Сложих „кислородната маска“ първо на мен и така мога да помагам и на другите да намерят и да сложат своите. За да си пълноценен в подкрепата си към другите, задължително първо е нужно да помогнеш на себе си.
Мъдростта, с която Биляна Савова говори за множествената склероза, действа като мотивация за живот. Думите ѝ изобилстват от смисъл и разбирам защо казва, че не живее въпреки, а заради диагнозата.
„Реално тя ме спаси. А „присъдата“ беше моят ключ. С този ключ се отвори врата, която ми показа, че само от мен зависи дали ще се сбъдне това, което ми предричаха. Осъзнах много бързо нещо изключително важно – диагнозата се опитва да ме предупреди, че ако не направя нужните промени, ако не се погрижа за себе си, ако не се трансформирам, всъщност на „инвалиден стол мога да седна“ още утре. И без „нелечимо дегенеративно заболяване“, а просто да седна зад волана в някое безумно, недоспало и неадекватно състояние и готово. Една секунда ме делеше от това. А множествената склероза благородно ми даде време.
И започнах, без да се бавя – малко по малко. Къде с увереност, къде със съмнения, но това, което никога не забравих, че най-добрата грижа за другите, най-доброто, което мога да дам, ще се случи само тогава, когато истински се погрижа първо за себе си. Обратното е чист егоизъм.“
Биляна е основател на фондация „МС – Мога Сам“, арт директор на списание EVA и собственик и креативен директор на PLAN2B Creative Studio. Диагнозата си чува през 2008 г. През 2013-та започва движението МС – Мога Сам, което функционира като фондация от 2015 г.
Запознаваме ви и с Весела. Умишлено ще използваме това име и няма да я покажем по нейна молба. Но Веси има много какво да каже. Диагностицирана е с множествена склероза през 2015 г., когато е на 27 години. Една сутрин се събужда и се оказва, че животът ѝ се променя напълно. Изведнъж е спряла да вижда с едното око и след консултация с очен лекар, следва цветна снимка на окото и още по време на самото изследване тя чува как лекарят споменава на колегата си, че проблемът не е в окото, а в мозъка. „Чух и МС, чух и тумор. Последва консултация с невролог, ЯМР и на Световния ден за борба с множествената склероза аз вече бях с диагноза МС.“
Онова, което най-много плаши Весела, е неизвестността. Няма дългосрочна прогноза, няма сигурност, че това лечение действа, няма категоричност и на лекарите какво следва, ако не действа, добавя тя. Никой не дава прогнози. Смяна на лекарство, ако настоящото спре да работи, и „стискаме палци да съм жива да дочакам лечение“.
В началото, след като чува диагнозата, Весела сякаш се включва на автопилот. „Нямах фаза на отричане, защото диагнозата обясни много неразположения, които съм имала през годините. Изтръпвания на крак, ръка, схващания, лек световъртеж и разни такива. Бях ядосана много дълго време. На себе си основно, защото моето тяло ме предава, не някой друг. Лутах се между крайно нездравословни навици (алкохол, цигари) до другата крайност на някакви спартански диети и упражнения. Емоционално пък се лутах между надеждата, че всичко ще е наред и абсолютната убеденост, че ще съм инвалид до 2–3 години. Това продължи около година, след това дойде приемането, примиряването и идеята, че ще правя каквото кажат лекарите и ще живея нормално, с едно наум.“
Най-страшното, което описват, казва Биляна Савова, е парализа и стигане до зависим живот на инвалиден стол. Тя уточнява, че всеки човек е различен и не са задължителни и едновременни всички симптоми. А много от тях се свързват и с други заболявания, което прави множествената склероза и до ден днешен една голяма загадка.
С Биляна Савова търсим причините за заболяването. Според нея те се крият в самите нас. От една страна, генетична предразположеност (слабо място в организма), от друга – средата, в която живеем. И съвсем не на последно място – поведението ни и мисловните ни нагласи. Тя посочва модели, които най-често водят до тази симптоматика и диагноза:
Почти всеки човек има „пробойни“ в наследствената си генетична информация. Но пък вече съществуват доказателствата на епигенетиката, която недвусмислено казва, че така както можем да отключваме слабите места, така можем и да ги заключваме. Всичко зависи от средата, в която са поставени гените – и вътрешна, и външна, добавя Биляна.
Искрено вярвам, че на ментално ниво хората, които стигат до подобен сложен здравословен казус (не само МС) получават всъщност много ясно послание от своето тяло: „Спри да искаш всичко да бъде перфектно така, както е само в твоята глава; не бъди суров към себе си и към другите; приеми недостатъците си – страховете, зависимостите си, емоциите си; спри да контролираш всичко и всеки; няма нужда да се доказваш непрестанно; приеми себе си, харесай се; прости – на себе си, на родителите си и на другите“.
Често чуваме, че стресът отключва това заболяване. Биляна уточнява, че не е стресът, а невъзможността ни, неумението ни да му отговаряме така, че да се съхраняваме. „Стрес винаги е имало и ще има. Важното е ние как реагираме. Стресът е основният двигател на човешката еволюция. Не е проблемът в него, а в това, че ние живеем в постоянен стрес. И докато спим, и докато се храним, и докато работим… непрестанно.“
Обръщаме се пак към Весела, която потвърждава: „Аз доста се анализирах след диагнозата и доста прочетох за типовете хора, които развиват МС. В доста случаи става въпрос за силно амбициозни, умни и будни хора, с изключителна нужда от контрол. Аз се определям като такава. Винаги съм имала нужда да контролирам почти всичко около мен – хора, ситуации, отношение.“
Сега се опитвам да се оставя на течението. Децата най-много ми помогнаха за това.
Да, Весела има две деца и забременява след поставяне на диагнозата, въпреки че някои специалисти категорично го забраняват. Тя обаче се опитва да живее така, както би живяла и без МС.
„Попаднах и на една професорка в Пловдив, която ми каза, че ще направи всичко, което позволява медицината, за да имам дете. Каза, че това е допълнителна сила на жените да се борят с болестта. Лечение две години, вкарване на МС в ремисия и тогава бременност. Доверих ѝ се и всичко стана точно, както тя ми обеща.
При първата бременност всичко беше чудесно. Забравих, че съм болна. Най-малкото излизаш от кръга на ходене на комисия, биене на инжекции и т.н. По време на бременност тялото ти потиска имунната система, за да се запази плодът, а така действа и лечението при МС. При втората бременност обаче получих пристъп, все още нямам обяснение защо, но най-вероятно заради малката разлика между двете бременности. Тялото ми явно още не се беше възстановило напълно. Пристъпът беше с пареза на дясната ръка, не много тежък, мина напълно. Не съжалявам въобще за решенията си, държа да го кажа.“
Биляна Савова интегрира трайно в живота си:
„Простих си и простих на най-близките ми хора. Простих на родителите си. Ето така лекувам себе си – с осъзнаване на всичко това. Имам две много любими мъдрости. Едната идва от древната Аюрведа, която ми каза преди 17 години право в очите, че съм невежа с изречението: „Причината за всички човешки болести е невежеството.“ А после до мен дойде и фразата на Шри Ауробиндо: „Има само една болест – несъзнаването.“ Събрах ги в прост сборен израз и се получи отговорът: да се справя с невежеството си и неосъзнатостта си. Това е моята рецепта“, разкрива Биляна.
Още не сме свършили, скрол надолу
Весела казва, че на моменти животът ѝ днес е тежък заради симптомите, макар и леки, които има.
„Съобразявам се с болестта, но не я оставям тя да ме контролира. Не трябва да се излагам продължително време на слънце, трябва да се пазя от претопляне. Сауни, джакузита са тотално забранени. Пия хранителни добавки, гледам мозъкът и тялото ми да са постоянно заети, за да са в кондиция.“
Тя се лекува с мускулни инжекции един път седмично. Имат странични реакции, които са неприятни. 24 часа след всяка инжекция Весела е с температура, втрисане и болки в мускулите. Първите години дори не е ходела на работа в тези моменти, но сега въобще не им обръща внимание. „Свикнах.“
Когато живееш с осъзнаване и вече не си толкова невеж, разбираш, че животът е крива, която редува и спадове, и върхове. Да очакваш, че ще вървиш само нагоре, е също невежество. Същото е като кардиограмата на сърцето. Това е животът. Правата линия е смърт, казва Биляна Савова.
Добавя, че увереността идва от опита. „Никоя книга, семинар, модерен коуч или терапевт не може да свърши моята работа. Да, може да ми помогне, да ме насочи, но работата си я върша сама. И след всички преживени върхове или дъна, след всяка ситуация, в която съм се съхранила, добивам все повече и повече увереност. Това храни мотивацията ми. Но ако остана само на мотивация, пак от опит знам, че тя има и свойството бързо да отшумява, особено когато кривата е в ниската си точка. Затова смятам, че най-важното е дисциплината. И за мен дисциплината е висша форма на уважение, грижа, внимание към себе си.“
Весела получава огромна подкрепа от близките си хора. „Преминахме през това заедно. Оставиха ме да съм ядосана, гневна и плакаха с мен. Съпругът ми въобще не искаше да обсъждаме дори евентуална раздяла. Тяхното отношение към мен не се е променило. Никой не ме глези, не ми трепери. Помагат само ако аз изрично поискам. Близките на хората с МС трябва да знаят само, че ние можем и сами.“
Това, което води Биляна и хората, които ѝ се доверяват, е увереността, че „можем сами“. Именно затова така се казва и фондацията, която тя създава преди 10 години.
„Защото това е силата на намерението. Дори и да не си способен в момента да направиш сам много неща, ако това е твоето намерение, то рано или късно става реалност. А да можеш сам не означава, че няма да имаш или не искаш подкрепа отвън. Не, подкрепата идва, когато вътре в себе си живееш това намерение. Нека се сетим за клишираната, но много вярна фраза: „Ако си помогнеш сам, ще ти помогне и Господ.“
Биляна обобщава:
Има една дзен будистка мъдрост – на въпроса как да живея живота си, отговорът е: „като по струна над бездна – красиво, внимателно, стремително.“
На финала Биляна Савова калкулира, че нито един път не е употребила думата „трябва“. И отправя предизвикателство към всички – „опитайте се да премахнете тази дума от живота си. Заместете я с други – искам, желая, нужно е, добре е и т.н. Сами ще се убедите в чудото, което ще ви споходи. Бъдете здрави!“
Ако искате да се свържете с Биляна и да разберете повече за фондацията „МС – Мога сам“, пишете на e-mail: ms@mogasam.org
Предстои конференция по повод Световния ден за борба с множествената склероза, като за събитието можете да прочетете ТУК. Фондацията има нужда от финансови средства/дарения за събитието, както и за проекта за ментално здраве ИЗБОРЪТ.
Този текст ни беше изпратен от Цветелина Белева от името на нейния мъж Петьо. Така че, ако се чудите кой е тоя болен мъж, за когото ще прочетете, че си почива на морето с температура, докато жена му разтървава децата по плажа, знаете вече, Петьо е. Петьо участва в нашия конкурс „Истории от лято 2023“. Бъдете като Петьо, участвайте в нашия конкурс. Но не е задължително да се разболявате. Достатъчно е да ни пишете на konkursmaikomila@gmail.com до първи септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8 с 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Запазил съм за най-милите ми една къщичка в къмпинг на брега на морето. Раят под небето! (Няма да кажа къде е.)
Пристигаме. Свалям 27(!) куфара, чанти, раници, торби – багаж на жена ми, двете момчета на 6 и 3 години и моя сак с пет чифта гащи и толкова фланелки. Три приятелски семейства се настаняват в съседните къщи и настава една суматоха, едно врещене, размяна на тенджери, дезинфекциране на дръжките на вратите...
Ма наистина!
Втриса ме и казвам:
– Жена, зле ми е, ще си лягам!
Тя се оцъкли, скочи, почна да рови в трите куфара с лекарства и ме изгони в спалнята. Намаза ме целия с тамян и евкалипт, проветри стаята, та да стане 38 градуса вътре и ме заключи, за да е сигурна, че децата няма да лепнат някой бацил от мен.
Първо се потих и спах три дни и нощи, нищо че чувах вой, бой, мучене, крясъци, звук на спукано, на счупено, тихия плач на моята любима...
На четвъртия ден се събуждам от хъркане. Стадо комари, преяли с мен, изпружили се и хъркат доволно. Нямам сили да ги изтрепя.
Ставам, разхождам се, виждам се в огледалото – лелеее, майко мила... тия летни грипове ваят чудно тяло. Един съм се изпънал, коремът – хлътнал, тенът – избистрен, страшно парче съм, казвам ви!
Паля цигара на верандата и доволно гледам към прегорелите, измъчени хорица, които влачат катуна към плажа, следвани от ревящи, тръшкащи се хлапета със сополи.
Хе-хе.
Но баш в тоя момент двама от моите приятели минават през вкъщи на път за закуски.
Жената изскочи от бунгалото, видя ме с фаса в ръка и истерично изрева:
– Пушиш ли, бе?!?, @/#!&*"!? Аз да ти нося супа, да те разтривам, да гледам тия зверове да не се избият, да ги влача по плажа, да им вадя бодилите от краката, да им промивам раните, да им пея, да ги приспивам, а ти... ТИ ПУШИШ!!! Срам нямаш. Душа нямаш...
И на мен ми стана едно виновно и явно съвсем ми падна имунитетът след този словесен пердах, та взех, че вдигнах температура.
И айде пак – горещ чай, студени компреси, ракия в носа, масло от риган по гърба...
А в просъница чувам: „Кашляй, кашляй... Ша ми пуши той, как не го е срам... пуууу!“
От време на време верните другари подвикваха под прозореца: „Петьо, жив ли сииии?“, „Цвети, къде го заровиии...“. Добри момчета.
Наболедувах се. Ставам от леглото – съвсем секси и неустоим съм. Къпя се и отивам да разходя това божествено, макар и изнурено тяло, да хване загар.
Гледам жената – косата ѝ побеляла наполовина, съвсем на Круела ДеВил е замясала. Ръцете ѝ потреперват, ма ги подпира с втора за деня бутилка вино. Няма вече скрупули и директно в гърлото си го излива.
Милата. Измъчи се.
Разправя весели истории с момчетата – малкият шибнал баткото с камък в главата. Оня му върнал и му забил една игла от диамантен гоблен в крака. Па пясък яли, па ларингит от крясъци хванали.
Знам, бе, обич моя, знам! Та вие не спряхте да викате, не можах да се наспя от вас. Болен човек да тормозите.
Още не сме свършили, скрол надолу
Та реших да заведа децата да ловим раци в едни камънаци. Малко се пребиха, кръв, рев, но нищо. Момчета.
После баскетбол с приятелите. Водно колело, ресторантче. Потрудих се и аз да гледам децата.
И на следващия ден доволни и щастливи си заминахме. По-хубава почивка не съм имал!
Весело лято на всички.
Нека, де, малко въздух и тя да вземе. Рахат да види, дет се вика.
Аз ще се оправя – ще ги мятам до градината, бабата ще готви, записах ги на тенис, на занималня, колела караме, пица поръчваме... Грижите на мъжа край нямат, ама ще се справим!
Та, мили дами, обичайте и ценете вашите мъже, защото ние правим всичко по силите си. Да,дааааа, знам, че не ви е достатъчно, но ни излъжете и ни целунете. Друго не ни трябва.
Продължаваме с текстовете от нашия конкурс „Истории от лято 2023“. Разказът и това автентично морско преживяване с три деца е на Ралица Бабаколова. Очакваме и вашите истории от лятото на konkursmaikomila@gmail.com до 1 септември.
Тази година основен партньор на конкурса е ePay.bg, които ще изберат един от участниците и ще го наградят със страхотен таблет Samsung Galaxy Tab A8, 10,5-инчов дисплей. Ние от Майко Мила ще наградим още петима от вас с пълен комплект от книгите ни – „Да оцелееш като родител“ 1, 2 и 3, както и с новото и допълнено издание на семейния ни пътеводител „Стигнахме ли вече?“. Ще раздадем и още пет поощрителни награди – тениска на Майко Мила. Пишете ни!
Ооох… Чудо беше сякаш нашата ваканция и ми се стори, че би било интересно да я опиша, но не знам дали ще успея да пресъздам правилно ситуацията.
Съпругът ми е голям фен на южната ни съседка (Гърция, бел.ред.), в резултат на което много години подред ходим все там. Тук трябва да доуточня, че благоразположението на гореспоменатия е от ключова важност за доброто прекарване, а същият не признава нашето скъпо Черноморие (и държавата ни като цяло) като достойно за сравнение по чистота, красота, обслужване, плажна ивица, цени и други все такива безкрайни предимства на нашата съседка.
Аз, като далеч по-непретенциозен човек, имайки предвид трите деца на 11 години, 8 години и почти 100-годишното все още продължаващо кърмене на номер 3, която е на две години и половина, реших, че тази година ще бъда твърда и непреклонна в решението си да почиваме на нашето родно Черноморие, което ни е само на два часа път с кола, защото живеем в провинцията от три години насам.
Ми така де… Два часа – страшно примамлива оферта. Два часа е абсолютният лимит на време, в което има надежда за пътуване без повръщане (няма завои), ядене, почивки, тоалетна, писъци, въртене, извиване, тръшкане и блъскане от страна на трите прекрасни, мили, разнополови деца на задната седалка. В добавка на това, друго удобство, което приведох като несравнимо преимущество, е, че се уредихме в хотел на плажа при познати хора (кумове на брат му!), които дадоха доста прилична цена и две отделни стаи. Големите деца, самостоятелни – още една надежда за евентуално някакви моменти на спокойствие – два-три поне.
Така се случи, че датата на заминаване беше някъде десетина дни след сефтето ни в яслата, което гарантираше на 100%, че ще тръгнем с някакви данни за остра вирусна, бактериална или друга инфекция – класическите градински сополи, повръщане, гърло, разстройство и т.н.
И, да, разбира се, няколко дни преди заминаването ни започна едно подсмърчане от всички пет члена на семейството – кой повече, кой по-малко. Впоследствие се добави и кашлица с различно изразен интензитет при отделните индивиди. Но какво пък толкоз – с три деца, лекар, че и педиатър, мен една кашлица и едни сополи ли ще ме уплашат?! В този полузакрепен, полуздрав, полуболен вид милото ни семейство благополучно и бързо (оказах се права за двата часа) стигна до местонахождението.
Разговорите на висок тон с тенденция към нарастване на напрежението започнаха още със слизането и настаняването – кой точно на кого трябва да помогне, кой коя чанта трябва да пренесе, може ли да я пренесе, не е ли твърде тежка… Всичко това става на фона на моите неуспешни безкрайни опити за успокоение на ситуацията с две чанти в едната ръка и с вкопченото за мен двегодишно маймунче, което при смяна на обстановката става още по-прикрепено (в случая е почти буквално залепнало за мен, ако това е възможно, и постоянно издава някакви звуци подобни на мрънкане, хленчене и искане на нещо в ухото ми).
Влизаме в стаите – хубави, чисти, гледка… О, каква гледка точно към плажа и морето, такава гледка не сме имали никога досега! Тя може да зарадва някой, някой може да каже: „Колко е хубаво! Много се радвам, че сме тук!“
Мнее… ок.
Полека-лека се ориентирахме към плажа. Настана суматоха, взехме ли всичко… Едно напрежение се усещаше, не като с нож да го режеш, но не и като да го нямаше. Стигнахме до плажа най-накрая и се започна някакво забавление, поносимо за двата броя по-големи, които впрочем обожават вода и на които, подчертавам дебело, им бе забранена употребата на телефони на плажа.
Но номер 3 даде всичко от себе си. Е, не успяхме за 11 дни да решим във водата ли искаме, на пясъка ли искаме, близо до водата ли искаме, навътре ли искаме, при кака или при бати, или може би при тати, искаме ли да сме мокри, или искаме да сме сухи, с бански ли да сме, или да сме голи, с шапка или без шапка, гладни ли сме, жадни ли сме, спи ли ни се и, аджеба, какво точно искаме, когато отидем на този плаж. Не се разбра и това е.
Дори допълнителното купуване на пояси, кофички, лопатки и други подобни не помогна особено, а доста навреди на бюджета, защото се оказа, че това към момента са едни от най-скъпите атрибути на българското море.
Постепенно кашлицата и хремата у някои се засилиха, въпреки таласотерапията (лечение с морска вода, б.а.). Като сядахме да обядваме в ресторанта на хотела, сервитьорката вече ни беше научила и ни носеше допълнително салфетки. Приличахме на група изтървана от тубдиспансер (звено за лечение на туберкулоза и белодробни заболявания, б.а.) или заведена на морето с цел по-бързо възстановяване, демек на санаториум.
Към картината със засилващи се хрема и кашлица след няколко дни доволно приемане, гълтане и давене с черноморска вода се добавиха и неотложни позиви за ходене до тоалетната, съпроводени с гласност от по-големите деца, за да може всеки в периметър от 20–30 метра да разбере, че на нас супер много ни се ака, нали… Бройката беше над пет пъти дневно на дете, но аз извадих тежката артилерия от прахчета, таблетки и сиропи и видимо не обръщах внимание.
Към това трябва задължително да се каже, че 100-годишното кърмене, за което преди морето имаше някаква, макар и бегла, надежда за приключване, беше в разгара си. Нощният сън беше мираж, разбира се. Това най-вероятно също е ясно.
Ето тук вече мама започна да си мисли за преждевременно прекратяване на ваканцията, защото същият номер лекарства НЕ приема. Единственото оръжие са един вид свещички и т.нар от нея „тазси“ (така нарича източника на кърмене).
Фразата „Мамооо, дай ѝ тазсии!!!“ придоби нови измерения и нов рекорд на брой изричания за денонощие. Не прекъснахме ваканцията, явно „тазси“ спаси положението за пореден път, но ежедневното, даже ежечасно, напомняне, че нашето море е мръсно, а, видиш ли, някъде другаде е чисто и нали се сещате защо сме на нашето море (заради моето настояване), не престана.
И така до ден 11 с известна динамика по отношение на симптоми, оплаквания от мръсотия, храна, цени, обслужване, но като цяло със запазваща се ситуация. На рецепцията ни отказаха да платим стаите в началото, защото се съмняваха, че ще изкараме 11 дни и не искаха после да връщат пари. Като тръгнахме ни ръкопляскаха!
Върнах се почти без тен и адски изморена. И всъщност съм напълно наясно, че няма нищо необичайно в тази история. Всеки родител на едно, две, три и повече деца може да види позната ситуация в нея. Догодина пак! Този път в Гърци
Човек и добре да живее, ражда дете и то започва да боледува. Но това не е всичко. Когато детето започне да боледува, покрай него падат в жертва и всички други знайни и незнайни възрастни, грижещи се за него. Общо взето, ако си мислиш, че си много здрав и кален, поживей малко с дете, което безгрижно киха и кашля в носа ти, и пак ще си говорим.
Ето как изглежда една подобна малка семейна драма:
Дете – Ходи на училище в началните класове. Не е спряло да боледува от яслата. Има статут на биологично оръжие.
Майка – Усеща на вселенско ниво, че детето ще се разболее 3 дни преди първото кихане. Когато чуе кашлица, изпада в кататонен ступор.
Баща – Зает е да повтаря, че на детето нищо му няма. Първи пада тежко болен с 37,5°C.
Баба 1 – Облича детето, за да не настине. Иска да му се дава антибиотик при всеки сопол.
Баба 2 – Съблича детето, за да не се изпоти. Смята, че с хомеопатия и чесън всичко се оправя.
Дядо – Много иска да помага и да гледа детето, когато е болно, но просто няма желание да го прави.
Педиатър – Човек, който търпи всички останали и търси начин да им спре болестите и паниката.
2:00 през нощта. Средностатистически апартамент. От детската стая се разнасят зловещи звуци. Дете кашля. Майката се събужда и сяда в леглото си, опитвайки се да улови вибрацията на кашлицата и да прецени какво трябва да направи.
Майка (към бащата): Събуди се. Детето кашля.
Баща: (изсумтява и се обръща на другата страна)
2:07
Майка (към детето): Какво ти е? Защо кашляш? Задави ли се? (с надежда)
Дете: Не, мамо, сигурно съм болен, както и всички други днес в училище.
Майка (драматично): Ох, Господи, КАКВИ СА ТЕЗИ ХОРА, които си пускат болните деца на училище?!
Следва безсънна нощ, в която на детето му се дават час по час капки и сиропи без особен резултат, защото то явно е болно и тази кашлица няма да спре просто така.
7:30
Майка (към бащата), докато все още отказва да приеме очевидната истина:
Детето май е болно.
Баща: Нищо му няма.
Майка: Кашля цяла нощ. Може и да се е задавил. Не знам дали можем да го пуснем на училище така. МАКАР ЧЕ ВСИЧКИ СИ ПУСКАТ ДЕЦАТА БОЛНИ.
Баща: Нищо му няма.
Майка: Все пак няма ли да е добре да го заведем при педиатърката, за да му чуе гърдите?
Баща: Казвам ти, че нищо му няма. Ако искаш, ще звънна на майка ми да го гледа и ще го заведем следобед. Но нищо му няма.
Майка: Добре, звънни ѝ, че аз не мога пак да отсъствам от работа. Ще пиша в групата на класа, че ПАК ИМА БОЛНИ ДЕЦА.
Баща звъни на Баба 2:
Ало, майко, можеш ли да гледаш малкия днес?
Баба 2: Мога, ама защо? Какво му е?
Баща: Нищо му няма, ама пак сме се филмирали, че нещо кашлял.
Баба 2: Ох, ще ме уморите вие с тази кашлица. Ти като беше малък и кашляше, аз те събличах гол и те качвах на Витоша, а сега – паника веднага. Дайте му чай с чесън и джинджифил и ще го оправи. Аз идвам след малко.
Баба 2 идва. Дете и Баба 2 остават вкъщи. Майка и Баща отиват на работа. Междувременно Дете продължава да кашля, Баба 2 му тика бели топченца хомеопатия и опитва да балансира енергиите в дома, за да се оправи детето.
Майка, Баща и Дете в чакалнята пред лекарския кабинет. Телефонът на Майката звъни. Обажда се Баба 1.
Баба 1: Ало, маме, как сте?
Майка: Ами, чакаме при педиатърката, че пак нещо кашля.
Баба 1: Е, не, казах ви да му дадете антибиотик още миналата седмица. Сигурно е с вирусна пневмония. Тя не се хваща на слушалка. Казах ви, писна ми, ще стигнете до болница. Тази педиатърка нищо не прави. А вие не го обличате. Онзи ден като дойдох във вас, той беше без пантофи. Не знам какво очаквате…
Майка: Оф, майко, не е заради пантофите, а заради това, че ВСИЧКИ СИ ВОДЯТ ДЕЦАТА БОЛНИ НА УЧИЛИЩЕ! Айде, чао, че ни дойде редът.
Майка (към педиатър): Здравейте! Ами ние ПАК сме болни. Просто всичките си водят БОЛНИТЕ ДЕЦА на училище. Тази нощ много кашля.
Педиатър: Има ли температура?
Баща: Абе, температура, нищо му няма! (киха)
Педиатър: Сега ще го чуя и ще му видя гърлото, ама май и вие нещо не сте добре. (Гледа към бащата, на когото му сълзят очите и киха час по час.)
Баща: Нищо ми няма. Сигурно малкият ме е заразил.
Майка: Казва ти аз… Ето, сега ще сме болни всички пак цял месец, тъкмо оздравяхме. Не мога повече.
Педиатър: Спокойно. Това е нормално. Когато се съберат много деца на едно място и стоят цял ден на затворено, така става. А и сега е сезонът на вирусите. Но вече има много неща, които може да се направят…*
Майка: Да, например да се научим да не си водим БОЛНИТЕ ДЕЦА В УЧИЛИЩЕ!
Педиатър: Никой никога не може да е сигурен кога точно детето му се е разболяло. Всъщност, всеки може да е носител на вирус и да зарази друг, дори без видимо изразени симптоми.
На следващия ден Баща, Майка, Дете и Баба 2 са болни. Звъни телефонът на Бащата:
Баща (с глас от отвъдното): Да…
Дядо: Какво става?
Баща: Болни сме пак. На мене ми е много зле. Малкият пак ни зарази.
Дядо: Еее, тъкмо мислех да ходя да го вземам от училище…
—————————————
Следват още много действия, до едно напълно безрезултатни и затова – безсмислени. Но според нас има три неща, които може да се направят:
А лекарите все по-често ще ни предлагат медицински изделия, които превантират разболяването, за да не се налага да се борим с последствията.
Както се разбира и от името му, това е антивирусен препарат, който идва под формата на таблетки за смучене. Подходящ е за възрастни и за деца от 6-годишна възраст нагоре. Защитава ни от инфекции и респираторни заболявания, като изгражда физическа бариера и пречи на вирусите и бактериите да се натрупат в организма.
Активната съставка на Medistus е екстрактът Kistosyn® 200, който съдържа полифеноли, а в комбинация с гума арабика прави защитен филм върху лигавиците на устата и гърлото и атаката на вирусите и бактериите е абсолютно предотвратима. Освен това всички съставки са напълно натурални и не съдържат оцветители, консерванти, захар, глутен и лактоза.
Може да дадете на детето да изсмуче една таблетка, преди да влезе в класната стая. Или вие да лапнете една, докато се возите в градския транспорт. Във всяка ситуация, в която може да има риск от заразяване с вирусна или бактериална инфекция заради наличието на много хора, таблетка Medistus Antivirus би свършила чудесна превантивна работа.
Но може да се използва и за да се намали въздействието на вируса, когато вече усещате неразположение и гърлото ви “дращи”. Medistus Antivirus може и да облекчи дразнеща и суха кашлица.
Достатъчно е да вземате таблетките през два часа между 3 и 6 пъти на ден, като може да сте сигурни, че заради физическия ефект на Medistus Antivirus не е възможно да се развие резистентност към него.
Желаем ви да сте резистентни само и единствено към болестите. Бъдете здрави!
Децата под 1 година боледуват по-тежко от Covid-19, каза шефът на клиниката по педиатрия в „Токуда“ д-р Калин Лисички, предава dnews.bg. Тези деца нямат имунна система, те имат антитела от майката.
Ако майката не е преболедувала, бебето е свръхподатливо на инфекция, коментира Лисички. Той добави, че виновни за заразяването на толкова малки деца са именно възрастните.
"Най-малкото дете, което съм виждал с коронавирус, беше на 40 дни, след кръщене се заразява", казва още Лисички пред bTV.
При най-малките деца до 3 месеца коронавирусната инфекция протича с необичайни симптоми, като един от първите е отказ от хранене. При по-голям вирусен товар се наблюдават същите симптоми като при възрастните хора, коментира лекарят.
Той даде съвет на родителите на бебетата под 3 месеца да потърсят лекарска помощ при всичко необичайно. Трябва максимално ограничаване на контактите. Малките деца, новородените, тези до 1 годинка са податливи на инфекция.
Ограничаване на контактите и фанатично миене на ръце, добавя Лисички. Той е за ваксинацията на децата от 12 до 15 години, защото има доказателства, че тя създава добър имунитет. При по-малките също е за, стига проучванията да покажат добри резултати в изграждането на имунитет.
"Болна и кърмеща" е ситуация, която всяка майка би желала да избегне. Въпреки това, ако кърмите дълго време, колкото и да сте предпазлива, се случва да се разболеете и тогава настъпва паника. Затова е добре да сте подготвена и да знаете как да реагирате.
Сигурно сте се пазили много и през деветте месеца на бременността, но все се е случвало да ви е боли глава или гърло в някакъв момент. Горе-долу ситуацията болна и кърмеща е като е при „болна и бременна”.
Хем не бива да пиете лекарства, хем не е добре да се усложнява състоянието ви. При всички случаи е задължително да не се самолекувате, а да ви прегледа лекар, който ще прецени дали сте за лечение и какви лекаства да ви предпише. Важно е те да не вредят на бебето, което би могло да усвои част от лекарствата чрез кърмата. А ако бебето е болно, също трябва да сте наясно как и колко можете да помогнете.
Знаете ли, че ако кърмите, е по-малко вероятно бебето ви да се разболее? Защитните свойства на кърмата са доказани, както и това, че кърмените бебета обикновено се разболяват по-рядко и се възстановяват по-бързо в сравнение с бебетата, хранени с адаптирано мляко.
В кърмата има антибактериален и антивирусен ефект. В зависимост колко дълго кърмите намалявате риска бебето да се разболее от настинки и грип, инфекции на ушите и дихателните пътища, както и чревни инфекции и диария. Учените дори изследват потенциала на кърмата за лечение на всякакви болести – от конюнктивит до рак.
Да. Кърменето на болно бебе му дава голям шанс за бързо възстановяване, както и помага да го утешите, когато се чувства зле. Кърмата съдържа антитела, бели кръвни клетки, стволови клетки и защитни ензими, които се борят с инфекциите и могат да помогнат за оздравяването. Освен това има достатъчно количество витамини и хранителни вещества. А това означава по-малко болно бебе и по-малко посещения при лекар и за двама ви.
Удивително е, че съставът на кърмата ви се променя, когато бебето ви е болно. Ако сте изложена на бактериална или вирусна инфекция, тялото ви произвежда антитела за борба с нея. Те след това се прехвърлят към бебето чрез кърмата. Нивата на левкоцитите в млякото също бързо се покачват, когато бебето ви е зле.
И тъй като майчиното мляко се преработва много лесно, то е идеалната храна за бебета с разстроени стомахчета.
Имайте предвид, че може да се наложи да промените начина, по който кърмите бебето си, докато е болно. Например бебе с настинка може да иска да се храни по-често, но за по-кратки периоди. Защото със запушен нос може и да му е трудно да суче и да диша.
Ако бебето има запушен нос, може да му е по-удобно да се храни изправено, така че сигурно ще се наложи да експериментирате с различни пози за кърмене.
Понякога, когато бебето се чувства наистина зле, може да няма апетит или енергия да суче. Ако се налага да го карате да се храни и срещате трудност с това, свържете се с медицински специалист или консултант по кърмене, за да предотвратите дехидратацията му.
Един от съветите в подобна ситуация е да изцедите малко мляко и с помощта на спринцовка, чаша или лъжичка (нещо, което изисква най-малко усилия за бебето) да му дадете да пие. Изцеждането в часовете, когато обикновено кърмите, ще поддържа кърмата ви, за да не намалява количеството ѝ.
Ако имате някакви притеснения относно здравето на бебето или приема му на мляко, винаги потърсете бърза медицинска помощ.
Ако сте болна и ви е зле, вероятно кърменето е последното нещо, което ви се иска да правите точно в този момент, но най-добре е да продължите да кърмите. Това се препоръчва при почти всички болести.
Ако имате настинка или грип, треска, диария и повръщане или мастит, поддържайте кърменето както обикновено. Бебето ви няма да се зарази с болестта чрез кърмата - всъщност млякото, което поема, ще съдържа антитела.
Освен че е безопасно, кърменето, докато сте болни, е добра идея.
Въпреки това боледуването и кърменето може да бъде изключително уморително. Ще трябва да се грижите за себе си, за да можете да се грижите и за бебето. Поддържайте хидратацията си, пийте колкото можете повече вода или чай, яжте, когато можете, и помнете, че тялото ви се нуждае от допълнителна почивка.
Помолете таткото или някой от семейството да помогнат с грижите за бебето – например да го къпят, да го разхождат, докато вие си почивате, или да ви приготвят храната. Вашата работа сега е да се възстановите бързо.
В никакъв случай не спирайте рязко да кърмите, тъй като рискувате да получите мастит. Колкото и да ви е трудно, спазвайте часовете на кърмене и времето за изцеждане, ако бебето пропусне хранене. След няколко дни ще сте пълна отново със сила и ще искате да кърмите.
Добрата хигиена е важна, за да се сведе до минимум рискът от разпространение на болестта. Измийте ръцете си със сапун преди и след хранене на бебето, приготвяне и ядене на храна, ходене до тоалетна или смяна на памперси. Захлупвайте устата си при кашлица и кихане в кърпичка или в сгъвката на лакътя си и винаги измивайте или дезинфекцирайте ръцете си след кашляне, кихане или след издухване на носа. Тези неща са ни до болка ясни, но да не кажете, че сме пропуснали да ги споменем.
Можете спокойно да приемате парацетамол, ибупрофен и някои антибиотици, докато кърмите, стига да са предписани от лекар и да следвате строго инструкциите за дозиране.
Преди съветът беше да се избягва аспирин, но някои по-нови проучвания показват, че ниските дози всъщност са безопасни по време на кърмене. Въпреки това високите дози са свързани с рядко, но сериозно състояние при бебета, наречено синдром на Рей. Така че е най-добре да изберете друго лекарство или да обсъдите използването на аспирин с вашия лекар.
Не се препоръчват по-силни болкоуспокояващи.
Някои лекарства срещу настинка, грип и кашлица съдържат вещества, които може да намалят количеството мляко. Избягвайте тези, които имат фенилефрин, фенилпропаноламин или гуайфенезин, изброени в техните съставки. Лекарствата, които причиняват сънливост, е най-добре да се избягват, когато кърмите, защото бебето също ще е сънливо и няма да се храни адекватно.
Ако бебето ви е родено преждевременно, с ниско тегло при раждане или има тежко заболяване, консултирайте се с лекар или консултант по кърмене, преди да приемате каквито и да било лекарства, докато кърмите.
Винаги, когато отидете на лекар или в аптеката, не пропускайте да кажете, че кърмите.
Ако сте на дългосрочно лечение за диабет, астма, депресия или друго хронично здравословно заболяване, ползите от кърменето могат да надвишат рисковете. Във всеки случай трябва да обсъдите този въпрос с лекар. Не изключвайте и факта, че кърменето е положително преживяване, което, на практика извършвано ежедневно, само може да ви помогне.
Ако сте отделена от бебето и сте в болница, изцедете кърмата и нека който се грижи за него да му я дава.
Операцията с местна или обща упойка не означава, че трябва да спрете кърменето или да изхвърляте кърмата си. Когато се почувствате достатъчно добре след интервенцията, за да можете вече да държите бебето, значи може да опитате и да кърмите.
Количеството анестетик в майчиното мляко ще бъде минимално и безопасно при кърмене. Трябва обаче да потърсите съвет от медицински специалист или консултант по кърмене при тези обстоятелства. Не спирайте с изцеждането на гърдите, ако операцията ви го позволява.
Изключително важна информация за кърмене на бебе при Covid-19 и други инфекции на дихателните пътища дават от Ла Лече Лига.
Хората, които се заразяват малко преди да родят и след това започнат да кърмят, и тези, които се заразят, докато кърмят, ще произведат специфични секреторни антитела IgA (имуноглобулин А) и така ще подсилят имунния отговор на бебетата си. В този момент тези имунологични фактори ще помогнат на телата на бебетата им да отговорят по-ефективно на излагането и инфекцията. Спазването на добри хигиенни практики също ще помогне да се намали пренасянето на вируса.
Има няколко ситуации, в които е най-безопасно временно да спрете кърменето и да изцедите и изхвърлите млякото си, за да запазите производството на кърма, докато лечението приключи. Такива случаи включват лъчетерапия или химиотерапия, херпесни лезии на гърдите или инфекции като туберкулоза, морбили или септицемия, които могат да се предадат чрез млякото ви.
Кой не е знае за епичния детски сопол? Кой не е чувал за него? В родителския фолклор песни се пеят и горко се плаче. Защото когато дойде той, СОПОЛЪТ, животът ти се променя завинаги. Извън драматичните краски безобидните (но за сметка на това чести) градински боледувания на децата са още една писта, по която да се шегуваме с родителските си “неволи”. Днес с челен опит в борбата със СОПОЛА влиза Алекс Попова, а ние четем и само кимаме с глава.
Някога чудили ли сте се как е възможно един детски нос да произведе такова количество сопол? Такава необятна шир от жълто-зелена слуз и цялата натикана в това миниатюрно копче, по-известно като носа на детето ви.
Освен вас, със сигурност се чудят и дробовете ви, които отчаяно се опитват да изсмучат цялото това чудо през някаква нелепа смучалка, направена по-скоро за пиене на коктейли. И докато вместо тях сърбате сополи и лицето ви рязко започва да наподобява това на бял бродник, в мозъкa ви нахлува една-едничка мисъл – ето от какво вероятно е страдал Пришълецът, та от него нонстоп капеше нещо. Градински сопол.
Сега като се замисля, ми става малко неудобно от горката извънземна животинка. Тя вероятно се е насадила в кораба на Сигорни Уивър с едничката цел да си намери Виброцил, Назик или, дай боже, ГОТОВ Коларгол, а то гледай какво стана. После хората сме били разбиращи.
Колкото разбиращи сме били към приятелките си, сдобили се с едно-две деца преди нас, докато те вече са водили епична битка със Сопола, а ние предимно с махмурлука си. Недоумението, което изпитваме през ергенския си живот към приятелките си майки, е всеизвестно.
Първо, какво ТОЛКОВА чак правят по цял ден, второ какво пък ТОЛКОВА мрънкат, като само обикалят парковете, и трето, какво пък ТОЛКОВА чак се превъзнасят по тия сополи. Защото когато сте способни да погълнете 12 шота B52 след три-четири големи уискита и на другия ден да отидете на работа, сополите трудно представляват проблем.
Това просто е нещо, което, ако се осмели да се всели във вас предвид процентното съдържание на кръв в алкохола ви, панически изчезва малко след това, когато сте започнали да го къпете с ракия и през носа си. Разумен, медицински издържан съвет за лечение от приятелите ви.
Няколко години и едно, две, три деца по-късно нещата изглеждат малко промененени. Сополът заема основно място в живота ви и всъщност трудно водите разговор, без да вмъкнете и темата за него.
Избори. Сопол. Новата ни космическа програма. И Северна Македония. Сопол. Трансграничният въглероден данък. Сопол.
Изчели сте де-що има литература по въпроса с лигавиците и техните секрети, както и с обилното възпроизводство на носни изтечения. Наясно сте с всички капки, спрейове, хапченца, хомеопатия и шамански церове за нос, а думата “ксилометазолин” изстрелвате по-бързо от собственото си име.
Знанията ви могат да ударят в земята всеки УНГ специалист, раждал се някога, а когато сте в аптека, се държите като преподавател на изпит. На способността ви да различавате различни нюанси носен секрет би завидял и служител на Оргахим, а сополиво дете на детската площадка идентифицирате от километри.
Наред с компетентността ви по сополознание обаче, във вас бавно нараства и страхопочитанието. Ако преди настинките ви са били удобен повод да се проснете на дивана и да изгледате наново всички серии на “Приятели”, сега изпитвате тих ужас при всяко подсмръкване на детето ви.
Просто защото подозирате, че това, което расте по детските градини, не е нещо обикновено, а някаква сатанинска твар, оцеляла векове наред през всички потопи, световни войни, ядрени атаки, извънземни инвазии и кремчето “Малеби”. Че и през Фандъкова, която най-подло се опита да стесни естествения ѝ хабитат до 3-4 детски градини за цяла София.
В случай че го прихванете от детето си, хремата ви е гарантирана до към 2028-а. През това време личният ви лекар щедро ще ви е предписал към 73 антибиотика, които вие, дай боже, няма да сте изпили.
Първите дни от заразяването много наподобяват прегазване от валяк, а ако случайно ушите ви все още функционират, то със сигурност можете да се разделите с леда в узото си за година-две. Цветовете, които изтичат от носа ви, спокойно могат да ви класират за фен на Прайда и поне в липса на толерантност никой няма да ви обвинява в този и без това нелек период.
В случай че го прихване мъжът ви… Я по-добре се разведете преди това. Ще спестите доста мъка на човека.
Вижте, за детето си не се притеснявайте, то ще го изкара най-леко от всички ви. Най-много да се наложи да му натикате някоя носна кърпичка в джоба за завършването. На гимназията.
Споделяме разказа на Фани Давидова, която е приета в болница "Св. Анна" в София с Covid. Но този текст не е поредният за болестта, а е за лекарите и организацията им в целия ужас, която е безупречна, както разказва Фани.
Пожелаваме ѝ бързо оздравяване и се присъединяваме към призива ѝ: Хора, мислете за себе си, мислете и за лекарите!
Неделя. 9.0, спешно отделение на МБАЛ Св. Анна
Довлачвам се (единственият подходящ глагол) след 10 дена температура, 9 дена антибиотици, кашлица, главоболие, жестоки болки в мускулите, едно колабиране в баня, 3 дни яки скандали от страна на приятелките ми да вървя в болница и на финала – взимане на крути мерки от една от тях (Полина Паунова) и прекрасните ѝ родители лекари, които ми поставят ултиматум – или отиваш, или си чао.
За последен път съм лежала в болница преди 12 години с Никола и това е оставило такива неизлечими спомени, че не искам да стъпвам на подобно място при никакви обстоятелства. Освен това отивам в спешното отделение и, ЗАКЛЕВАМ СЕ, очаквам да ме изгонят, да ми крещят и да ми се карат, а ми е толкова зле, че нямам сили за това.
Влизам – никой не ме гони и не крещи. Подпирам се на стената – хем щото ми е лошо, хем от изненада.
Ковид отделение - ден 0
Спешното отделение на МБАЛ "Св. Анна"
Излиза лекарка, само ме поглежда и казва: "Ясно!" Пита някакви неща, записва... Вие ми се свят... Чувам само "пълен пакет", "скенер". След мен идват още хора. Приключваме с попълването на документите. Лекарката, която ме приема, не ми крещи, не ме обижда, изобщо не ми се кара, а ме завежда да седна и ми казва да чакам. Доброто отношение ми изкарва акъла, защото решавам че вероятно умирам и ми личи.
Поема ме доктор – на около 18 години. А, викам си, уцелих вундеркинд, екстра! Страшно внимателно и подробно ми обяснява какво точно ще ми се случи през следващия 1 час – цивилизация. Викам си, край! Явно така се държат със смъртниците.
Скенер, кръв, PCR. Преди мен хора, след мен върволица. Абсолютен конвейeр. Разочароващата новина е, че за всеки двама-трима пациенти отговаря по един млад лекар под 25, така че тая работа, дето съм привилигирована с вундеркинд – отпада. Абсолютни деца... Взимат кръв, правят PCR-и, правят изследвания - стегнати, любезни, помагат си, фантастични.
PCR - положителен, кръвна картина - трагедия. Сложена съм на легло. Чакам инфекционист. Междувременно освен с Covid хора, спешното се пълни и с пациенти с инсулти, травми... Неописуем ад.
Лекари, сестри и санитари хвърчат като пчели - никой не крещи, не се кара. Мълчат си хората, събрани, организирани, действат - машини.
Свита на подозрително кълбо на леглото се оглеждам в ужас и само очаквам някой да ме замери със сабо и да изкрещи "ТОВА НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ!".
Нищо подобно не се случва, но нещата тръгват на зле, защото докато чакам, започва да ме тресе и усещам как вдигам проклетата температура. Опитвам се да дам сигнал, обаче напливът от хора е толкова голям, че всеки опит да спра профучаваща край мен зелена или синя престилка е неуспешен.
Тичайки, един от вундеркиндите вижда, че бера душа, връща се и ми носи чаша вода. Чакам. Поне треската отминава от само себе си. Вече яко съм се изнервила, защото чакам с висока температура, без нищо да става.
Аз, разбира се, като истинска българка пиша гневни смс-и на приятелките си за скапаната ни здравна система и за дето на мен ми е лошо, но вече втори час нищо не става. Е, накрая става – вундеркиндът води инфекционист. Извинява ми се "защото сме доста натоварни" и ми съобщава, че нямам опции - оставам.
Преглеждат ме супер подробно. Сдобила съм се с прелестна Covid пневмония след 9 дена антибиотик. "Само да ви намерим легло, че са малко кът... Обаче не можем да ви оставим така, нещо ще се измисли." Питат ме с кого живея и се интересуват кой ще гледа детето, мислят откога съм със симтоми, колко е вероятно той да е заразен и откога, мислят, обсъждат варианти по средата на целия панаир около нас. Положението ми е такова, че оставам при всички случаи.
Лекарите хукват за следващите пациенти, но вундеркиндът остава след работното си време, за да изчака близките ми да ми донесат багаж и да ми го предаде. "Няма проблем, така и така щях да остана, нали виждате какво е."
Досрамява ме ужасно за гневните смс-и с приятелките ми и се ощипвам тайно през джоба, злобно за наказание.
В отделението ме качва най-обикновена санитарка. Помага ми, щото аз едвам кретам. Успокоява ме, че няма страшно. Болницата се пука по шевовете – почти всичко е с Covid. Нямам представа как организират всичко това и как еквилибрират с легла, стаи, персонал, но всичко изглежда под конец.
В стаята е пълно. Жените нямат сила дори да говорят (смятайте!!!), просто си лежат и дишат кислород. Докопвам се до леглото - системи, кислороден апарат.
Този текст не е за да съобщя че съм в болница. Този текст изобщо не е за съчувствие или за обсъждане на Covid-a като такъв, нито какво е можело да бъде ако... Този текст не е за препоръки и от сърце горещо ви моля да ми спестите съветите да пия много течности. Знам, че всички го правят сърдечно и с най-добро чувство, но моля ви – грижат се, лекуват ме, прави се най-доброто за мен.
Този текст е за ДВЕ неща.
1. За лекарите, сестрите и санитарите, които са супер! Тук където съм аз – МБАЛ "Св. Анна" – има ред. И аз съм спокойна и се чувствам сигурна. И дори тия хора в престилките да не заслужават аплодисменти всяка вечер в 9, заслужават уважение, респект и ако не друго, поне в момента да не бъдат вкарвани в допълнителни приключения, за да могат да си свършат добре работата.
2. За пациентите. Хора... ХОРА! Абсолютно разбирам, че всички изтрещяхме и не се държим много адекватно. Искам да кажа само едно: правете каквото искате и живейте както намерите за добре. Без истерии и паника, просто приемете, че в момента няма нещо като "само малко съм с хрема", "само малко кашлям", "само малко съм отпаднал".
ТЕСТВАЙТЕ СЕ. Ако сте положителни, не се лекувайте с алое вера и цветомузика, а се обърнете към лекар и го слушайте. Защото ако, не дай Боже, стане така (сега аз знам, че точно на вас няма как да се случи и че вие ще предвидите абсолютно всичко, навреме ще почнете пилешката супа и Covid-ът ще приключи в този един момент, но ако все пак нали...), че стигнете до болница, просто може да няма и къде да ви приемат, може и при най-добро желание да не могат да натъпчат физически 10 души в стая, строена за 6 легла.
МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ. Виждам, че с това да мислим за другите, много не се получава, така че МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ.
Детската кашлица е кошмар за всеки родител, но когато сме поне минимално информирани за различните видове кашлица, се чувстваме и по-уверени в подхода си.
В този текст, който идва с подкрепата на ZANO, сме събрали препоръки от лекар – педиатърът д-р Таня Андреева, и кратко описание на типовете кашлица, за да сте малко по-спокойни, когато чуете детето да кашля.
ZANO пък ще са до вас в процеса на профилактика и лечение на инфекциите на дихателните пътища с техния най-малък, безшумен и ефективен инхалатор, с помощта на който детето ви ще премине през това предизвикателство спокойно и леко.
Всеки родител е преживявал момента, в който детето му пипва някой вирус и за първи път се разболява малко по-сериозно. Изведнъж от него започват да излизат ужасяващи кънтящи звуци, които звучат сякаш кашля не дете, а някаква огромна машина.
Понякога кашлицата може да продължи със седмици и много родители се чувстват виновни, че не знаят какво точно да предприемат, за да я спрат.
Разбира се, че първото, което трябва да направим, е да заведем детето на лекар, но отделно от това е добре да се информираме малко по-задълбочено по темата.
Кашлицата звучи различно според типа респираторно заболяване и понякога можем да се ориентираме има ли причина да се притесняваме или можем да изчакаме с лекарския преглед до следващия ден.
От Майко Мила се допитахме до доктор Таня Андреева, детски ревматолог и педиатър, за да разберем има ли как да различаваме типовете кашлица макар и да не сме лекари.
„Кашлицата е защитен рефлекс на организма и механизъм за очистване на дихателните пътища. Има различни видове кашлица но в най-общият случай родителите я определят като влажна и суха. Аз бих добавила и лаещата (кънтящата) кашлица при ларингит, която е спешно състояние при бебетата и малките деца. Тя се дължи на стичащ се секрет от носа. Случва се при на пръв поглед "безобидна суха кашлица" детето да е с бронхиолит и дори да се наложи болнично лечение“, обяснява д-р Андреева.
„Важно е да се потърси лекар, когато кашлицата влошава общото състояние на детето - стане честа и пристъпна, наблюдаваме учестено или шумно дишане, хлътване на междуребрията, висока температура, както и когато кашлицата продължава повече от 5-6 дни, дори и състоянието на детето да е добро. При всички случаи на кашлица инхалациите с физиологичен разтвор и поставянето на детето в седнало положение ще подобрят моментното състояние“, ни каза още тя.
По думите на д-р Андреева средата на живот безспорно се е променила много последните 50 години - големите градове са пренаселени, а въздухът е значително по-мръсен. Отдалечили сме се от природата и сме се затворили в апартаментите. Урбанизацията, прекалената стерилност в съвременните жилища, липсата на контакт с природа и животни са само част от предпоставките за увеличаване на алергичните заболявания, от една страна.
От друга страна, децата, а и ние, възрастните, прекарваме почти целия ден в тесни, затворени пространства. В детските градини и училищата децата са по 25-30, затворени в една стая по 8-9 часа дневно и в комбинация със замърсения въздух на големите градове това води до чести дихателни инфекции.
За да сме малко по-подготвени и информирани по темата с детската кашлица, направихме и кратко описание на различните ѝ типове, така че, когато детето се разболее, да можете с „просто ухо“ да разберете за какво става въпрос:
Както името само говори, това е кашлица, която звучи като лай, и е последното нещо, което искаме да чуем от детето ни. Уви, някои вирусни инфекции водят до възпаление на ларинкса и трахеята, откъдето идва и този звук при кашляне.
Понякога кашлицата се успокоява през деня и се влошава вечер, а също така се случва да се чуе и „свирене“ при поемане на дъх. Такъв тип кашлица се успокоява от свеж въздух или пък от топла баня – заради парата.
Тя обичайно е съпроводена с хрема, възпалено гърло, насълзени очи и липса на апетит. Причината често е настинка. Може да продължи до 2 седмици, а лечението е свързано с прочистване на носа и взимане на мерки за овлажняване на въздуха в помещението, в което стоите.
Тя е от най-досадните и неприятните типове, защото може да продължи дълго, а и се случва детето да се буди от нея. Понякога се дължи на астма, заради която се образува мукус в белите дробове, но не е задължително това да е причина в 100% от случаите. Случва се и да е някаква алергия.
При тази кашлица със сигурност трябва да направите консултация с лекар, за да се установи дали става дума за астма и ако да – да се предприеме съответното лечение.
Това е т. нар. пертусис или коклюш – заразна бактериална болест, засягаща дихателните пътища. Симптомите включват кашляне по над 20 пъти за едно вдишване, както и трудност при поемане на дъх и издаване на странен звук при вдишване. Това състояние налага моментална лекарска намеса и хоспитализация.
Ако детето е болно повече от седмица и сякаш се влошава, кашлицата става все по-влажна, а дишането му е бързо, много е вероятно да става дума за пневмония – вирусна или бактериална. Обикновено педиатрите могат да я диагностицират с преслушване, но е добре да се направи и рентгенова снимка и да се предприеме съответното лечение.
И за финал д-р Андреева припомня, че при всички инфекции на горни и долни дихателни пътища инхалацията е лесен и безопасен метод, чрез който без излишни лекарства да се помогне за овлажняването и възстановяването на лигавицата, а когато се налага – и с медикаменти за лечението на самото заболяване (но задължително предписани от лекар).
При инфекции на горни и долни дихателни пътища инхалациите с физиологичен разтвор облекчават състоянието и подпомагат оздравяването и са един незаменим помощник на родителите.
Историята, която разказваме днес, не е от леките. Автор е журналистът Златко Желев, който има чудесен живот, работа, семейство и е баща на две страхотни момчета – до един пролетен ден преди няколко години, когато големият му син припада в двора на столично училище и няколко часа по-късно умира в болница.
Минават няколко години в търсене на отговори и в един ден и малкият му син също започва да получава припадъци. Как се живее с цялата тази мъка и какво можем да научим от най-лошите моменти в живота ни, днес ни разказва един баща, минал през ада, за да разбере от какво е болно детето му и как да го излекува, напук на скованите механизми на здравната ни системата.
"Знам, че не съм най-доброто дете на света със своите необмислени постъпки, нито пък съм най-добрият ученик сред съучениците си. Не съм шампион в спорта, нито рисувам и пея добре.
Но знам, че съм шампион в това да живея! Прекарах едни от най-тежките сърдечни операции още като дете. Откриха ми болест, с която малцина биха се справили, но аз успявам с онова пламъче в очите, с което само едно малко сърце би се справило.
И макар да съм подценяван от мнозина, да съм гледан със снизхождение, понякога даже със съжаление – аз продължавам битката си.
И не, нямам първи места на олимпиади по математика, биология, химия… Нямам медали от спортни състезания, не че не ги желая, просто постиженията са ми на друго поприще, на онова, за което всички си мечтаят – здравето!
И факт, най-голямото ми постижение е едно – да се боря да живея, да бъда щастлив, да бъда с родителите си и да сбъдвам мечтите си!"
Дълго време се чудих как да опиша кошмара, през който семейството ни преминава през последните близо 8 години, но това кратко есе на сина ми на тема "Постиженията ми", дадено му за домашно, ми помогна страшно много, за да започна разказа си.
А той няма да предизвика у вас бурен смях, който сте свикнали да струи от чудните истории на Красита и Козилата, надявам се няма да предизвика и съжаление – не целя това. Просто искам да разкажа историята ни – такава, каквато е, без грим и пудра.
Един хубав слънчев ден, вторият след почивния Гергьовден на 2013-та, за мен, съпругата ми и малкия ни син се оказа мрачен, тъмен, тъжен… Загубихме Теди – голямото ни момченце, още ненавършил 12. Припадна и издъхна в час по физическо, готвейки се да тича с децата – та какво друго да правят децата в тези часове, ако не да изразходват натрупаната си енергия?
До този момент той бе като всички останали деца – буен, умен, инатлив, трениращ футбол – нашето си слънце. И, да, никой не подозираше, че смъртта ще посегне с косата си и ще отнеме най-скъпото ни и ще ни остави с куп въпроси.
Къде сбъркахме, какво можеше да променим, защо се случи, защо на нас, сега накъде…
Търсихме отговорите на тези въпроси, обвинявахме здравната ни система – къде с основание, къде - не: за мудните линейки, за недобросъвестните лекари, за шушукането им, за коравосърдечността им, за…
Допреди три години и половина, когато кошмарът се върна с нова сила – малкият ни син, разхождайки се с приятели из квартала, пада като отсечен на земята.
Дежа вю, което те влудява, кръвта отново нахлува с бясна скорост в мозъка ти, отново се чувстваш безсилен, отново виниш, включително и себе си.
Защо, защо, защо… Чии грешки изкупуваме?
Колелото отново се завъртя: Пирогов, Трета градска, 4-ти километър – изследвания, изследвания, изследвания и дежурната реплика: "Напълно здрав е, няма причина да му се случва това!"
Но имаше причина, откри я блестящият сръбски професор Лазер Ангелков, който по онова време все още работеше в сърдечния център на Аджъбадем Сити Клиник. Той погледна кардиограмата му и отсече – Синдром на Бругада.
"Имате ли кариодограма и на починалия си син?", попита той с явно притеснение и трепещ глас.
Отвърнахме "Да". Той я погледна и след минутка отсече: "За жалост, големият ви син е имал същото заболяване, което рядко се хваща от кардиолозите, много рядко се среща при деца и още по-рядко се среща в европейските страни".
Типично по български, а и като всеки родител, порових из интернет, прочетох купища верни и неверни неща, но едно нещо със сигурност разбрах – братята, открили това заболяване, са испанци, живи и здрави са и имат своя клиника до Барселона.
Свързах се с техен секретар, който помоли да изпратя цялата документация по случая със сина ни. Шефовете му щели да я погледнат и да ни извикат на място или пък да ни обяснят в мейл дали това, което родните медици предприеха, е правилното лечение.
Минаха ден, два, седмица, на десетия ден открих в пощата си отговора им. Със страх отворих писмото и се зачетох в него.
"Уважаеми г-н Желев, бихме искали да поздравим проф. Ангелков за навременно откритото заболяване, което се потвърждава от направените му изследвания, както и за предприетите от него последващи действия – имплантиране на дефибрилатор, който да поддържа нормалното функциониране на сърцето..."
Оказва се, че при този Синдром на Бругада, най-общо казано, сърцето не произвежда нужния ток за останалите органи, които да функционират нормално. Започва се с припадъци, завършва със… смърт. Внезапна сърдечна смърт.
Страхът и сълзите ни отстъпиха място на силата и смелостта на лекарите ни да направят всичко възможно, за да опазят живо и здраво едничкото ни останало дете.
Отново купища изследвания, безкръвни интервенции, за да се установи проводимостта и проходимостта на кръвоносните му съдове и сърдечния мускул.
И докато всичко това ни си случваше не насън, а наяве, смутените медици от болницата ни извикаха на разговор, за да ни информират, че подобна операция може да бъде извършена само при тях, защото само те имат нужната апаратура и специалисти, които да я осъществят, а и впоследствие да проследят как се развива.
Дотук нищо притеснително, само че… нямат детско отделение, а НЗОК не им позволява такава скъпа интервенция да се прави извън детска кардиология. Да, но там, в Трета градска, няма апаратура, няма медици с нужната квалификация… Омагьосан кръг!
В крайна сметка опитахме да склоним ръководството на Аджъбадем, че при тях и техни специалисти ще извършат операцията, каквото и да ни струва, с каквито и бюрократизми да се сблъскаме.
Казаха ни сумата – 10 700 лева, нужна за дефибрилатора и оперативната намеса, и само огромните сърца на моите тогавашни шефове, които без да питат – извадиха и ни дадоха парите накуп, спасиха сина ни.
На 6 ноември 2017 г. след 6-часова операция усмивките и надеждата ни се върнаха. Операцията е успешна, малкият голям герой е издържал всичко мъжката, макар и едва на 10.
Предупредиха ни – без физически усилия, никакъв спорт, никакви негативни емоции… Докато три месеца по-късно устройството не се включи и не видяхме ужаса, изписан на лицето на детето ни и нашата безтегловност – какво става, как се случи, защо?
В продължение на година дефибрилаторът се включи общо 4 пъти, 4 пъти това малко устройство, поставено под лявата мишница на сина ни, му спаси живота. На петото включване, което бе точно преди година, от болницата ни казаха, че животът на батерията е на привършване, а жиците, които свързват дефибрилатора със сърцето, са се обтегнали до краен предел, а той расте, тийнейджър е!
Нужна е подмяна на устройството, на жиците… Нова операция.
И пак влизаме в онзи омагьосан кръг – детско отделение в Аджъбадем все още няма, нищо че това ни бе обещано на среща в здравното министерство, когато министър бе Кирил Ананиев.
И, да, отново ще са нужни немалко пари. Знаете ли, не това е най-важното, но в крайна сметка е ключовото, защото след нас на още четири дечица са направени подобни операции, платени на черно.
Затова аз, съпругата ми и синът ми питаме:
10 700 лева ли струва един човешки живот, че държавата не може да отдели тази сума, за да запази живота на едно дете, което е всичко за родителите си?
Толкова ли никой не се трогва от горчивите сълзи на майките в черно, загубили децата си не от незнание, а от немотия – защото нямат въпросните няколко хиляди левчета, за да си платят… живота?!
