fbpx

Разводите са особена работа. Понякога се получава много добре за всички замесени, както в текста на Нети Коева "Моето голямо и щастливо семейство, пълно с разведени родители", който публикувахме преди време. Друг път обаче нещата са особено трудни, защото се появяват разни аспекти на раздялата, които никак, ама никак не си очаквал. Като в историята, споделена от Линдзи Къшман, която се оказва щастливо и осъзнато разведена, но и в невъзможност да преодолее всички последствия от това.


Да продължа напред беше най-трудната част от развода ми. Ситуацията беше изключително странна и болезнена за мен без значение дали аз се срещам с някого, или бившият ми съпруг.

А това, което я влошава, е фактът, че вече дори не искам да съм с него, но все още ме боли като виждам, че ходи по срещи. Осъзнавам колко нечестно е това – и за мен, и за него, обаче е истина.

Опитвах се да разбера защо толкова ми пука, че излиза с други жени, и мисля, че успях да набележа няколко причини.

На първо място, само като си представя друга жена, която се явява като майчина фигура в живота на сина ми, и усещам все едно някой буквално ме удря в корема. Когато родих преди 9 години, никога не ми е минавало през акъла, че един ден може да има "мащеха". Тъща – да, мащеха – по никой начин. Разбира се, по това време бях влюбена в съпруга си, така че мисълта, че той може да се ожени за друга също не присъстваше в уравнението. Дори потенциалната бъдеща "майка" на сина ми да е чудесна, ми се струва, че чувствава ми са нормални. Аз съм мама. И не искам никой друг, дори да се доближава до тази роля.

Второ, много ми е трудно да се откажа от навика да мисля за бившия ми като за моя съпруг. Когато си с някого толкова дълго и си се обръщал към него като към свой съпруг повече от десет години, си отнема време да пренастроиш мисленето си и да започнеш да разсъждаваш за този човек само и единствено в качеството му на другия родител на детето ти. Странно е – щастлива съм, че вече не ми е съпруг, но съм и тъжна в същото време. Загубата си е загуба, без значение колко правилно е било решението. Трябва да се скърби по подходящ начин за загубеното, за да може истински да го превъзмогнеш.

На последно място, физическата част от нещата също е трудна. Да знам, че докосва, целува и обича друг човек, се усеща като изневяра, макар и да не е. Когато даваме онези обети, се програмираме вече да не искаме друг човек по този начин. Една хартия, на която пише, че вече сте разведени, не променя автоматично това. Даже в един момент се усетих, че се обръщам към човека, с когото излизам, с името на бившия ми. Това е неволна грешка, но тя само показва, че сме същества, които свикват с редица обстоятелства, и понякога е невероятно трудно да се откажеш от тези навици.

Връзката ми с бившия ми съпруг не беше добра от дълго време. С развода дойде огромно чувство на облекчение и свобода, но има разни индивидуални особености, които изскачат периодично и ми пречат да преодолея истински всичко това и да продължа.

Чудя се понякога кога ще спра да усещам нещата като изневяра? Кога ще стигна до момента, в който няма да ме боли, когато той се обръща към друга жена като към "приятелката ми"? Дали изобщо ще стане така? Дали някога ще приема да има друга жена в живота му?

Тези неща се появяват във връзките ми след развода. Фактът, че ме бърка дали бившият ми излиза с някого, е огромна бариера пред възможността да продължа с живота си и да бъда щастлива в нова връзка. Опитвам се с всички сили да се отърся от това. Защото наранявам не само себе си, а и човекът, с когото се срещам. Давам си сметка, че изобщо не искам да слушам за неговите неустановени чувства относно това с кого излиза бившата му, така че защото той да може да понесе същото от мен?

Слушам как други разведени хора заявяват как въобще не им пука с кого е бившият им. Виждала съм безброй мемета, шегуващи се колко съчувстваме на жената, която в момента е с бившия ни, защото сега той е неин проблем. Ужасно силно искам и аз да се чувствам така. Не искам състоянието, в което съм в момента, да определя живота ми. Искам да стигна до етапа, в който гледам на бившия си съпруг единствено като на бащата на сина ми и нищо повече.

Знам, че звучи като оксиморон – не искам бившия си, но ме боли да го виждам и с други. Може би е егоистично. Може би трябва да желая да има щастлива връзка, дори и тя да не е с мен. Вероятно просто си трябва време, за да спреш да мислиш за своя бивш съпруг като за нещо твое.

"Да обичаш и почиташ, от този ден нататък, докато смъртта ви раздели" – тези думи не трябва да се казват току-така. Разводът преустановява законовия аспект на брака, но емоционалният остава дълго, след като документите са подписани.

Не знам колко време е необходимо, за да се разкъса тази емоционална връзка. Мина година и макар че става по-лесно, щом чуя, че излиза с някоя нова жена, все едно сърцето ми се качва в гърлото за няколко секунди. И когато това се случи, си напомням всички причини, поради които се разведохме и колко далече съм стигнала, което някак позволява на сърцето ми да се успокои.

Без съмнение не желая да съм с бившия си съпруг, но все още ме боли, когато се среща с други жени. Така че засега мисля да оставя нещата така, понеже съм човек и разводът е трудно нещо. Ще проявя малко милост към себе си. Засега.

Възможно ли е спокойно да понесем идеята, че като майки не сме единствените хора, с които децата ни се чувстват обичани и щастливи. Налага се, пише Кати Бингам Смит за ScaryMommy


"Каква е тя? Как изглежда?“. Наскоро разведена моя приятелка ме попита за новата партньорка на бившия ми съпруг, опитвайки се да свикне с идеята, че и нейните деца ще прекарват време с друга жена.

Нямам проблем да споделям с хората своята реалност и по-точно - как дебнех жената, която сега притежава сърцето на бащата на моите три деца. Не го правя, за да тъна в самосъжаление и да се сравнявам с нея. По-скоро мисля за това като за нормална и естествена реакция.

Да, когато видех в социалните мрежи снимките ѝ от пътешествия с моите деца – с хаштаг #family или #love, нещо ме стягаше за гърлото и ми идеше да крещя: „НЕ Е ЧЕСТНО. ТОВА СА МОИТЕ ДЕЦА. ТЕ НЕ СА НЕЙНОТО СЕМЕЙСТВО, ТЕ СА МОЕТО“

Приятелката ми ме попита как така всъщност съм спокойна в момент, в който целият може да види децата ми с друга жена, претендираща, че те са нейното #семейство.

Какво ли си мислят хората? Вероятно, че страдам в някой ъгъл, защото друга жена е откраднала времето ми с децата и прави с тях неща, на които само аз имам право?

Да, имало е моменти, в които съм плакала толкова силно, че - аха - да повърна четирите кексчета, които съм изяла; имало е вечери, в които тя ги посреща на вратата с бившия ми, след като съм прекарала прекрасен ден с тях и не съм готова да се разделим. В такива ситуации напиращите сълзи буквално жилят очите ми и едва успявам да ги сдържа преди да се прибера вкъщи.

Но това, което ме крепи здраво стъпила на земята, уверена в силата на семейството ми и ролята, която играя в живота на децата ми, е следното: състоянието на любов, в което децата живеят, не зависи само от един човек.

Присъствието ѝ в техния живот (вече повече от две години) никога не ме е правило и никога няма да ме направи по-малко тяхна майка.

Тя ги обича силно и това ме кара да се чувствам късметлийка, благодарна и силна. Знам, че любовта ѝ към тях ще ги направи по-добри и ще им помогне да минат през трудни моменти. Не е нужно да се притеснявам, че ще бъдат пренебрегвани, игнорирани или нагрубявани, когато тя е с тях.

Нейната любов е само плюс за развитието на децата ми и по никакъв начин не елиминира или замества моята любов към тях, както и тяхната към мен.

Това не е състезание - кой какво и колко ще предложи на моите деца. На нашите деца.

Това не е шоу, в което ги караме да избират между две жени, които искат най-доброто за тях.

Чувствата на децата не са топка, която трябва да се подмята напред-назад.

Не.

Такава е ситуацията и аз съм ок, когато тя иска да види как стои роклята на дъщеря ми, преди изявата ѝ в конкурс по танци.

С удоволствие ще я предупредя, че дъщеря ми има нужда от тампони, когато я оставям в дома им през уикенда, защото може да ѝ е неудобно да ѝ каже. Не трябва да се притеснявам, че новата жена на бившия ми ще се обиди ако дъщеря ми не може да отиде при нея, защото тя иска само най-доброто за децата ми, нали така? И когато водещи са нуждите на децата, няма място за съперничество.

Думи като „семейство“ имат своята стойност. Но кръвта не е фактор в ситуация като нашата.

Важното е да науча децата си, че семейството, любовта и сплотеността са неща, които трябва да приветстваме, защото те са редки и прекрасни подаръци.

Трябва да бъда пример. Трябва да я оставя да ги обича толкова, колкото тя иска. Да им позволя да я обичат толкова, колкото искат.

Трябва, защото единственият ми друг избор е да прекарам живота си в мъчителен стрес, търсейки знаци дали децата ми ме обичат повече.

Това не е нещо, което искам. И определено не е нещото, което искам за тях.

И честно казано, да плача дотам, че да повърна четири чудесни кексчета, не е начинът, по който искам да прекарвам времето си.

Още:

cross