fbpx

Когато в разговор се е стига до въпроса какво точно е да си родител, повечето от нас се опитват да заключат отговора в някаква всеобща дефиниция на щастието. "Това е най-хубавото нещо на света." "Децата са смисълът на живота." "Станах човек, откакто станах родител." Чували сме всякакви подобни отговори. И няма лошо. Те си приличат вероятно защото повечето от тях са истина. Само че има една голяма част от пътя ни като родители, която не е осветена от прожекторите на безметежното щастие, и често не искам да говорим за "кривите" неща в това да си родител. Да, има и такива. Затова когато на нас ни се налага да отговаряме на този въпрос, се стараем да обясним, че това да си родител не е нито по-хубаво, нито по-лошо, то просто е друго.

Днес при нас със свой текст гостува Антония Шехова-Василева. Тя съвсем скоро е станала майка за първи път и много би се радвала информацията, стигнала до нея за бременността и раждането - като първа стъпка на майчинството, да не е била толкова филтрирана през розовите очила на холивудските продукции.

Ето какво иска да сподели тя. Пишете ни и вие за вашите преживявания като родители на maikomilabg@gmail.com.


Бременността и раждането - магия или кофти период в името на една голяма любов?

Ако можех да започна живота си отначало, бих искала да чуя бруталната истина за бременността и раждането без розовите очила от сълзливите филми.

В живота гледам да съм реалист, определено влизам в графа “хейтъри” и ни най-малко не съм от жените, които се превъзнасят по бременността. Никога не съм била с такава нагласа.

Връхлетя ме Тя - моята бременност - желана, планувана и плод на голяма любов и тогава един по един започнаха да рухват всички митове за нея, които приятелки и познати ми бяха споделяли.

Бременността всъщност се оказа един безкрайно дълъг период, в който не можеш да разполагаш с тялото си, както преди, но за сметка на това трябва да го пазиш повече от всякога.

Налагаш си ред ограничения, докато капка по капка мозъкът ти се превръща в безполезна пихтия, коремът ти придобива размерите и формата на онези глобуси - шкафове за алкохол, а горещите вълни те връхлитат една след друга. Получаваш редица полезни съвети в стил "Спи сега, че после…" и в един момент ти се иска да запишеш автоматичен отговор на въпроса "Още ли не си родила?". 

Моята бременност протече сравнително леко, но с много взимания на кръв, 250 инжекции, не малко прегледи и скъпи изследвания. 

Досаден период е бременността. Въпреки всички трепети покрай пазаруването и подготвянето на живота и дома за малкия човек. Въпреки свръхентусиазма, макар и с размера на кит, да изгладиш всички дрехи на отрочето, да стерилизираш всичко, да стерилизираш стаята, жилището и блока, ако може. Времето не минава, а коремът расте.

Преносих пет дни и честно казано в един момент вярвах, че само екзорсист може да изкара това бебе на бял свят. Но неее… Часове преди уговорения момент за предизвикване на родова дейност, тя реши да вземе нещата в свои ръце.

И тогава започва раждането.

Разбираш, че раждаш, когато усетиш онази болка, която "няма как да сбъркаш". Ама откъде да знаеш каква е, като няма как да я сбъркаш?! (Колко ли повиквания с фалшива тревога получават лекарите...?). Това може би е едно от малкото неща, за които всички са единодушни - не можеш да сбъркаш тази болка. Краката ти се подкосяват, избива пот, болката в корема става почти нетърпима, не можеш да се съсредоточиш върху нищо друго (освен евентуално да дишаш), но въпреки това усещаш, че можеш да понесеш още. 

При раждането минаваш фазите на махмурлука: мислиш, че няма да оцелееш този път; надяваш се болката да приключи; молиш се болката да приключи и когато изплаче малкият човек - мислиш, че ще живееш вечно. 

Обачеее…болката.  Никога не съм разбирала жените, които казват, че болката се забравя и дори след като родих, продължавам да не им вярвам. Не се забравя. Прощава се. И си заслужава.

Моето първо и единствено раждане беше бързо. Постъпих в болницата в 3:09 с 6 см разкритие и в 4:45 дъщеря ми проплака. Без упойка, без много викове, но с много дишане и в очакване болката да премине. 

За мен самото раждане е всичко друго, но не и красиво, нито вълшебно.

Красивото и вълшебното идват след раждането. Идват и хормоните, следродилната депресия и бруталният сблъсък между добрата теоретична подготовка и реалността, които са тема на друг разговор.

Моето малко вълшебство е на малко повече от два месеца и все още се боря със себе си и обвиненията за някои провали на старта. Но и за това друг път.

Кофти период е бременността, изпитание за духа и тялото е раждането. И когато всичко премине и нямаш сили да се събереш, защото тялото ти е изтощено, както никога досега, а в душата ти бушуват всякакви мисли и чувства, в този момент се ражда любовта и знаеш, че си способна на всичко в името на новия живот.

Страдали ли сте някога от цистит? Ако не сте, няма как да разберете колко е неприятно, болезнено и досадно. Досадно, защото никога не си отива завинаги, все някога пак се връща и ти вгорчава живота. 

Ако пък сте от абонираните за това заболяване, значи няма какво да ви обясняваме. Направо ви предлагаме да четете следващите редове, които със сигурност ще ви бъдат полезни. Защото ако има едно нещо, което човек с цистит трябва да прави, то е да не забравя, че циститът може да бъде държан под контрол... с информация – кое го предизвиква, кое не го и най-вече – как да го лекуваме правилно.

В Майко Мила си поговорихме с уролога д-р Житиан Атанасов, за да разберем малко повече за тази болест.

красимира видео цистит
Д-р Житиан Атанасов, д.м., е член на Българското урологично дружество и възпитаник на Медицински университет – Плевен. Има научни публикации в български и чуждестранни медицински издания, както и много участия в научни форуми и конгреси в България и чужбина.

Какво е циститът

И така, ако никога не сте си задавали въпроса какво точно е цистът, въпреки че често страдате от него, редно е да се запознаете с него и официално. 

Циститът е възпаление на пикочния мехур, което се стимулира и предизвиква от различни патогени и рискови фактори. За съжаление, засяга по-често жените (мъжете много рядко и когато мъж има цистит, то вероятно е от друг вид, най-често – лъчев цистит) и в доста случаи е силно рецидивиращ. 

Защо жените са по-предразположени? По чисто анатомични причини – родени сме с по-къса уретра и страдаме от това още от раждането си. Да, циститът засяга и малките момиченца, които, докато още са с памперс, циститът винаги дебне отблизо.

И все пак, ако малкото ви момиче има цистит, непременно направете консултация с уролог, съветва д-р Атанасов, защото е редно да бъде изключено друго състояние - везикоуретрален рефлукс (или връщане на урина от бъбрека) заради нарушени клапни механизми на артериите от пикочния мехур към бъбреците. 

Какви са симптомите

Обикновено симптомите на цистита удрят впезапно - с чести позиви за уриниране, парене, болка, дискомфорт, а в по-тежки фази – с кръв в урината. Лечението би трябвало да започне веднага, с изследване на урината за микробиология, както и със съпътстваща терапия с фитопрепарати. 

Никога да не се започва лечение директно с антибиотици без направена антибиограма – това е съветът на д-р Атанасов. По думите му, изключително погрешно е да се ползват и антибиотици, които са ни помогнали някога в миналото, без да направим антибиограма, защото така се появяват резистентните щамове към всички антибиотици. 

След като сме приключили с антибиотичното лечение пък е редно да направим нова антибиограма, за да се види дали са изчезнали бактериите, както и да продължим с дълъг прием на фитопрепарати или хранителни добавки, подходящи за този тип лечение.

Какво да правим, ако лекарят ни не е направил антибиограма, а много ни боли и трябва спешно да започнем лечение?

Разбира се, винаги можете да започнете прием на антибиотик, но това, което трябва да знаете, е че този подход е неправилен. А при веднъж излекувана инфекция идва и въпросът как да поддържаме пикочните пътища здрави. 

Според специалиста най-добрият начин е чрез дългосрочното употребяване на хранителни добавки, за които не е необходима рецепта. Според препоръките на лекаря, апликациите на фосфомицин веднъж на 10 дни и изследване на стерилна урина веднъж на 30 дни също показват добър резултат, но пак подкрепени с чести микробиологични изследвания.

За какво трябва да следят хората, страдащи или предразположени към цистит

Най-вече да се пазят от настинки, от спорадични сексуални контакти, особено по-груби и интензивни такива, както и от хронифициращи инфекции. Също така, установена е връзка между цистита и редица заболявания, като тези у имуносупресирани пациенти, анатомично предразположените, генетични анатомични малформации, диабет. 

Циститът и басейнът също са в много близки, но лоши отношения – първо, заради температурата на водата. Без значение дали е много студена, или много топла, това дразни пикочните пътища. 

Другият фактор отново е контактният път, отново заради късата уретра, по който могат да проникнат микроорганизми. 

Някои хора страдат и от един малко по-особен тип цистит – интерстициалния такъв, който е хронично заболяване, при което се смята, че имунната система атакува стената на пикочния мехур. Симптомите включват хронична болка в таза, чувство на дискомфорт и повишено налягане в пикочния мехур, често уриниране.  

Поставянето на диагноза при него става само по един начин – с цистоскопия и биопсия. Това обаче е травмиращо за пациента, свързано е с хоспитализация и анестезия и начинът на доказване много пъти е по-лесен чрез метода на изключване, казва д-р Атанасов. 

Тоест, изключват се всички други видове цистити, докато не се стигне до този и пациентът не бъде подложен на тези процедури. В лечението се прилагат препарати, като натриевия хиалуронат, провеждат се и интравезикални инстилации – чрез уретрален катетър този препарат се аплицира в пикочния мехур. 

А кое НЕ предизвиква цистит въпреки масово разпространените вярвания в обратното

Намаленият прием на течности например. Той не е полезен и добър за никого, но все пак прекомерното стискане и регулярно неходене до тоалетна по малка нужда трудно би довело до цистит. 

От антибиотично лечение също не може да се получи цистит, но пък може да се стигне до други усложнения, като кандидоза и бактериурия, които да доведат до симптоми, подобни на циститите. 

Прекомерната употреба на алкохол, пържени и пикантни храни също биха могли да предизвикат симптоми, сходни на цистит, но да причинят цистит е невъзможно.

Ако сте жена, страдаща от хроничен цистит, и в момента кърмите, положението е сложно, признава д-р Атанасов. Първата линия на лечение в този случай са хранителни добавки и фитопрепарати, а от антибиотиците – цефалоспорини или други от групата на пеницилиновите препарати. Съветвайте се с лекар и не приемайте медикаменти на своя глава.

Още съвети от лекаря

Д-р Атанасов съветва пациентите винаги да настояват уринарната и отделителната система да бъдат разглеждани като едно цяло, когато идат на преглед. Ако пациентът има анамнеза само за парене и често уриниране, препоръката му е да не се гледа само пикочният мехур, а да бъдат огледани и горните пикочни пътища, защото камък в бъбрека например сам по себе си е източник на инфекция, а тя може да слиза надолу заедно с урината, и да предизвиква циститни оплаквания. 

Страдате често от цистити и вече се чудите дали да не се ваксинирате против него?

Ваксинационните препарати против цистит са добър избор, казва д-р Атанасов, защото засилват както локалния специфичен имунитет, така и общия. 

Ако обаче все още не сте взели такова решение, спазвайте поне най-съществените препоръки - никога не започвайте лечение на своя глава, не пийте антибиотиците само 2-3 дни, докато отшумят симптомите, защото така се създават резистентните щамове към антибиотичното лечение, и обърнете внимание и на нещо много прозаично – бельото. 

По-изрязаният тип бельо по-често води до инфекции, предупреждава лекарят, така че – сетете се с какви гащи ходеше Бриджит Джоунс и взимайте пример от нея. И никакви пържени картофи в леден басейн!


Съветите на д-р Житиан Атанасов споделяме с подкрепата на Bucconox.

Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.

Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.

Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.

Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.

Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.

Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.


Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“

Вече и аз мога да дам отговор на този въпрос.

Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.

Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.

Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.

Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.

След това си легнах и заспах сладко и спокойно...

ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.

Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.

Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.

Контракциите продължаваха, чести и доста засилени.

Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.

Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.

След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).

Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.

Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.

След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).

В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.

Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).

Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.

„Ще ти сложим една системка, да станат по-бързо нещата!“

Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...

ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!

Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).

Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"

Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)

Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.

Следващите няколко минути леко ми се губят.

В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.

Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)

Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!

Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".

Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)

П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)

Анелия Горгорова ни писа с разказ от първа ръка как се провежда един от най-тежките и най-важни разговори с децата – този за смъртта. 

След няколко ужасни загуби в много кратък период от време Анелия успява все пак да синтезира най-важното, за да е полезна за някой друг.


Дълго в мен узряваше темата, както и дали да подхващам този разговор, но реших, че може да бъде по-полезно за всички онези, които имат малки деца и преминат през загуба на член от семейството. Винаги сме неподготвени за тези житейски загуби, когато и да ги срещнем. 

По стечение на обстоятелствата при мен се случиха три загуби за година и половина, за които никой от нас не се оказа достатъчно готов. Дори аз, с моята клинична психология и уж значителен житейски опит, се оказах неподготвена за мъката. Просто ми се струваше твърде рано да се случва, и то в такива размери. 

Когато и да ти се случи, се чувстваш като дете – незащитен и неподготвен за емоциите, които те връхлитат. И въпреки че тогава се бориш със собствените си чувства, когато имаш деца, вече се налага да мислиш и за техните. 

Когато загубих баща си, малката ми дъщеря беше почти на 6 години. Тя стана свидетел на тежкото му и бързо боледуване, малко преди това и на тежкото боледуване на баба ми, която едвам спасихме. И двамата поживяха известно време вкъщи и се налагаше и тя да ходи с нас по болници и беше свидетел на емоции, които не са разбираеми за дете на нейната възраст. 

И в един момент се замислих как ще проведа разговора, с който да обясня на толкова малко дете, така че да разбере какво се случва, без да се плаши. Без да вижда ужаса в очите ми и да усети изпепеляващата болка и безпомощността, че вече си сам и нищо не можеш да направиш. 

Независимо колко хора имаш около себе си. 

Избрах да проведа разговора си с нея след погребението, защото по ред обстоятелства взех решение да не присъства. Струваше ми се много малка, за да може да осъзнае какво се случва, и можеше да се изплаши необосновано. 

Бъдете открити за загубата 

Следвах правилото да разкажа под формата на история. Използвах мита, че когато умреш, отиваш на небето

Бъдете готови за въпроси 

„Как така умря?”, „Къде е сега?”. Бъдете готови и да им отговорите, дори и да се разплачете. В сълзите няма нищо лошо. Просто трябва да ги държите под контрол, така че да не изплашите детето. Ако мислите, че има вероятност да не можете да овладеете емоцията си, пийте нещо успокоително, преди да провеждате такива разговори. 

Аз бях най-шокирана от няколко въпроса, като класацията водеше „Дядо сега чува ли ни, когато говорим? А може ли да ни отговори?”. Децата са по-мъдри, отколкото си мислим, и са способни да приемат здравословно такава загуба. 

Бъдете готови да дадете логични отговори

Неизвестното поражда повече страхове, отколкото самата мъка и загуба. Понеже моето дете търси винаги логиката и подробните обяснения, имаше кръстосан разпит на всички членове на семейството, включително подробности около погребението и сверяване на версиите. 

Но има деца, които няма да искат или да понесат толкова подробности. Затова основното правило е да се водите от неговите въпроси и да подавате само толкова, колкото поиска. 

Позволете и уважете емоцията на детето си

Няма лошо в това да си поплаче, да се погушка винаги когато има нужда. Дори да поспи няколко дни при вас, ако го е страх и му е мъчно. При нас се появи и страх да стои и заспива вечер сама. Но изчезна след няколко седмици, в които спа при мен. 

Нека да почувства, че е защитено 

Съвсем логично е малките деца да си помислят, че могат да загубят и вас. Аз усетих този страх в дъщеря си, когато след като ѝ изясних поне 1000 пъти какво се е случило с дядо ѝ, дойде и ме попита: „Мамо, нали си млада и няма да умреш?”. 

Оттогава досега темата за смъртта присъства индиректно, когато пита за някой актьор, певец или просто човек, за когото си говорим, с редовния въпрос „А той жив ли е?”. 

Естествено, че винаги отговарям, но вече си позволявам да се шегувам, че не може да ме пита за всеки дали е жив. Разбира се, и тези въпроси няколко месеца след загубата вече не са толкова чести. 

Безотказно работи любовта

Покажете на детето си, че го обичате. Че сте там за него. Че ще отговорите спокойно на всичките му въпроси, че ще го обичате, че ще го гушкате, докато се почувства спокойно. 

Разяснете му ритуалите 

Децата също са част от ритуалите по почитане на паметта на онези, които не са с нас. Те също имат нужда да отдадат почит и да знаят какво се прави.

Един от най-важните ритуали, които направи малката ми дъщеря малко след загубата на баща ми, е, когато намери негова паспортна снимка и я сложи в портфейла си. Там, където държим снимките на най-близките от семейството си. Тя винаги проверява и кой от нас каква снимка има в портфейла си. 

Позволете му да се сбогува 

Аз дълго време след като си тръгна баща ми, се обвинявах, че не съм могла да се сбогувам. Същото се случи и когато майка ми почина, защото поради пандемията не ни позволиха да я видим в съзнание и да си поговорим с нея за последно. 

Когато загубихме баба ми, към която и аз, и двете ми деца бяхме изключително привързани, имахме възможност да се сбогуваме, преди да си тръгне.

И двете ми деца имаха възможност да си поговорят с нея, да я прегърнат, да чуят, че ги обича. Тя си се сбогува с тях по типичния за нея начин с много любов. И съм сигурна, че това е топъл спомен, който ще им остане за цял живот. 

Когато си тръгна след два дни, аз самата имах нужда да се затворя и да плача. Не исках да чувам никого, още повече да говоря. Знаех вече какво ми предстои. Но и ясно осъзнавах колко много ще страдат и двете ми деца, защото и двете я обичаха изключително много. 

По-скоро със сърцето си взех решение, че и малкото, вече на 7, има право да се сбогува с баба ми и да присъства на погребението. Можете да го направите само, ако детето е спокойно, отговорили сте на всичките му въпроси, обяснили сте му какво се прави в такива ситуации. 

И само ако можете да държите – вие и останалите присъстващи – емоциите си под контрол. 

Дръжте го за ръката. Прегърнете го, когато плаче, за да се почувства защитено. Дъщеря ми плака много за баба ми. Преди и дълго време след погребението плачеше, че иска баба да се върне. И обяснението, че винаги ще е с нас, че може да си говори с нея, защото я чува, след време я успокои. 

Дори сега, когато ме види, че понякога се натъжавам и си поплаквам за нея, идва да ме прегърне, за да се почувствам и аз по-добре. Така детето не се притеснява от това, че аз все още тъжа, не се притеснява да си поплаче и не затваря емоциите си, за да може да излезне здравословно от загубата. Като не превръщаме смъртта в тема табу. 

Децата са по-мъдри, отколкото си мислим и са способни да преминат здравословно през загубите, ако им позволим. И ако си мислите, че е било прекалено – децата ми преживяха загубата на майка ми два месеца след загубата на баба ми. 

За всички от семейството беше ясно, че майка ми е болна. И даже малката ми дъщеря се отнасяше с нея с голямо търпение, като възрастен. С тази загуба ми се наложи да добавя нови детайли в обяснението си защо сме избрали да я кремираме. И само тогава такива детайли не изглеждат толкова плашещи. Както и две погребения за толкова кратък период от време. 

Анатомията на загубите предполагат да си позволим да преминем и да преживеем емоцията от тях пълноценно, без да ги изтласкваме, подценяваме, капсулираме. Без да се правим, че не съществуват. 

Същото трябва да позволим и на децата си, разбира се, с нашата любов и подкрепа. Защото смъртта и животът са част от пътеката, по която вървим. И ако видите, че вие или детето ви не успявате да преживеете емоциите си, да ги изразите, да ги успокоите, дори да ги разберете и уважите, тогава трябва да се консултирате с фамилен терапевт, детски психолог или дори психиатър.


Тази история е от онези, които влизат в учебниците по медицина. Но добре, че са те, за да си припомняме, че малкият процент вероятност нещо да се случи, също се брои. Както в случая на Катрин Сийборн, когато едно семейно пътешествие до Дисниленд се оказва помрачено от мистериозни коремни болки. И още по-невероятна диагноза. 


Когато планирах да прекарам няколко дни в Дисниленд с дъщерите ми на 7 и на 4 години, оставяйки петмесечното бебе и съпруга ми вкъщи, не си представях, че ще се “повозя” на най-големия атракцион – такъв, който можеше да ми струва живота.

На втория ден от пътешествието ни обядвахме в някакво слабо осветено кафене на една псевдо мексиканска уличка и излъгахме сервитьора, че е рожденият ден на 4-годишната, за да получим допълнително песнички и кексчета.

Но изиграната се оказах аз. Още същата вечер започнах да се чувствам зле. Стана ми истински лошо.
Обвиних празничния обяд. Веднага щом се добрахме до хотела, започнах да се гърча в адски стомашни болки, измъчвана от ярките цветове в обзавеждането на стаята. Но кое беше основното ми притеснение? Как изобщо ще оцелея в Дисниленд на следващия ден с това хранително натравяне и никакъв сън.

А става и още по-зле

На третия ден нещата се влошиха. Дискомфортът се превърна в истинска болка, която се усещаше долу вдясно. Впрегнах всичките си сили на интернет диагностик и открих какво ми е. “Какъвто ми е късметът”, помислих си, “най-вероятно апендиксът ми се обажда.”
Но понеже разполагаш с много малко време, в което децата имат търпение да чакат дали ще живееш, или ще умреш, когато са на метри от бленувания Дисниленд, успях да ги изпратя натам с баба им и се обадих на спешна помощ.

Мъжът от другата страна на линията мина през всички стандартни диагностични въпроси, докато накрая ме попита и “Има ли някакъв шанс да сте бременна?”.

Няма как да забременея

“О, не”, обясних аз. “Преди пет месеца ми вързаха маточните тръби, след цезаровото сечение при раждането на последното ми дете.”
Прекъсването на маточните тръби е т.нар. женска стерилизация. Всъщност или се връзват, или се прекъсват завинаги, за да предпазват от забременяване. Води се вид “постоянна контрацепция”.

Господинът от спешната помощ предположи, че запек е една възможно диагноза, и ми предложи да отида до болницата - за всеки случай. Беше много мил, но съм сигурна, че всяка друга майка би разбрала невъзможността да изоставя семейството си в Магическото кралство, само за да ми предпишат някакво разхлабително.

И изведнъж започнах да се чувствам малко по-добре. Няколко дъвчащи бонбона за киселини по-късно и след успокоението от непознат, че вероятно няма да умра, диагностиката по телефона ми даде достатъчно мотивация, за да се присъединя към семейството си.

Стигнах в Дисниленд точно навреме за скоростното влакче, на което правех физиономии от гадене и болка, примесени с викове от ужас, докато то се спускаше с близо 50 км/ч от 15 метра височина. След още едно влакче и вечеря се прибрахме в хотела и всички пропълзяхме към леглата си малко след полунощ.

На следващия ден Дисни ваканцията ни беше към своя край. Чувствах се подута и ми беше некомфортно, но болката беше утихнала. Въпреки това бях страшно изморена и дори не пих обичайния си самолетен коктейл за отпускане на нервите. Веднага щом се прибрахме вкъщи, се трупясах с мисълта, че на следващия ден всичко ще е наред.

Озовах се в Спешното

Вместо това се събудих в 7:30 от ужасна болка. Мъжът ми ме погледна и директно ме закара в Спешното.

В 8:00 бяхме там и сестрите и докторите започнаха веднага да ръчкат и бутат корема ми.

“Възможно ли е да сте бременна?”, попитаха. Аз настоявах, че не, няма как.
“Тъкмо минах през процедура по прекъсване на тръбите”, отговорих.
“Имате ли апендикс?” Кимнах утвърдително.
Увериха ме, че вероятно е апендицит и ме изпратиха на скенер за потвърждение.
“И аз си мислех това!”, споделих.

След малко асистентката на лекаря ми се върна: “Ами скенера показа нещо извън нормата, но не е сигурно. Затова ще запишем час за ядрено-магнитен резонанс. Но преди това трябва да направим още един тест, за да сме абсолютно сигурни, че не сте бременна."

Прекалено много ме болеше, за да протестирам, изпишках се в чашка и зачаках за ядрено-магнитния резонанс. После асистентката се върна и хвърли бомбата.

Уж нямаше как да забременея

“Тестът ви за бременност е положителен. Мислим, че става въпрос за извънматочна бременност.”

Знаех, че стерилизацията няма 100-процентов контрол – през първата година след процедурата възможността за бременност е 1 на 1000, а след пет години между 2 и 10 на 1000. И въпреки това дори медиците бяха в шок.

Един ококорен доктор ми каза: “Винаги предупреждаваме хората, че може да се случи нещо такова, но вие сте първият човек, когото виждам и на когото реално му се е случило!”

През следващия час докато ме подготвяха за операция, ту псувах цветисто, ту се извинявах чистосърдечно за езика си.
Губех кръв и реалната необходимост от операция изтри всички страхове, които имах за самата интервенция. Няколко часа по-късно се събудих с малки белези на корема си от лапароскопската операция и след още няколко часа вече си бях вкъщи - малко отпаднала и анемична, но все пак “поправена”.

Историята на извънматочната ми бременност е по-безобидна от доста други, по-скоро сложна, отколкото трагична, по-скоро “Какво по дяволите…??!”, отколкото голяма беда. Също така дори и да се беше появило четвърто дете в играта, семейството ми щеше да е истински развълнувано - шокирано, но развълнувано. Вместо това си имаме тази история: онзи път когато, въпреки че бях стерилна след нарочна медицинска процедура, едва на прокървих до смърт на скоростното влакче в Дисниленд заради една объркана бременност.

Бракстън-Хикс контракциите са “учебна тревога”. С тях матката се подготвя за същинската част, така да се каже. Може би знаете за тях, а може и да чувате за първи път. Ето 10 неща, които е добре да имате предвид, според уебсайта Parents.

1. Започват около 20 седмица

Обикновено траят между 30 секунди и 2 минути.

2. Усещането е като болката при цикъл

Със сигурност са по-леки от реалните контракции. Коремът ви ще се стяга периодично, даже може да стане доста твърд, след което всичко ще се успокои. На първо четене изглежда малко стряскащо, но всъщност всичко си е в реда на нещата.

3. Не са регулярни

Бракстън-Хикс контракциите нямат модел, по който действат. Появяват се от време на време със съвсем различна продължителност и интервал помежду си. И тъкмо това ги отличава от другите.

4. Сексът може да ги предизвика

Сексуалната активност, особено във втория триместър, може да ги отключи. Изглежда оргазмът и простагландините в семенната течност ги стимулират. Ако това не ви притеснява - извадили сме най-добрите секс пози при бременност тук.

5. Водата помага

И по-скоро нейното пиене. Ако приемате достатъчно течности, Бракстън-Хикс не се срещат толкова често.

6. Пълният пикочен мехур е предпоставка

След като казахме, че пиенето на вода помага, не забравяйте и да я изхвърлите, така да се каже. Защото пълният пикочен мехур може да предизвика фалшивата тревога на Бракстън-Хикс контракциите.

7. Обикновено се засичат по-късно през деня

Смята се, че след като по-интензивната част на деня отмине, тогава бъдещите майки успяват да обърнат внимание на тези подготвителни контракции.

8. С второто бебе са различни

Може да започнат около 20 седмица, но най-често се появяват в последния триместър. Но ако това не ви е първо бебе, може да дойдат и по-рано и да са доста по-силни. Не е ясно защо е така.

9. Движението помага

Това е и един от начините да ги разпознаете. Ако смяната на позицията и движението помагат чувствително, вероятно не са истински контракции.

10. Те “прокарват” пътя

Смята се, че Бракстън-Хикс контракциите вършат някаква част от работата за същинските контракции като спомагат за изглаждане на шийката на матката.

„Да те заведа на лекар?“ „Не, не сега, нямам време!“ „Добре, не сега, някога, в бъдеще, по някое време?…“ „НЯМАМ ВРЕМЕ!“

А имате ли време да ви боли? Кога можете да намерите време да ви е дискомфортно и да ви боли? Какво ще кажете за “По всяко време”?

Разказваме ви една истинска случка от фитнеса, споделена ни от приятелите ни от Live to Lift:

Две жени тренират заедно във фитнеса, като едната постоянно се оплаква колко я боли кръстът и как нищо не може да прави. Втората ѝ предлага:

- “Да те заведа при моя терапевт, да те погледне?”

“Ааа, не, нямам време сега”, отговаря първата.

“Добре де, не сега, по-нататък”, отново предлага втората.


“Абе, остави”, отвръща жената с болките в кръста и двете продължават да тренират.

След 10-тина минути първата казва, че повече не може да тренира, кръстът я боли твърде много.

“Защо не ходиш на плуване? Казват, че помага”, опита отново приятелката ѝ.

“О, не мога да ходя на плуване – нямам време. Пък и трябва да си свалям грима, после пак да си го слагам …“

Хайде сега заедно да си направим изводите.

Настоящото ни състояние е резултат от всичко, което сме правили до момента. Лудост е да правиш едно и също и да очакваш различни резултати (Айнщайн го е казал!).

Начинът, по който се чувстваме в тялото си, е правопропорционален на грижите, които полагаме за здравето и оптималното му функциониране.

Ако нямате време (или по-точно желание) да се погрижите за тялото си, тогава намерете време да ви е дискомфортно и да ви боли.

О, извинете! Ако не намерите време да се погрижите за тялото си, то ще намери време.

Има хора, които са претърпели катастрофа, други, които са с вродени проблеми, има и хора, които са прекарали операция. Тези хора вече нямат избор дали да полагат грижи за себе си или не – на тях вече им се налага. Налага им се, ако искат да водят поне нормален начин на живот.

Има обаче и много хора, които регулярно изпитват някаква болка. И тези хора нито са претърпели катастрофа, нито операция, нито пък са родени с подобна предразположеност. И въпреки това са се запътили точно натам, където се намират хората, които вече изброихме по-горе.

Нужно ли е това?

Наистина ли имате време да ви боли, а нямате време да се погрижите за себе си?

Нямате време да се консултирате със специалист?

Нямате време за всекидневната подходяща за вас ставна гимнастика?

Нямате време за дихателни упражнения?

Нямате време за малко подходящи упражнения, подходящи за вашето състояние разтяжки и размачкване с фоумролер?

Наистина ли нямате време за всичко това, а имате време да ви боли?

Не мислите ли, че е време да направите нещо по въпроса?

Ако отговорът на последния въпрос е ДА!, значи сте дошли до момента, в който наистина трябва да станете от дивана/стола/колата и да започнете да се грижите за себе си.

Ние, в Майко Мила!, също сме били на този хал, както се казва, и знаем, че не е лесно да сложиш край на този цикъл – но не е лесно и да си болен, счупен и да те боли.

За кураж и стимул ви напомняме как започнахме ние с тези две статии: „Защо е по-добре да сме силни, а не слаби“ и „В началото бе магнезий, сън и вода“.

Стискаме ви палци и горе главата – започнете ли да се грижите за тялото си и то ще започне да се грижи за вас, като начало – като спре да ви боли. А това въобще не е малко!

Даниела Илиева ни изпрати своята история 5 месеца след раждането на бебето си, благодарна, че това се е случило в страна, която предлага не просто добри условия на родилките - става дума за качествена грижа още преди раждането, която продължава и след него. Един разказ за доброто отношение на акушерки и лекари, което може да е плод на човешки и социален, а не на търговски интерес.

Непрекъснато слушам за това как у нас има отлични специалисти, квалифицирани лекари, които можели да свършат чудеса, ако нещата отиват на зле. Не лежим ли обаче на стари лаври? Имаме ли достатъчно ясни критерии за  нормално, квалифицирано, съвременно и за човешко дори?

Искам просто да ви споделя как премина всичко за мен в Белгия, защото едва ли са много жените, които ще ви кажат, че раждането им е било почти удоволствие. Е, аз ви го казвам.

Всичко, което ви описвам, беше покрито от медицинската ми застраховка и не беше "на частно".

Още преди раждането нормална практика в Белгия е да се изкара курс, в който да те подготвят - как преминава раждането, как да си помогнеш в процеса, какво се случва в болницата, какво може да се обърка и възможните видове раждане и процедурите, които можеш да очакваш.

Застраховката ми също така покри работа с кинезитерапевт, който да ме подготви за позите при раждане, да ме научи да напъвам и т.н.

Когато пристигнах в болницата, ми се зарадваха - сякаш само мен са чакали. Настаниха ме в самостоятелна родилна стая, включиха ме към монитори и ме питаха искам ли упойка. Реших да пробвам без упойка. Питаха ме дали искам клизма. Исках.

Дадоха ми фитнес топка, посъветваха ме какво да правя, за да намаля болката, правиха ми масажи на гърба и дупето. Можех да си пускам музика, да пия или хапвам леки неща, които си бях донесла.

После поисках упойка, извикаха анестезиолог. Дойде и стажант-акушерка, която пое масажирането ми. Извикаха и кинезитерапевта ми, за да ми помага с позите, за да застане бебето в най-правилна позиция.

Когато наближих 10 см разкритие, извикаха и гинеколога ми, за да извърши самото раждане. Обясниха и на мъжа ми какво да прави, за да е полезен по време на раждането.

Когато бебето излезе, веднага го сложиха до мен. Сложиха ми още малко упойка, за да извадят плацентата. Не срязаха пъпната връв, докато не спря да пулсира.

След това оставиха мен, бебето и мъжа ми един час да се успокоим и нарадваме един на друг.

Когато се върнаха, ме прехвърлиха в друго легло и ме откараха заедно с бебето и мъжа ми в самостоятелна стая, със самостоятелна баня и тоалетна и легло и за мъжа ми.

Имах бутон, с който по всяко време можех да извикам сестра. Тя така или иначе дойде 4 часа след раждането, за да ми помогне да отида до тоалетна.

Като казвам да ми помогне - помогна ми да си сваля бельото, докато пишках ме пръскаше със специален разтвор, за да намали болката, помогна ми да се измия и ми направи превръзка.

И всичко това със спокойствие и усмивка. Сестрата недоумяваше защо се извинявам и притеснявам.

На всеки няколко часа идваше сестра да ми сменя превръзката. Отделно поне 3 пъти на ден минаваше акушерка да нагледа бебето и да ме научи как да го кърмя, как да го повивам, държа, къпя.

За трите дни в болницата и аз, и бебето бяхме следени и прегледани от различни специалисти.

Два дни след изписването ни посети акушерка вкъщи, за да прегледа детето, да вземе кръв от петичката му и да види дали всичко с мен е наред.

Седмица след раждането специална държавна служба се свърза с нас, изпратиха ни човек, който да даде основни насоки в гледането на бебе.

Все още ходя на следродилна кинезитерапия за възстановяване.

Тук, в Белгия, съм член на различни форуми на майки, с различни доходи и застраховки, всяка с различна история. И все пак, всичко споделено от тях, сравнено с българските форуми, е като от друг свят.

Отношението към човека, към жената, майката специално, е издигнато почти в култ. Никъде не съм чула и чела за подигравки, цинични забележки, хокане или агресия към родилки.

И затова вярвам, че човечността, уважението към живота и жената, която го носи, би трябвало да е инстинкт на добрия лекар, а не платена услуга.

Затова и понякога разказите за отличните ни български специалисти ми звучат като изтъркана пропаганда. Не виждам нищо героично в това една жена да излиза от родилния дом като след битка.

Дано нещата се променят, дано и жените в България все по-настоятелно да изискват тази промяна.

Още по темата:

За раждането в Англия и България от личен опит

Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!

Да се научим да раждаме

Казвам се Елисавета, на 41.

Майка на три деца и съосновател на Майко Мила!

Цял живот съм вярвала в системата, в системността, разума, логиката и най-вече познанието и науката, защото познанието и науката са това, което ще ни спаси, когато нищо друго не е останало.

Аз съм онази майка, която е родила три пъти секцио по медицински причини. Тази, която и е успявала, и не е успявала да кърми. Нито шишетата адаптирано мляко, нито интимните и сладки моменти на кърменето са ми чужди.

Аз съм онази майка, която винаги безпрекословно е вярвала в медицината, лекарствата и никога не успя да припознае за свой начин на живот самолечението, алтернативната медицина и хомеопатията.

Аз съм онази майка, чийто календар с ваксини на децата е безупречно попълнен и когато има медицински проблем, единственият ход е да звънне на педиатър или сама да отиде на лекар.

И днес, с цялата ми убеденост в рационалното, искам да кажа нещо на всички жени, които ще прочетат този текст, независимо дали водят моя начин на живот или изповядват друга житейска философия:

Вашият живот, вашето достойнство, здраве, щастие и самочувствие са най-важното нещо, за да бъдете вие и семейството ви здрави и щастливи. Майката е в центъра на всяка родилна грижа по света и има защо.

Майката. Тя е най-важното същество.

Вие сте най-важното същество в процеса на раждане и е време да започнете да мислите за себе си като за такова. Не единственото важно, но най-важното.

И преди да ми обуете хипарските сандали и да ме пратите да раждам в плевнята, както много се опитаха в последните дни, ще спомена следното: според ежегодния доклад на ООН за световното щастие, е доказано, че най-важният фактор за отглеждане на щастливи, здрави деца, с амбиции и шансове за развитие, се оказва не доброто образование, социалния статус или походите в природата, а ПСИХИЧЕСКОТО ЗДРАВЕ НА МАЙКАТА.

Да, точно така.

Уравновесената, спокойна майка носи на децата си това, което нито парите, нито био вафлите, нито уроците по икебана могат да дадат. Увереността ви, че сте важна и че светът ви дължи уважение, както и вие на него, е това, което ще помогне на децата ви да станат тези, за които нощем се молите, докато не можете да заспите, защото няма майка на света, която не е лежала нощем, мислейки с тревога за децата си.

Не се отказвайте от себе си

Но това няма как да стане, ако се отказвате от себе си. Ако приемате унижение, обиди, лошо отношение и го завирате нейде дълбоко в себе си. Ако пристъпвате боязливо напред с убеждението, че нямате право на нищо, освен да навеждате глава и да мълчите, стига детето да се роди здраво и да си го приберете у дома, защото там вече нещата са различни.

Вие имате право да бъдете щастлива по време на един от най-важните моменти в живота ви. Да, той боли, понякога нетърпимо, но проведен с внимание, любов и загриженост, може да остане в спомените ви като един от най-щастливите.

Преди да види първото си дете, жената няма представа какво ще я връхлети. То може да не я връхлети на секундата, може да стане след месец, но тази любов променя живота на жената завинаги. Изцяло. Необратимо.

До сърцето ѝ се появява друго сърце – на нейното дете, и завинаги остава в гърдите ѝ. Всяка майка заслужава да отпразнува мига, в който става майка. С екипа, който ѝ помага. С детето си. С партньора си, с близки.

Всяка майка трябва да ражда с упование в себе си. С внушение, че е силна и дава живот.

Че това е нейната свръх сила, защото това е самата истина.

И всички, които участват в този процес, трябва да ѝ помагат в това ѝ начинание.

Не да я обиждат. Защото обидите в този тъй крехък момент остават завинаги. Ужасните думи, иронията, сарказмът и агресията се отпечатват по кожата ви.

„Аз ли да напъвам вместо теб?“

"Омръзна ми да ви раждам децата!"

„Айде, изсери го това дете“

„Като го правеше, не се оплакваше, а?“

„Лигла“

Няма жена на този свят, която да е заслужила, в който и да е момент от живота си, такова отношение. И ако някой успее да ви внуши, че сте виновна, затова че някой е бил агресивен с вас – не му вярвайте. Това е алибито на насилника.

Не вярвайте в мантрата „Забравя се“.

Ще я чуете сто пъти поне в разговори за раждане.

Не, не се забравя. Ще забравите с какво сте нахранили детето си в 4-я месец, кога за пръв път сте му дали жълтък или броколи, но никога няма да забравите как сте го родили. Никога. И не трябва да забравяте, защото това е вашата среща с детето, което ще ви обича такава, каквато сте – ниска, висока, пълна или слаба. С червило, без червило. Разрошена или сресана.

То ще ви обича винаги, при всички обстоятелства, а вие ще сте готова да дадете душата си то да е добре. Това е велика среща и вие двамата заслужавате да се срещнете за пръв път в смях, радост и щастие, доколкото това е възможно, разбира се.

Не се забравя и Слава Богу. Още си спомням объркването през мъглата, когато видях първото си дете. Сладостта от появата на второто ми, огромно бебе и облекчението и сълзите, когато видях третото. Никога няма да забравя. Беше страхотно. Борете се за тези спомени, борете се да бъдете уважавана, обгрижена топло и с обич, за да не забравите никога.

Достойнството на майката и неприкосновеността на нейното тяло и душа са в центъра на родилната грижа

и всеки, който ви каже друго, ви подвежда.

Да искате уважение и грижа не е да искате да родите в плевнята или да сте безмозъчна, ирационална особа с претенции. Не се оставяйте да бъдете манипулирани. Аз не само не съм раждала в плевня, ами не мисля, че някога съм стъпвала в плевня. И село нямам дори, на което да ида, за да видя дали случайно няма да ми хареса.

Аз съм майка на три деца. И съм важна. Достойнството ми, тялото ми, душата ми са важни. Най-важни. Трябваха ми много години, за да се науча да го казвам, но се научих. Сигурна съм, че и вие можете.

Помните ли статията Въпроси и отговори за бременността, в която имаше странни запитвания (Трябва ли да имам бебе след 35?) и съответните препоръки (Не, 35 бебета са предостатъчни). За тези 9 месеца, пълни с разходки, хапване и сън си говорихме и в Бременност за начинаещи: Как да преживеем депресията в първия триместър и въобще - където и да кликнете в „Майко мила!“, винаги има какво да ви изненада по темата за бременността.

Сега благодарим на майсторите на провокативно съдържание BuzzFeed, които питат своите последователи Какво никога не бива да се казва на бременна жена? и получават ето тези отговори:

1. Ти сигурна ли си, че не носиш близнаци?
"Точно в момента, в който свикваш със своето бързо променящо се тяло...“ - jessicas436bad5f2

2. Трябва да е прекрасно да си бременна. Стоиш си у дома по цял ден...
"... каза доставчикът, който ме намери вкъщи след като лекарят ми ме посъветва да спра да работя - в деветия месец.” – bunnywashington

3. Спи сега, защото никога повече няма да спиш, когато бебето се роди.
"Чудесно, а мога ли да си кътам сън в тялото, за да го използвам по-късно?!" – robbinh

FOX / Giphy.com

4. Ще опитате ли отново за момче/момиче?
"Когато бях бременна с втория си син, хората все ме питаха дали ще опитаме отново за момиче... Ъъъ, дори това бебе не съм родила още. И, чакай малко, как точно „опитваш“ за момиче, просто опитваш за бебе." – sydneyq4d658384c

5. Е, още ли го няма това бебе?!
"Така ме посрещаше един колега през последния месец и половина от бременността ми. Да, няма го още това бебе, защото искам да родя в 40-а гестационна седмица!" – courtneyoliver08

Disney / Mashable.com

6. Планирано ли беше?
"Много странен въпрос, тъй като обикновено е от член на семейството!" – kaejackson

7. Колко килограма качи досега?"
"С любезното съдействие на майка ми, на всички хора." - ramabile

8. С кърменето и тичането след бебето веднага ще отслабнеш!
- tristinl3

E! / Gifimage.net

9. Чакай да ти разкажа за едно ужасно раждане...
"Тези мисли вече ми минаха през ума, няма нужда да ги възстановяваш." – kirstylm

10. Не знаех, че си омъжена!
"Не сме 1900 година, нямаме нужда от съпрузи, за да имаме бебета." – ihateredroses

FX / Gifimage.net

11. Сигурна ли си, че ти харесва това име?
"За родителите на бебето е важно да намерят име, което и двамата харесват, а не вашето одобрение." - aram47706bc29

12. Всеки път, когато те видя, си все по-голяма!" - kelseya93

13. Ау, дизайнерите на дрехи за бременни не си поплюват… - amandaj48ab761da

NBC / Foolishwatcher.com

14. О, чакай, още не знаеш какво е болка!
"Винаги, когато усещам болка от движенията на бебето, се намира някой да каже това. По дяволите, не съм глупава, знам че раждането е болезнено, но и това многократно ритане не ме прави щастлива." - mikaalanaq

15. Успокой се, нищо не е станало, това са просто хормони...
"Всеки път, когато се разстроиш от нещо дребно." - alannahn479e47edf

Universal Pictures

cross