Кога един баща става баща – преди появата на детето, веднага след като бебето се роди, или много време след това? Разнищваме този въпрос с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
Разбрахме, че мъжете също имат душа, че на всичкото отгоре, понякога и плачат! Защо е важно да НЕ потискат емоциите си и докъде ще стигнат, ако все пак го правят?
Д-р Сотиров говори колко е важно един баща да може да се вдетини и да регресира до нивото на бебето, да гука и да си играе с него. Обсъждаме и има ли място за мъжественост в това инфантилизирано поведение.
Ролята на мъжа в семейството включва и опора, подкрепа и закрила на жената, на която пък понякога ѝ идва до гуша от нейната роля на майка.
Гледайте епизода тук:
Още не сме свършили, скрол надолу
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Алваро Виянуева е автор в рубриката „Писма до сина ми с увреждане“ на El País. Там той публикува статии за опита си като баща на Алварете. Таткото популяризира и Фондация Ava, която се занимава с подобряване живота на хора със сериозни неврологични разстройства и на техните семейства. Публикуваме последното му писмо, в което Алваро Виянуева споделя за липсата на суперсили и за надеждата един ден да има такива.
Скъпи Алварете,
Когато бях малък, бях обсебен от Спайдърмен – беше ми любимият супергерой. Може би защото ми се струваше по-реален от останалите. Наречи ме луд, но ми се виждаше по-вероятно да те ухапе радиоактивен паяк и да се превърнеш в суперчовек, отколкото направо да се родиш със суперсили. Тази мания ме подтикна към едно от най-абсурдните приключения в живота ми. Убедих един приятел да се маскира като Супермен, a аз като Спайдърмен, и да скочим заедно през прозореца. Не беше трудно да го убедя – в тези костюми се чувствахме непобедими. Резултатът беше, че приятелят ми си счупи крака, а аз, по някаква незнайна причина, не получих нито една драскотина. Докато той се гърчеше от болка, го погледнах и му казах:
„Виждаш ли, казах ти – аз наистина съм Спайдърмен, а ти очевидно не си Супермен.“
Когато баба ми пристигна, и видя какво сме направили, имах чувството, че ме наказа до края на дните ми. Или поне така се почувствах, докато понасях цялата сила на погледа ѝ. В този момент осъзнах, че въпреки че не ми се беше случило нищо, не бях супергерой.
И все пак, години по-късно, тази абсурдна идея, че мога да спася положението, се прокрадна отново в мен. Когато ти се разболя, ме обзе същата детска увереност, че мога да бъда герой, който ще оправи всичко. Мислех си, че ще намеря решение на болестта ти. Чувствах се сякаш имам суперсили, убеден бях, че ще успея там, където другите са се провалили. Но реалността не закъсня да ме отрезви. Само след няколко дни разбрах, че не мога да се справя със ситуацията. Може да се каже, че този път онзи със счупения крак, или по-скоро и с двата, бях аз.
По време на болестта ти е имало моменти, в които умората ме е надвивала, и в резултат на това съм взимал погрешни решения или дори съм реагирал по начини, за които дълбоко съжалявам. Всички тези поражения са дълбоко запечатани в душата ми и знанието, че невинаги съм оправдавал очакванията, е бреме, което нося със себе си.
Винаги казвам едно и също: да имаш болно дете, дете с увреждане или с какъвто и да е друг проблем, не те прави различен от това, което си бил. Ако си бил добър човек, ще останеш такъв. Ако си бил лош – също.
Може би това, което тази ситуация наистина прави, е да усили или окончателно да оформи онова, което си.
Същото важи и за силата, за търпението, както и за много други добродетели. Имаш това, което имаш, и ситуацията може да ти помогне да го развиеш, но както казва една поговорка – „Няма повече дърва от онези, които горят“. (идеята на поговорката е, че възможностите са ограничени и понякога няма какво повече да се направи).
Понякога упорито се опитваме да бъдем повече, отколкото всъщност сме, и да обхванем повече, отколкото можем. В крайна сметка, когато действаме по този начин, който, колкото и парадоксално да звучи, е вид егоизъм – резултатът винаги е един и същ: поредната грешка.
Все едно си вратар, който отказва да приеме, че ръката му е счупена, и настоява да излезе на терена. Първоначално ще изглежда, че е на мястото си и че върши работа, но в мига, в който трябва да се намеси, ще се разкрият всичките му слабости.
Иска ми се да вярвам, че все още съм като онова дете, което мечтаеше да лети, задържано само от паяжина. Може би, за да стигна дотам, първо трябва да се науча да гледам на собствените си грешки с повече състрадание. Така бих се освободил от оковите, които ми пречат да се отдам напълно на теб.
Може би е толкова просто, колкото да приема човешката си същност и своята крехкост. Да бъда по-мил към себе си и да търся почивката без угризения, радването без вина, за да имам силата, необходима да бъда на висотата на обстоятелствата. За да не те подведа отново, нито теб, нито себе си. И ако все пак го направя, да се науча бързо да си прощавам, за да продължа напред, без да се бавя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Отдавна спрях да правя толкова много неща, които вярвах, че ме правят щастлив, че приоритетите ми вече са съвсем различни от онези, които имах преди. Именно този стремеж към истината, към смисъла на живота, ме отклони от предварително начертания ми път и, макар понякога да не го разбирам напълно, не мога да не бъда благодарен.
Симон Вейл – философка, политическа активистка и френска мистичка, казва, че хората неизбежно сме подвластни на гравитацията. Тази сила, която ни тегли към най-лошото в нас, към ограниченията и егоизма ни. Но тя също така казва, че съществува и благодат – противоположна сила, която ни издига и ни позволява да надскочим задръжките си. За да я достигнем, трябва да се откажем от привързаността към светското и да приемем своята слабост. Надявам се един ден да бъда достоен за тази благодат и тя да ми позволи да се превърна в Спайдърмен, който винаги ще те закриля.
Обичам те.
Татко.
Източник: El País
Това е историята на един баща, който страда от хронична депресия. Човек, който винаги е имал начин да контролира тежките си периоди. Но раждането на дъщеря му променя рутината на депресията и го изправя пред сложни последствия.
Дъщеря ми се роди на 4 януари през нощта. Това не беше лесно раждане – продължи над 24 часа и завърши със спешно цезарово сечение. Когато сестрата я доведе при мен от операционната, си помислих: „Сега се предполага, че трябва да я взема ли?“ Това беше първият път, когато държах бебе. Повечето ми приятели и роднини вече имаха деца, много от тях вече бяха тийнейджъри, но някак се оказа, че никога да не съм държал бебе. Не беше случайно: никога не съм ги харесвал и винаги съм се страхувал да имам деца.
Живея с депресия от тийнейджърска възраст. Трудно е да се обясни какво е страданието хронична депресия. Мнозина се научават как да се справят ден след ден, потъвайки в тъга, докато са сами или с най-близките си. Но постоянно има много страдание. За мен най-зле са сутрините. Боря се да намеря причина да започна деня си и трябва да използвам всеки инструмент, с който разполагам, за да извадя ума си от тази примка. Повечето инструменти включват да си позволя да бъда тъжен и мрънкащ за няколко часа, докато събера сили и настроението ми започне да се променя. Това е досадна всекидневна задача, която изисква време и концентрация.
Благодарение на тези механизми успях да стана функционален депресиран човек. Никога не пропускам работен ден, много малко хора ме виждат тъжен и рядко отказвам нещо планирано с приятели. Но едно бебе представляваше сценарий с толкова много променливи извън моя контрол, че винаги е изглеждало като ужасна идея. Страхувах се, че предизвикателствата на родителството ще ме тласнат в дупка. Същата дупка, от която хората с депресия се измъкват със зъби и нокти всеки ден. Останах извън тази дупка благодарение на механизми, които почиват на възможността да имам време да се възстановя, време да се събера, просто време за себе си. С други думи, онова, което се изпарява първо, когато трябва да се грижиш за бебе.
Историята как в крайна сметка имам дете е дълга, заплетена и трудна за обяснение. Но нека просто кажем, че аз и партньорката ми проведохме дългогодишно състезание по взиране без мигане. Сигурно всеки друг би се отказал от мен, като види твърдата ми позиция към децата. Но жена ми не го направи. И в крайна сметка с годините започнах да имам различен поглед върху живота. В продължение на десетилетия депресията ме тласкаше безмилостно да търся смисъл в живота, да намирам цел и да изграждам наследство, основано на признание. Но когато преминах границата на 45-те години, станах по-изтощен. Не по лош начин. Искам да кажа, че започнах да приемам идеята за „наследство“ не толкова сериозно. Винаги е била цел, преследвана от его и егоизъм. Но факт е, че годините минават, животът минава, а големият момент на слава не настъпва.
Време беше да преосмисля приоритетите си. Да имаме дете щеше да направи партньорката ми щастлива. Това в крайна сметка е причината да променя решението си. И както един мой добър приятел често казва:
Всъщност не е нужно да харесваш всички бебета. Просто трябва да харесваш собственото си.
Изминаха десет месеца и съм щастлив да съобщя, че наистина харесвам дъщеря си Оливия.
Но през това време открих, че бавно се плъзгам в страховитата дупка на депресията и обичайните ми предпазни механизми не могат да се задействат, защото нямам време да им позволя да сработят. През ден се сблъсквам с ново житейска промяна заради бебето и това не ми харесва. Чувствам, че вече нямам контрол върху собственото си време и не мога да решавам кога да правя каквото и да е. Идва например момент на вдъхновение или продуктивност и той отива на вятъра, докато играя с дъщеря си. И колкото и да обожавам Оливия, да играя с часове с нея просто не е много забавно. И все пак се старая да съм най-добрият баща, който мога да бъда.
Начините, по които грижите за новородено внезапно променят живота, със сигурност могат да тласнат всеки към депресия. И трябва да призная, че това, че съм бащата, е по-скоро привилегия. Начинът, по който майката е засегната през първите няколко месеца след раждането, е просто брутален, но това не означава, че бащите също не могат да имат проблеми с психичното здраве. За тези от нас, без значение майки или бащи, които вече познават депресията, нещата в главите ни могат да действително доста да се объркат.
Избягването на тъгата е моят основен приоритет от десетилетия. И понякога това ме кара да действам твърде егоистично. Грижата за нов живот обаче изисква постоянна безкористност и приоритетите ми трябва да се променят драстично. Трябва да оформя нова житейска парадигма, която постоянно да измества фокуса на моята енергия и усилия от мен към друго човешко същество. И това ме плаши. Но хората, които страдат от хронична депресия, са свикнали да оцеляват. И стига да успеем да останем живи, можем да се справим с всичко.
Оливия е една голяма усмивка през цялото време. Докато вървим по улицата, тя се усмихва на хората от количката си. В автобуса, във влака, седнала в кафене, тя е будна, любопитна и усмихната. Вече носи повече радост на този свят, отколкото аз някога съм или ще донеса. И може би това ще се окаже наследството, което съм търсил цял живот.
Мигел Масиас е испански аудиопродуцент. Това е личният му разказ в текст за The Guardian.
Ако сте се чудили какъв е бил животът на праисторическите хора, и в частност на праисторическата майка, ето тук има един доста забавен възможен прочит от Мартина Колева.
Мартина, очакваме продължение, защото с този финал историята се заформя като хорър!
Праисторическата майка се събуди от хъркането на праисторическия татко. За щастие, за праисторическото бебе това беше просто бял шум и то продължи да спи. Мисълта как да въведе глутен, при положение че все още не са култивирали пшеницата, тормозеше съзнанието на праисторическата майка за поредна нощ.
Тя попипа пода на пещерата в търсене на смартфона си, за да види колко е часът, но се сети, че няма батерия. Тихо се промъкна до входа на пещерата и по позицията на Сириус спрямо хоризонта прецени, че остават още час и половина - два до съмване. Идеално, ще дремне още малко. Но в това време праисторическото бебе беше усетило отсъствието ѝ и вече се канеше да зареве с цяло гърло. Праисторическата майка смени пелените от кожа на съсел, накърми бебето и останаха така сгушени, докато стана време за ставане.
Праисторическата майка трябваше да ходи до реката да пере пелените от съселова кожа и панталона за лов на праисторическия татко, да одере няколко нови кожи от лова предния ден, да събере, изглади и сгъне вече изсъхналите кожи и всичко това, преди да се събере групата праисторически жени за бране на плодове.
Въпреки че ѝ, се полагаше майчинство 2 години, праисторическата майка заработваше допълнително по няколко часа на ден. На тръгване се зачуди дали да не остави праисторическото бебе на баба му, но бързо се отказа като се сети, че праисторическата баба вече беше заета да гледа останалите внуци, които бяха по-големи: Угу-Бугу III, Бугу-Дугу II, III и V.
Праисторическата баба много се гордееше, че е доживяла до преклонната възраст 39 години и беше отгледала внуци с над 60% успеваемост, ако не броим онези, дето ги изяде мечката миналата пролет.
"Не, не, другите деца са по-големи, сигурно ще го бият", си каза праисторическата майка и сложи праисторическото бебе в ергономичната раница, помъквайки го със себе си към храстите с малини и боровинки.
- Ооо, какво сладко праисторичес кобебе! - изкоментира една друга праисторическа майка, дошла от съседната пещера. - На колко е?
- На 6 луни. - отговори праисторическата мама.
- И още го кърмиш! Ами то вече нищо няма в тази кърма, трябва да му даваш пържоли! По колко пъти го въргаляш в пепел?
- Ами, не сме го въргаляли още. Според препоръките на Съвета на засега оцелелите (СЗО) не е добре да се въргаля в пепел до 12 луни.
- Ох, вие съвременните майки и препоръките на СЗО, баба ти само СЗО е слушала! А защо го носиш така, не може ли да върви? Гуно-Буго II на 6 луни вече вървеше, пиеше вода от чаша и свиреше на цигулка.
В този дух продължи брането на плодове, докато напълниха кошниците и настроението на праисторическата майка съвсем се скапа. На връщане си мечтаеше колелото вече да беше изобретено, за да може по-лесно да занесе до пещерата бебето и боровинките.
Почти беше стигнала до вкъщи и се зарадва, че има малко време на спокойствие с праисторическото бебе, когато срещнаха праисторическата баба.
- Пак ли е без чорапи и шапка това дете!
"Ами според препоръките на доктор Архифурлакис… Ох, няма значение", каза си тя. Докато търсеше в главата си дипломатичен отговор, и праисторическият татко се върна от лов.
- Пак ли няма нищо за ядене?...
Човек и добре да живее, ражда дете и то започва да боледува. Но това не е всичко. Когато детето започне да боледува, покрай него падат в жертва и всички други знайни и незнайни възрастни, грижещи се за него. Общо взето, ако си мислиш, че си много здрав и кален, поживей малко с дете, което безгрижно киха и кашля в носа ти, и пак ще си говорим.
Ето как изглежда една подобна малка семейна драма:
Дете – Ходи на училище в началните класове. Не е спряло да боледува от яслата. Има статут на биологично оръжие.
Майка – Усеща на вселенско ниво, че детето ще се разболее 3 дни преди първото кихане. Когато чуе кашлица, изпада в кататонен ступор.
Баща – Зает е да повтаря, че на детето нищо му няма. Първи пада тежко болен с 37,5°C.
Баба 1 – Облича детето, за да не настине. Иска да му се дава антибиотик при всеки сопол.
Баба 2 – Съблича детето, за да не се изпоти. Смята, че с хомеопатия и чесън всичко се оправя.
Дядо – Много иска да помага и да гледа детето, когато е болно, но просто няма желание да го прави.
Педиатър – Човек, който търпи всички останали и търси начин да им спре болестите и паниката.
2:00 през нощта. Средностатистически апартамент. От детската стая се разнасят зловещи звуци. Дете кашля. Майката се събужда и сяда в леглото си, опитвайки се да улови вибрацията на кашлицата и да прецени какво трябва да направи.
Майка (към бащата): Събуди се. Детето кашля.
Баща: (изсумтява и се обръща на другата страна)
2:07
Майка (към детето): Какво ти е? Защо кашляш? Задави ли се? (с надежда)
Дете: Не, мамо, сигурно съм болен, както и всички други днес в училище.
Майка (драматично): Ох, Господи, КАКВИ СА ТЕЗИ ХОРА, които си пускат болните деца на училище?!
Следва безсънна нощ, в която на детето му се дават час по час капки и сиропи без особен резултат, защото то явно е болно и тази кашлица няма да спре просто така.
7:30
Майка (към бащата), докато все още отказва да приеме очевидната истина:
Детето май е болно.
Баща: Нищо му няма.
Майка: Кашля цяла нощ. Може и да се е задавил. Не знам дали можем да го пуснем на училище така. МАКАР ЧЕ ВСИЧКИ СИ ПУСКАТ ДЕЦАТА БОЛНИ.
Баща: Нищо му няма.
Майка: Все пак няма ли да е добре да го заведем при педиатърката, за да му чуе гърдите?
Баща: Казвам ти, че нищо му няма. Ако искаш, ще звънна на майка ми да го гледа и ще го заведем следобед. Но нищо му няма.
Майка: Добре, звънни ѝ, че аз не мога пак да отсъствам от работа. Ще пиша в групата на класа, че ПАК ИМА БОЛНИ ДЕЦА.
Баща звъни на Баба 2:
Ало, майко, можеш ли да гледаш малкия днес?
Баба 2: Мога, ама защо? Какво му е?
Баща: Нищо му няма, ама пак сме се филмирали, че нещо кашлял.
Баба 2: Ох, ще ме уморите вие с тази кашлица. Ти като беше малък и кашляше, аз те събличах гол и те качвах на Витоша, а сега – паника веднага. Дайте му чай с чесън и джинджифил и ще го оправи. Аз идвам след малко.
Баба 2 идва. Дете и Баба 2 остават вкъщи. Майка и Баща отиват на работа. Междувременно Дете продължава да кашля, Баба 2 му тика бели топченца хомеопатия и опитва да балансира енергиите в дома, за да се оправи детето.
Майка, Баща и Дете в чакалнята пред лекарския кабинет. Телефонът на Майката звъни. Обажда се Баба 1.
Баба 1: Ало, маме, как сте?
Майка: Ами, чакаме при педиатърката, че пак нещо кашля.
Баба 1: Е, не, казах ви да му дадете антибиотик още миналата седмица. Сигурно е с вирусна пневмония. Тя не се хваща на слушалка. Казах ви, писна ми, ще стигнете до болница. Тази педиатърка нищо не прави. А вие не го обличате. Онзи ден като дойдох във вас, той беше без пантофи. Не знам какво очаквате…
Майка: Оф, майко, не е заради пантофите, а заради това, че ВСИЧКИ СИ ВОДЯТ ДЕЦАТА БОЛНИ НА УЧИЛИЩЕ! Айде, чао, че ни дойде редът.
Майка (към педиатър): Здравейте! Ами ние ПАК сме болни. Просто всичките си водят БОЛНИТЕ ДЕЦА на училище. Тази нощ много кашля.
Педиатър: Има ли температура?
Баща: Абе, температура, нищо му няма! (киха)
Педиатър: Сега ще го чуя и ще му видя гърлото, ама май и вие нещо не сте добре. (Гледа към бащата, на когото му сълзят очите и киха час по час.)
Баща: Нищо ми няма. Сигурно малкият ме е заразил.
Майка: Казва ти аз… Ето, сега ще сме болни всички пак цял месец, тъкмо оздравяхме. Не мога повече.
Педиатър: Спокойно. Това е нормално. Когато се съберат много деца на едно място и стоят цял ден на затворено, така става. А и сега е сезонът на вирусите. Но вече има много неща, които може да се направят…*
Майка: Да, например да се научим да не си водим БОЛНИТЕ ДЕЦА В УЧИЛИЩЕ!
Педиатър: Никой никога не може да е сигурен кога точно детето му се е разболяло. Всъщност, всеки може да е носител на вирус и да зарази друг, дори без видимо изразени симптоми.
На следващия ден Баща, Майка, Дете и Баба 2 са болни. Звъни телефонът на Бащата:
Баща (с глас от отвъдното): Да…
Дядо: Какво става?
Баща: Болни сме пак. На мене ми е много зле. Малкият пак ни зарази.
Дядо: Еее, тъкмо мислех да ходя да го вземам от училище…
—————————————
Следват още много действия, до едно напълно безрезултатни и затова – безсмислени. Но според нас има три неща, които може да се направят:
А лекарите все по-често ще ни предлагат медицински изделия, които превантират разболяването, за да не се налага да се борим с последствията.
Както се разбира и от името му, това е антивирусен препарат, който идва под формата на таблетки за смучене. Подходящ е за възрастни и за деца от 6-годишна възраст нагоре. Защитава ни от инфекции и респираторни заболявания, като изгражда физическа бариера и пречи на вирусите и бактериите да се натрупат в организма.
Активната съставка на Medistus е екстрактът Kistosyn® 200, който съдържа полифеноли, а в комбинация с гума арабика прави защитен филм върху лигавиците на устата и гърлото и атаката на вирусите и бактериите е абсолютно предотвратима. Освен това всички съставки са напълно натурални и не съдържат оцветители, консерванти, захар, глутен и лактоза.
Може да дадете на детето да изсмуче една таблетка, преди да влезе в класната стая. Или вие да лапнете една, докато се возите в градския транспорт. Във всяка ситуация, в която може да има риск от заразяване с вирусна или бактериална инфекция заради наличието на много хора, таблетка Medistus Antivirus би свършила чудесна превантивна работа.
Но може да се използва и за да се намали въздействието на вируса, когато вече усещате неразположение и гърлото ви “дращи”. Medistus Antivirus може и да облекчи дразнеща и суха кашлица.
Достатъчно е да вземате таблетките през два часа между 3 и 6 пъти на ден, като може да сте сигурни, че заради физическия ефект на Medistus Antivirus не е възможно да се развие резистентност към него.
Желаем ви да сте резистентни само и единствено към болестите. Бъдете здрави!
В "Да оцелееш като родител" говорим с психолога Елена Кръстева за ролята на бащата по време на раждането и непосредствено след това. Как може жената да се чувства подкрепена? Какво ще се случи на мъжа, ако реши, че има желание да присъства на самото раждане? Ще се промени ли нещо в отношенията помежду им?
Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.
Вече има достатъчно данни, които показват, че жените и момичетата са много по-засегнати от пандемията в икономически и социален план в сравнение с мъжете. Огромен процент от здравните работници, фармацевти и учители са жени – все хора на първа линия. Насилието вкъщи се увеличава. Икономическата зависимост от интимните партньори също.
Към това се добавя и фактът, че в момента заради пандемията много жени по света са принудени да сложат кариерата си на пауза или да напуснат работа, за да може да се посветят изцяло на отглеждането на децата вкъщи.
Любимият ни баща блогър отвъд океана Клинт Едуардс въобще не е наясно защо това трябва да е така; защо цялата отговорност за всичко вкъщи плюс работа на пълен работен ден трябва да пада единствено върху майките. И още нещо: защо очакваме, че жените трябва да ръчкат мъжете си да помагат повече… Не е ли работа на самите мъже да потърсят начин как да са по-полезни вкъщи и по-ангажирани със семейството?
Според Клинт Едуардс жените трябва да спрат да питат “Как да го накарам да помага повече?” и да отстъпят ред в задаването на въпроса на партньорите си – "Как да съм по-полезен вкъщи?".
Онзи ден докато шофирах, слушах по радиото интервю с Катрин Ан Едуардс, която е специалист по икономика на труда в RAND Corporation. Темата беше защо толкова много жени напускат работа в момента, за да се грижат за децата си по време на пандемията, и според Едуардс държавата трябва да даде сериозен отговор на тази криза в работната сфера.
Към края на интервюто тя каза нещо, което, ако трябва да съм честен, ме стегна за гърлото: “Четох статия в списание Time миналата година за това как жените могат да накарат съпрузите си да правят повече неща вкъщи, разбирате ли? Влизаме в домовете на хората, оглеждаме се и питаме: “Той прави ли достатъчно?” Ако ти имаш много работа, той мие ли чиниите, оправя ли се с прането? И на мен, като на икономист, занимаващ се с пазара на труда, и като на човек, следящ отблизо процесите в обществото, това ми се стори като пълен провал в социалната политика. Когато си родител, вече имаш огромен товар от грижи, които трябва да полагаш. И какво казва правителството: “Жени, опитвайте се да правите повече!”.
Вече 7 години пиша за родителство. Имам блог за бащинство с почти 500 хиляди последователи в най-различни платформи и получавам много съобщения от майки. Понякога и от бащи, но предимно от майки. И въпросът, който ми задават най-често майките, е: “Как да накарам съпруга си да помага повече?”.
Задават ми този въпрос ден след ден, месец след месец. Разбира се, винаги е с някакъв различен нюанс. Понякога ме питат как да направят така, че мъжете им да са по-ангажирани с децата или да помагат повече в домакинството, или да спрат да са толкова осъдителни, когато не всичко вкъщи е под конец.
Но това, което най-много ме кара да се замисля, когато получавам този въпрос отново и отново, е следното: нито веднъж с мен не се е свързал баща, който иска да ме пита как може да е по-ангажиран, по-замесен, по-помагащ, по-споделящ и т.н.
Да очакваме, че майките са длъжни да ръчкат мъжете си да правят повече неща, е още едно емоционално бреме, което хвърляме отгоре им, при положение че вече имат толкова много, че свят ми се вие. И, момчета, реалността е тази: отговорността как един мъж може да е по-добър съпруг и баща се пада на съпруга и бащата.
Честно, наистина, защо трябва да е работа на жените да ви карат да помагате повече или да правите повече неща? Напишете си домашното, момчета. Огледайте се. Ако се върнем към цитата от по-горе, отговорът от страна на държавата е “Жени, вършете повече”. Но е очевидно, че доста съпрузи имат същия отговор.
В момента, насред пандемия, милиони жени напускат работните си места. Постоянно чета за жени, които работят на пълен работен ден от домовете си, докато поемат и цялото бреме и отговорност около домашното пандемично обучение на децата, докато съпрузите им се заключват в кабинетите си някъде вкъщи.
Чуйте, разбирам го. Смесването на семейство и работа може да е доста трудно, когато държиш да си служител, на когото може да се разчита. Но защо само от майките се иска да се справят с подобна трудност?
Няма как да сте равнопоставени партньори с жените, ако не се вгледате в себе си. Просто няма как. Седнете и се запитайте “Мога ли да правя още?”.
Тъжната истина е, че жена ви може би вече задава въпроса вместо вас. Може би вече се е свързала с някой баща блогър, за да търси съвети как да ангажира повече съпруга си. Или може би чете статия в списание за същото, когато вие трябва да сте хората, интересуващи се от подобни статии. Вие самите трябва да се свързвате с други бащи, за да търсите съвети как да помагате повече.
Така че, момчета, ето го моя професионален съвет. Ако нещо от това, което казах, е успяло да ви докосне – добре. Ако искате да ме опровергаете – супер. Ето ви тест. Питайте жените си дали някога са търсили помощ отвън, за да ви накарат да сте по-ангажирани със семейството и домакинството. Питайте ги дали някога са чели статия по темата, или са търсили съвет от приятел или от някой случаен блогър.
Ако кажат “Не”, чудесно. Няма проблеми. Но ако отговорът е “Да”, наистина се налага да седнете и да помислите хубаво какво означава това. Трябва да осъзнаете, че на жената до вас може би ѝ е изключително трудно в момента и има нужда да се намесите.
От всички интервюта с мъже на високи мениджърски позиции, които е направил в кариерата си Роб Роузман, той успява да събере три неща, обединяващи тези супер успешни изпълнителни директори като бащи.
Обобщава ги в този текст, а бащите, които вкъщи са просто “татко”, а на работа управители на компании за стотици милиони долари, са в подкаста му Dad the Best I Can.
Винаги казваме на децата си какво да правят.
Изяж си броколито.
Подреди си стаята.
Спри с тези видео игри!
Случвало ли ви се е обаче някога да казвате на детето си “да остави малко този таблет”, когато вие в същото време сте залепени за телефона си, докато скролвате през Инстаграма си, проверявате си мейла с безразличие или гледате поредното видео в YouTube?
Една от причините това толкова да ме фрустрира е, защото знам, че съм лицемер.
Марк Бромли, генерален мениджър на хотел и баща на три деца (на 9, 7 и 3 години) казва: “Моментите, в които най-много се дразня на децата си, са, когато се опитват да свърша нещо на телефона си, а те се опитват да ми отвлекат вниманието от това, което всъщност е ужасно, нали?”
Казват, че проектираме собствените си проблеми върху другите хора.
Кой да ми каже, че това важи и при общуването ми с 6-годишното ми дете? Знам, че прекарвам много време с телефон в ръка, защото е лесно и успокоително отвличане на вниманието от реалността, така че има смисъл в това, че се ядосвам, когато шестгодишният ми син отказва да остави конзолата, защото има “още едно ниво” на Fortnite.
Кен Райдаут, финансов съветник и баща на четири деца (на 8, 7, 5 и 3 години), казва: “Децата ви гледат всичко, което правите. Ако се развикам на някое от тях, неизбежно след ден-два жена ми ще ми каже, че най-големият ми син е казал или направил същото”.
Трябва да напомням на децата си през цялото време, че не са те бащата. И макар че е лесно да се каже “прави каквото казвам, не каквото правя”, това влиза от едното ухо и излиза от другото.
Повечето от мъжете сме възпитани да ценим мъжките, стоически качества.
Но това ли са основните качества, които искаме да възприемат децата ни от нас, докато порастват?
По-важно е да помогнем на децата си в това да се чувстват удобно, когато са емоционални и имат нужда да изразят себе си.
Д-р Джон Дъфи, психолог и баща на едно дете (на 24 години), казва: “Моето схващане е, че колкото по-нежни са бащите с децата си, толкова по-голямо въздействие имат в живота, като по този начин моделират нещо важно.
А то е, че е напълно в реда на нещата да си емоционален.
Съвсем ок е да чувстваш това, което чувстваш.
Можеш да си мъжко момче и да нямаш търпение за мача довечера и в същото време да бъдеш мил, благ, нежен човек.
Тези неща имат място в обща вселена.
Такова мислене окуражавам в бащите – да вкарат малко по-нежен подход. Дори баща ви да е бил човек с железен юмрук, не се налага вие да сте същият и нещата ще ви се получат доста по-добре, ако изберете да не бъдете такъв родител”.
Като мъже обикновено се чувстваме най-удобно, когато поправяме някакви неща и решаваме проблеми, но това невинаги е най-доброто за децата.
Когато детето ми падне от тротинетката, обикновено ми идва да му кажа “Изтупай се, добре си”. Но се уча, че може би е по-добре да кажа: “Човече, това сигурно боли. Добре ли си?” За да му покажа, че няма проблеми да плачеш и да показваш емоция, когато те боли.
Джеф Хилимайър, изпълнителен директор на Dragon Army и баща на пет деца (на 15, 13, 10, 9 и 7 години) споделя: “Мисля си, че понякога като мъже или като бащи винаги се опитваме да оправим всичко. Жена ми ме научи на силата на слушането и разбирането, вместо да се опитваш да решиш всичко.
Когато говоря на сина си, се опитвам да го провокирам да излее чувствата си, и ако е разстроен, нека бъде разстроен. За да разбере, че е окей да има чувства и емоции.”
Треньор съм на отбора по баскетбол на 7-годишиния ми син и много ми харесва (през по-голямата част от времето), но онзи ден като минахме покрай тенис корта, синът ми ме попита: “Татко, кога ти остава време да играеш тенис и баскетбол?”
Помислих си: “Прав си. Всеки ден те водя на тренировка, но трябва да намеря време да тренирам и аз."
Страшно лесно е да изпаднеш в ритуната на родителството - водиш децата на училище, на тренировка, на гости при приятели.
Накрая загубваме поглед върху собствените си животи.
Д-р Дъфи казва: “Мисля, че сме толкова превзети от всичко, че забравяме колко важно е да бъдем модели за децата си.
Да правим нещото, вместо само да говорим за него или дори да го преподаваме, защото за децата е важно да видят, че животът като възрастен е достатъчно деен и енергичен.
Докато работя с деца и чувам, че за тях най-ужасното нещо е да станат възрастни.
Частична вина за това имат родителските модели на не особено щастливи възрастни, които виждат вкъщи.
Трябва да станем по-добри в демонстрирането на жив, енергичен и деен живот, точно както децата ни имат нужда да ни видят в публиката по време на мача си”.
Да си баща в наши дни е трудно. Сигурен съм, че всяко поколение казва същото, но днес си съперничим със смартфони в джобовете, денонощни новини и прекрасно подредени фийдове в социалните мрежи.
В историята на човечеството имало ли е изобщо поколение бащи, което да е толкова заинтересувано от живота на децата си? Докато се опитват да са подкрепящи съпрузи, да градят кариера, да се забавляват с приятели и да намерят спокойна минутка и за себе си.
Като 40 и няколко годишен баща, се хващам, че понякога плувам в непознати води. Бащите ни никога не са споделяли с нас. А дядовците ни със сигурност пък не са споделяли с тях. А днес свръхсподелянето е едва ли не олимпийски спорт.
Защо тогава не можем да имаме открит и честен разговор какво е да си баща в наши дни?
Надявам се този текст да помогне да подхванете такъв разговор с приятели, колеги и други бащи в живота ви. Може и да се окажете приятно изненадан.
В Майко Мила ни гостува един баща мил (в случая даже Емил), който ни разказва за първата си година като родител на едно чудно детенце. Какво му е дошло до главата в тези шеметни 12 месеца – той реши да сподели с широката бащинска (и не само) общественост.
Емил Джасим е успял да синтезира емпирично 5 правила, които според него всеки баща може и трябва да спазва.
Четем и си водим записки.
Бащата може да прави всичко, което и майката може (разбира се, без кърменето и раждането – да не се подведе някой).
Може да сменя памперси, да мие наакано дупе, да къпе сам бебето, да дърпа сополи с аспиратора за сополи, да стои буден когато и колкото е нужно, да чисти, храни и облича.
Но също и да говори, да пее песни, да разказва истории, да обяснява света, да направи детето си смело, да дава защита и сигурност.
Още не сме свършили, скрол надолу
Няма такова нещо като „това не е моя/твоя работа“. Всичко, което се отнася до детето, е работа и на бащата, и на майката.
Да си родител не е просто досаден „глагол“, който те кара непрестанно да се чувстваш виновен. А онова действие, в което непрекъснато вземаш решения в консенсус с другия родител.
Бащата носи детето си на ръце, на гръб, на рамо, подмишница и по всякакъв друг начин, ако това го успокоява.
Няма нищо по-хубаво от това детето да ти е в ръцете живо и здраво. Да, понякога може да е малко досадно, но няма кой друг да свърши тази работа. Точка.
Бащата, освен усещане за защита и сигурност, дава утеха на бебето, когато го мъчат колики, запек или всякакви други неразположения.
Понякога не можем да дадем друго, освен утеха... И това хич не е малко.
Бащата, освен всичко гореизброено, е и опора на майката. Това е неговата най-важна роля в първите месеци на новия живот. Щастлива и спокойна майка – щастливо и спокойно бебе.
Това е навярно само хилядна от наблюденията и изводите ми.
(Сигурни сме, че тепърва предстоят още.)
Паник атака след 3... 2... 1... СЕГА!
Няма родител, видял тези снимки, на когото да не му се е разтупкало сърцето, да не го е стегнало челото, да не е креснал срещу екрана поне едно ВНИМАВАЙ. За щастие, нищо от тях не е истина и всичко, което виждате, е продукт на перфектна работа с Фотошоп. Бащата и детето все пак са истински.
Героят, който, както казва един от хората, коментиращи под снимките му, или е най-лошият родител на света, или тъкмо обратното - най-добрият, се казва Стивън Кроули и е дъблинчанин. И освен че притежава чудесно чувство за хумор, успява да вкара и своя кауза чрез снимките.
Както Стивън разказва за The New Yorker, дъщеричката му се разболява от рядко имунно заболяване, когато е 4-месечно бебе. Прекарва половин година в болница, където преминава през химиотерапия и трансплантация на костен мозък. В един момент Кроули си дава сметка, че всички роднини имат нужда от малко разведряване, и започва да "поставя" малката в какви ли не опасни ситуации с помощта на Фотошоп.
После снимките отбелязват голям успех. Хората не просто ги приемат добре, но и чуват историята на семейство Кроули и тяхната дъщеричка и започват да питат Стивън как и те самите могат да дарят костен мозък. Затова бащата продължава да снима дъщеря си, която е вече близо 4-годишна, за да може да продължи да дава гласност на каузата си.
А ето ги и разкошните снимки на малката, които могат да докарат всеки до ръба на нервна криза и после да го върнат със смях обратно:
.
