fbpx

Днес в Майко Мила е Люба Късова с великолепен спомен за своята майка Татяна. Благодарим ѝ от сърце за стоплящия душата разказ и го споделяме и с вас, за да изпитате същата емоция и да ви видим как си бършете тайно сълзите пред екрана.


Топли зелени очи. Мека застаряваща кожа. Мъдра благородна усмивка. Закриляща прегръдка. Мирис на дом, усещане за уют, сигурност, хармония и спокойствие. 

Това усещам, когато мама обгърне ръцете си около мен и ме притисне силно. Предавам се напълно и доверчиво се отпускам в прегръдката ѝ. Аз съм дете, свързано с майка си. Аз съм и зряла жена, свързана с любовта. Чувствам се сигурна и изцяло обичана, освободена от всякаква отговорност и присъди. Давам си сметка, че това е най-добрата визуална медитация, която някога ще изживея.

Като дете израснах в много различни, дори поляризирани светове – светът на комунистическа България, на модерна капиталистическа Швейцария, на разкъсания от конфликти Афганистан, на гладна Етиопия и на бързо развиваща се Гана. Моят собствен свят беше поляризиран – от два различни и противоречащи си образа за мен самата, които бяха създадени от двама любящи родители, които ме възприемаха по много различен начин.  

Баща ми много искаше да съм щастлива, но се тревожеше заради моята твърде откровена, силна и сприхава личност, която му се струваше крайно неподходяща за момиче и несъвместима с щастието на една бъдеща жена. Татко беше човекът, който ме научи как да се боря за любовта, за това да бъда обичана. 

Майка ми, от друга страна, виждаше светлина в мен там, където другите виждаха тъмнина. Тя таеше по-големи надежди за мен, отколкото аз за себе си. Тя ме обичаше просто защото съществувах. Мама ме научи на безусловна любов.

Преди година участвах в курс „Наследена семейна травма“, който се водеше от световноизвестния експерт по наследени семейни травми Марк Уолин. Една вечер по време на обучението Марк помоли всички присъстващи да затворят очи и да си представят, че майките им правят три напористи крачки към тях и спират точно пред лицата им, гледайки ги право в очите. 

За моя изненада се оказа, че повечето от над двеста участници в курса, хора от различни краища на света, изпитаха физически и емоционален дискомфорт, когато бяха изправени пред внезапната близост на своите майки. Изследванията на Уолин от последните десетилетия стигат до заключението, че по-голямата част от нас в някакъв момент от своето детство преживяват рязко прекъсване на връзката с нашите майки (дори и да е за малко), което води до страх от интимност в зряла възраст. 

Когато аз затворих очи и си представих как майка ми навлиза в личното ми пространство, се развълнувах като малко дете, въодушевено от дългоочаквана среща. Във въображението си започнах да подскачам нагоре-надолу от радост, когато видях майка си толкова близо до мен. 

Нейната любов изпълни цялото ми тяло с топла енергия, така както слънцето бавно изпълва стаята със светлина при изгрева си рано сутрин. Това топло чувство обаче скоро отстъпи място на чувството на дълбока тъга, породено от осъзнаването, че майка ми я има завинаги само в моето въображение, че само там тя е жива. 

Аз съм живяла много по-дълго време без майка си, отколкото с нея. Тя загуби битката си с рака, когато бях в късната си тийнейджърска възраст. Сълзи изпълниха очите ми, но аз ги приветствах. Познати са ми неканените посещения на скръбта, които с годините оредяват, но винаги обсебват цялото ми внимание, когато ме споходят. 

Предадох се на тази моя добра позната с очакване тя да отмине, да продължи напред. И тя го направи, както винаги. С годините съм се научила да намирам утеха в неизбежността на посещенията на тази мощна, но преходна емоция, която наричаме скръб.

След курса на Марк Уолин вече не приемам нежната си връзка с отдавна починалата ми майка за даденост. През онези вечери осъзнах, че твърде много хора никога не съумяват да изградят солидна интимна връзка с майките си. Тогава си дадох сметка, че съм имала повече време с моята майка за 19 години, отколкото голяма част от хората през целия си дълъг живот. 

Сред всичките ценности, противоречиви очаквания и истории, поляризирани светове и системи, в които съм израснала и живея, винаги мога да намеря убежище и утеха в топлата прегръдка на майка ми. И до ден-днешен, толкова години след смъртта ѝ, мога да се отпусна, обгърната от нейната любов и човешка доброта. Единственото, което трябва да направя е просто да затворя очи.

Да мачкате талията на жена си, да я сграбчвате за дупето и, изобщо, да я опипвате, когато ви падне, може да не е толкова игриво, секси и доброжелателно, колко вие предполагате, че е. По тази иначе безобидна за отношенията между мъже и жени тема разсъждават един психотерапевт и един клиничен психолог, цитирани от сайта Fatherly.

В зависимост от различните житейски преживявания, които е имала една жена, привидно невинната игра с опипването може да я накара да се почувства некомфортно и тревожно, а партньорът ѝ по този начин може да я отблъсне и ядоса, нахлувайки неочаквано и неканено през границите на интимното ѝ пространство.

Да, това вероятно звучи като изненада, но истината е, че жените не живеят за мига, в който ще бъдат пляснати любезно (и не чак толкова) по задника.

"С течение на времето това може да навреди на отношенията ви", казва Тина Тесина, психотерапевт и автор на книгата "Как да бъдем щастливи партньори".

"Има разлика между интимното и любящо докосване, което жените харесват, и якото и безразборно опипване. Второто може и да е секси в определен момент и за някои жени, но също така те може да го възприемат като натрапчиво и изискващо. Повечето жени не обичат да бъдат третирани като притежание или плячка", допълва Тесина.

Разбира се, само не си мислете, че това е пълно отрицание на докосването – най-хубавото нещо между двама партньори, когато са на една и съща вълна. Освен това, има изследвания, които доказват, че жените, които по-често са прегръщани и „помачквани“ от своите партньори, са с по-ниско кръвно налягане и нива на стрес.

Но „обарването“ и попляскването е различна история. Може би това е така, защото все повече жени се учат да се защитават от този тип "обич" много преди да се окажат в дългосрочни отношения. Спомнете си текста Научи ме да казвам съвършеното не, в който ви разказахме за школите, в които все повече момичета и жени овладяват физически и вербални техники, чрез които да се предпазят от привидно „безобидното“ прекрачване на интимните им граници.

Клиничният психолог Карла Мейнли цитира научен експеримент, в който 148 изследователи са наблюдавали отношенията и взаимодействията между жени и мъже в над 100 бара. Те са анализирали 1 057 случаи, в 90% от които мъжете са били по някакъв начин сексуално настъпателни към жените.

Не е нужно обаче една жена да има история със сексуално насилие, за да се почувства като нападната, когато иначе нейният добре възпитан съпруг я сграбчи за бедрата като плячка. Достатъчно е да е имала случай, в който границите на интимността ѝ са били нарушавани (сещате се – случайно докосване от колега по коляното, пиян мъж, който се е приближил прекалено близо, докато си поръчвате питие на бара, нежелана прегръдка от стар познат...).

„Докато една жена, израснала със здравословни емоционални и физически граници, може да бъде толерантна към спорадичните сграбчвания от страна на мъжа си (ако това е нещо, което принципно я радва), то жена, израснала в среда, в която нейните граници непрекъснато са били пренебрегвани, може да се чувства съзнателно или несъзнателно неудобно, когато мъжът ѝ демонстрира бурно любвеобилно поведение", казва Карла Мейнли.

И тя, и Тесина споделят, че е от съществено значение жените да осъзнаят как се чувстват при тези реакции на мъжете си и да говорят за своите желания, тъй като партньорите им не винаги осъзнават, че пресичат линията.

"За съжаление, много жени приемат и търпят нежеланото докосване от страх или безпокойство, защото е по-лесно да бъдете покорни, да не се застъпите за интимността си ", добавя Мейнли. "Така доста жени започват да „складират“ мълчалива ненавист, което води до токсичност в отношенията."

Преди за пореден път да кажем, че това е преувеличена американска гледна точка към едно обикновено гальовно мачкане на ставане и на лягане, нека се разберем, че когато някоя от двете страни в една двойка не иска да бъде докосвана по определен начин, най-елементарното нещо е другият да попита какво ще го накара да се почувства по-добре. (Мъжете също не обичат да бъдат опипвани неочаквано, особено когато гледат мач или пък просто са се проснали на дивана с идеята да спят три дни).

Именно ясният разговор създава интимност, докато агресивната физическа близост, без да се говори за нея, може да я увреди – често по един бавен, прогресивен начин, който двойките може да не осъзнават, докато не стане твърде късно.

"А веднъж нарушили интимността, очаквайте между вас да избухнат всички видове битки!", предупреждават психолозите.

„Какво по-напред да научим сега?!“ е често срещана реакция при доста родители, които са се прибрали вкъщи със своето прекрасно новородено. Какво е най-важно – режимът на кърмене, сънят, грижата за кожата, литературата за двигателно развитие… Всичко е важно, скъпи родители, и има вероятност "грижовността ви внезапно да се превърнат в стрес", пише Бренда Кели Ким за Labroots.

Изследванията обаче показват, че бебетата също са подложени на стрес. И най-доброто, което можем да направим, за да не изпитват това, е много просто (а и отпускащо за нас самите) – гушкането, масажирането, нежното докосване на малките им нослета, ръце, крака.

Бебетата не виждат много добре през първите няколко седмици от живота си. Те зависят от други сетива. Едното от тях е именно усещането за допир.

За да научат повече за това как бебетата преживяват допира с родителите си, изследователи от Детската болница в Охайо правят проучване, което измерва мозъчните реакции на бебето при контакт с мама и тате.

В изследването участват 125 бебета, някои от които родени на и около термина на майката, други преждевременно. Оказва се, че особено за бебета, родени преди 35-ата гестационна седмица, гушкането може да бъде от критично важно значение, тъй като в първите дни те прекарват повече време в интензивното отделение за новородени, отколкото с родителите си.

Преди да се приберат вкъщи с родителите си, участвалите в проучването бебета са преминали през ЕЕГ изследване (електроенцефалограма), което измерва реакциите на техните мозъци към въздух, който симулира леко докосване.

Данните показват, че мозъците на преждевременно родените бебета са склонни да реагират по-слабо на въздуха. При последващи изследвания, резултатите показват, че ако същите бебета са имали възможност да прекарат повече време с родителите си (а не само в интензивното), те реагират много по-силно на допира на въздуха върху кожата им.

Неонатологът д-р Натали Мейтър обяснява: "Пълноценната и истинска близост, която родителите осигуряват на своите преждевременно родени бебета, е от съществено значение. Тя помага на мозъците им да реагират на нежното докосване по начин, подобен при бебетата, прекарали 9 месеца в утробата на майка си."

Изводът: дори и новородените да са под лекарски грижи и да получават всичко необходимо от медицинска гледна точка, те изпитват стрес от липсата на майчински допир и това влияе негативно на реакциите на мозъка им. Целта на изследването е не само да докаже още веднъж колко важна е близостта ни с новороденото, а и да насърчи специалистите в родилните отделения да подобрят правилата и да дават повече възможност за контакт между родители и бебета, дори когато малките са в интензивното.

Независимо дали сте родили на термин или преди това обаче – не пропускайте нито един момент, в който можете да сте гальовни към вашето бебе. Ласката ви е най-важна за неговото развитие.

Миналата седмица Елисавета сподели разказа си На татко зверчето – за градивните и подкрепящи взаимоотношения, които има с баща си и за това как те са я формирали като силна и независима личност. Не всеки обаче има такъв късмет. Няколко дни по-късно получихме историята на една жена, която предпочете да остане анонимна. Тя споделя какво е усещането да изтеглиш късата клечка и да се родиш дъщеря на кофти човек. Такъв, който, като те види на улицата, минава на другия тротоар. Който подава жалба срещу теб, защото имаш нужда просто да присъства в живота ти. Това отношение, или по-скоро липсата на такова, оставя зейнала яма в психиката на детето и трябва да сме сигурни, че когато създаваме нов живот, сме способни да вложим много разум и любов, за да не расте то с дупка в душата.

**********

Не съм от хората, които ожесточено пазят – понякога от страх, а друг път от чиста суета – житейските ситуации, неволи и тревоги, а дори и радости, през които минават. На този етап от живота си съм на мнение, че трябва да се споделя. Смятам, че клишето е абсолютно точно – че веднъж споделена болката е половин болка, а два пъти споделена болката е излечима болка – но само ако попаднеш на правилния психиатър.

Да растеш без един родител, който по презумпция е бащата, е като дърво без стълб.

Имаш корени, знаеш кой си (ти си човек), знаеш произхода си, знаеш до някаква степен накъде отиваш, но същността ти – съзнанието, душата, идентичността ти, емоционалното и психическото ти здраве, са оглозгани. На дупки. Почти изсъхнали. От човешките взаимоотношения, които са идентични с природни бедствия. През годините, също като короната на дърво, те се разлистват, изсъхват и после пак всичко наново. Опитваш се да изградиш своята идентичност, самочувствие, кариера, семейство, или поне общоприетите за нормални човешки нужди и качества за един пълноценен живот, към който всички се стремим. Когато направиш една крачка, се разлистваш, когато няма с кой да я споделиш – посърваш. И така всеки път.

Един от първите ми съзнателни спомени е как един човек ми казва всяка вечер за лека нощ колко много ме обича. Следващият е как този човек си тръгва завинаги от живота ми. Този човек беше мой баща, докато не се разведе с мама. С развода сложи край на живота си дотогава.

Раздели се със съпругата си, с децата си, с бащинството, с обичта, обещанията и вричанията си.

Аз бях дете – около десетгодишна – все още неосъзнаваща какво се случва, но, да си призная, тази раздяла първосигнално ме зарадва. Защото чувах думите, но не усещах тяхната истинност. Виждах тялото, но я нямаше душата – чувах, че някой ме обича, но това бяха просто думи. Думите нямат стойност, когато в тях не се влага желание, емоция, мисъл... И защото най-накрая вкъщи нямаше да има крясъци и напрежение. Никой не вярваше, че привидно щастливо семейство се е разпаднало след толкова дълги години брак.

Беше много трудно в началото. Ужасно трудно. Разбира се, имаше го и класическия проблем не само с бягането от отговорност като родител, а и бягането от финансова отговорност – не искаше да плаща издръжка и всъщност накрая го правеше по принуда, директно му удържаха от заплатата.

Когато станах на 17 г., започнах работа през лятото, за да мога да си купя необходимото за училище. Работех навън, на възлово място. Той минаваше покрай мен с жена си, заобикаляйки ме на съседния тротоар. Тогава реших аз да го потърся и исках да поддържаме връзка и добри взаимоотношения, доколкото това е възможно. Веднъж го догоних и поисках да се видим някой ден да си поговорим. Разговорът беше кратък. Отказа ми. „Зная за какво ще говорим“ каза. И толкова.

Явно не разграничаваше нас от майка ни. Ненавистта към нея се прехвърляше към нас. Дори не се опита да ни обясни неговата гледна точка – той просто не искаше да се занимава с нас. И така се оказа, че не сме на една вълна и той не пожела да ме види. Звънях му по телефона, а той не вдигаше. Подаде жалба срещу мен – за това че му досаждам. А и нали вече беше с друга жена. С нейните деца. За какво съм му аз да се бъркам във взаимоотношенията помежду им, да отнемам от времето им и да ги „разделям“ в безупречното им щастие. Примирих се с мисълта, че явно ще продължа нататък без него. Голяма работа! Нали съм голяма вече?

След това реши, че иска апартаментът да бъде разделен на две или да му се изплати неговата част. Искаше да ни остави на улицата – майка с три деца. Съди майка ми. Тя беше безработна. Недоумявам какви са били законите по онова време и как е било възможно това. Наложи се брат ми да изтегли заем, за да му изплати неговата част. С какви очи би поискал един родител това от детето си?!?

Иначе много умело се изкарва жертва. Срещат ме през годините различни хора и ми разказват как се оплаквал, че не ни виждал, че му било гадно, че вече бившата му жена го накарала да съди майка ми и после му „взела“ парите. Тя ги била раздала на нейните деца. КАКВО?!? Ще вземеш от своите деца, за да дадеш на чуждите? Радвал се, когато според него е станал „дядо“. Няма как да бъдеш дядо, ако преди това не си бил баща! Черпел, че съм родила. Детето ми вече е на седем години и никога не се е виждало с дядо си. Не искам да коментирам цялото това безочие.

Но нещо в мен се преобърна, когато родих своето дете. Като че ли дупката, която през годините се опитвах да натъпча с някакви различни и излишни емоции, се пропука и зейна огромен болезнен кратер. Не ми липсваше той като личност, защото аз не го познавах. За мен той беше като човекът на опашката преди мен, като касиерът в банката или човекът на седалката до мен в автобуса. Просто един непознат. Но ми липсваше присъствието на бащата, обичта, опората, куражът, топлината, надеждата.

Оглеждах се постоянно в чуждите бащи. Търсех в тях своя изгубен баща. В съзнанието си вече съм придобила и изградила представа от наблюденията ми върху отношенията на мои приятели и познати с техните родители, какво все пак е да имаш баща и какъв би могъл да бъде той. Така и не се примирих, че човек, зарязал децата си, не поискал да ги види години наред, може да бъде мой баща. От хронологията на събитията през годините и много беглите ми контакти с него имам впечатлението, че този човек е от КОФТИ хората. Не намирам опорни точки между нас, което прави възприемането му още по-трудно. Как би могъл да срещнеш своето дете на улицата и да го подминеш хладнокръвно, сякаш сте двама непознати?

Животът ми винаги е бил труден, благодарение на този благ човек. Никога не съм мечтала каква искам да стана. Не съм имала ясни цели в живота си. Така и не се научих на любов. През всичките радости и трудности, през които минавам, се чувствам получовек, полущастлива, дори полутъжна. Няма я Силата да ми стисне ръката, да ме прегърне и да каже „Всичко ще бъде наред, аз съм с теб“... или поне така е в представата ми. Дори ми изглежда твърде нереалистично.

Често се провалям – позволявам на празнотата да ме води. Аз съм едно наивно, ранимо, комплексирано и депресирано момиче. Не живея, а левитирам. Да, но вече не съм момиче! Аз съм жена. Горда, възпитана, самоуверена, емоционално стабилна, със самочувствие и цели, мога да се справя с всичко сама, но дори и най-малкото разочарование ме връща отново към момичето със сълзите и комплексите. И край с моята гордост и самоувереност. За това бягам. Бягам от хората, бягам от отговорност, бягам от чувствата и ето такава шизофренична цикличност е моят живот.

Не ме разбирайте погрешно, говоря за празнотата от липсата на единия родител, защото да, аз имам мама, но мама не е тате. Каквото и да прави майката, тя не е супергерой и не може да играе ролята на двама родители едновременно. Мама е мила, нежна, добра, емоционална, ранима, дори меланхолична, и с годините е доказала своята гъвкавост. Тати е силен, горд, умен, той е баланс и спокойствие. И ето тук тръгват сълзите. Сълзи на огорчение. Защото тати не е такъв. Него го няма. Той е непознат, хладнокръвен, далечен…

Искам само да кажа на хората, които създават живот „случайно“, че съвсем случайно този живот принадлежи на един човек, на една личност, на едно логично и огледално продължение на вашата същност. Този човек има чувства, мисли и усет. И от вас зависи бъдещето му. Ако всички хора влагаха разум и чувство в създаването и отглеждането на своите деца, вероятно светът щеше да е едно много добро място за живеене.

Независимо от отношенията с другия биологичен родител, помнете, че това дете има нужда от двама родители. Единият не може да замести другия. За него вие двамата родители сте целия му свят. Вие сте ВСИЧКО. Преглътнете егото си и поемете отговорност.

Едва ли друго дете би ви признало искрено, със силна прегръдка и големи, искрени очи, колко ви обича. Едва ли много хора ще ви чакат с нетърпение да се приберете от работа и ще ви подарят собственоръчно направена картичка със сърчица, усмихнати човечета и надпис „Обичам те!“. Едва ли някой друг би ви зарадвал толкова с успехите си, колкото вашето дете. Едва ли за някой друг, освен за вашето дете, бихте били герои. Едва ли в много очи бихте видели целия си свят и целия смисъл на своето съществуване.

За да вземеш, трябва да дадеш. Няма как да дадеш нещо, което никога не си притежавал. За да дават вашите деца любов, трябва първо да я получат от вас.

cross