fbpx

Отживелица ли са дългите връзки? Бракът стана нетраен като търсенията на съвременния човек. Статистиката показва, че в последните години у нас броят на сватбите расте, но това се случва и с разводите.

Всъщност брак и семейство са две съвсем различни неща.

„Доколко партньорството между двама души ще е в брак или на семейни начала, значение има социалната среда“, обяснява психотерапевтката Цветелина Чобанова. Хората са родени да търсят принадлежност и заедност. Такава е човешката природа. Не случайно сме наричани „социални животни“. „Това е първично обектно отношение – ние се раждаме и имаме нужда от човек, който да се грижи за нас. В идеалния случай това е нашата майка. Повечето от бозайниците живеят в групи. Затова и винаги ще мечтаем за партньорство и ще го търсим", казва тя.

Социалната среда непрестанно се променя, променяйки и нас.

Концепцията за брака като институция и като ритуал може да се променя във времето.
„Това, което е било нормално за нашите баби и дядовци, не е било толкова естествено за нашите родители. Съответно то е различно за нас и ще бъде и за нашите деца. Промяната е нещо естествено в човешката природа и нагаждането към нея, адаптацията е важна за нас като хора“, допълва Цветелина Чобанова.

По думите ѝ, бракът като институция има социален контекст и дали се решаваме на него, или не зависи както от индивидуалните случаи, така и от държавата, в която живеем.

„В последните 20 години в България няма много доверие в институциите. И това влиза на осъзнавано и на неосъзнавано ниво. Защото ако човек няма доверие в институциите, какво ще му даде сключването на граждански брак и каква е разликата, ако просто живее на семейни начала с партньора си? Хората могат и така да имат деца. Свободата, която ни даде времето след 80-те, вече изгражда друга ценностна система в нас.“

Трите фундамента за здрава връзка, независимо в брак или не

Първият е усещането за заедност, за сигурност. Това да можете да разчитате един на друг е базово усещане.

Вторият е да имаме доверие един в друг, да може да споделяме с партньора си, да изживяваме заедно емоции и да не бъдем съдени. Това да сме откровени, дори когато знаем, че партньорът ни не е съгласен с нас, но може да ни изслуша, е важно. Двойката е заедно в ситуация, дори да е на различно мнение.

Третият фактор е да имаме свобода. Понякога, когато хората започват връзка, имат идеята, че трябва да се слеят с другия. Все едно двамата спират да съществуват като индивиди. Тази заедност обаче съзнавано или несъзнавано започва да притиска хората. Ограничаването на свободата действа на подсъзнателно ниво, защото в нас има две взаимносблъскващи се желания. Едното е да имаме връзка, а другото е да бъдем индивидуални същества.

Ако единият партньор излезе с приятели или отиде на изложба, театър, кино, после може да разкаже на другия. Другият също може да иде някъде, след което да сподели емоции – важно е да няма усещането за затвор. Много хора се страхуват, че след като се оженят, животът им свършва. Всъщност, ако има свобода и доверие, защо му е на човек да ходи някъде другаде. Той има всичко с партньора си. Хем да са заедно, но също така да имат своята индивидуалност.

По-кратки ли са връзките днес?

Това зависи от семейната история. Като започва връзка, човек влиза в нея със собствената си семейна история. Ако единият идва от семейство, в което взаимоотношенията са били относително добри, по-вероятно е и за този човек семейството да е ценност. Ако обаче идва от семейство с разведени или разделени родители, за него може да няма такова значение дали ще запази своята връзка.

Навремето семейсетвото е било някакъв вид защитна форма. Днес нямаме нужда от тази защита. Всеки може да прави всичко като напълно индивидуален човек. Може да отиде да си наеме стая в хотела, да пътува сам... И тази свобода много променя възгледите за брака.

Другото, което е от значение за съвременния живот и връзки, е големият избор. Желанието, породено от любопитството ни, да опитаме от всичко винаги е движело света. Тази промяна ни дава понякога илюзия, понякога истина, че ще намерим нещо по-добро.

Това ни кара да не виждаме какво имаме до себе си. Огромната информация е чудесна, но и създава много илюзии и почваме да губим постоянство. В днешно време сме се вторачили върху факта колко трудно се задържа вниманието на децата, но е добре да си даваме сметка, че възрастните са същите.

„Това, че непрестанно използваме социални медии и четем кратки новини, идва и от начина, по който живеем. Колкото по-бързо се случват нещата, толкова е по-силно усещането за удовлетворение. Допаминът в тялото става висок и търсим непрестанно нови стимули, за да чувстваме същото. Но това не може да се случва до безкрай“, казва психотерапевтката.

Кога е добре да се сложи край на една връзка?

Когато спрем да си говорим, е знак, че нещо във връзката куца. Докато можем да си говорим, дори да се караме, означава, че още има нещо в тази двойка.

Токсичната връзка

Токсично е, ако има насилие. Но липсата на уважение от единия партньор към другия също е предпоставка за токсична връзка. Това са ситуациите, в които единият не вижда другия и не му дава усещането, че е приет. Емоциите и нуждите на единия партньор са системно игнорирани от другия. Човек не може дълго да живее по този начин. Токсично обаче е и обратното явление – ако единият партньор се залепи за другия.

Токсично е всичко, което е в повече.

„Колкото и да е клише – балансът е изключително важен“, смята Цветелина Чобанова. Според нея, ако човек започне често да боледува в една връзка, значи нещо се случва – или е твърде малко, или твърде много.

Пределът на връзката е, когато единият от партньорите не иска да прави крачка към другия.

Понякога е по-добре човек да е щастливо разделен, отколкото нещастен заедно с друг. Може и двамата партньори да са чудесни хора, но да не могат да продължат заедно, тъй като имат различни интереси, не се чувстват разбрани, опитали са всичко, но не се е получило.

Но ако все още искат да поговорят, винаги има връщане. „Най-лесният начин е човек да каже „край“ и да избяга от една връзка. Но ако все още иска да се движи към другия, както и той към към него, има шанс“, категорична е психотерапевтката. Не е задължително да се седи във връзка, но не е задължително и постоянно да сменя само защото другият не може да ни даде нещо. Много често се оказва, че и ние сами не знаем какво точно искаме да получим.

„Единият партньор не може да даде на другия нещо, което му липсва“, казва Цветелина Чобанова. Например: ако един човек, който трудно се забавлява, си намери партньор, който е душата на компанията, това ще му носи удоволствие до определен момент. Но ако самият той не се научи да се забавлява, това ще пречи и на двамата.

Рецепта за щастлива връзка всеки намира сам: „Няма универсалност между двама души. Това е като с приятелството. Нямаме рецепта за щастливо приятелство, което да е универсално за всичките ни приятели. С едни имаме едни интереси, с други споделяме други“.

Необходимо е да си даваме свобода, да приемаме другия такъв, какъвто е. Не да го променяме, въпреки че е нормално да се нагаждаме в двойката, и то дори без да го осъзнаваме.

„Много възрастни двойки започват да си приличат дори външно. Това е така, защото имаме огледални неврони, с които имитираме другия на несъзнавано ниво, подобно на бебетата и майките“, казва още психотерапевтката. Според нея е важно хората да се променят, защото самите те го искат, а не когато партньорът им го изисква. Започнем ли с опитите да променяме другия насила, попадаме в най-големия капан за връзките, защото така ограничаваме свободата на партньора си.

Преди месец най-добрият колоездач на планетата хвърли много тиха бомба в света на спорта. Без никакво предварително уведомление той смени името си в официалната си регистрация в Международния колоездачен съюз (UCI). И от Йонас Вингегор Расмусен стана Йонас Вингегор Хансен. 

Хансен всъщност е фамилията на съпругата му Трине Мари. А също така и третата най-популярна фамилия в Дания след Нилсен и Йенсен. И, както в повечето северни езици, означава син/дъщеря на Ханс. 

Според местните в Дания точно заради това струпване на хора с еднакви фамилии не е необичайно да използваш второто си име. Което пък е относително нова концепция в страната – вторите имена там са узаконени едва през 1904 г. Самият Йонас освен това е взел второто име на майка си (Карина Вингегор Расмусен), а не на баща си (Клаус Кристиан Расмусен). 

Мъж да вземе фамилията на жена си е нещо доста необичайно. Особено в света на спорта. Само си представете Кристиано Роналдо да стане Кристиано Родригес. Или Лионел Меси – Лионел Рокуцо, а Христо Стоичков – Христо Митов. 

Да погледнем и статистиката. Изследване от миналата година в САЩ твърди, че едва 5% от мъжете взимат фамилията на съпругата си. При жените този процент е 79.

Кой е Йонас Вингегор

Ако следите колоездачните предавания по „Евроспорт“, знаете, че Йонас Вингегор е най-добрият в света в момента. А ако не ги следите, ние ще ви кажем, че е не лошо да го правите най-малкото заради разкошните гледки, освен заради самите колоездачи. Йонас е двукратен победител в най-голямото събитие в света на този спорт – „Тур дьо Франс“. С още куп трофеи и победи зад гърба си, той е национален герой в Дания. И в двата случая, след като спечели „Тур дьо Франс“, той беше посрещнат от десетки хиляди в Копенхаген. А столицата на Дания е най-колоездачния град в света – 62% от жителите използват колело, за да ходят на работа, училище или където и да е другаде.

Вингегор стана първият датчанин, спечелил обиколката на Франция. И бихме се обзаложили, че тази година може и да спечели за трети път, макар и като Хансен. 

Кака Трине Мари

Съпругата на Йонас е по-възрастна от него с девет години. Запознават се в първия му професионален отбор – ColoQuick-Cult, през 2016 г. Трине работи в същата компания като маркетинг мениджър. Първоначално тя не иска връзка точно заради възрастовата разлика. Йонас обаче е упорит (като всеки колоездач) и успява да я убеди да започнат да се срещат. Двамата сключват брак през 2019 г., като още същата година тя става и негов мениджър. Две години по-късно Трине напусна ColoQuick, за да се съсредоточи изцяло върху кариерата на Йонас и семейството им. И това включва постоянни пътувания по състезанията. Което пък генерира великолепен снимков и видеоматериал.   

Животът с най-добрия колоездач

„Никога няма съмнение как се чувствам аз. Но с Йонас трябва да изтеглиш чувствата и усещанията от него. Заедно работихме, за да стане по-отворен, защото иначе всички решения бяха мои. А това не е функционално. Освен това той трябва да е по-ясен в позициите си, иначе никой няма да го следва. Нито като колоездач, нито като съпруг, нито като баща. Още в началото му казах, че не мога да бъда с човек, който иска да угоди на всички“, казва Трине.

Сега тя вече гледа по друг начин на възрастовата разлика. „Понеже имам повече опит, мога да поема повече отговорност. Най-вече в сфери, които не са му нужни. И да го улесня в живота извън колоезденето“, казва Трине. 

„Вкъщи си говорим за всичко. Например, ако го боли по време на състезание и трябва да вземе болкоуспокояващи – какъв послание изпраща това? Това ли е начинът, по който иска да спечели? Нашето семейство не подкрепя подобен стил. Иначе, ако иска да печели на всяка цена, може може да се оправя сам. Но този модел не работи за нас като семейство“, разказва Трине пред BT.

„Йонас трябва да е като фар за дъщеря ни Фрида. И той е. Той е най-добрият баща на света“, завършва тя.

П.П. И авторът на тези редове познава един мъж, който взе името на съпругата си. Както самият той казва – „с фамилия като нейната, трябва да съм малоумен, за да не го направя“. Наздраве, семейство Бираджиеви!

За миналото лято имахме, както никога, строен план. Да изкараме два–три–четири месеца на море. И дори през февруари напуснах офисната си работа именно с тази цел. Останах само със задачите, които мога да върша дистанционно. Уговорихме тийнейджъра, който учи в чужбина, разбрах се с бившата ми жена как с настоящата ми партньорка да вземем децата. Казахме на роднини и приятели да си изберат дати, съгласувахме с бабите и дядовците. Дори оставихме дни за непредвидени обстоятелства и гости. 

И месец преди да стегнем катуна и да минем границата, получих предложение за работа. Със супер заплащане, с готини колеги и с яка кауза. За срок от пет месеца, като в тях бяха точно четири от тези, които бяхме планирали толкова пунктуално. Обсъдихме го с любимата и… Аз останах да работя в София, а тя – на море. И за първи път, откакто сме заедно, изкарахме толкова време разделени. Един вид, получихме си почивката от брака, макар и неволна, и непоискана (не че имаме официален брак, но какво значение има?).

Терминът „почивка от брака“ е въведен от Шерил Джарвис с книгата ѝ от 1999 г. The Marriage Sabbatical: The Journey That Brings You Home („Почивката от брака: Пътешествието, което те връща вкъщи“). В нея журналистката описва как някои жени от векове използват подобни почивки, за да се отделят от всекидневието и да подхранят своите творчески, интелектуални или духовни сили. В книгата е описан нейният тримесечен престой в писателска колония, както и историите на още 55 други жени, между които Хариет Бичър Стоу и Ан Мороу Линдберг

Теорията зад почивката от брака

Нашият случай не е като описаните от Шерил Джарвис – почивката от брака не беше поискана, а стана по неволя. Но със сигурност върна нещо забравено – идеята, че ти обичаш да си с този човек, че ти е приятно да си с него и си избрал да бъдеш с него. Нещо, което лесно остава на заден план заради ранното ставане на детето за училище, заради работни проблеми, задръствания, въпроса „какво ще ядем днес“ и всякакви подобни тъпотии. Това казва теорията и в нашия случай се получи точно така. Не е развод, не е пробна раздяла или шанс за забежка-без-вина („Ама ние бяхме разделени, Рейчъл“, както казва Рос във велик момент от „Приятели“). Не е – просто е шанс за партньорите в една двойка да поживеят отделно, да забравят дребните скандали и да осъзнаят колко си липсват. 

Любопитно е, че когато излиза The Marriage Sabbatical, в Щатите книгата е считана за „заплаха за семейните ценности“. „Беше абсурдно – спомня си Джарвис – защото водех абсолютно традиционен и щастлив семеен живот. Хората обясняваха как това, че си далеч от съпруга ти, ти дава шанс за афера. Все едно не можеш да изневеряваш с колега от офиса.“ Според нея подобни почивки са еднакво полезни и за мъжете, и за жените. „Написах книгата от женска гледна точка само защото според мен жените по-трудно натискат бутона за пауза“, добавя тя. 

Психологията зад почивката от брака

Според семейния терапевт Силва Невеш има промяна в нагласите заради смяната на поколенията. „Старите хора вярват и са възпитани, че ако не спите в едно легло, значи има проблем. Това е мит. Също като този, че трябва винаги да бъдете заедно и ако не сте – нещо не е наред. Или че ако намираш някой друг човек за привлекателен, нещата не са както трябва. Те се опитват да направят насила истина тези твърдения, при положение че няма как да са“, казва той. 

И със сигурност за по-младото поколение е ок да имаш връзка и да можеш да отидеш на бар, и да говориш с някой друг човек, без това да води до афера. Причината е, че във всяка двойка има чувство за взаимозависимост, но всеки човек има желание да стои на собствените си крака и да върши собствените си неща. „Тези конкуриращи се идеи рядко ще бъдат абсолютно еднакви и за двамата. А и няма да останат постоянни за всеки. Влагате много от чувството си за сигурност в другия човек и с годините изискванията стават все по-високи и по-високи. Почивката помага усещанията да се рестартират“, казва Невеш. 

Кога е време за почивка

Често ли казвате на необвързана приятелка нещо от сорта на: „Имаш късмет, че си свободна – можеш да правиш каквото си искаш.“? Особено с пропуснатата част: „... без никой да те спира.“ В този случай е време за почивка от брака, твърди психологът Джой Дейвидсън. „Дори да не обвиняват съпрузите си, тези жени се чувстват блокирани. Разбира се, те са намерили някаква форма на дълготрайно щастие, но се чувстват сякаш са се отказали от друга. Повечето от нас могат да разберат това чувство. Знаем, че в живота има компромиси и никой никога не може да има всичко“, казва тя.

Според нея концепцията с почивката звучи познато, защото е успешна идея, доказана във времето. В академичните среди професорите си вземат отпуск от работата в университета, за да пътуват, да пишат, да изследват и се връщат енергизирани и обновени. Брачната почивка може да се разглежда в същата светлина. Тоест, това не е бягство от провалена връзка или отчаяно възстановяване на необвързаността. Още повече докато единият партньор отсъства, другият заедно с децата имат време да се свържат по различен начин и да открият различни свои страни. 

Други ясни признаци за нужда от почивка

  • И двамата партньори имат усещането, че са затънали в коловоз. Проучване от 2021 г., публикувано в Scientific Reports, предполага, че заобикалящото ни може дълбоко да повлияе на нашите емоции. Прибирането в една и съща среда ден след ден може да притъпи чувствата и перспективите ни, правейки всичко монотонно. Може дори да започнем да проектираме тази монотонност върху връзката си и да обвиняваме партньора си, че е „скучен“.
  • Дори и най-малките разногласия прерастват в големи битки. Не е нещо необичайно в дългите връзки. Пробвайте да управлявате конфликтите, като се концентрирате върху разрешими проблеми, и търсете решения, а не спор. Времето, в което сте разделени, предлага уникална възможност за всеки партньор да обмисли самостоятелно своя подход към разрешаването на конфликти. И към по-ефективното избиране на важни битки.
  • Копнеете за повече лично пространство. Проучване от 2017 г., публикувано в Journal of Cross-Cultural Psychology, твърди, че с напредване на възрастта нуждата ни от лично пространство се увеличава. А това със сигурност води до промяна в динамиката на отношенията. Брачната почивка може да предостави на всеки партньор времето и пространството, необходими за преоценка и потвърждаване на личните граници.

Почивката от брака като афродизиак

Дейвидсън твърди още, че почивката помага на сексуалния живот. „Най-често новостта събужда или засилва сексуалността. В една стабилна връзка раздялата има силата да предизвика по-голяма страст, дори да я разпали отново. И тъй като почивката не е времето да се научите как да „играете добре с другите“, сексуалният заряд на двойката има шанс да се изгради и да се разпали. Все пак отпускът е географско отчуждение, а не емоционално“, твърди тя.

Според Дейвидсън обаче е задължително почивката от брака да има крайна дата. 

„Без значение дали една партньорът напуска за месец или година, трябва да има дата на завръщане и всеки в семейството може да отбележи това в календара си. Фактът, че има ясна крайна точка отличава почивката от импулсивна разходка или камуфлажно бягство. Това също така гарантира, че няма заплаха за семейството ѝ. Да, ще си липсват, но също така ще продължат да развиват силата си като независими личности. А това е нещо, което никога не трябва да позволяваме един брак да помрачи“, категорична е Дейвидсън.

Доверието в почивката

Познавам партньорката ми от 30 години и винаги съм вярвал, че знае какво прави. Убеден съм, че и при нея е същото. И въпреки това, когато се върна през септември и демонстрира къде шеговита, къде реална ревност, макар да знаеше, че няма повод, беше запомнящ се момент. Едновременно неочакван, странен и мил.

„Помислете какво би тревожило партньора ви за времето на почивката. Дали той/тя ще спи с други, дали ще се чувства самотен, дали ще спре да се нуждае от мен, дали ще забрави за мен? Ако основаваме отношенията си на доверие и ясни споразумения, нищо от това не трябва да ни тревожи. А ако другата страна не спазва уговорените граници, няма смисъл да оставате заедно“, твърди коучът Аиноа Еспехо.

Според нея в съвременното общество, характезиращо се с живот на бързи обороти, правенето на паузи и периодичната преоценка на живота ни е от съществено значение. „Свободното всекидневно решение дали искаме да продължим да споделяме пътя си с този човек осигурява по-автентично ниво на ангажираност. Това всекидневно споразумение, основано на зрели и съзнателни решения, може да надделее над силата на взаимоотношенията, поддържани от официални пактове или дългосрочни споделени ситуации. Това е напомняне, че истинската същност на ангажираността се крие в постоянния избор да бъдем заедно. Да правим така, че всеки ден да е подновен акт на любов и истинска връзка“, казва тя.

За кого е по-трудна и по-ценна почивката от брака

Шерил Лин Джарвис посочва в книгата си, че подобни почивките често са по-сложни за жените. Поведенческият психолог Карол Гилиган добавя, че жените са обусловени да бъдат по-свързани от мъжете. Според нея ако мъжете развиват своята идентичност чрез отделяне и автономия, то жените формират своята идентичност чрез взаимоотношения с другите. „Тъй като жените са възпитавани да влагат повече във връзки и тъй като чувството им за себе си е организирано около принадлежност, за тях е по-трудно психологически да се отстранят от връзките в живота си“, твърди тя.

Според нея в това отношение е възможно почивката да бъде двойно по-полезна за тях. „Не само могат да преосмислят конкретна връзка, но и да преоценят цялостния си начин на отношение към света. Което е безценно като терапия“, убедена е Гилиган.

Наша читателка, която има огромна нужда от съвет, ни писа с молба за съдействие. Тя ще е благодарна да получи някаква насока от хора, които са били в деликатната позиция, в която се намира в момента: на прага на раздялата със съпруг, от когото се чувства зависима – и емоционално, и психически, и битово.


Омъжена съм от повече от 10 години, имам две прекрасни деца и съпруг, който обичах и боготворях. През последната година нещата много се промениха. Станахме направо като съквартиранти. Сексът е от време на време – ако го измоля. Заяжда се за всичко – всяко мое движение му пречи. 

От няколко месеца му се налага да е вкъщи, заради което всичко ескалира. Изнервя се все повече, дразни се от всичко и всички. Осъзнавам, че по някакъв начин съм подложена на психически тормоз. В същото време е адски грижовен баща, а по-малкото ми дете има много добра връзка с него. Виждам обаче, че лека-полека започва да се изнервя и на децата.

В това време срещнах човек в интернет, с когото разговорите са просто прекрасни. Чувствам се щастлива с него – макар и виртуално, защото той в момента е в чужбина. Дори мисля, че съм влюбена. Той се интересува от децата ми, прави планове за общо бъдеще… НО!

Ето къде се корени проблемът: имам паническо разстройство, а мъжът ми ме е предупреждавал, че заради него лесно може да ме изкара луда и да ми вземе децата. Втълпил ми е чувството, че без него няма да се справя. 

Знам, че когато се събера с човека, с когото искам да бъда, ще имам неговата помощ и подкрепа. 

В момента обаче изпитвам панически страх как да кажа на съпруга ми, че искам да се разделим. Не знам как ще реагира, какво ще направи… 

Не ми се иска да повдигам въпроса за раздяла до март, когато трябва да си дойде моят човек, но все пак знам, че трябва да го направя.

Моля, ако има жени, които ще прочетат това и са били в моето положение, нека разкажат как са действали. Благодаря на всички.


Постигането на равнопоставеност на работното място често изглежда като трудна битка, особено щом човек стане родител. Години наред проучвания, провеждани в САЩ, показват, че работещите майки са едва ли не финансово "наказвани" и смятани за по-малко компетентни и не достатъчно отдадени на работата, пише Parents.

От друга страна изследванията сочат, че когато мъжете станат бащи, може и да започнат да изкарват повече пари и да бъдат приемани по-добре в работата си. Едно проучване от 2014 г., базирано на данни от национално продължително изследване на младежта, проведено от 1979 до 2006 г., показва, че заплатите на жените намаляват средно с по около 4% за всяко дете, което имат, докато при мъжете се увеличават с 6% за всяко от децата им, стига да живеят с тях.

Схващането, че заплащането при мъжете се влияе позитивно, само когато живеят с децата си, става предпоставка за следващи проучвания. Юргита Абромайвисают, кандидат-доктор по социология от Университета в Аризона, наскоро е провела експериментално изследване, което проследява как са приемани на работното място самотните родители в сравнение с майките и бащите в брак и с хората, които нямат деца и не са във връзка.

Абромайвисают помолила 160 колежани да оценят молбите за работа на фиктивни кандидати със сходен опит. За кандидатите се знае, че се борят за висша мениджърска позиция в компания за комуникации. Освен това на участниците в проучването е дадена и информация за пола, семейния статут и наличието на деца у кандидатсващите, а оценката се прави след поредица от въпроси. ("Родителите, отглеждащи децата си самостоятелно, са представени като дейни, амбициозни и квалифицирани", отбелязва изследователката.) Изводът е, че самотните родители не усещат наказанието на майчинството и поощрението при бащинство, както се случва при женените мъже и жени.

"Този вид "наказание" не важи за майките, които отглеждат децата си сами, в степента, в която се прилага при омъжените майки. Когато се знае, че една жена отглежда децата си сама, към това, че е основният човек, грижещ се за тях, се добавя и фактът, че тя е и човекът, който изкарва дохода в семейството и няма на кого да разчита за това", обяснява кандидат-докторът по социология.

В сравнение с жените, които не са във връзка и нямат деца, самотните майки не са смятани за по-малко компетентни и посветени на работата. И вероятността да бъдат наети или повишени в сравнение с конкурентките си без деца не е малка. Но изглежда не получават допълнителен бонус, както и самотните бащи.

"Самотните бащи, освен че изкарват хляба в семейството, са и хората, които се грижат за децата. Явно това предполага съждението, че те са повече посветени на семейството, отколкото женените мъже, което елиминира шанса за бащинското "поощрение", отбелязва Юргита.

Тези открития със сигурност трябва да бъдат задълбочени, а с тях да се задълбочи и разговорът за социалните стереотипи към работещите родители.

Какво се случва в главата на една жена, която току-що е разбрала, че мъжът ѝ изневерява? Авторката, която остава анонимна, споделя с читателите на CafeMom за житейския вододел "преди и след изневярата". Отношенията между хората са сложно нещо, пълни са с фини настройки, които може да се разцентроват дори от полъха на вятъра. Оцеляваш ли обаче, когато мине ураганът...


Бях на бюрото в работата си, пръстите ми надвесени над клавиатурата. Поех си дълбоко въздух и написах най-доброто предположение, което имах, за парола на имейла на съпруга ми. Един клик по-късно разбрах, че съм права – и за паролата, и за това, че ми изневерява. Никога през живота си не съм искала толкова силно да бъркам.

След като хакнах имейла и Туитъра му, не можех да спра да чета. Имаше толкова много съобщения. Имаше разговори за книги и музика, но и цветисти описания на секс и – най-болезненото – признания за любов и копнеж. Четох, колкото издържах, и после се скрих в колата. Плаках на паркинга цял следобед. Изведнъж телефонът ми избръмча със съобщение от съпруга ми:

"Здрасти, мило, прибираш ли се? Целувки."

Целувките, които преобърнаха мъката

Ей тия "целувки" накрая преобърнаха мъката ми от това, че бракът ми е лъжа, в унищожителен гняв. Карах до вкъщи на автопилот, представяйки си как ще му се развикам и чудейки се дали съм способна така да го ударя, че да го нараня както той мен. Представях си, че съм героиня от филм: изхвърлям го и запалвам дрехите му. Докато карах към вкъщи, си мислех: "Това е последният ден от брака ни. Последният ден, в който се прибирам вкъщи при съпруга ми."

Влязох вкъщи, за да се изправя пред него – лъжеца, кръшкача, задника, и го видях как реше косата на дъщеря ни. Тя си беше сложила главичката върху крака му и той ѝ пееше любимата ѝ песен. Тя си беше момичето на татко, а нежността, с която той разплиташе всяко непокорно кичурче в косата ѝ, ми напомни колко много я обича още от първия ѝ миг.

Лъжецът. Кръшкачът. Бащата на децата ми.

Към момента знаех, че тези три неща са истина: съпругът ми е страхотен баща, съпругът ми ми разби сърцето и решението какво да правя оттук насетне щеше да е много по-трудно, отколкото си мислех.

Дали върша правилното нещо?

В следващите дни, след като говорих с него и ужасната истина излезе наяве, изобщо не знаех дали върша правилното нещо. Помолих го да се изнесе, но също така изисках от него да идва до вкъщи всяка сутрин, за да води децата на училище, както обикновено, и да остава за вечеря. Казах му да се види с психолог, но отказах да отида на семеен терапевт. Прехвърлих пари от общата ни сметка в отделна на мое име и пробвах да видя дали мога да остана в къщата без него. Опитах се да си представя живота ми без него. Мисълта някога да го целуна пак ми се струваше невъзможна. По-скоро мислех за децата и какво е най-добре за тях.

Тези първи дни и седмици, след като разбрах, че ми изневерява, бяха може би най-самотните в живота ми. Макар че не бях виновна за нищо, се срамувах и се притеснявах да говоря с децата си. Несигурното бъдеще и крехката надежда, че може и да излезем от това, ме караха да мълча. Какво ще стане, ако им кажа и после пак се съберем? Ще го мразят ли завинаги моите (НАШИТЕ!) приятели? Струва ми се, че не смеех да кажа на глас, че съпругът ми изневерява, за да не го направя по-истинско. Исках да им кажа, че го мразя, че го презирам, че никога повече няма да го обичам, но нямаше как да не се надявам, че все пак бих могла да го обикна отново някой ден.

Любовта е сложна. Бракът е сложен. Изневерите са много, много сложно нещо.

Мина повече от година, откакто отворих имейла му. Все още (засега) сме заедно. Справяме се добре като родители и се разбираме. Все още успява да ме разсмее. Сега могат да минат дни, даже седмици, без да се сетя за връзката му и за другата жена. И в същото време има дни, в които щом го чуя, че пише на компютъра си, стомахът ми се свива и започвам да се чудя дали изобщо някога мога да му вярвам отново.

Няма шаблон за случая "изневерява"

Сега обаче знам нещо, което не знаех тогава. Няма шаблон, по който да се справиш с извънбрачната връзка на партньора си. Няма перфектен сценарий. Истинският живот не е филм и ако му запалиш дрехите, най-вероятно ще те арестуват. Вместо това правиш всичко възможно да се погрижиш за себе си, за децата си, и да продължиш да ставаш всяка сутрин, докато не дойде денят, в който просто няма да боли толкова силно, колкото преди.

Ако откриеш, че бракът ти е съсипан или не върви добре, с времето заемаш нова форма, намираш си новото "нормално". И ако имаш достатъчно късмет, ще се научиш как да простиш и как да живееш с мисълта, че някой може едновременно да те обича безкрайно и да ти изневери.

Любовта е сложна. Бракът е сложен. Животът продължава.

Приятелят на Меган Девайн умира на 39-годишна възраст, докато плува в любимата си река. Всички смятат, че Меган бързо ще превъзмогне мъката, защото не са женени, а са били "просто" гаджета. И това само увеличава болката ѝ.

Приятелят ми от пет години се удави в един прекрасен, обикновен ден през 2009 г.
Мат беше силен, трениран, здрав и имаше нужда от регулярни дози река и гори, за да се чувства добре. Шегувахме се, че е наполовина планинска коза, която може да се катери по отвесните скали на водопад, ако се налага.

В онзи ден, първия слънчев ден след няколко дъждовни седмици, отидохме до река Призъмскът, обичайното ни място. Мат влезе да поплува, а аз се разхождах в гората с кучето. Когато извика за помощ, се обърнах и го видях как вече изпуска спасителното дърво, за което се държеше, и го повлича силното течение на придошлата река. С кучето се втурнахме след него, опитвайки се да го спасим, но бяхме завлечени от същото необичайно бързо течение. Тялото на Мат беше открито от претърсващите екипи три часа по-късно.

В тази сутрин планирахме как ще се преместим от Мейн във Флорида. Вечерта вече започнаха да валят съболезнования:

“Ти си млада и хубава. Ще си намериш някой друг. Ще видиш, всичко ще е наред.”
“Искрено се надявам възможно най-бързо да срещнеш някой друг и да оставиш всичко това зад себе си.”

След няколко дни започнах да дочувам и други коментари, първите на погребението:

“Изобщо не знаех, че има приятелка, едва ли е било толкова сериозно.”
“Не е като да са женени от 30 години.”

Постарах се доста, за да игнорирам тези “благопожелания”. Много от тях идваха от хора от поколението на родителите ми, за които бракът е едва ли не цивилизационно изискване. По-лесно щеше да ми е просто да отхвърля предположенията, че “ще срещна някой друг” – като че ли това щеше да реши нещо… Да определям живота си според романтичната си връзка, никога не е било моето нещо. Не живеехме заедно през цялото време. Нямахме деца и не планирахме да имаме. Приятелските съвети да си намеря някой друг просто засилваха усещането ми, че съм извън очакваните норми. 

Но заличаването – оценките на валидността на връзката ни – това беше много по-трудно за понасяне. Да чувам пак и пак от хора, намиращи се в периферията на живота ни, че връзката ни никога не е имала значение или даже не е съществувала, беше ужасно оскърбително. 

Както по-късно разбрах, моят опит в подобна ситуация, не е уникален. Виждам го постоянно в текстовете на студентите ми и в писмата на читатели: ако младият ти партньор, с когото нямате брак, почине, не е толкова сериозно, по-скоро е временно неудобство, отколкото ако това е законният ти съпруг. 

Както ми каза една жена, чийто приятел е починал на 33 от мозъчна аневризма: “Къде-къде по-удобно щеше да, ако можех да се определя само с една дума: “вдовица”. Тази дума не би изисквала допълнителни описания колко дълго сме били заедно или обяснения дали сме живеели под един покрив… Знаех много повече за него, отколкото членовете на семейството му, знаех повече за личния му живот и финансовите му дела, но всичко, което можех да направя, е просто да предам нататък това знание. Защото не бях негова съпруга.”

Дори без външна намеса, когато човекът, когото обичаш, изчезне внезапно, това може да те накара да поставиш под въпрос всичко. Губиш ехото от живота си. Вече няма как да правиш проверките на реалността, които правим всички, разчитайки и на партньора си за успокоение. Останали сте ти и паметта ти и артефактите от живота ви. Това, че връзката ви е поставяна под въпрос постоянно и едва ли не отписвана, добавя странно измерение към нея. 

Преживях тези първи седмици и месеци като премълчавах. Разчитах на приятелите и семейството ми, които бяха свидетели на живота ми с Мат, които знаеха кое е истина и кое не. Уповавах се на това, което знам за себе си, и на това, което съм научила в кариерата си на психотерапевт. Прекарвах много време в гората с кучето ни. Накрая се оказа истина това, което много приятели ми бяха казали в началото – обидата от преценките и от предложенията “да сменя човека” избледня. 

Колкото и да беше трудно тогава, колкото и да болеше, в известен смисъл връзката ни оцеля. Това, което имахме с Мат, и живота, който живях, ми принадлежи. Нищо не може да го промени – нито мненията на околните, нито новият живот, който започна, след като него вече го няма. 

Не съм омъжена, не съм сгодена, не се виждам с някой специален в момента. Отне ми години, за да спре да ми прилошава само от мисълта да започна да се срещам с някого. Сега е по-леко – излизането е забавно, странно, досадно – точно каквото е за много хора, без значение със или без починал партньор. Отворена съм към нови връзки. Липсва ми да ме обичат по този начин. Липсва ми да съм част от екип. Не виждам това желание за партньорство (или връзка в различни форми) като замяна. Любовта на Мат е част от историята ми и от всекидневието ми по много начини.  

В годините след неговата смърт, се преместих в другия край на страната, кучето ни почина след дълъг, щастлив живот и много от другите белези на общия ни живот изчезнаха. И въпреки това той е тук: в реките, които никога не видя, в начина, по който се държа, в начина, по който обичам. 

По това време на годината последният ден от живота на Мат отеква в сънищата и мислите ми. Колко лесно един обикновен, хубав летен ден може да се превърне в необикновен. Как най-хубавите ти планове могат да се изпарят внезапно. Как външният свят може да изказва мнение за живота ти спрямо това, което са виждали отвън, но никога не могат да заличат истината: любовта, която си споделял, и живота, който сте изградили заедно. Да приемеш в себе си тази истина е най-доброто лекарство срещу мъката. 

Вчера в онлайн пространството се появи клипче, в което едно момиче в продължение на няколко минути отказва брак на момче, въпреки че момчето е на коляно, държи букет и пръстен, а зад снимащия телефон стои жена, която през цялото време навива и притиска това момиче да се съгласи да сключи брак с момчето.

В Майко Мила! много се чудихме дали да пишем коментар на случая, защото нищо не знаем за участниците и предисторията на събитията.

Затова и няма да обсъждам самите участници. Бих искала да говоря за жените, които гледаха този клип и реакциите им.

Не е смешно

Навсякъде из интернет се твърдеше, че хората разпространявали клипа като „забавен“ и „смешен“, но аз не срещнах нито едно споделяне, което да го окачествява като такъв.

Почти всички жени, които го бяха коментирали, бяха истински ужасéни. Коментираха масово, че това е насилие и трябва да бъдат информирани органите на реда, да се заведе дело.

А всъщност пред камерата не се случва нищо. Едно момиче, което кротко отказва няколко пъти на едно момче, което, от своя страна, се държи спокойно, има цветя в ръката, докато отзад една жена говори глупости.

Какво тогава е толкова страшното? Какво толкова се е случило? Защо ме побиха ледени тръпки, докато го гледах и стомахът ми се сви, а после изпитах такава агресия от името на това момиче, че си представих какво би станало, ако бях на нейно място?

Представих си как бих хванала тия цветя и тоя пръстен, и бих ги хвърлила в боклука. Бих взела телефона от ръката на тази жена и бих го разбила в земята, крещейки, че „НЕ, НЕ ИСКАМ ДА СЕ ОМЪЖА ЗА ТЕБ!!!! НЕ ИСКАМ, НЕ ИСКАМ И НИКОГА НЯМА ДА ИСКАМ!!!!“

"Не" е трудно за разбиране

Лесно е да разберем едно „да“. То е хармония с мнението на питащия и не предизвиква конфликт. Не предизвиква трудност в отношенията и създава впечатление, че сме едно цяло за някакъв момент.

Да откажеш, обаче, е да поставиш граница там, където свършват другите хора и започваш ти и твоите желания.

„Не“ изразява личното ни пространство много по-ясно от която и да е друга дума.

Публичното незачитане на „не“, пълното му игнориране, подигравките с „не“ и убеждаването, че „не“-то е лошо, незначително, неприемливо или може да бъде преразгледано, ако просто го зачеркнем и го обявим за несъществуващо, е всъщност публично заличаване на личността.

От това заличаване тръгват и всички актове на насилие.

Затова и свидетелите на това незачитане усещат тази смъртна заплаха, маскирана под формата на невинна случка. Знаят какво може да стане. Накъде води този път.

За жените, като физически по-слаби и с история на подчинен пол, това незачитане бие всички аларми и почти всяка жена усеща как цялото ѝ същество иска да спре това „невинно“ мъчение.

Затова това клипче е толкова страшно за гледане. Не е забавно. Ужасно е. И по тази причина ние няма да го пуснем.

Има много причини, поради които все още голям брой хора не наемат помощ в домакинската работа и най-вече в чистенето - свързаните с това разходи, параноята, че някой друг ще докосва мебелите и предметите ти или пък някакво странно чувството за вина, че възлагаш домакинската си работа на трето лице. Според ново проучване обаче, отделянето на бюджет за спестяване на време (колко достойно и политически коректно звучи!) може да подобри отношенията ви с партньора ви, пише workingmother.

До този извод стигат изследователи от Harvard Business School и University of British Columbia, които проследяват подробно седем проучвания за взаимоотношенията на работещи партньори, включващи общо над 3000 души. Резултатите са сходни във всяко едно проучване: тези, които харчат повече пари за спестяване на време, се чувстват по-щастливи във връзката си, тъй като този харч защитава двойката от негативното влияние на стреса покрай домакинската работа и им дава възможност да се наслаждават на по-качествено време заедно.

Разбира се, наемането на фирма/човек за чистене може да изглежда прекалено очевидно решение за преодоляване на сблъсъците в браковете и съвместното съжителство. Но то наистина е важно: изследването разкрива, че 25% от хората, които са се разделили, са посочили "несъгласия за домакинска работа" като причина за развода.

Разходите за услуги, спестяващи време, не водят само до по-щастливи бракове - но и до по-щастливи хора. Проучване от 2017 г. установи, че настроението на хората се подобрява, след като са похарчили 40 долара за нещо, спестяващо времето им, вместо да харчат същата сума за покупка на нещо материално за себе си. Любопитното обаче е, че има таван на удовлетвореността, когато става дума за аутсорсинг на домакински услуги. Изследователите откриват, че ако месечната сума за услуги за почистване надхвърли 200 долара, настроението рязко спада.

Също така се оказва, че има по-силна връзка между удовлетвореността и "купуването" на време сред хората с по-ниски доходи. Т.е., дори парите да не валят, може би си струва да си спестиш някое и друго неприятно домакинско задължение.

Да, всичко това не е изненадващо - кой не би се чувствал по-щастлив с партньора си, ако не се налага непрекъснато да си разпределят домакинските задължения (ако въобще си ги разпределят!)? Констатациите обаче могат да бъдат полезни и за работодателите, когато определят допълнителните придобивки, с които помогат на семействата на своите служители.

Авторите на изследването пишат: „Въз основа на прозренията от настоящото проучване, компаниите биха могли да помислят върху идеята да предоставят на служителите си ваучери, спестяващи време. Служителите биха могли да ги дават на своите мъже/жени по време на работни пътувания, като начин за предоставяне на подкрепа, когато не са вкъщи. Подобни придобивки могат да бъдат и особено полезни за намаляване на конфликтите, свързани с работата и семейния живот."

Да, и на нас ни звучи много, ама много добре!

Още:

Близо 50 години, след като насила е омъжена за изнасилвача си на 11-годишна възраст, през 2018-а Шери Джонсън бе провъзгласена за герой, заради успешната си кампания срещу браковете с деца в щата Флорида. За дългогодишното страдание на Джонсън и спечелената битка разказва A Mighty Girl.

Личната история на Джонсън е шокираща. Тя е била едва на 8 години, когато свещеник я изнасилва. Била е неколкократно насилвана от същия свещеник, както и от друго духовно лице от същата църква, но никой не ѝ е повярвал, когато се е опитала да потърси помощ. Когато забременява на 10-годишна възраст, майка ѝ я обвинява, че е „посрамила“ семейството и я изоставя в болницата, където да роди сама.

Когато социалните служби започват разследване, е имало сериозно съмнение, че строгата апостолска църква ще наложи каквито и да е наказания на двамата мъже. След натиск от страна на църковното настоятелство, майката на Джонсън урежда 11-годишното момиче да се омъжи за един от изнасилвачите си, тогава 20-годишен духовник.

Живеейки с насилника си, до навършване на 17 години Джонсън ражда още 5 деца. Малко след това тя търси помощ от неправителствената организация Legal Aid, които ѝ дават 75$, за да плати на адвокат за внасяне на молба за развод. Най-накрая тя успява да се освободи от уредения си насилствен брак, но остава в оковите на оглеждането на 6 деца със завършено едва основно образование.

Макар браковете с деца да представляват малка част от общия брой бракове в САЩ – и проблемът изглежда незначителен в сравнение с държави като Нигер, където 76% от всички момичета са омъжени, преди на навършат 18 години – това си остава постоянен проблем в САЩ, заради каша в щатското законодателство, като много от законите предвиждат изключения, които дават възможност на малолетни да сключват брак с родителско или съдебно позволение.

В много щати липсва минимална законова възраст за сключване на брак, което означава, че няма и възрастови ограничения за встъпващите в брачен съюз лица. Много от тези бракове са принудителни и представляват насила сключен брак между момичета и възрастни мъже, заради което въвеждането на минимална консесуална възраст е било от ключово значение за лобистите против детските бракове.

След дългогодишно страдание, преди пет години Джонсън решава, че на никое дете не трябва да се случва това, което е преживяла тя.

Джонсън води активна кампания в продължение на 5 години, за да промени щатския закон, който дотогава е позволявал дете на всякаква възраст да бъде омъжено в случай на бременност с разрешението на съда.

Когато законът, за който Джонсън лобира активно, е приет в Сената на Флорида с гласовете на 109 за и 1 против (бел. пр. Джордж Мораитис от Републиканската партия е гласувал против) през март 2017 г., представителите я аплодират на крака. „Сърцето ми е щастливо“, разказва по-късно на репортерите Джонсън. „Моята цел беше да защитя децата ни и мисля, че я постигнах. Това не беше за мен. Аз оцелях.“

„Не искам дори само още едно друго дете във Флорида да преживее това, което се случи на мен,“ разказва Джонсън, която издаде и своите мемоари. „Имам чувството, че са ми отнели живота. Тези, от които се очаква да те защитават, не го направиха.“

Когато започва да лобира във Флорида да се сложи край на детските бракове, открива важни съюзници в лицето на две жени сенатори – Лорън Бук, от Демократи от Плантациите и Лизбет Бенакисто от Републиканците на Форт Майерс. Макар законът, който те внасят, да предвижда 18 като минимална възраст за сключване на брак без изключения, окончателната версия на закона прави компромис между Камарата на представителите и Сената – той забранява браковете за лица под 17 години и налага който сключва брак със 17-годишно лице да бъде по-възрастен с най-много 2 години. Непълнолетните, сключващите брак, трябва да имат разрешение от родител.

Джордж Мораитис от Републиканската партия, който гласува против, оспорва законът с думите: „Не искам да се разбира като послание, че е по-добре да не сключва брак (когато момичето е бременно).“ На това Джонсън отговаря:

„Ако не бяха разрешили да се омъжа, това щеше да промени живота ми, нямаше да имам повече деца. Щях да си остана самотна майка и мисля, че щях да се справя добре.“

Законът е приет и влиза в сила във Флорида през лятото на 2017 г., докато Джонсън продължава битката с други щати, включително Луизиана, където помага на законотворци да напишат свой щатски закон.

За съжаление Флорида не е уникална в традицията с детските бракове.

В действителност повече от 167 000 млади хора на възраст под 17 години са сключили брак в 38 щата между 2000 г. и 2010 г., според данните на организацията Unchained at Last, съобщава Ню Йорк Таймс. Според изследванията на организацията, има 12-годишни момичета, сключили брак в Аляска, Луизиана и Южна Каролина. Според Бюрото за преброяване на населението на САЩ пък, най-малко 57 800 американци на възраст между 15 и 17 години съобщават, че са в бракове през 2014 г.

Всъщност почти всички щати позволяват сключване на брак от малолетни при определени изключения. Приблизително десетина щата в момента разглеждат проекто-закони, с които да се сложи край на детските бракове, но далеч повече щати имат нужда от такова законодателство.

В резултат от кампанията на Джонсън, Флорида сега разполага с един от най-стриктните закони в страната. Но „това е едва върхът на айсберга,“ казва тя. „Останалата част на света трябва да бъде образована, за да бъдат защитени децата ни. Поне тук във Флорида, където се случи личната ми трагедия, битката е спечелена. Накрая все пак ще победим навсякъде.“

"Майко Мила!" благодари за превода на Муша Буша

Още по темата:

cross