fbpx

Текстът на Бела Велчева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


В паметта ми има ясна времева граница, с която започват спомените ми за моята баба Бойка. И те са белязани с отиването ми в Москва. Там от години работеше дядо, преди мен се бяха изредили за гледане другите двама по-големи внуци. „Никой не е длъжен да гледа внуците на бабите“ все пак, та дойде и моят ред.

Смених омразната ми детска градина с руско училище. И първият ми спомен е свързан именно с това – твърдата ръка на баба. Говорех по телефона с баща ми, когато той ме попита: „Как е в училището?“ И аз имах глупостта да кажа: „Като в детската  градина“. Изпуснати думи и то покрай ушите на баба Бойка. 

„Като в детската градина ли?!“ – ми зададе тя риторичния въпрос, щом затворих телефона.

Тотална грешка, която осъзнах веднага щом баба разтвори тетрадки и учебници на голямата маса. Започна мъката училище с писане на ченгелчета и букви. От нея съм запомнила, че „повторението е майка на знанието“, което явно в онзи момент е трябвало да ми даде кураж. Още помня двата самолета „Ту“ и „Ан“, които упорито ми сочеше в буквара. Съвсем скоро разбрах от сестра ми, че целта била всъщност да прочета как се казват, което ясно показва, че дългата ръка на баба не е подминала и нея. 

По това време освен за внуци баба се грижеше и за една котка на име Даша. Мисля, че в нейно лице съм се сблъсквала с най-злобното създание от семейство котки. През нощта не можех да отида до тоалетната, защото тя дебнеше като хищник. Хвърляше се по движещите ми се крака в тъмното със зъби и нокти. 

Червеното също я дразнеше, затова баба забраняваше да носим червени чорапи. Преродена лъвица в персийска котка – това беше Даша. Освен че не можеше да понася никого освен баба и дядо, Даша имаше ужасния навик да бъде, когато пожелае, невъзпитана. 

Невъзпитанието си проявяваше като радар, когато баба се готвеше да посреща гости. Тя правеше нещо като днешнитие тийм билдинги в домашни условия. Двайсет гости от работата на дядо, отрупана маса, между другото винаги съм се чудела на количеството храна, което баба е в състояние да сготви за ден, и на този фон - подаръкът на Даша.

Снесено едно миризливо и кафяво нещо, точно под масичката за телевизора в хола. Баба го подушваше и отдалече наддаваше вой: „Ах, ти, мискинино!“

Най-милите ми спомени от баба са, когато остаря и си заприлича на типичната баба. Обичаше да готви, все я питах за какво прави купища курабии, като за своята къща оставяше няколко, а другите ги изсипваше в торбата ми.

Тъй като държеше да не стоим гладни в гладните времена, винаги се обаждаше и с тон, нетърпящ възражение, ме инструктираше с „ела“. Ама няма "по-късно", "не искам" или "имам работа". Щом баба е казала, трябва да се изпълни. Натоварваше ме като муле с продукти, които едва носех, и ме изпращаше по живо по здраво. Това "тежко е" и "не мога да го нося", не важеше при нея. 

Друг любим спомен – палачинки и мекици. Баба по пеньоар, споделяща, че нещо ѝ се върти главата, кухнята пълна бъркотия от съдове, брашно по пода и масата. Ние сме тримата внуци у тях, ядем изобилие от палачинки или мекици и си приказваме.

След това ароматът на кафе, задължително турско на джезве. Колко кафе съм изпила само и само след това да си обърна чашата и баба да започне да ми гледа. Винаги завършваше гледачеството с: „ Я си завърти пръста и си намисли едно желание“. Познаваше, имаше дарбата да вижда образи в черната утайка –  кучета, вълци, мечки. Държеше и аз да ги виждам за доказателство, че не си въобразява. Наместваше си очилата и сочеше с пръст и питаше: „Виждаш ли?“. Понякога виждах, но повече я слушах. 

Когато баба много остаря и я подхвана дископатията, се подпря за опора на един бастун. Любимото ѝ място беше под навеса на входа, седнала на кухненски стол, подпряла брада на бастуна си, гледаща градината, която с двете си ръце беше създала пред блока. Досущ като на село, само че не пред двора на къщата, а на входа.

Е, точно тази градина е отнесла много скандали. Баба едва се държи на краката си, ама влязла вътре и копае. Бастуна е заменила с мотика и прави по нейните думи „гимнастика“. Нейната гимнастика завършваше или с падане в нея, откъдето молеше случаен минувач да я измъкне, или на другия ден с „помощ, умирам“.

Във втория случай баба ставаше много хрисима, клатеше глава и се съгласяваше, че повече няма да копае, за да не вдига кръвно, краката ѝ да не се подуват, да не ѝ се върти свят. Само тогава тя слушаше и изпълняваше, докато не се почувства по-добре.

Често я виждах на стола пред входа, подпряла брада на бастуна, и я предупреждавах: „Никакво влизане в градината!“. „Няма“ –  отвръщаше. Прибирам се и тя пак там, пак прави своите „упражнения“.

Такава беше баба Бойка – твърдоглава, опърничава, инатеста. Никой не можеше да излезе с нея на глава. А нейния характер го носим по малко всички – и внуци, и деца. „Същинско Бойче“ е станало нарицателно за рода ни. Отсега си знаем, че остарявайки няма да е лесно за наследниците ни. Ще си скубят косите и ще побеляват с Бойчиното проявление на характера.

Градината на баба още съществува, столът, на който стоеше подпряна с брадичка, от години го няма. Когато почина, оставих две откъснати хризантеми от нейната градина на нейния стол. Спомням си за нея с усмивка, с любов, с носталгия, но не и с болка. Мисля, че така човек трябва да се разделя с хората и с живота – спомените да предизвикват усмивка, а не сълзи.

Баба живя с размах, градивно, беше щедра и беше добра не на думи, а на дела. Правеше и грешки, но ѝ ги прощавахме, защото я обичахме. Още я помним, ще е в сърцата ни, докато сме живи.

cross