fbpx

Десислава Василева се престраши да ни разкаже историята на раждането на първото ѝ дете. Нещата започват с големия страх от целия процес заради акушерската пареза на дясната ръка, с която се ражда самата Десислава. И завършва по най-неочаквания начин – с оргазъм! Само сме чували, че е възможно. Оказва се, че не са само градски, майчински легенди.


„Разкритието ви е едва два см. Може да ви сложим окситоцин, но щом не искате по-добре се приберете у дома и елате след ден – два“.

След тези думи се завърнах вкъщи и започнаха тегавите часове, в които контракциите идваха и си отиваха, а аз бродих из апартамента с охкане, въртене и чакане да зачестят и отново да се запътя към болницата.

Раждането за мен беше от особено значение. Особено, защото съм се родила с акушерска пареза на дясната ръка. Второ дете съм на майка ми. Появила съм се по-бързо от моята сестра, по-лесно, но при излизане имам притиснат нерв и счупена ключица.

Това коренно е променило живота на родителите ми. Казали са им, че ръката ще спре да се развива, ще остане малка, докато тялото ми си расте както си трябва, а майка ми веднага си е представила, че няма да може един ден да ме омъжи.

Ставам делото на живота ѝ.

Зарязва сестра ми на бабите. Спира работа, а мен ме повежда из болниците по света и у нас. Израснах в ИСУЛ. Това остава моята ясла и детска градина, а лекарите и медицинските сестри станаха моите учители.

През 80-те години, в края на соца, лечението там включваше месец работа – месец почивка. Всяка сутрин от 7:00 до 15:00 часа обикалях с мама коридорите и влизах в кабинетите за различни стимулации, кални бани, гимнастики, масажи и още запомнени и потиснати епизоди в ранното ми детство в името ръката ми да се раздвижи и порасне.

По лекарски съвет майка ми не спира да ме води по доктори и в месеца за почивка, като ме праща във Варна, където процедурите се повтарят в Окръжна болница. Днес ръката ми е дълга почти колкото другата и никой няма да разпознае, че има лека разлика, както и че движенията ми са ограничени. Дори напротив, привличам внимание с това, че съм левичар и, признавам, невинаги се обяснявам, че това не се дължи на по-голямата ми креативност, с която се славят тези хора.

Години по-късно, майка ми е спокойна, че е изпълнила дълга си, като ме е видяла в бяла рокля, а аз се нагърбвам с комплексите от нейното раждане и си представям как моето трябва да се получи добре, за да не извървявам същия път, който сме минали двете с нея.

Още като разбрах, че ще имам дете, тръгнах на йога за бременни.

Писах дневници и се подготвих за „различно“ раждане, в което няма да се използва окситоцин (поне не много), както и ще родя с лекар, на когото имам доверие, с когото съм говорила предварително и сме се разбрали за главното. Доколкото е възможно да имаме контрол върху един толкова естествен процес.

Затова и след като се прибрах неродила у дома, съставихме с мъжа ми графика на честотата и силата на контракциите. След още 24 часа изтощение, липса на сън, лист хартия, пълен с цифри и чертички, от които нищо вече не се разбираше, решихме да направя втори дубъл. Взех си чантичката и тръгнахме отново за болницата.

Този път не ме върнаха. Дойде и моят доктор и се оказах с цели 5 см разкритие. Последва съвсем малко окситоцин и разходки, вече из стаята в болницата. От сутринта, когато ме приеха, до следобеда вече не знаех къде се намирам. Толкова ме болеше и ми се спеше, и ми се гадеше, и исках всичко да приключи. Опитвах се да дишам между контракциите, да осъзная, че има почивка за тялото и ума ми, но всичко изглеждаше все по-безуспешно, полуминорно, като накрая стигнах и до стаята за раждане.

Напъване, контракции, всички познати моменти за жените, които се намират в подобна ситуация.

Болките вече хич не ми понасяха и изобщо не вярвах на думите на йога учителката, която твърдеше, че тялото може да поеме това усещане, защото, колкото и да е силно, е част от естествения процес.

Напълно изтощена чух спасителните думи – някъде от отвъдното – „Девет сантиметра разкритие“, и започна едно напъване като за последно. Знаех, че всичко скоро ще свърши, и точно в този обнадеждаващ момент от толкова болезненост и концентрация, усещане как цялото ми тяло е изтръпнало и всичките ми сетива са силно изострени, осъзнавам как бебето излиза.

И докато тече това действие, чувствам как тялото му преминава през мен, през всичките ми познати и непознати ерогенни зони и да – може да завиждате, защото точно това беше най-яркият и продължителен оргазъм.

Изключително сливане на болезненост с удоволствие.

Докато това се случва, се концентрирам никога да не забравя историческия момент и ето че 13 години по-късно най-сетне се реших да го споделя.

Не знам как се случи. Исках раждане, в което детето ми да се появи здраво, като всяка майка, но ето че получих бонус. И двамата със сина ми бая се бяхме измъчили. Имахме спукани капиляри в очите, явно от взаимното напъване в опит да се отделим един от друг.

С второто дете нещата се развиха далеч по-прозаично. Разкритието се появи внезапно и въпреки че се опитах да си спомня как е станало първия път и да повторя емоцията, родих набързо, макар и не неусетно.

Мама се появи, но този път с въпроса: "Ама наистина ли нищо му няма на това дете?". Зададе го поне осем пъти на медицинския персонал, които я гледаха недоверчиво и сякаш с неудобство ѝ обясниха, че бебето е здраво.

Честно казано, преди появата на първото ми дете не вярвах, че изобщо съществува оргазмено раждане. Изглеждаше ми по-скоро като мит, като шега, която някой е измислил, за да накара жените да вярват, че в подобен момент, натоварен с толкова травматични и същевременно радостни минути, може да има и още нещо. Но именно това „нещо“ се оказа, че може да те накара да усетиш изцяло женствеността си.

Това е разказът на Калин Йорданов за четирите дни прекарани със сина му уж в болницата в Стара Загора, но всъщност в нещо средно между затвор и декор за филм на ужасите. С тази разлика, че декорът е само наужким, а тук ужасът си е пълен и напълно истински. Изумително е как имаме възможност като държава и отделни индивидуални инвеститори да съберем един милион лева, за да опънем пилон за знаме, а то да се вее над всеки малък ад, през който всекидневно преминаваме и ние, и децата ни. Но нямаме пари, за да не изглеждат детските отделения по този начин и да не се чувстват и пациентите, и персоналът като в пъкъла. Евала!


Гледал съм много филми за затвори от рода на „Бягство от затвора“ (Prison break) и винаги съм искал да разбера какво ли е усещането да си зад решетките, заобиколен от опасности.

Е, случи ми се и на мен най-накрая – прекарах 4 дена зад решетките!

А затворът се казва „МБАЛ - Стара Загора“ ЕАД (УМБАЛ „Проф. д-р Стоян Киркович“ АД, бел.ред.), Клиника по детски болести. Или с други думи Детското отделение на Окръжна болница.

Историята накратко. 5-годишният ми син се събуди от сън с огромни болки в крака. Толкова големи, че не можеше да стои прав. Отидохме в Спешното, оттам ни прегледаха и ни приеха за болнично лечение.

Някой от вас ходил ли е в Окръжна болница в Стара Загора?

Там, още преди да са те приели, те дебнат хиляди опасности – липсващи капаци на шахти, липсващо осветление, изкъртени плочки... А административният хаос, прехвърлянето от гише на гише и разнасянето на документации (от нас, пациентите) между отделните сгради само бегло загатваше какво ни очаква през следващите четири дена.

Като контраст на стресиращата материална база беше младата лекарка, която направи първоначалния преглед на малкия. Поклон пред професионализма и отношението на д-р Виктория Куртинова-Алиева!

Още когато ни приемаха и изготвяха документацията, забелязах учудването на сестрите, че бащата ще бъде придружителят (жена ми не можеше по обективни причини), но едва по-късно разбрах защо е така.

Приеха ни и ни настаниха в самостоятелна стая, на вратата на която имаше залепен знак за радиоактивност.

Но това не ни спря и тъй като ни бяха казали, че сме късметлии, защото нашата стая е със собствен санитарен възел, влязохме да си видим късметчето. Веднага подушихме, че поетично звучащото „санитарен възел“ е всъщност евфемизъм за долнопробен кенеф (снимка – по-долу). Ръждясало клекало с течащи тръби, косми и връщащо ужасна смрад от канализацията. Естествено без топла вода или сапун на мивката.

Синът ми категорично отказа да използва този „санитарен възел“ заради миризмата и до края на престоя ни ползвахме общата тоалетна, която не миришеше чак толкова зле. Сега разбрах защо беше сложен знакът за радиоактивност на нашата врата.

Стресът, започнал с миризмите, продължи и през деня с менюто.

За закуска имаше 1 филия хляб с едно парче долнопробно сирене, пльоцнато отгоре. Разбира се, този кулинарен шедьовър беше поднесен в подходящата посуда – желязна казармена купичка, която е създадена за възбуждане на апетита в децата.

И докато още бях в шок от вида на „закуската“, ме попитаха:

– А дали ще искате чай?
– Да, моля. Малкият обича чай.
– А чашка носите ли си?
– Ъъъ, моля? Да си нося чашка?!? – взех да пелтеча.
– Разбира се, господине! Тук не предоставяме чашки, но за вас ще направя изключение. Ще ви сипя чая в едно бурканче. Но да ми го върнете после!

Дойде и чаят в бурканче, а аз само се молих това бурканче да не е било ползвано и за даване на урина, защото точно на такова ми приличаше.

На обяд имаше стотина грама супичка в пластмасова прозрачна кутийка. Плахо попитах за лъжица, но веднага осъзнах, че звуча като разглезен джендър. Не стига, че изобщо носят някаква храна в гънеща се кутийка, ами ще имам наглостта и лъжица да им искам. Не, болницата не предоставя лъжици! Извиних се за наглостта си.

Още преди да дам на малкия да лочи супата от кутийката за еднократна употреба, една от другите придружителки – млада ромка – ме видя в коридора и започна да ми се оплаква, че нямат памперси, че са гладни и че не ги пускат навън да си купят. Спомних си какво ни учи Библията за ризите и дадох едната от двете ни филийки хляб на жената.

Вечерята също беше изискана – варена юфка. Естествено отново поднесена в елегантна гънещата се кутийка. Синът ми дори не я погледна, явно беше взел разглезените евроатлантически гени на баща си. Добре че имах останали малко солети и това ни спаси от гладна смърт.

Бяхме скапани и искахме да си легнем рано, но в стаята нямаше пердета и беше светло като комунизъм през очите на соцносталгик.

През огромните прозорци с решетки до последно влизаше дневна светлина, а когато най-сетне слънцето залезе, светлината от лампите в отсрещната сграда ни помогна да си опънем овехтелите и мръсни чаршафи върху жълто-кафевите дунапрени, които преди десетки години може би са се наричали матраци.

Казах си – стига вече с нашите лиготии, личи си, че и двамата с малкия не сме били в казарма. Щом сме изморени, ще спим и на светло. И взехме някак си да се унасяме...

Към 22:00 часа малкият се събуди и ме прониза с думите „Тате, гладен съм“. Това не го пожелавам на никой родител – детето ти да е гладно и ти да не можеш да го нахраниш. Очевидно бях надценил кетъринга в държавната болница, защото не си носих почти нищо за ядене отвън. Солетите вече ги бяхме изяли и аз само се молех тази нощ да свърши най-накрая и да дойде закуската в проклетата желязна казармена купичка. Обещахме си вече да не ѝ се подиграваме и да ядем каквото и да има в нея!

Заспахме гладни и сънувахме трапеза, отрупана с храна, чаши и прибори.

В 6:00 сутринта с гръм и трясък влезе някаква жена и каза:

– Имате един час да станете, да оправите стаята и да сте готови за визитацията на професорката!

На нас не ни беше до никакви визитации, а само чакахме да се докопаме до някаква храна.

– А закуската кога ще бъде?, попитах.
– След визитацията.

Зачакахме прословутата визитация на професорката, която беше и началник на клиниката по педиатрия. Стана 7:00, после 8:00, 9:00... Нямаше ни професорка, ни закуска. Стана ясно, че напразно са ни вдигнали толкова рано сутринта – професорката била цял ден на лекции и днес изобщо нямало да дойде. Не разбрахме само защо лелката будителка не знаеше тази информация, а трябваше да ни буди толкова рано, но карай...

Бързо забравихме за тази неприятност, защото желязната казармена купичка се появи с ново парче хляб със сирене отгоре. Този път чай нямаше, но аз и не поисках, защото бурканчето ми навяваше други асоциации.

Обадихме се спешно на близките да ни донесат храна, вода, чаша, прибори, сапун и чаршафи (болничните бяха черни, захабени и с набити дълги косми).

И докато чакахме да дойдат, аз трябваше да измисля някакви игри на детето в малкото пространство, в което имахме право да стоим – стаята.

Всъщност, ако толкова много му се доизлиза навън на някой от болните или придружителите, имаше и малка тераска със счупени пейки. Тераската обаче беше с работно време и официално можеше да се излиза на нея само три пъти на деня. И естествено беше опасана с ръждясали решетки.

Имаше и детска площадка, но тя беше обрасла с тропическа растителност, а и се намираше откъм страната на свободата, т.е. само можехме да я гледаме през решетката.

Когато и тераската беше заключена, трябваше да измислям забавления в стаята. За щастие имах няколко балона, с които се заиграхме и убихме около два часа от деня. Но пустия ден беше дълъг, а малкият наглец не го свърташе на едно място и постоянно искаше да се занимава с нещо.

Сетих се, че обича да си драска (или както той го нарича, „да рисува“) и попитах една жена от персонала дали може да ни даде някакъв лист хартия. Отново си представих как ли изглеждам в главите им – първо искам чаша, после лъжица, а сега и лист за рисуване! Чувах мислите им: „Ех, какви мъже имаше по Бай-Тошово време... А сега – само джендъри“. Лист нямаше (чак на другия ден ни дадоха блокчета за оцветяване и моливи).

Два дни се опитвах да разбера логиката да не можем да излизаме извън болницата, при положение, че не сме заразни.

Дори и проблема в крачето беше изчезнал вече. Накрая реших да попитам и професор Чакърова за това. Тя пък, също като младата докторка, се оказа готина и отмени за нас тази забрана. Замислих се обаче – всеки път ли човек трябва да си решава проблемите на парче? Защо просто цялостната политика на болницата не е по-адекватна?

Всъщност една млада стажантка ми каза защо. Преди два дни една от майките ромки – придружителка на доста болно дете, избягала от болницата и изобщо не се върнала за сина си. И все пак не разбирах – решетките имат за цел да опазят семейството цяло ли? Нали и по комунизма ни пазеха да не бягаме с решетки (че и с автомати) по границите, ама накрая какво стана? „Семейството“ на комунизма взе, че се разпадна отвътре. Явно не е научен урокът, че има ли проблем в семейството, решетките изобщо не могат да го оправят, а само го задълбочават.

Тъй като в бързината не си бях взел книга, четях подробно всички надписи и разпоредби, окачени по вратите.

В стаята ни на видно място беше залепен ПРАВИЛНИК ЗА ВЪТРЕШНИЯ РЕД В КЛИНИКА ПО ПЕДИАТРИЯ.

Зачетох се и се почувствах неловко. Там нямаше и дума за бащи придружители, а само за майки придружителки. Тогава разбрах защо е било стъписването на сестрите при приемането ни, когато разбраха, че аз ще съм придружител на малкия – защото „Правилникът за вътрешния ред“ не предвиждаше изобщо такава хипотеза. Помислих си, че е твърде сексистки написано, но оставаше и за това да се обадя, и вече щяха да ми лепнат някакъв нежен прякор.

Има още много детайли, които ще пропусна, защото и без това вече стана доста дълго. Само ще спомена, че през тези четири дена в болницата, лечение нямаше. Имаше взимане на кръв, ехограф, ЕКГ и слушане на слушалки. Всичко това можеше да се случи и за един ден без изобщо да се налага да влизаме в болница. Още повече, че болката в крачето на малкия напълно беше минала.

Ако бях по-мнителен щях да си помисля, че принудителният престой в този затвор с гръмкото име „Клиника“ е класически случай на използване на клинични пътеки за точене на Касата. Но не съм и затова няма да си го помисля.

Най-сетне дойде моментът на изписването.

Въпреки тегавата материална база и ужасната храна ни стана тъжно, че се разделяме с някои от готините хора там. Синковецът най-много си беше харесал сестрата, която му взимаше кръв и го правеше с такъв подход и професионализъм, че той нищо не усещаше и дори го считаше за игра.

Жал ми стана за персонала – ние се връщахме в цивилизацията, но те оставаха в онази порутена, миришеща и депресираща сграда. Сграда, в която може и да ти излекуват физическите проблеми, но определено ще ти отключат психически такива.

Вече на свобода, разбрах за „патриотичния“ проект за над 1 милион лева – пилона на Рожен! Разбира се, под егидата на онова нещо Радев.

Замислих се какво всъщност ми липсваше в болницата и едва сега осъзнах. Не беше удобният матрак, не беше нормалната тоалетна, не беше сапунът, не беше топлата вода, не беше чашата за чай, не беше купичката за супа, не бяха приборите, не беше дори свободата на движение на открито пространство.

Не! Липсваше ми точно този пилон на Рожен! Да развея трибагреника, да запея „Боят настана“, да апна две кибапчита с гарнитурка и да ме обхване гордост, че пилоня ни е най-дългият в Европа!

Майната им на реалните ни проблеми, важното е знамето ни да се вее високо!

ДАЖВЕЙ БАЛГАРИА!


Публикуваме историята със съгласието на автора. Всички снимки в нея са на Калин Йорданов и нямат право да бъдат разпространявани без неговото съгласие.

Историята на Виолета Йорданова е обратното на онези случки, в които хората в градския транспорт се чудят дали тази жена е бременна, или просто дебела, за да преценят дали да ѝ отстъпят място. Какво имаме предвид? Ами то май не може да се обясни, затова по-добре прочетете, за да се убедите сами в абсурдността на ситуацията.


Човек и добре да живее, в един момент така се случват нещата в живота му, че комфортът му бива нарушен от нещо новo, но и някак познато, ревящо и, на дадения  етап, с пълна невъзможност за артикулация и способност за качествен и конструктувен диалог.

Малко предистория

Когато си качила излишни килограми покрай пандемията и стремително правиш опити да ги свалиш, но все нещичко не ти достига, защото известен сладкарски цех е пуснал нов вид торта, която, видиш ли, била много “гадна”, но ти, въпреки непрестанните си вътрешни борби да не я пробваш, го правиш и някак на  душата ти става едно меко, приятно като кадифе - точно като името на проклетата торта. И това кадифе започва така добре да обгръща душата, а после и тялото ти… Ден, след ден, буквално всяка сутрин. 

Но съдбата си знае работата и понякога обича да ти поднася изненади, за да те вкара в релсите, от които стремително си дерайлирал.

Поредна сутрин ставам с идеята да спазя традицията за закуска с тортичка и кафенце, но днес нямало така да започне моята рутина.

Значителен дискомфорт в стомашната област и абсолютен отказ за каквато и да е храна обхващат тялото ми.

И така 4-5 месеца в моя живот нямаше тортичка, нямаше нищо калорично, само тук-таме някой варен геврек и вода с лимон. Можело да се отслабва, значи.

Тази диета беше безотказна - 9-месечна.

За около 5 месеца гадене бях свалила всичките излишни 7 кг, че даже и два отгоре. Коремът така и не ми личеше. Започнах да си мисля - има ли бебе, няма ли? Макар видеозоните да показваха едричък мъжки екземпляр, коремът ми видимо беше лекичко преял, нищо повече.

Като ме питаха приятелки как съм се вталила така бързо, веднага им препоръчвах “9-месечната диета на Вили”. Следваха интересни погледи, след това смях, защото аз съм чревоугодник и иронията е, че съм била най-слаба по време на бременността ми с първото и второто ми дете. 

На шега и на майтап минаха тези девет месеца. Разбира се тази бременност имаше и своите притеснителни моменти, но те се забравят бързо.

Та, появи се малкият човек, уж щял да е много едър, а всъщност видимо кльощавичък и грозноватичък.

Второ дете е, все пак знам за какво става въпрос, отдъхвам и очаквам неговата разкрасителна метаморфоза след месец. Помня, че тогава добиваха що-годе човешки вид малките ни естествени продължения.

Предвид това, че имам по-голяма дъщеря, която е истинска фурия, престоят ми в болницата си беше курорт.

Прекрасна стая, чудесна съквартирантка и най-близката ми приятелка в съседната стая, с която родихме през един ден. Какъв по-готин късмет от това!

Аз - умряла от глад, свалила още килограми след раждането, обикалям коридорите на отделението и чакам с нетърпение храната, която ще ни дадат. Останалите девойки, изморени или с болки, ме гледат озадачено и сигурно си мислят, че не съм в добра психическа кондиция. 

Мина тридневният период, изписаха ни, с което свърши и моят курорт. 

Звучи странно, но вече съм вряла и кипяла и знам какво следва като се прибера вкъщи. Безсънни нощи, плач и т.н.

Наясно сте за какво говоря.

Положението отвсякъде си е “Майко мила!”

Влязохме в някаква наша си рутина. Мина периодът вкъщи и дойде време за първата разходка.

Декември - първи дни на започващ студ. Слагам малкия тигър в количката и излизаме на разходка дружно, цялото семейство. Голям кеф - вече съм навън и имам 2-3 часа, в които да глътна различен въздух.

Виждаме един, след това втори съсед. Усмихва ни се и подминава. После още една съседка, която се спира и пита как сме, но не поглежда към количката и отминава.

На следващия ден вървя по тротоара и отново я виждам, тя бърза да ме пресрещне и идва до мен с плаха стъпка, видимо озадачена, ме пита:

- Здравей, мила, може ли да те попитам нещо?”

Отвърнах: “Разбира се!” 

Тя с леко притеснение зададе своя въпрос, който, уверена съм, я е замъчил още от вчера:

- Дете ли си взехте? Момче или момиче?

В първия момент не разбрах точно какво ме пита. Трябваха ми няколко секунди, след което се засмях с цяло гърло и казах, че не сме си го взели, а съм си го износила с доста коремни и безсънни мъки. А дори и да го бях осиновила, с голяма гордост и удоволствие щях да го съобщя, защото за това се иска сърце, и то голямо.

Последва втори въпрос:

 А с червена коса като сестра си ли е?

- Не. Явно някъде по трасето рецесивният ген е спукал гума и не е могъл да се придвижи, за да удари стремително и неговите космени фоликули. Скучновато светлокестеняв е и бащата е същият - отвърнах аз с леко намигване.

Жената не успя да разбере моя майтап и смутено се извини. Пожела ми хубав ден и продължи по своето направление.

В следващите дни на няколко пъти ми се налагаше да обяснявам, че това дете е мое, а отсреща ми казваха “Че кога го роди?! Теб бременна не сме те виждали!” 

Та така завърши моята 9-месечна супер успешна вталяваща диета. С още едно  съкровище, което да ми опъва нервичките, и доста излишни килограми, останали в миналото.

За всички дами, които се колебаят дали да я приложат, нека пробват. Ако ефектът не е като при мен, поне ще се сдобият с едно от най-смислените неща, на което сме способни.

В последните дни ни разтресе поредният случай с насилие над деца. Защото връзването им в креватчетата, докато са болни и сами в педиатрично отделение, Е насилие.

Разтресе ни, от една страна, защото не сме си представяли, че в 21 век в страна от Европейския съюз бебета могат да бъдат връзвани и приемани за лечение в болница без придружител. А от друга, защото всички много добре знаем, че българското детско здравеопазване е в такъв колапс, че е абсолютно невъзможно да не произвежда такива ужасии всекидневно.

Затова публикуваме позицията и въпросите към институциите, които задават от Национална мрежа за децата, като заставаме плътно зад всяка дума и всяка въпросителна.


Във връзка със сигналите на майки от Сливен, разпространени в репортаж на бТВ новините, за бебета, които са връзвани денонощно без грижа, Национална мрежа за децата изразява огромното си възмущение и призовава за незабавна проверка и поемане на отговорност, както от страна на конкретните извършители, така и на управата на болницата и предприемане на необходимите мерки за предотвратяване на подобни практики в педиатричните отделения у нас.

Потресаващата практика на връзване на децата без възможност да движат ръцете и краката си с довода „да не се наранят“ разкрива дълбоки, фундаментални проблеми не само пред оказването на педиатрична грижа, но изобщо пред подготовката на хората, чиято работа включва досег с деца.

Сигналите описват оставяне на бебетата часове наред сами с очевиден дискомфорт. Това повдига основателно въпроса за това дали на децата е осигурявана необходимата храна, вода и хигиена.

Нещо повече, очевидно не става дума за инцидентен случай, а за постоянна практика в Педиатричното отделение, за което свидетелстват разказите на майки от последните поне две години. В същото време, с огромна сила възниква въпросът защо деца, още повече бебета на 2-3 месеца, са настанени в педиатричното отделение сами, без придружител.

И докато повече от две години тече разговорът за създаването на Национална детска болница и спешни мерки в областта на детското здравеопазване, историите на бебетата в Педиатричното отделение на МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ показват с изключителна острота ужасяващото състояние на педиатричната грижа у нас.

Ситуация, която допуска бебета да бъдат връзвани, без да могат да помръднат, без вода и храна, която напомня повече на изтезание, отколкото на друго.

Призоваваме случаят да не се използва като повод за заклеймяване на всички педиатри и медицински специалисти. Той говори много повече за системните проблеми на детското здравеопазване.

От Национална мрежа за децата настояваме за спешен отговор на следните въпроси:

  • Известна ли е била практиката на връзване на децата на завеждащия отделението по детски болести и на ръководството на болницата? Ако да, предприети ли са мерки и какви?
  • Защо в отделението по детски болести са настанявани деца, включително бебета, без придружител?
  • Какви мерки взема МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ по отношение на предотвратяването на насилието над деца, включително вътрешни механизми ?
  • На какви смени работят санитарите и медицинските сестри в Педиатричното отделение? Каква е тяхната подготовка за работа с деца?
  • Има ли отделението по Детски болести социален работник?
  • Може ли да се определи тенденция по отношение на етническата принадлежност на бебетата, които са настанявани сами без придружител?
  • Предвижда ли Министерството на здравеопазването проучване на причините, довели до този потресаващ случай, от гледна точка на подготовката и подкрепата на медицинския и немедицински персонал за работа с деца?
  • Какви мерки в подкрепа на връзваните бебета и техните семейства се предвиждат, така че да бъде преодоляна нанесената травма?
  • Предвижда ли Министерството на здравеопазването премахване на практиката да се събират допълнителни плащания от придружители и въвеждане на задължително приемане на деца с придружител?
  • Какви мерки е предприело Министерството на здравеопазването по отношение на подготовката и специализацията на педиатрични медицински сестри и предоставянето на интегрирана грижа, която включва не само медицинска, но и психосоциална грижа?
  • Самосезирала ли се е Държавната агенция за закрила на детето и какви действия смята да предприеме във връзка със случая?

Още веднъж подчертаваме, че от изключителна важност е този случай да не се ограничи само до проверката на Педиатричното отделение на МБАЛ „Д-р Иван Селимински“. Проблемите, които седят зад него, са проблеми за много други болнични отделения, които трябва да бъдат спешно решени. 

Премахването на плащанията, въвеждането на задължително осигуряване на място и условия за придружител на децата, настанявани в педиатрични отделения, са само част от тях. Въвеждането на подготовка на медицинските и немедицинските кадри по отношение на предотвратяването на насилието над деца и създаването на работещи механизми в болниците, заедно с и изричното криминализиране на подобни практики са необходими веднага. В противен случай можем единствено да очакваме следващия подобен случай.

Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.

Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...

И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!

Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.


Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.

Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!

Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".

Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.

Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!

“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.

Първи ден

Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.

Втори ден

Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.

Трети ден

Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...

И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.

“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”

Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.

Хахахаха, как сама си повярвах.

Часът е 5:00.

Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.

Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.

Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.

Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.

Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.

Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!

Час втори

Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.

Час трети

Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.

Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.

Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.

Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.

Час четвърти

Мамка му! Боли! Много!

Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.

Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.

– Вода може ли?
– Не!

Час пети

– Моля ви, изкарайте го това от мен!

– Но, госпожо, това е детето ви!

– ВАДЕТЕ ГОО!

Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.

Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.

Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!

Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.

Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.

  1. Мъжът ми вече изпушил една кутия цигари. Не се знае дали няма да обърне очите още малко.

2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.

3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.

Час шести

Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.

Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...

Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".

Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.

Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!” 

– Госпожо, събудете се! 
– Стига ми би шамари, чувам те!

Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!". 

Е, не умрях, просто не съм се освестила още.

Ами бебето?! Къде ми е детето?!

Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.

Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”

Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.

“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.

Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.

След запитване от сутрешния блок на Нова телевизия „Здравей, България” от Министерството на здравеопазването направиха справка относно процента на хоспитализираните и починалите ваксинирани у нас.

По данни на ведомството за периода 1-14 септември броят на приетите в болница с COVID-19 е 6488. От тях 468 са ваксинирани. Тоест, това са около 7,2 %.

От министерството дадоха данни и за починалите имунизирани. От 1 март до 14 септември битката с болестта са изгубили обща 9494 души. От тях 64-ма са били ваксинирани. Това е под 1% от починалите - с точност 0,67%.

На 21.03.2021 г. е регистриран първият смъртен случай на COVID-19 при пациент със завършен ваксинационен курс.

Днес в Майко Мила е Елена Раличкова с шеметния разказ за неочакваното начало на раждането на нейните близнаци. Неочакван е бил моментът, неочаквана е била и реакцията на мъжа ѝ. Неочаквана, но твърде забавна. Посмяхме се на негов гръб.


Преди 6 г. на вчерашния ден, точно в 8:45, ставам от леглото и ми изтичат водите в 33 седмица. И каква си мислите е първата ми мисъл: “Добре, че подминах килимчето, че Павката ще полудее”.

Хванах стирката (да, във Варна е стирка) и започнах да бърша. Изчистих. Влязох в банята. Приготвих багажа. Избрах си рокля и извиках един приятел с такси да ме закара до болницата, която е в края на нашата улица, но не ми се рискуваше да ходя пеша.

Той, супер притеснен, пристига на входната врата и предлага да ме носи до колата... "Пахахахаххахахах", избухвам аз. Как се носи кит (бременна с близнаци)?

Звъня на Павката: "Стегни се, не ми се шашкай само. Изтекоха ми водите, багажът ми е до входната врата, донеси го в АГ-то".

Той: "Ама аз не разбрах, трябва ли да идвам, или мога да си остана на работа?"

Аз: "РАЖДАМ, естествено че трябва..."

Минава повече от час, а трябваше да е в болницата за 15-ина минути. Всички чакаме да дойде Павката с багажа.

Лекарят ме чака, акушерките ме бъзикат, че се е уплашил и няма да дойде, вече цялата болница ме бъзика. Павката го няма.

Звъня, вече истерично: "КЪДЕ СИ? Не мога да родя, докато не ми донесеш тъпата нощница от багажа...”

Павката: "Идвам... идвам..."

И така още половин час. Вече в истерия звъня и нареждам...

Той: "Аз съм тук, но не те намирам..."

Аз: "Как не ме намираш? КАК? Аз съм в болницата вече повече от час, как точно не ме намираш?"

Събрали са се вече лекари, акушерки, даже санитарката и чакат да видят, кой е този младеж, дето цялата болница него чака.

ПРИСТИГА. Бил объркал болницата със... ЗДРАВНАТА КАСА, която е два пъти по-далече от нас, отколкото болницата и изобщо не прилича на такава.

Исках да го пребия, ама имах по-важна задача – да родя Самуил и Борил.

Кремена Кунева вършее на няколко фронта едновременно и на нас ни се струва, че “удържа” чудесно всеки един от тях. Работи за няколко компании като финансов директор и управител, участва в създаването на стартъп аутомотив платформа, освен това е създател и председател на фондация „За доброто“, пише, свири на пиано, сади цветя и е майка на разкошно 4-годишно момиче. 

Пали се от смислени каузи и от действащи хора, готови за промяна. Самопредизвиква се постоянно с нови задачи и си настройва личната мотивация на вълна участие във всекидневните чудеса, които държат света ни цял.

Кремена започва инициативата за модернизация на детското здравеопазване “За доброто” като лична кауза, но бързо завихря около себе си екип от супер жени, които действат точно като нея – бързо, организирано и с мисъл за онези, които идват след нас и на които пък може и да се отвори възможност да водят по-добър живот в България.

Ето какво още ни разказа тя за себе си и за порасналата кауза “За доброто” в рубриката ни “Жените могат всичко”.

– Ако трябва да се опишете с няколко думи, кои биха били те?

– Ако мога да се опиша с няколко думи, ще съм незавършена при всички пложения. Може би съм прекалено много неща и вероятно не съм поне още толкова. Опитвам се да бъда себе си най-вече. Но ако трябва все пак да кажа няколко думи, вероятно ще са: човечна, непрекъснато мислеща и анализираща, експресивна, емоционална, социална, понякога хиперактивна, понякога пасивно наблюдаваща, често вглъбена в смисъла на разни неща от живота. Нещо такова. Опитвам се да бъда добър човек.

– Според нас ви се получава. В тази връзка, ще ни разкажете ли как започна всичко със “За доброто”? 

– “За доброто” започна с първия ми личен сблъсък с детското здравеопазване в България. Видях недопустимото състояние на детските болници. За щастие, си тръгнах бързо, но реших, че не желая да съм от тези, които не се връщат да променят нещата за следващите деца. 

Видях нечовешки материални бази и невероятни лекари и сестри на ръба на отчаянието. Това не можеше да остане така. И в този момент, когато изборът ти не е случаен – както обичам да казвам –, цялата Вселена застава зад теб. 

Събрахме се група невероятни хора, група, която ставаше все по-силна, жива, активна, допълваща се. Ремонтирахме няколко детски отделения, дооборудвахме други, а в началото на пандемията в България, знаейки отвътре за състоянието на болниците, решихме да помогнем и с осигуряване и бърза логистика на лични предпазни средства, респиратори и медицинска техника. Беше велика кампания, защото най-силното не бяха събраните средства, а огромната енергия на хиляди хора, които свършиха чудеса за няколко месеца. 

– Как се разви инициативата и къде е тя днес?

– В края на миналата година създадохме официално фондация „За доброто“ с основна цел спомагане на процесите по модернизация в детското здравеопазване и подкрепа на деца в неравностойно положение. Основахме Фонда за децата на герои – медици и педагози, загубили битката с Covid-19 в изпълнение на служебния си дълг. Към настоящия момент Фондацията е поела грижата за 21 деца, като им изплащаме месечни стипендии в размер на 500 лв. с надеждата това да се случва до завършване на тяхното средно образование. Най-малкото ни детенце е на 3. 

– Разкажете ни за последната си кампания. Какво искате да постигнете с нея?

– Последната ни кампания е #детскиболницивБългария2021 и това е информативна кампания, с която целим да покажем на обществото пълната картинка на състоянието на детските отделения в страната. Скоро ми изпратиха снимки от затвора в Сливен като сравнение със състоянието на детското отделение в Стара Загора. Е, познайте кое от двете изглежда по-добре?

Тази кампания е от изключително значение за нас, защото сме достигнали предела на търпимостта си към хората, които в продължение на десетилетия са позволили това и продължават да го позволяват. 

Материалните бази са само едната част от проблема. Следва липсата на адекватна политика за детско здравеопазване, за квалификацията и заплащането на педиатрите и сестрите, за отношенията между лекари, родители и деца пациенти. 

Време е да направим тази “снимка”; да си дадем сметка какво сме позволили да се случва на децата ни с нашите действия и бездействия; и да изискаме незабавна промяна. 

Вярвам, че ще успеем, ако този път го направим всички заедно. Много е тънка линията между хубавия и спокоен живот и момента, в който се оказваш на място, където детето ти трябва да бъде лекувано, а то плаче от ужас къде точно се намира.

– Как се оправяте с всички “дини”, които носите, и коя е “най-тежка”, но най-сладка?

– Оправяме се, защото сме феноменален екип от 8 жени, всяка с различна професия и знания. До такава степен сме се напаснали, че сякаш сме едно цяло. Най-тежкото не е работата. Най-тежкото е отношението на хората, които вместо да помогнат, се опитват да пречат, да демотивират съзнателно или несъзнателно. 

Когато правиш нещо изцяло на доброволни начала, дори една дума има огромно значение. Една дума може да напълни резервоара ти с гориво, а може и да ти спре тока. И тогава да си кажеш “Абе, за кого го правя…”. Най-сладкото е да си спомниш, че всъщност го правиш за децата. И ако си успял да помогнеш и на едно дете, може пък да си помогнал на цял един бъдещ свят.

– Кое ви ядосва най-много в действителността, в която живеем? Какво най-много искате да се промени?

– Това, че хората приемат за нормални неща, които не са, и не само че не желаят нищо да променят, а се опитват да те спрат да действаш и ти. Обществото ни сякаш е с притъпени сетива за проблемите, защото едва ли не не го засягат лично. Струва ми се, че повечето хора не осъзнават, че всяка несправедливост един ден може да достигне и тях самите. Тогава обаче няма да имат време и сили да променят каквото и да е. 

Това искаме да се промени – критичната маса, действащата маса. Вярата на хората, че заслужават по-добър живот. “За доброто” започна като социален експеримент в името на тази идея – дали заедно като общество можем да променяме средата, която не ни харесва. А по пътя към промяната да променим и себе си и да заразим още много хора с истинския смисъл на правенето на добро. Ако всеки, който се сблъсква с нещо нередно, се опита да го промени не за себе си, а за човека след него, то един ден ще се окаже, че някой е променил нещата към по-добро и за теб. В това е смисълът.

– Как обяснявате на дъщеря си действителността ни?

– Обяснявам ѝ света такъв, какъвто е. Не ѝ измислям приказни светове. Казвам ѝ колко е важно да е смела и да следва мечтите си, но и да уважава различията между хората. Да бъде критична, когато някой просто казва „Това е така“. Да бъде добра с хората, но и да знае, че невинаги нещата стават така, както ѝ се иска. 

Е, съвсем наскоро това се “обърна” срещу мен. На настояването ми да си изяде вечерята получих отговор: „Мамо, невинаги нещата се случват така, както искаш, и това е супер готино!“.

– Как толкова инициативен и борбен човек като вас се зарежда, когато му падне батерията? Откъде идва мотивацията за всичко, което правите?

– Аз лично понякога наистина си мисля, че има моменти, в които съм хиперактивна и след това определено имам нужда от дни, в които тотално да изключа. Тогава правя съвсем обикновени неща – обичам да копая из двора и да садя и разсаждам цветя, за които никога не съм чувала, да чета книги по цели нощи, да се разхождам с дъщеря ми, да приготвям храна, да се смея с приятели, да пиша в тефтер разни безумни неща, които ми хрумват, да слушам джаз, да разучавам някакви готини парчета на пианото... Да стъпя здраво на земята. И после пак към небесата. 


Следете кампаниите на проект "За доброто" във Фейсбук.

Текстът, който ще прочетете, е личната история на наша читателка, която иска да остане анонимна, но има нужда да разкаже какъв е животът ѝ и пред какви избори и предизвикателства я поставя, за да получи обратна връзка дали все пак е подходила правилно.

Историята, както вече казахме, е лична и реална, но е написана в трето лице единствено число, като фикция, защото на дамата ѝ е по-лесно да разказва за всичко случило ѝ се с дистанция.

Когато прочетете, може би ще разберете защо.

Това е история за силата на човешкия дух. Ни повече, ни по малко.


Тя беше на 35 и страдаше от нелечимо заболяване. Страдаше не толкова от заболяването, колкото от изолацията, в която то я поставяше. Изолацията често беше доброволна – научи се, че диагнозата ѝ е безпогрешен тест за това колко си близък на отсрещния човек. 

Намираше страха на хората за разбираем – може би е част от инстинкта за оцеляване. А и отдавна си беше дала сметка, че ако тя беше от другата страна, може би също като 75% от хората щеше да се страхува даже да се ръкува с такъв човек

Много ѝ беше минало през главата. На 22 погреба дъщеря си. Спря да се грижи за себе си. Не се хранеше. Живееше в някаква мъгла – механично и с дупка в сърцето. Разболя се. Лежа половин година в болница – между живите и мъртвите. 

Оцеля – беше млада и организмът ѝ се пребори. В болницата се запозна със свестни хора и малко по-малко се върна към живота. Свикна с дупката в сърцето си и само понякога плачеше. Раздели се със съпруга си – рискът на ранните бракове. А може би сянката на мъртвото дете помежду им пречеше да са истински щастливи един с друг. Всеки продължи живота си. 

И го срещна – точният човек за нея. Този, с когото ти е лесно да живееш, който те кара да се усмихваш и с когото най-после усещаше, че обича истински.  

Около тях започнаха да се раждат бебета. И на нея ѝ се искаше да му роди дете – едно такова хубаво и добро като него. Чувстваше, че ще е страхотен баща – грижовен и отдаден. Теоретично, можеше да има здраво дете. Раждането ѝ преди години обаче за първи път я сблъска с това колко страшна и отблъскваща е диагнозата ѝ. 

В изолатора на родилното за първи път разбра, че хората може да са много лоши. Да съдят, да се възмущават, да се отвращават. „Как може да ражда дете – тя ще умре!“ Решението да запази детето, предизвика недоумението на професора, завеждащ отделението: „Разбрахте, че сте позитивна и веднага решихте да забременеете?!“. „Баш в моята смяна ли се падна да ражда!“ – лош късмет – падна ѝ се най-злата акушерка. 

Категорично отказали на баща ѝ да и направят цезарово сечение, въпреки че предлагал и пари. Роди през нощта, срязаха я, за да роди по-бързо и после я шиха на живо. Крещяха ѝ да спре да хленчи. На сутринта неонатоложката установи, че даже не са прочистили дихателните пътища на бебето – сигурно ги е било страх да не се заразят. 

То живя година и половина. Донесе много слънце в дома им. Тя се промени – майчинството я направи отговорна и състрадателна. Имаше си теория, че това си е някакъв биомеханизъм при жените – задейства се, и от егоист ставаш всеотдаен. 

И този копнеж по дете се завърна. Но я беше страх. 

Медиците доста се бяха образовали за 15 години и вече доста по-рядко срещаше страх и прикрити откази от лечение. Тя ходеше при лекари само по спешност – да я зашият, да ѝ извадят зъб. Имаше и достатъчно пари, които може би щяха да ѝ осигурят адекватни медицински грижи. Но не смееше да рискува – и миналия път ѝ бяха казали: „Ако си пиеш лекарствата, шансът детето да се роди здраво е 98%“. Е, тя се падна в онези 2%. 

Премисли и сурогатно майчинство. В страната ѝ не беше законно, но в бивша съветска република беше възможно. Струваше страшно много пари. Крои планове, развива стратегии, чете истории. После дойде големият скандал с клиниката в бившата съветска република – оказа се, че децата, които се раждат там нямат много общо с генетичния материал на мечтаещите да са родители. 

В Испания пък бяха отнели детето на двойка, ползвала услугите на сурогатна майка – начинът, по който се оформяли документите не бил съвсем законен. И мечтата за собствено, безопасно родено и здраво дете повехна. 

Но те все още се обичаха твърде много и вярваха, че могат да дадат от тази любов и на едно малко човече. Обмислиха осиновяване. Седнаха и като големи хора поговориха искат ли го наистина, ще могат ли да се справят, имат ли претенции. 

Тя беше чела, че хората доста подбират и затова трудно се осиновява. Нямаха претенции към пола. Пита го: “Притеснява ли те, ако е циганче – повечето изоставени деца са такива”. „Нали ще си е нашето циганче“, усмихна се той. 

„Само да не е болничко, мила, ако си е наше и е болно ще си го гледаме, но да се грижа за тежко болно дете – не мога да поема такава отговорност.“

Разбираше го. Беше гледал болния си от рак баща, който почина година по-рано. Да гледаш близък болен и да го изгубиш много боли. Остава ти дупка в сърцето. А и кой не иска да има здравичко дете? Хареса ѝ, че той беше достатъчно откровен с нея, а не после да установи, че не може и да я остави сама с детето. 

Споразумяха се, че условието е да не е с тежки увреждания. Чувстваше се тъпо, че точно тя има условие да е здраво. Някак си си мислеше, че единственият начин на нея, болната, да ѝ дадат да осинови дете е, ако и то е болно. Но условието „здраво“ не можеше да прескочи, а и нея я беше страх да ходи по болници и да изживява цялата мъка отново. 

Тъй като осиновителите трябваше да представят здравни изследвания, измисли хитър план да „заобиколи системата“. Ще кандидатства само той. Отидоха в службата по осиновявания. Говориха със силна строга жена и млад току-що започнал социален работник. 

Жената ги гледаше малко скептично – сигурно доста тъжни истории са ѝ минали през ръцете. Човек загрубява малко, научава се да се дистанцира от тежките съдби и става недоверчив. Става по-суров. Дадоха им различни формуляри, които да попълнят и, разбира се, дори само той да осиновява, искат се изследвания и от нея. 

Беше съкрушена. Дни наред мисли. Нейна приятелка дори предложи да даде кръв вместо нея. Отхвърли предложението – освен че можеха лесно да ги разкрият, не ѝ се струваше правилно. 

Осъзна, че системата действа в интерес на децата – при лошия им старт в живота нормално е стремежът да е да им се осигури максимално сигурна среда, а ако едно дете загуби и втората си майка, това би било съкрушително. 

Тя не можеше да гарантира, че ще живее достатъчно дълго да отгледа детето. Както и всеки друг човек – катастрофи, злополуки, инфаркти се случват всеки ден. Но някак беше рискова и не вярваше, че ще ѝ дадат да осинови. 

Отказа се. 

И плака. Плака вкъщи. Плака пред приятелите им по-късно. Плака пред роднините си. Мъката и копнежът преливаха през очите ѝ, докато пресъхнаха. От време на време още плаче. 

Майчинският инстинкт не я остави. Понякога се чувства като майка на всички човеци – може да види уплашеното или объркано дете у всеки. 

И той още е с нея. Взеха си куче. Там системата не е толкова строга.

Рискът от сериозно боледуване от Covid-19 и смърт сред децата e изключително малък, сочи най-голямото британско проучване, правено до момента сред постъпилите деца и младежи в болнични заведения. То е публикувано буквално преди дни в BMJ и може да бъде прочетено в платформата им, както пише The Guardian.

Изследването включва две трети от всички пациенти с Covid-19, приети в болници в Англия, Шотландия и Уелс. От тях 651 души (по-малко от 1%) са деца и младежи под 19 години. Шестима от тези пациенти (отново по-малко от 1%) са починали. Всички са имали вече съществуващи тежки здравословни проблеми.

“Това са деца с тежка коморбидност - не астма или кистозна фиброза”, казва Калъм Семпъл, професор по детско здраве в Ливърпулския университет и съавтор на изследването. Заболяванията включвали рак и сериозни неврологични или сърдечно-съдови болести. 

Друг от съавторите е д-р Оливия Суон, която е клиничен лектор по педиатрични инфекциозни заболявания в Единбургския университет. Тя посочва, че абсолютният риск дете да бъде прието в болница с Covid-19 e изключително малък, както и рискът от усложнения или смърт.

Сред децата, нуждаещи се от интензивна грижа, били и тези под годинка, където рискът бил три пъти по-висок от обичайния, като в това число се включват и недоносените бебета, родени и диагностицирани в болницата.

Също така с двойно или тройно по-голям риск от постъпване в интензивно отделение били чернокожите деца. “Въпросите, свързани с етноса, са доста сложни”, казва Семпъл. “Част от тях биха могли да се обяснят с лишенията и бедността, в която живеят някои от тях. Друга - със степента на излагане в самата общност.”

"Има и някои съществуващи състояния, като например високо кръвно налягане, което е по-често срещано сред чернокожите хора”, добавя Семпъл. Но тези деца, които са напълно здрави, нямат допълнителен риск. 

Децата с наднормено тегло също са с повишен риск. Такива са и децата на възраст 10-14, сред които има такива, развили т.нар. мултисистемен възпалителен синдром - състояние, за което се смята, че е свързано с Covid-19.

Според изследователите децата с подобно състояние имали идентични симптоми, което би могло да помогне на лекарите в диагностицирането му. Сред тях са обрив, конюнктивит, абдоминални болки, повръщане и тромбоцитопения. 

И Суон, и Семпъл смятат, че децата не би следвало да са застрашени, връщайки се в класните стаи, като и двамата ще пуснат своите на училище през септември.

cross