена, може може да се оправя сам. Но този модел не работи за нас като семейство“, разказва Трине пред BT.
„Йонас трябва да е като фар за дъщеря ни Фрида. И той е. Той е най-добрият баща на света“, завършва тя.
П.П. И авторът на тези редове познава един мъж, който взе името на съпругата си. Както самият той казва – „с фамилия като нейната, трябва да съм малоумен, за да не го направя“. Наздраве, семейство Бираджиеви!
За миналото лято имахме, както никога, строен план. Да изкараме два, три, четири месеца на море. И дори през февруари напуснах офисната си работа именно с тази цел. Останах само със задачите, които мога да върша дистанционно. Уговорихме тийнейджъра, който учи в чужбина, разбрах се с бившата ми жена как с настоящата ми партньорка да вземем децата. Казахме на роднини и приятели да си изберат дати, съгласувахме с бабите и дядовците. Дори оставихме дни за непредвидени обстоятелства и гости.
И месец преди да стегнем катуна и да минем границата, получих предложение за работа. Със супер заплащане, с готини колеги и с яка кауза. За срок от пет месеца, като в тях бяха точно четири от тези, които бяхме планирали толкова пунктуално. Обсъдихме го с любимата и… Аз останах да работя в София, а тя – на море. И за първи път, откакто сме заедно, изкарахме толкова време разделени. Един вид, получихме си почивката от брака, макар и неволна, и непоискана (не че имаме официален брак, но какво значение има?).
Терминът „почивка от брака“ е въведен от Шерил Джарвис с книгата ѝ от 1999 г. The Marriage Sabbatical: The Journey That Brings You Home („Почивката от брака: Пътешествието, което те връща вкъщи“). В нея журналистката описва как някои жени от векове използват подобни почивки, за да се отделят от всекидневието и да подхранят своите творчески, интелектуални или духовни сили. В книгата е описан нейният тримесечен престой в писателска колония, както и историите на още 55 други жени, между които Хариет Бичър Стоу и Ан Мороу Линдберг.
Нашият случай не е като описаните от Шерил Джарвис – почивката от брака не беше поискана, а стана по неволя. Но със сигурност върна нещо забравено – идеята, че ти обичаш да си с този човек, че ти е приятно да си с него и си избрал да бъдеш с него. Нещо, което лесно остава на заден план заради ранното ставане на детето за училище, заради работни проблеми, задръствания, въпроса „какво ще ядем днес“ и всякакви подобни тъпотии. Това казва теорията и в нашия случай се получи точно така. Не е развод, не е пробна раздяла или шанс за забежка-без-вина („Ама ние бяхме разделени, Рейчъл“, както казва Рос във велик момент от „Приятели“). Не е – просто е шанс за партньорите в една двойка да поживеят отделно, да забравят дребните скандали и да осъзнаят колко си липсват.
Любопитно е, че когато излиза The Marriage Sabbatical, в Щатите книгата е считана за „заплаха за семейните ценности“. „Беше абсурдно – спомня си Джарвис – защото водех абсолютно традиционен и щастлив семеен живот. Хората обясняваха как това, че си далеч от съпруга ти, ти дава шанс за афера. Все едно не можеш да изневеряваш с колега от офиса.“ Според нея подобни почивки са еднакво полезни и за мъжете, и за жените. „Написах книгата от женска гледна точка, само защото според мен жените по-трудно натискат бутона за пауза“, добавя тя.
Според семейния терапевт Силва Невеш има промяна в нагласите заради смяната на поколенията. „Старите хора вярват и са възпитани, че ако не спите в едно легло, значи има проблем. Това е мит. Също като този, че трябва винаги да бъдете заедно и ако не сте – нещо не е наред. Или че ако намираш някой друг човек за привлекателен, нещата не са както трябва. Те се опитват да направят насила истина тези твърдения, при положение че няма как да са“, казва той.
И със сигурност за по-младото поколение е окей да имаш връзка и да можеш да отидеш на бар, и да говориш с някой друг човек, без това да води до афера. Причината е, че във всяка двойка има чувство за взаимозависимост, но всеки човек има желание да стои на собствените си крака и да върши собствените си неща. „Тези конкуриращи се идеи рядко ще бъдат абсолютно еднакви и за двамата. А и няма да останат постоянни за всеки. Влагате много от чувството си за сигурност в другия човек и с годините изискванията стават все по-високи и по-високи. Почивката помага усещанията да се рестартират“, казва Невеш.
Често ли казвате на необвързана приятелка нещо от сорта на: „Имаш късмет, че си свободна – можеш да правиш каквото си искаш“? Особено с пропуснатата част: „... без никой да те спира.“ В този случай е време за почивка от брака, твърди психологът Джой Дейвидсън. „Дори да не обвиняват съпрузите си, тези жени се чувстват блокирани. Разбира се, те са намерили някаква форма на дълготрайно щастие, но се чувстват сякаш са се отказали от друга. Повечето от нас могат да разберат това чувство. Знаем, че в живота има компромиси и никой никога не може да има всичко“, казва тя.
Според нея концепцията с почивката звучи познато, защото е успешна идея, доказана във времето. В академичните среди професорите си вземат отпуск от работата в университета, за да пътуват, да пишат, да изследват и се връщат енергизирани и обновени. Брачната почивка може да се разглежда в същата светлина. Тоест, това не е бягство от провалена връзка или отчаяно възстановяване на необвързаността. Още повече, докато единият партньор отсъства, другият е заедно с децата и имат време да се свържат по различен начин и да открият различни свои страни.
Още не сме свършили, скрол надолу
Дейвидсън твърди още, че почивката помага на сексуалния живот. „Най-често новостта събужда или засилва сексуалността. В една стабилна връзка раздялата има силата да предизвика по-голяма страст, дори да я разпали отново. И тъй като почивката не е времето да се научите как да „играете добре с другите“, сексуалният заряд на двойката има шанс да се изгради и да се разпали. Все пак отпускът е географско отчуждение, а не емоционално“, твърди тя.
Според Дейвидсън обаче е задължително почивката от брака да има крайна дата.
„Без значение дали партньорът напуска за месец или година, трябва да има дата на завръщане и всеки в семейството може да отбележи това в календара си. Фактът, че има ясна крайна точка отличава почивката от импулсивна разходка или бягство. Това също така гарантира, че няма заплаха за семейството. Да, ще си липсват с партньора, но също така ще продължат да развиват силата си като независими личности. А това е нещо, което никога не трябва да позволяваме един брак да помрачи“, категорична е Дейвидсън.
Познавам партньорката си от 30 години и винаги съм вярвал, че знае какво прави. Убеден съм, че и при нея е същото. И въпреки това, когато се върна през септември и демонстрира къде шеговита, къде реална ревност, макар да знаеше, че няма повод, беше запомнящ се момент. Едновременно неочакван, странен и мил.
„Помислете какво би тревожило партньора ви за времето на почивката. Дали той/тя ще спи с други, дали ще се чувства самотен, дали ще спре да се нуждае от мен, дали ще забрави за мен? Ако основаваме отношенията си на доверие и ясни споразумения, нищо от това не трябва да ни тревожи. А ако другата страна не спазва уговорените граници, няма смисъл да оставате заедно“, твърди коучът Аиноа Еспехо.
Според нея в съвременното общество, характезиращо се с живот на бързи обороти, правенето на паузи и периодичната преоценка на живота ни е от съществено значение. „Свободното всекидневно решение дали искаме да продължим да споделяме пътя си с този човек осигурява по-автентично ниво на ангажираност. Това всекидневно споразумение, основано на зрели и съзнателни решения, може да надделее над силата на взаимоотношенията, поддържани от официални пактове или дългосрочни споделени ситуации. Това е напомняне, че истинската същност на ангажираността се крие в постоянния избор да бъдем заедно. Да правим така, че всеки ден да е подновен акт на любов и истинска връзка“, казва тя.
Шерил Лин Джарвис посочва в книгата си, че подобни почивки често са по-сложни за жените. Поведенческият психолог Карол Гилиган добавя, че жените са обусловени да бъдат по-свързани от мъжете. Според нея, ако мъжете развиват своята идентичност чрез отделяне и автономия, то жените формират своята идентичност чрез взаимоотношения с другите. „Тъй като жените са възпитавани да влагат повече във връзки и тъй като чувството им за себе си е организирано около принадлежност, за тях е по-трудно психологически да се отделят от връзките в живота си“, твърди тя.
Според нея в това отношение е възможно почивката да бъде двойно по-полезна за тях. „Не само могат да преосмислят конкретна връзка, но и да преоценят цялостния си начин на отношение към света. Което е безценно като терапия“, убедена е Гилиган.
Наша читателка, която има огромна нужда от съвет, ни писа с молба за съдействие. Тя ще е благодарна да получи някаква насока от хора, които са били в деликатната позиция, в която се намира в момента: на прага на раздялата със съпруг, от когото се чувства зависима – и емоционално, и психически, и битово.
Омъжена съм от повече от 10 години, имам две прекрасни деца и съпруг, който обичах и боготворях. През последната година нещата много се промениха. Станахме направо като съквартиранти. Сексът е от време на време – ако го измоля. Заяжда се за всичко – всяко мое движение му пречи.
От няколко месеца му се налага да е вкъщи, заради което всичко ескалира. Изнервя се все повече, дразни се от всичко и всички. Осъзнавам, че по някакъв начин съм подложена на психически тормоз. В същото време е адски грижовен баща, а по-малкото ми дете има много добра връзка с него. Виждам обаче, че лека-полека започва да се изнервя и на децата.
В това време срещнах човек в интернет, с когото разговорите са просто прекрасни. Чувствам се щастлива с него – макар и виртуално, защото той в момента е в чужбина. Дори мисля, че съм влюбена. Той се интересува от децата ми, прави планове за общо бъдеще… НО!
Ето къде се корени проблемът: имам паническо разстройство, а мъжът ми ме е предупреждавал, че заради него лесно може да ме изкара луда и да ми вземе децата. Втълпил ми е чувството, че без него няма да се справя.
Знам, че когато се събера с човека, с когото искам да бъда, ще имам неговата помощ и подкрепа.
В момента обаче изпитвам панически страх как да кажа на съпруга ми, че искам да се разделим. Не знам как ще реагира, какво ще направи…
Не ми се иска да повдигам въпроса за раздяла до март, когато трябва да си дойде моят човек, но все пак знам, че трябва да го направя.
Моля, ако има жени, които ще прочетат това и са били в моето положение, нека разкажат как са действали. Благодаря на всички.
Постигането на равнопоставеност на работното място често изглежда като трудна битка, особено щом човек стане родител. Години наред проучвания, провеждани в САЩ, показват, че работещите майки са едва ли не финансово "наказвани" и смятани за по-малко компетентни и не достатъчно отдадени на работата, пише Parents.
От друга страна изследванията сочат, че когато мъжете станат бащи, може и да започнат да изкарват повече пари и да бъдат приемани по-добре в работата си. Едно проучване от 2014 г., базирано на данни от национално продължително изследване на младежта, проведено от 1979 до 2006 г., показва, че заплатите на жените намаляват средно с по около 4% за всяко дете, което имат, докато при мъжете се увеличават с 6% за всяко от децата им, стига да живеят с тях.
Схващането, че заплащането при мъжете се влияе позитивно, само когато живеят с децата си, става предпоставка за следващи проучвания. Юргита Абромайвисают, кандидат-доктор по социология от Университета в Аризона, наскоро е провела експериментално изследване, което проследява как са приемани на работното място самотните родители в сравнение с майките и бащите в брак и с хората, които нямат деца и не са във връзка.
Абромайвисают помолила 160 колежани да оценят молбите за работа на фиктивни кандидати със сходен опит. За кандидатите се знае, че се борят за висша мениджърска позиция в компания за комуникации. Освен това на участниците в проучването е дадена и информация за пола, семейния статут и наличието на деца у кандидатсващите, а оценката се прави след поредица от въпроси. ("Родителите, отглеждащи децата си самостоятелно, са представени като дейни, амбициозни и квалифицирани", отбелязва изследователката.) Изводът е, че самотните родители не усещат наказанието на майчинството и поощрението при бащинство, както се случва при женените мъже и жени.
"Този вид "наказание" не важи за майките, които отглеждат децата си сами, в степента, в която се прилага при омъжените майки. Когато се знае, че една жена отглежда децата си сама, към това, че е основният човек, грижещ се за тях, се добавя и фактът, че тя е и човекът, който изкарва дохода в семейството и няма на кого да разчита за това", обяснява кандидат-докторът по социология.
В сравнение с жените, които не са във връзка и нямат деца, самотните майки не са смятани за по-малко компетентни и посветени на работата. И вероятността да бъдат наети или повишени в сравнение с конкурентките си без деца не е малка. Но изглежда не получават допълнителен бонус, както и самотните бащи.
"Самотните бащи, освен че изкарват хляба в семейството, са и хората, които се грижат за децата. Явно това предполага съждението, че те са повече посветени на семейството, отколкото женените мъже, което елиминира шанса за бащинското "поощрение", отбелязва Юргита.
Тези открития със сигурност трябва да бъдат задълбочени, а с тях да се задълбочи и разговорът за социалните стереотипи към работещите родители.
Какво се случва в главата на една жена, която току-що е разбрала, че мъжът ѝ изневерява? Авторката, която остава анонимна, споделя с читателите на CafeMom за житейския вододел "преди и след изневярата". Отношенията между хората са сложно нещо, пълни са с фини настройки, които може да се разцентроват дори от полъха на вятъра. Оцеляваш ли обаче, когато мине ураганът...
Бях на бюрото в работата си, пръстите ми надвесени над клавиатурата. Поех си дълбоко въздух и написах най-доброто предположение, което имах, за парола на имейла на съпруга ми. Един клик по-късно разбрах, че съм права – и за паролата, и за това, че ми изневерява. Никога през живота си не съм искала толкова силно да бъркам.
След като хакнах имейла и Туитъра му, не можех да спра да чета. Имаше толкова много съобщения. Имаше разговори за книги и музика, но и цветисти описания на секс и – най-болезненото – признания за любов и копнеж. Четох, колкото издържах, и после се скрих в колата. Плаках на паркинга цял следобед. Изведнъж телефонът ми избръмча със съобщение от съпруга ми:
"Здрасти, мило, прибираш ли се? Целувки."
Ей тия "целувки" накрая преобърнаха мъката ми от това, че бракът ми е лъжа, в унищожителен гняв. Карах до вкъщи на автопилот, представяйки си как ще му се развикам и чудейки се дали съм способна така да го ударя, че да го нараня както той мен. Представях си, че съм героиня от филм: изхвърлям го и запалвам дрехите му. Докато карах към вкъщи, си мислех: "Това е последният ден от брака ни. Последният ден, в който се прибирам вкъщи при съпруга ми."
Влязох вкъщи, за да се изправя пред него – лъжеца, кръшкача, задника, и го видях как реше косата на дъщеря ни. Тя си беше сложила главичката върху крака му и той ѝ пееше любимата ѝ песен. Тя си беше момичето на татко, а нежността, с която той разплиташе всяко непокорно кичурче в косата ѝ, ми напомни колко много я обича още от първия ѝ миг.
Лъжецът. Кръшкачът. Бащата на децата ми.
Към момента знаех, че тези три неща са истина: съпругът ми е страхотен баща, съпругът ми ми разби сърцето и решението какво да правя оттук насетне щеше да е много по-трудно, отколкото си мислех.
В следващите дни, след като говорих с него и ужасната истина излезе наяве, изобщо не знаех дали върша правилното нещо. Помолих го да се изнесе, но също така изисках от него да идва до вкъщи всяка сутрин, за да води децата на училище, както обикновено, и да остава за вечеря. Казах му да се види с психолог, но отказах да отида на семеен терапевт. Прехвърлих пари от общата ни сметка в отделна на мое име и пробвах да видя дали мога да остана в къщата без него. Опитах се да си представя живота ми без него. Мисълта някога да го целуна пак ми се струваше невъзможна. По-скоро мислех за децата и какво е най-добре за тях.
Тези първи дни и седмици, след като разбрах, че ми изневерява, бяха може би най-самотните в живота ми. Макар че не бях виновна за нищо, се срамувах и се притеснявах да говоря с децата си. Несигурното бъдеще и крехката надежда, че може и да излезем от това, ме караха да мълча. Какво ще стане, ако им кажа и после пак се съберем? Ще го мразят ли завинаги моите (НАШИТЕ!) приятели? Струва ми се, че не смеех да кажа на глас, че съпругът ми изневерява, за да не го направя по-истинско. Исках да им кажа, че го мразя, че го презирам, че никога повече няма да го обичам, но нямаше как да не се надявам, че все пак бих могла да го обикна отново някой ден.
Мина повече от година, откакто отворих имейла му. Все още (засега) сме заедно. Справяме се добре като родители и се разбираме. Все още успява да ме разсмее. Сега могат да минат дни, даже седмици, без да се сетя за връзката му и за другата жена. И в същото време има дни, в които щом го чуя, че пише на компютъра си, стомахът ми се свива и започвам да се чудя дали изобщо някога мога да му вярвам отново.
Сега обаче знам нещо, което не знаех тогава. Няма шаблон, по който да се справиш с извънбрачната връзка на партньора си. Няма перфектен сценарий. Истинският живот не е филм и ако му запалиш дрехите, най-вероятно ще те арестуват. Вместо това правиш всичко възможно да се погрижиш за себе си, за децата си, и да продължиш да ставаш всяка сутрин, докато не дойде денят, в който просто няма да боли толкова силно, колкото преди.
Ако откриеш, че бракът ти е съсипан или не върви добре, с времето заемаш нова форма, намираш си новото "нормално". И ако имаш достатъчно късмет, ще се научиш как да простиш и как да живееш с мисълта, че някой може едновременно да те обича безкрайно и да ти изневери.
Любовта е сложна. Бракът е сложен. Животът продължава.
