fbpx

Рени Маринова е тук с един разтърсващ текст за повсеместната реплика "Да не дава Господ!", когато става дума за дете с увреждане. И за един прекрасен модел на социализация, който започва от нас, родителите.      

Надявах се, да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. За майките ми е думата, онези – в черните тениски.

Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо.

Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не, защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една.

Това, което изпитвам е гняв. Примитивен гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората.

Аз съм убедена, че майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят...

Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя.
И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.

Проблемът сме ние. Публиката.

Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме „Да не дава Господ!” и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.

Нека ви разкажа.

Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки, направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо. Най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго.

Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила.

Останалото свърших с една ножица, игла и конец.

Не беше най-приятното нещо, което съм правила.

Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях.

И въпросите не закъсняха: Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?

Отговарях.

Обяснявах.

И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите.

Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи ТЯ: русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия на лявата ръка.

Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви.

Той се завтече към нея и чух следния диалог:

  • Боли ли те? – попита я той, държейки я за „малката” ръчичка.

  • Не – отговори тя и не беше смутена.

  • Да си играем, а?

И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и чак когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло, Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса.

Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса – но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари, дето не съм хукнала да спасявам дъщеря ѝ.

- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно, на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят…

За адактилията на Алиса Петя е знаела още като бременна.

Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си.

Депресията ѝ продължила около година след раждането и „…добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”

Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път, когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно „Ох, горкото дете!”

Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина, тук.

Сега Али е във втори клас.

Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Facebook – малката определено е започнала да кокетничи, и ако не познавах майка ѝ, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!

Запитах се: ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквото трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар?

И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?

С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.

Господ ще продължава да дава.

Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежество.  Няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар.

И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична.

Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Когато казваме „горкото дете”, ние възпитаваме в тях чувство на съжаление, на снизходителност – те са ненужни, и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).

Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.

Алиса ще си остане в Англия.

Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата.

Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор...

cross