“Дали аз закъснях, или времето бързаше” е рефрен, който всяка майка може да си припява, докато не ѝ заглъхнат ушите. Но от това нещата няма да се променят кой знае колко. 

Майките винаги са последни и това е правило, защото искат да се уверят дали всичко е взето, облечено, изключено, дали кучето, рибките и синигера вкъщи имат храна, дали черджето пред банята е под прав ъгъл и т.н.

Това, разбира се, не важи за всички онези жени, в чийто живот царят предимно желание и организация, и те винаги и навсякъде са първи.

Майката на Емили Солбърг, вдъхновила този текст, не е от тях. Както и самата Емили, оказва се. Както и милиони други жени по света, които може би ще се разпознаят в следващите редове.

Чудех се защо майка ми винаги излиза последна от вкъщи, когато тръгваме всички заедно нанякъде.

За известно време си мислех, че просто ѝ отнема повече време да се приготви. Струваше ми се, че чака до последната минута. 

Подозирах, че не иска да излиза без направена коса или перфектно сложено червило, макар да не можеш да си обясня как е възможно една майка да държи на тези неща.

Съвсем наскоро разбрах отговора, едва когато самата аз станах майка.

Докато всички сме я чакали навън – омотани в шалове и якета или с шапки, които е измъкнала от килера, или намазани със слънцезащитен крем, който ни е сложила, докато ни подава джапанки и бански, – и сме въртели очи колко още време ѝ трябва,

мама е пълнела термоси с горещ шоколад,

опаковала е храна за пикник,

проверявала е дали е загасено в банята,

пълнила е купата на кучето с вода,

вземала ни е резервни дрехи за всеки случай,

използвала е едничката свободна минута, за да е сама в банята,

и да, може би си е слагала малко червило.

И когато и да се появи, обличайки якето си, докато заключва вратата, винаги я посрещахме с леко раздразнение и с:

“Хааайде, бе, мамооооо!”

На което, разбира се, тя отговаряше с летящи кинжали от очите.

Много дълго време не го разбирах. Как може да е толкова бавна, при положение че започваше да се приготвя заедно с нас!

И после станах майка.

И накрая ме осени, че майка ми не е била последна, защото е била мързелива или неорганизирана, или бавна, или свръхзагрижена за външния си вид…

Било е защото се грижеше за всички и всичко, преди да се погрижи за себе си.

Това правят майките. 

Когато преди десетина дни Ксеп Кембъл намира един от чорапите на дъщеря си Кестръл захвърлен на пода в банята, едва ли си е представяла, че начинът, по който реагира на ситуацията, ще се превърне във “вайръл”.

Ксеп успя да разсмее всички родители, които някога в живота си са ходели из цялата къща, за да събират чорапи, дрехи, пантофи и какво ли още не, озовали се на невъзможни места. 

В този случай обаче вместо да хвърли мръсния чорап в коша за пране, Ксеп решава да види колко време ще остане на пода в банята, ако тя не го премести. 

Седмица. Ето колко.

Цяла седмица никой не решава да премести чорапа и на сантиметър и тогава мисис Кембъл решава, че може би има защо този чорап да е точно там. И измисля да го почете като ценен и интересен музеен експонат, в какъвто лека-полека се превръща.

Ксеп поставя на стената в банята, точно над чорапа, специална табела – като тези, които се слагат в музеите и галериите, която упоменава името на “артиста” и “творбата”, както и “използваната техника”:

Кестръл Кембъл,
Американка, 2010 г. –
Забравеният чорап
Смесена техника
26 ноември 2020 г.
Назаем от колекцията на артиста

Едва тогава дъщеря ѝ обръща внимание на нещата, които се случват с чорапа ѝ, и пише съобщение на майка си, за да я пита дали табелата е нейно дело, а Ксеп продължава да държи линията, отговаряйки ѝ: “Разкошна работа. Изключително изтънчена”.

Когато се прибира вкъщи от работа Ксеп заварва подобрения към “експоната” – дъщеря ѝ го е сложила на пиедестал.

Щом е така, казва си майката, тогава нека има и публика, за да му се наслади. Тогава в играта влизат и животните.

На въпроса на майка си кога все пак смята да махне чорапа от пода, Кестръл отговаря: “Колко траят обикновено изложбите?”.

И затова е по-лесно човек да вдигне просто проклетия чорап. Шегуваме се разбира се, кога ще видим такова парти на пода в банята:

Отворете си галерията със снимки на телефона. Какво виждате? Ако и вие сте като повечето хора с малки деца, няма нужда да ни казвате: сигурни сме, че сте пълни с покъртително голямо количество снимки на безумно сладки момченца и момиченца във всякакви ситуации. Някои (около 300-400 кадъра на половин око и една трета брадичка) даже са си ги правили сами, вероятно с цел да не би да забравим да ги снимаме…

Помислете си колко пъти на ден разглеждате снимките на децата (особено като са бебета) и се умилявате как изобщо е възможно да има толкова сладки същества и те да са ви се паднали тъкмо на вас!

Като си ги помислихте тези неща, сега е редно да хванете този времеви прозорец, в който все още се топите от сладост по малките си деца, и тези разкошни снимки, които сте им направили, и да ги оползотворите по един много приятен начин. 

Johnson & Johnson ви канят да се включите в конкурса им “Родена звезда”, в който се търсят 12 дечица, които да изгреят на календара на компанията за България. Условието е кадрите да са заснети по време на любимата им баня. Знаете, къпането на бебето е един от първите ритуали, в който се впускаме като родители. Първо с малко страх, защото как изобщо се държи такова малко човече! А после с увереност, която прераства в голямо забавление (и много измокрени и полуизкъпани възрастни).

Такива календари вече традиционно се издават в Сърбия, Словения, Хърватска, Северна Македония, Босна и Херцеговина, а от тази година и в България. Конкурсът ни дава възможност да се зарадваме всички на чудесните дечица и да покажем колко се гордеем с тях, казва Кремена Рангочева, регулаторен мениджър в Johnson & Johnson Consumer. А тя като майка на 3 деца знае какво говори и е съвсем наясно колко е голяма радостта и как искаш да споделиш на всички колко е сладко това дете, да му се не види!

Кремена е част от тричленното жури, което ще избере 3 от 12-те деца, които ще участват в календара. За останалите 9 гласува публиката на специалната платформа в сайта на Майко Мила. Така че съвсем в реда на нещата е да насърчавате приятелите и близките си да гласуват за вашата снимка.

В журито още е и великолепната художничка Неда Малчева, която е любима на всички майки с ужасно смешните илюстрации, изобразяващи истински забавната страна на родителството. Заедно с Кремена и Неда удоволствието да се радват на всички сладки деца има и Ина Желева – още една майка на пълно работно време, която, заедно с двете си дъщери, вече 10 години отглежда и “третото си дете” – сайта Bebok.

12-те деца, които ще бъдат публикувани в календара, ще получат още и специална плюшена играчка заедно с комплект продукти: Johnson's шампоан, Johnson's олио, Johnson's Cotton Touch 2 в 1 и Cotton Touch лосион. А първите 200 участници пък ще получат плюшенa играчкa и Johnson's  Cotton Touch 2 в 1. 

Вече трябва да ви сърбят ръцете да пускате снимки. Трудна работа ще е да изберете най-добрия кадър, сигурни сме, че имате много, но така е - родителството е трудна и ужасно забавна работа. 

След семейния ситком „Животът“ с две деца, мъж и куче между 7 и 8 сутринта, в който Яна Вълчанова ни предаде как протича подготовката за деня, получихме и гледната точка на другия възрастен герой в нейния разказ - таткото. Семейните сутрини могат да бъдат предизвикателство и за мъжа, споделя Райчин Генов и отговаря на жена си така:

Прибирам се след работа, около 2 часа след полунощ, и се събличам в хола, за да не преча на спящите вече втори сън малки, големи и космати жители в апартамента: синът ми Ради на 2, дъщеря ми Мона на 10, йоркширът Тервел и  Яна Ву – благоверната ми...

– Маци, много си шумен!

(След 2 часа)...

– Татиии, миякоо...

– Сега тате...

(След още два часа)

– Мама, кака, тати, баба, кола, кола, пуф-паф, таваааай (трамвай - б.а.)... Ачиии Ачи...

– Ради, мамче, кой се е събудииил. (Цуни, гуши и ред други ненужни порядки във възпитанието на момче). Маци, отивам да се къпя и оправям.

– Ок... Ела, Ради, да сменим гащите и да те облека за яслата.

– Хайде, тате, да измием зъбите.

– Маци, не сме ли много хора в банята, оправям се!

(След 30 мин...)

– Ела, тате, да измием зъбите...

– Баси, маци... Какво да направя, за да мога един ден да остана сама пред огледалото!?

– Мона, ставай, след малко майка ти ще е готова. Обличай се, мий зъбите и оправи раницата за училище! Направил съм ти сандвич.

– Маци, това дете не може да яде само хляб! Почисти плота след себе си, смени торбите в кофите за боклук и ги изхвърли, че в едната вече се е зародила цивилизация, която е на път да открие колелото!

(Още 30 мин...)

– Яна, влизам в тоалетната!

– Маци, поне изчакай да се оправя! Кой ще гледа Ради през това време!?

(След 10 минути или малко повече)

– Маци, защо не си оправил леглото!?

– Сега ще го оправя, с децата се занимавах.

– Аз да не би да съм пила кафе!?

Още 30 минути...

– Яна, трябва да излизам, ще отида на втората мивка да си измия зъбите.

– Детето готово ли е!? След малко тръгваме!

– Да, готово е, ама аз закъснявам.

– Маци, как веднъж не ме остави да се гримирам спокойно!?

– Мона, хайде яж, сложил съм ти любимите неща в сандвича!

– Ми, не съм гладна.

– Не те питам гладна ли си, а ти казвам да го изядеш!

– Маци, остави детето, щом не ѝ се яде, нека си купи нещо в училище, но не вредно!

– Маци, готова съм, хайде да тръгваме. Боже, вчера оправих всичко, какви са тези играчки по пода (една книжка и едно локомотивче, най-много и биберон)!? Всичко ли аз трябва да правя, ако не съм аз, ще превърнете къщата в сметище!

– Яна, хайде аз тръгвам, че закъснях.

– Е, нали щяхме заедно да тръгваме! Толкова ли е важно, или сме ти досадни!?

– Успокой се, хубав ден.

– Маци, няма ли да ме целунеш, или аз съм слугиня и готвачка просто.

– Чао, Мони.

– Чао, обичкам те.

– Чао, Ради.

– Тчиял Тчиял татиии. Татииии...

Всички знаем, че тишината е най-скъпоценна за майките, но когато децата са малки, тя е и доста смущаваща. Имате малко дете вкъщи и не сте го чували да крещи в последните 10 минути? Веднага отивайте да проверите какво прави!

Сайтът Boredpanda.com е събрал улики от местопрестъплението, известно като "когато оставих детето за няколко минути самичко". Колкото и често да виждаме такива снимки в интернет, всеки път се изненадваме каква могат да я свършат малките ръчички само за миг самота.

Ако и вие имате такъв архив от "знам какво направи оня път, когато беше тихо за минута", споделяйте смело с нас и другите препатили майки!

Когато кучето пада жертва на бъдещия художник

Тече, всичко тече...и морето в банята е до колене...

"Мамо, има ако!"

Когато по-големият брат е бавачка на по-малкото дете

Явно Мери Попинс е заета за чаеното парти и се налага да поканим заместник

Комбинацията деца и домашни любимци води и до объркване кой къде ще спи

Когато в банята стане много тихо за няколко минути...

Може би така е измислен Photoshop?

Ако не знаете какво има в онези удобни неща за сядане и лягане, наречени пуфове - ето това има!

Детската обич се проявява под всякаква форма, със или без застраховка Каско

Всяка майка, която е ползвала Судокрем, има подобна снимка, но това, уви, НЕ Е СУДО!!

Понякога за изчезналия чорап не е виновна пералнята!

Детето е втората най-разрушителна сила в природата (след водата)

Когато "Котаракът в чизми" е любимото детско...

Когато гледате твърде много готварски предавания...

Когато оставите буркан сладко без надзор...

Децата са бъдещето на света...

Споделяме с вас една лична история на Кристи Кемп, майка на две деца и автор на блог в подкрепа на кърменето и кърмачките, която разказва как сексът става мисия (почти) невъзможна, когато имате деца. Нейната история се припознава от много майки, защото на практика всеки родител се е чувствал така, правил е (или не е, какъвто е случаят тук) същите неща.

******************

"По-голямото дете не се пуска от мен, винаги ме държи за ръката, някой крак, полата, косата... бебето пък суче на поискване... Кога да намеря време за нас двамата с таткото?  Опитът да планирам малко лично време за нас двамата се оказа истинско предизвикателство... Родителско всекидневие – една история за най-добри приятели по действителен случай.

Боже Господи! Дори не мога да си спомня кога е бил последният път, когато сме правили секс, докато децата са будни! Всъщност вече не съм сигурна, че може да се прави секс при будни деца в къщата. Ние (аз) приготвих вечеря за семейството, изкъпах децата, измих им зъбите, облякох ги в пижами и ги приспах рано. Затичах се към спалнята, замених диска с „Маша и мечока“ с Бари Уайт. Изрових запалката от 2-рия рожден ден на детето и запалих прашасалите свещи. Опитах се да изглеждам секси, напук на обществените очаквания как трябва да изглежда женското тяло след две бременности и раждания. Знам, че той обича всеки сантиметър от мен. Влизаме заедно под душа, където топлата вода бързо свършва, защото двете деца са източили почти целия бойлер. Започваме да се целуваме страстно, но на всеки 30 секунди ни се причува, че някое от децата плаче. Докато пристъпям около мъжа ми в търсене на най-удобна поза, се чува мощно „КВИИИИИИИИИИИИИЙЙЙЙЙЙК!“ – оказва се, че съм настъпала гумено пате. Тихо псувам патето, но и двамата се опитваме да не разваляме момента. Точно тогава поглеждаме надолу и виждаме, че целият под в банята е осеян с буквички от Скрабъл. Навсякъде около нас е пълно със срички и букви! Избухваме в смях и желанието за секс вече е напълно отминало. Връщаме се пак към всекидневното ни вече състояние на най-добри приятели и толкова силно се смеем, че почти се задавяме. Решихме да снимаме момента, като доказателство каква лудница е това да си родител.

Някой може да се възмути: „Как може да споделяш нещо толкова лично?!“ Ами, аз съм открит човек и се опитвам да намирам забавното във всеки момент от майчинството. Вярвам, че ако не се забавляваш, докато децата растат, ако загубиш чувството си за хумор и не се смееш, просто няма да оцелееш като родител. Затова посвещавам тази история на всички изтощени майки и бащи, които полагат усилия да бъдат родители всяка минута от денонощието, същевременно опитвайки се да намерят и време за себе си. Смейте се на смешните моменти от всекидневието, за да оцелеете и този ден:)“

Представяме си колко коментари, в интернет или на живо, предизвикват такива разкази, може би защото на всяка майка се е случвала подобна случка. Да бъдем честни - направо е невероятно, че на някои деца въобще са им се родили братя и сестри!

Действителността е, че не само разсипаният Скрабъл ни пречи на шушу-мушуто, има и далеч по-тривиални неща, като например:

Абсолютната липса на лично пространство. Родителят няма абсолютно никакво лично пространство и време. Нищо от това, което прави родителят, не е лично. Непрекъснато, винаги, по всяко време имаш публика, която следи всяко твое движение, от скубането на веждите ти до ходенето до тоалетна, затова е нормално, когато пубиката е заспала, на практика да смяташ, че си сам.

Играчките – но не от онези, палавите. Сюблимният момент по време на секса, когато изведнъж се чува: “Пеят, скачат палците! Пейте, скачайте, весели деца!“ О. Боже. Мой. Сбогом завинаги, секс.

Чувството да си сгазена от влак и влачена от трактор до някое блато, което трябва да преплуваш, за да се обесиш – толкова да си уморена. Станеш ли родител, въпросът „да поспя или да правя секс“ е действителна житейска дилема. Това, разбира се, се случва само ако имаш време за едно от двете, а не както е в повечето случаи – за нито едното. Откровено казано, сънят май е по-необходим.

Гравитацията. Не на едно или две семейства се е случвало точно когато се увлекат в дългоочаквания и планиран секс, да чуят глухо „туп“. Най-често източникът на този звук е детето, което е успяло да се покатери на креватчето или кошарката си и да се изсули през глава на пода. Децата не са кой знае колко координирани и ако не ги гледаш всяка минута, се случва да падат от разни места. Или да изядат храната на котката. Както и да е, на една приятелка се е случвало, не на мен.

За жалост, нередовният и кратък секс също е част от това да си родител, или поне за известно време, докато децата научат основните закони на физиката, пораснат или ги заведете при баба за лятото.

Днес на гости ни е Поли Пантева, която много стегнато и ясно ни е описала от какво я е било страх, след като е родила дъщеря си, а именно... ОТ КАКВО ЛИ НЕ!! Ние, естествено, я разбираме, все пак сме същите кукувици - Елисавета по-малко поради преднината с две деца, след които е попретръпнала, въпреки че и тя се изказа по въпроса със страховете: Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите. И така, сега ви оставяме в ръцете на Поли, която ще ви разведе из своите най-големи страхове!

************************

Когато за пръв път станеш родител, страховете преминават в едно друго измерение. До скоро зрялото ти „аз“ е изпитвало ужас от зомбита в тъмното, от това да осъзнаеш, че си гол на роботното място и подобни (Какво? Само аз ли съм така?). После обаче нещата започват да стоят по друг начин. По време на бременността например те хваща шубето да не се обърнеш без да искаш (докато спиш, де) по корем. В момента това ми звучи адски абсурдно, но тогава... Страхът в родилната зала пък е тема на съвсем друга приказка, която в онези няколко часа изглежда безкрайна. И макар огромни, по време на своето случване, сега тези неща са просто една прашинка в сравнение с всичко преживяно след появата на малкото същество.

В болницата попаднах в една стая с много симпатично младо момиче, което се боеше от всичко. Как да повдигне от леглото новородения си син, как да го хване, как да му даде мляко и т.н. Аз, от своя страна, премятах дъщеря си все едно ми е пето дете. Преобувах я, упражнявах се да слагам памперси, разнасях я. Изобщо толкова горда се чувствах от своята ударна смелост, че нищо не можеше да ме бутне. Докато не се прибрахме у дома.

Първата баня...

Беше най-ужасяващото нещо, което ми се е налагало да правя. В стаята е толкова горещо, че ми се иска да си сваля кожата от гърба. Бебето виси надолу с главата над коритото, ти го държиш с една ръка, някой го полива с друга, то не знае какво му се случва и почва да реве. Тъкмо придобих някаква рутина в цялото това нещо, когато една вечер моята баба реши тя да поеме къпането. (Тук е моментът да спомена, че тя е работила като медицинска сестра и е къпала и преобувала стотици бебета, което до някъде обяснява дързостта на движенията ѝ). В момента, в който баба ми на практика потопи бебето под водата, вече бях в истерия. Тогава разбрах, че докато е в моите ръце, детето е в безопасност и къпането е лесна работа, с която предпочитам да се справям сама.

Щипка

За жалост, това съвсем не важеше за грижите около пъпчето. И до днес настръхвам като си спомня как тази жълта щипка беше закачена за нежната бебешка кожичка и как трябваше да се мърда наляво и надясно, за да може пъпът да се промие. Не го направих нито веднъж. С това се занимаваше таткото и добре, че е така, защото от толкова стрес щеше да ми спре кърмата. Честна дума!

Щрак

Мисълта за това, че трябва да изрежа подобието на нокти, приличащо по-скоро на обелки от кашу, ме докара почти до инфаркт. Първият път го направи лелята на бебето, която беше родила 9 месеца по-рано и хич не ѝ мигна окото. След това обаче трябваше аз да се грижа за това малката да не се надере докато спи. И имах план – да ѝ слагам ръкавички и да оставя ноктите да си растат на воля. Тя обаче предателски отказа да ме улесни и си сваляше сама „предпазителите“, така че в крайна сметка ми се наложи да се заема. Да си призная, три години по-късно все още ме облива пот при всяко щракване на ножичката, но сега поне има истински ръце, пръсти и нокти, които не ме плашат с миниатюрния си размер.

Бум

Заклевам се – предпочитам да ме лазят паяци и змии пред това да преживея отново гледката на падналото от леглото бебе – пльоснато геройски на земята и ревящо неистово. Още при звукът „бум“, преди да отворя врата на стаята, бях готова да се обзаложа, че умирам. За щастие, оцелях, но вече живеех с мисълта, че съм ужасна майка. Добре че са форумите, в които някои пишат как сами си изпускат децата, а на други това им се е случвало вече няколко (стотин) пъти. Действа особено успокоително на съвестта. Днес вече знам, че съм си супер, но тогава...

Ох...

Не можех да си простя, че съм позволила детето да падне. Може би точно поради тази причина до 1,3 г. държах малката за качулката и тичах, след нея (тя проходи на 11 месеца). При първото ѝ пускане съвсем сама, падна и си ожули носа. Дълго време се упражнявах да не и-кам и ох-кам при всяко нейно препъване и тупване. И успях. Към момента няма ли кръв, не се признава. Но много вода изтече, докато постигна това. А ако с поглед можеше да се убива, всички лели, баби и дядовци да са минали под ножа заради неизбежното „ау, детето падна!“. Ми, пада. Всеки ден.

Писъци

Представете си някой да ви изтръгне сърцето и да започне да го къса парченце по парченце, обаче някак си вие да сте живи и да усещате всяко впиване на нокти мнооого болезнено. Горе-долу така се чувствах първият път когато оставих детето в яслата. Такива неистови писъци, онова миличко „маааамаааа“ и лелката, която хем нежно, хем грубовато я избутва към стаята, докато аз рухвам в коридора. И така две седмици. После малката се разболя.

Градуси

„Термометърът показва 39 градуса“. Ей с тези думи ми се обажда таткото, докато аз съм на работа. Прибрах се около два дни по-късно. Или поне така ми се струваше докато спринтирах към нас. По пътя се чудех дали първо да удуша мъжа ми или да проверя детето. Когато стигнах, малката спеше. Цялата почервеняла от горещината, която излъчваше. Зомбита ли? С голи ръце щях да се бия, само да не се налагаше да стоя и да чакам лекарството да подейства, усещайки цялото безсилие на света. Просто вирус, който от онзи момент е полазвал детето няколко пъти. Температура – голяма работа. Но сега! А тогава това беше адът.

Болницата

Температурният ад е истински рай в сравнение с няколкото ни посещения до болницата. Първият път малката тръгна да се подхлъзва, аз обиграно я хванах за ръката и я изтеглих нагоре, за да не падне. А тя се хвана за китката и започна да пищи. Краката ми се подкосиха, главата ми забуча. Детето държи ръката си все едно е гумена и не може да я мръдне. Нито якето може да си облече. Стигнахме до спешното отделение. Лекарят там само хвана и изпъна ръката ѝ, след това я сгъна отново. Чу се „храс“ и детето спря да плаче. Оказа се, че при малки деца и особено момиченца се случва такова разместване на някакъв лакътен хрущял или нещо подобно. Било нормално. Супер, но се случи втори път след няколко месеца. Пак тичане към болницата, пак наместване... Кошмар. На третия път когато малката изкрещя, държейки се за китката, сама опънах и сгънах ръката ѝ. С цялото хладнокръвие на света.

Все още има неща, които ми качват сърцето в гърлото и ми връзват стомаха на възел. Децата са зверски изобретателни в откриването на неподозирани родителски страхове. Вече не сънувам, че съм гола в офиса.

За сметка на това всеки ден имам дежавю – омазан с крем телевизор, оставена на ръба чаша, цицина на челото, бъркане в окото...

А ужасите не са онова, което бяха. И никое изчадие, излизащо от кладенец с коса пред очите, убийствени пъзели, зловещи огледала, зашити усти или Чък Норис не могат да се сравняват със страха на една майка юнашка. Елате ми повече...

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Почти всяка жена преди да роди си има "план-програма", която да изпълни, за да удостовери, че я бива за майка. Една от най-важните точки в тази "план-програма" е дзверенето в стелажите с бебешка козметика. Ние, в Майко Мила, също сме се дзверили – една по-малко, друга повече (оставяме на вас да отгатнете коя от двете по колко време е прекарала пред рафта с лосиони) и сме напълно наясно, че е адски трудно да избереш най-добрите продукти за детето си.

Красимира, например, ден преди да роди (тя винаги ги прави тези неща в последня момент, не бъдете като нея) се застопори като един презеокейнски лайнер пред рафта с душгелове и изкара там, клатейки се, около два часа и петнайсет минути.

Ако се чудите какво е правила толкова време, ще ви кажем – чела е етикети. Защото какво иска една нова бъдеща майка от бебешката козметика? Лошото е, че и тя не знае – как да знае, като досега не е къпала и мила бебе!

Като първо, например, всяка бъдеща майка иска да изкъпе бебето с нещо, което хем да мирише хубаво, хем обаче да не мирише МНОГО – сиреч, екзотичният душгел, с който майката би се обляла преди да отиде на караоке в петък вечер, автоматично отпада.

Второ, въпросният трябва да е съставен от най-скъпоценни растителни съставки, брани от грижовни ръце в девствени лесове, а както можете да се досетите, такива неща вече няма - просто не останаха девствени лесове на тая Земя (замалко да напишем лосове от невнимание...).

Трето, практичната бъдеща майка, колкото и да я брули хормонът, все пак има инстинкт за самосъхранение и знае, че ако избраната бебешка козметика налага тегленето на потребителски кредит, значи нещо не е наред. Някъде в главата ѝ съществува подозрението, че само бебето ще се изхранва с кърма - останалите вкъщи все ще поискат я кренвириш, я печен картоф, и когато това стане, не върви да им тропосаш на масата шише с бебешки лосион от био шишарки и да им кажеш да се оправят.

Да видим, обаче, какво направи Елисавета, която точно по същото време беше бременна с третото си дете, което роди месец след Красимира (в смисъл, месец след като Красимира роди, а не месец, след като Елисавета роди Красимира - някой да не се обърка).

Елсавета просто влезе в аптеката и си купи Бочко. И сега ще ви каже защо.

Практиката показва (особено практиката на трите деца, които къпеш и миеш до дълбоки старини), че пазарът предлага изобилие от чудесни продукти, с които бебето може да бъде изкъпано и измито по най-фантастичен начин. Има десетки марки, които могат да донесат исканите от вас резултати, но когато човек е родил три пъти, става разумен, опитен и разсъдлив. Нека видим кое всъщност е важното е за продуктите, които вие и вашето бебе ще ползвате:

- да са безопасни и щадящи към детето (хич не обичаме пищящи деца, на които шампоанът им щипе)

- да са приятни на мирис (и вкус!)

- да стават и за наистина малки бебета

- да измиват лесно

- да съдържа разни полезни и хубави неща, като билки, тревички и екстракти от туй-онуй

- да не струва колкото един чифт обувки

И тъй като Елисавета няма никакво време да виси като онази Красимира пред щандовете, просто влиза и купува Бочко. Има си любим – този с Лайка и Липа ѝ е фаворит (и често се ползва не само от децата). По същата причина сапунерките вкъщи също са окупирани от сапуни с аромат на лайка – в края на краищата, и двете може би изглеждаме малко хахави, но в някои неща сме консервативни – като ще е лайка, ще е лайка във всичко!

След известни лутания и Красимира мина "на Бочко", защото това просто беше най-смисленият и разумен избор.

И така, ако скоро ви предстои да раждате за първи път и сте обзети от паника и ужас каква бебешка козметика да купите, имайте предвид, че има прекрасни и напълно достъпни български продукти, които спокойно може да ползвате още от първото къпане на бебока.

Майко Мила все пак има зад гърба си около три милиона изкъпвания на бебета, и също толкова измивания на омазани с кал ръце, коси, в които е внедрено топено сирене, и малки, сладки крачета, носещи целия прах на града. И, ако приемате един съвет – търсете лайката, фантастична е!

Помните ли Димана? Преди време в Майко Мила пуснахме нейния прекрасен разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, който бая ни разсмя! Днес Димана вече има ДВЕ деца, едно от които - бебе, и както всички се сещате, денят ѝ не е от най-лесните. Сега тя ще ни разкаже как минава един неин ден, в който едното дете иска да закусва торта, да броди навън босо и да изхвърли бебето на боклука, а второто... е въпросното бебе.

Жонглиране с деца.

*Възможни странични ефекти

-плач
-загуба на нерви и разсъдък
-неуспех с жонглирането
-отказване от живота
-прилив на невъзможна любов към децата

Искам само да започна разказа си със следното – обожавам децата си. Ако в следващите редове някой се съмнява и си каже „Тази мрази децата си”, препоръчвам да се върнат към това изречение и да го прочетат всеки път, когато имат съмнение. Обожавам ги. Живота си давам за тях. Точка.

Голямата ми дъщеря е на 3 години, малката е на 5 месеца. Не знам с какъв акъл казах на мъжа ми, докато бяхме в Гърция и си гледахме кефа, а голямата беше при баба и дядо във Варна, „Хайде да си направим още едно, колко може да е трудно”. И докато си течеше бременността, пак това повтарях. Какво пък му е толкова сложното на 2 деца?

Милиони хора по света се справят с по три, четири, пет, а разни хора от нашата мила държава - и с по 12-13. Аз с две няма да се оплаквам. Не че нямаше моменти, когато се затварях в спалнята и крещях във възглавницата от ярост и ревях, докато чистех пода, че не мога повече и искам всичко да приключи.

Първите три месеца и половина след раждането на второто беше супер. Нямаше ревност. Детето даже не ревеше толкова и си спеше що-годе спокойно. Сестра ѝ даже искаше да помага, да я къпе, да сменя памперси. Човек може само да мечтае за такова дете. И аз си гледах двете дечица с умиление, клатех глава и си виках „От какво се оплакват всички? Толкова е лесно?”

Ей с такива приятни мисли си урочасвате живота. Един съвет от мен – никога не казвайте колко са прекрасни децата ви на глас, защото някой там горе слуша и като ви чуе, си вика „А, така ли! Сега ти да видиш добри деца.”

От този момент нататък, откакто малкото стана на 4 месеца, нещо се обърна. Нека ви опиша нормален ден, когато и двете са вкъщи с мен. Голямата трябва да е на градина, но, разбира се, хвана вирус на третия ден и сега е две седмици с мен. Що пък не.

Мама става в 6.30 след безсънна нощ. Наложително е да стане, защото Дете 1 (нека така да го кръстим) трябва да отиде до тоалетната. Ако не отиде, ще има опикаване на леглото и мокър матрак, което изобщо не е забавно. Не ми се търка матрак в 6 сутринта. Разбира се, след като се събуди толкова рано, не иска да спи повече. Дете 1 решава, че всички трябва да станат и преди аз да успея да се обърна, тя връхлита в стаята на бебето и се качва в кошарата. Изкрещява му в лицето

БЕБЕ, СТАВАЙ ДА ПИЕШ МЛЯКО!!!

То, горкото, се стряска и започва на мята ръце, като удря собственото си лице и съответно започва да плаче. Бебето е заспало само преди два часа и планът беше да си стои и да си спи поне още два. Казвам на Дете 1 да слезе от леглото, защото бебето иска още да спи. Тя казва, че това е нейното легло и ако иска, бебето може да отиде да спи другаде.

Не знам този вид пазарлъци откъде ги е научила. Може би е нещо генетично, което се предава. Инатът си е инат обаче. Обяснявам, че бебето няма друго легло.

Следва рев и молене бебето да се хвърли на боклука. Отново уговорки и опити мама да запази самообладание, защото не искам да започвам да крещя в 7 сутринта. Започвам да се замислям дали да не сложа бебето временно в боклука само и само пищенето да спре. Отказвам се мигновено от тази мисъл. В боклука има бутилка вино от снощи и няма да му е удобно (шегувам се, разбира се).

Закуска.

Слагаме масата заедно. Тишина и мир. Дете 1 много обича да помага. Аз си викам наум, че имам прекрасно дете. Наливам мляко в чашата и я слагам на масата. Слагам храна в чинията. Казвам „Добър апетит” и сядам и аз да си изпия кафето доволна, че всичко върви по мед и масло. ХА-ХА, някой сме смее отгоре. Дете 1 казва, че не иска да яде каквото му е сложено. Аз питам защо не и какво иска. Опитвам се да водя разговор.

Отговорът е, че иска шоколад и торта за рожден ден за закуска. След като казвам, че такива неща не се ядат за закуска и че трябва да си изяде доматите, следва отново рев.
Хората които имат деца между две и три години, смятам, ще разберат следната картинка:

детето слиза от масата, пада на колене, след това по чело и покрива лицето си с ръце, докато плаче.

Това е някакъв вид протест към ужасния живот който аз и баща ѝ предоставяме. ДОМАТИ ЗА ЗАКУСКА, А НЕ ШОКОЛАД. Моите нерви започват леко да къкрят. Дишам дълбоко и казвам, че трябва търпение. Не позволявам на чудовището в мен да излезе. Много е рано още.

Закуската приключва и детето пак иска да помага. Супер. Докато аз разтребвам кухнята, то решава да изтръска покривката с трохите на пода. Въздишам и хващам най-добрия ми приятел в момента – малката прахосмукачка. Тя винаги ми е под ръка и не разочарова.

Таткото отива на работа и аз го гледам със завист как излиза от къщата. Свободата хем е толкова близо, хем толкова далеч. Махвам с ръка. И това ще мине.

Следва що-годе мирна игра вкъщи. Дете 1 иска да рисува. Прекрасно. Едно интелектуално занимание. Аз - горда майка. Давам материали за рисуване и отивам да си чистя къщата.

Изведнъж се чува „МАМАААА МАМАААА МАМАААА ЕЛААА МАМАААА”. Така 45 пъти. Тътря се аз към стаята, откъдето идват крясъците. Поглеждам милото ми дете. То стои и ми се смее, и си рисува по лицето с маркер.

Поглеждам Дете 2 на люлеещия се стол до нея - и нейното лице нарисувано. С ЛИЛАВ МАРКЕР. Хващам мокри кърпи (такива имаме в промишлени количества) и почвам да търкам лицето на бебето. То реве, защото го търкам.

Голямото и то реве, защото малкото е КОТКА И СЕГА, КАТО ГО ИЗМИЯ, ВЕЧЕ НЯМА ДА Е КОТКА. Малкото не приличаше на котка изобщо - прилича на на абстрактна картина от сюрреализма. Почвам да търкам и Дете 1, което също започва да реве и да се опитва да се свлече на земята. Започвам на прилагам хватки, за да я усмиря, ама тя си е жилава.

Отказвам се. Колкото съм изтъркала, толкова. Да си ходи надраскана. Довечера ще я изкъпя. Псувам на ум и проклинам живота си.

Следва обяд.

Аз, глупавата майка, решавам да направя супа, с която да нахраня Дете 1. Дете 1 не иска супа. Иска кекс. Няма кекс. Какъв кекс. Откъде го измисли този проклет кекс. Има супа с пиле и фиде. Направила съм грешката да сложа магданоз в супата.

Дете 1 гледа чинията и казва, че ТОВА ЗЕЛЕНО НЕЩО НЕ ИСКА ДА ГО ЯДЕ И ИСКА ДА ГО МАХНА. Започвам да пощя супата. Махаме магданоза. Дете 1 вече не е гладно. Иска кисело мляко. Нервите ми са вече опънати като струни. Давам кисело мляко. Не ми пука вече. Да си яде млякото и да отива да спи.

Ляга да спи с 300 уговорки. Сега да нахраним малкото. То още не може да се храни с лъжица както трябва и съответно пюрето е навсякъде освен с устата. Изяжда някаква част от домашно направената тиква и го слагам да спи и него.

Тишина. 13:00 часа. Дали е рано за вино? Рано е. Ще си пийна довечера. 45 минути минават и децата са будни. НЕ ги усетих как минаха.

Време е да ходим на площадката. Вадя шорти и блуза за голямата. Тя иска да си сложи най-официалната рокля. Викам - не може. Следва отново лягане по чело и рев. Аз започвам вече да повишавам глас и да викам. Съседите ще повикат полиция всеки момент. Всеки си има предел на търпението. Обличам я насила.

Дете 1 се опитва да открадне биберона на бебето и бебето започва да плаче, защото си го иска обратно. Хваща, без да иска, косата на кака си, защото тя отново си е навряла лицето в лицето на бебето. Бебето дърпа, каката реве. Каката отново моли бебето да се хвърли на боклука. Вместо в боклука го слагам в количката.

На площадката пристигаме в целия си блясък. Майка, натоварена като магаре, с количка. Запъхтяна и запотена. Детето пристига на площадката и си маха обувките. Защо - не знам. Нова мода.

Време е да си ходим. Минаваме през магазина. Следва постоянно повтаряне на „Остави го. Няма да го купуваме сега. Не ходи зад касата. Не влизай в склада. Не покривай бебето с продукти.”

Успяваме успешно да се приберем.

Дете 1 е хвърлено във ваната и изкъпано набързо, като мръсно куче. Нямам нерви да пълня вани и да чакам да се наиграе. Един душ и толкова. Реве, докато го къпя, защото ВОДАТА Е МОКРА. Не съм сигурна как да отговоря на това. Пускам си го покрай ушите. Всичко това, докато бебето реве, защото вече е гладно.

Храня бебето. Дете 1 идва и казва, че иска то да храни бебето. Казвам, че само мама го храни, защото знае как. Дете 1 казва, че това е нейното бебе, а не на мама. Казва пак, че иска мляко и кекс. Пак този кекс. Ще взема да купя утре и да миряса.

Звъня на мъжа и ми и му изкрещявам в телефона, че не издържам вече и че ще си изгубя разсъдъка. Той отговаря спокойно, че е в среща и че не може да говори. Трясвам му телефона.

Слагаме масата. Таткото се прибира и пита как сме. Аз го поглеждам и му казвам „КАК ДА СМЕ!!”. Той казва, че всичко му изглежда наред. Подминавам го и му казвам, че вечерята е готова след 5 минути. Има пет минути да се оправи и да дойде.

Сядаме на масата. Дете 1 не иска да яде. Не иска ориз. Не иска пиле. Не иска домати. Отново тръшкане по чело. Със сълзи на очи се обръщам към мъжа ми и му прошепвам:

„Ще полудея!”

Той ме погалва по ръката и казва, че разбира. Моят прекрасен мъж, който нищо не разбира, но се опитва, милият. Целувам го. Добре, че ме търпи.

Време да нахраним и бебето. Каката тика биберона с млякото в устата му и му крещи в лицето БЕБЕ, ПИЙ МЛЯКО! Бебето пие уплашено. Оригва се. Повръща половината мляко и ляга да спи.

Слагаме всички да спят. След 5 минути настъпва тишина.

9:30 часа.

Имам чувството, че денят е не 24 часа, а 54. Пльосвам се на дивана и усещам как силите ме напускат. В 9:30 вечерта. Сипвам си една голяма чаша вино и си го пия с кеф. Любимото ми време на деня. От 9:30 до 10:30, когато вече не мога да си държа очите отворени. Лягам си и нямам търпение да посрещна новия ден утре. Ха-ха.

Отново повтарям. Обожавам децата си. Но, Бог ми е свидетел, някой път ме сърбят ръцете.

Гледали ли сте по филмите как родителите завиват децата си в леглата им точно в 20.30 часа, целуват ги по бузата, гасят лампата, затварят вратата на стаята и децата заспиват на секундата? Е, това е само по филмите, в моя сериал не се случва. Операцията „Приспи Митко“ е сложна, развива се на три етапа, има строг план на действие и времетраене - от 30 минути до 1 час.

Преди да ви въведа в гореописаната операция, е необходимо малко предисловие. Докато синът ми беше бебе, книгата, която четях най-често като начинаеща майка, не беше класиката на Спок или друга модерна библия за отглеждане на деца, а едно книжле от 20-на страници със заглавието „Сънят на бебето“, приложение от списание. Помня точно часовете на събуждане, защото някои от тях запазихме до ден днешен – 12 часа, 3 часа през нощта, около 5 часа и ставане около 7.30 - 8 часа. Като допълнение, вкъщи още има шише с успокояващи капки, соли за вана с лавандулово масло и разни други илачи за добър сън. В резултат от динамичния сън на сина ми, спомените ми от вечерното приспиване през първата година и половина са изветрели, затова мога да споделя стройната ни организация от последните 6 месеца.

Кой участва в операцията: „мама, татко и аз“. Извинения не се приемат.

Задължителни елементи: вечерна баня, приказка, мини концерт, втора приказка/мини концерт
9,00 часа вечерта. „Митко, скоро ще има „Къпе ми се“ – това е паролата за начало на операцията. Обикновено някъде по това време той решава, че иска ново филмче, не от кратките, и аз започвам да обяснявам как Йода, чудовището („Империята отвръща на удара“ е най-новият хит в семейното ни кино), котаракът в чизми или Реми вече си лягат. Бащата демонстративно си сваля чорапите, защото синът ни иска двамата да ги сложат в коша за пране преди баня.

Малкият влиза в мини етюд „няма да се къпя, няма да спя“. След няколко скока върху дивана, гоненица в хола, подлата майка е заловила беглеца и го разсъблича, въпреки протестите му. В по-добрия случай той се съблича сам. Следва баня, която не е обект на това повествование, но също така представлява интересно преживяване, поне от гледна точка на масовото измокряне на цялото семейство поради старанието на малкия да не пести водата само за себе си.

9,30-9,45 часа. След като малкият е изкъпан и облечен в пижама, е готов за втора фаза, условно наречена „Приказка и музика“. „Мамо, дай сок!“, казва Митко, донесъл книгата си с любима приказка, и сяда победоносно на дивана. Осветлението в хола е сведено до минимум, телевизорът е поставен на програма за животни по „Анимал планет“  например, нищо напрягащо или интригуващо.  Мама чете – за Маугли, за Палечка, за трактора, каквото е поръчано.

Последните дни нещо ме домързява, затова се опитвам да пропусна тази стъпка от процеса и директно да насоча младежа към следващата – песен с татко. А татко не е обикновен музикален лаик, а непрофесионален  музикант и отказва да пее „Зайченцето бяло“ и „Рачо Капитана“. Той пее TOTO, „Рейнбоу“, „Дайър Стрейтс“ и други рок класики.  Така малко преди 10 часа баща и син си припяват гушнати в креслото, обикновено парчето, наричано от Митко “Сам пи”, което всъщност е I’ll Be Over You на ТОТО. Името “Сам пи” идва от първите срички в песента която почва така: “Some people live their dreams”. На другите песни още не са им измислени подобни заглавия и това се поръчва най-лесно на бащата. Гледката е хубава и си заслужава. Една-две песни, колкото на мама да ѝ се доспи много или да прехвърли в главата си остатъците от задачи за след 10 часа, и стигаме до трети етап – „Митко, затвори очички“.

Всички спим в една стая и затова изкушението да спиш на „голямото легло“ е много силно. През няколко седмици ми се налага физически да налагам на детето мнението, че всеки от нас си има собствено легло – т.е да го вдигам и  въпреки протестите, да го местя в кошарата му. В добрите дни просто го приспивам в леглото му. Въдворен  зад решетките, той гони всички играчки, възглавницата и завивката си в ъгъла и си поисква любимото одеяло. След няколко реплики „Лягай и успокой крачетата, да те завия“, „Не се върти, не мога да те завия“, малчуганът вече е позициониран за сън.

Следва втора приказка. Ако щете вярвате, мога да напиша сценарий за трилогия „Червената шапчица“ – с разработени образи на баба ѝ, на майка ѝ, на вълка и неговите приятели разбойници, горска полиция и затвор и т.н. До преди около месец я разказвах ВСЯКА ВЕЧЕР. Отскоро хит е чудовището от „Междузвездни войни“. Ако не успея с работата си на свободна практика, ще се пласирам като сценарист в Холивуд.

Отскоро в стратегията ни има нови елементи – освен че гушкам сина си през решетките и го галя по слепоочието (трик, който научих от майка ми), играем на „Оле, затвори очички!“, в нашия вариант „Затвори очите, не ги стискай, виждам те, иначе ще спра приказката/песничката“. В този момент играта става сериозна – на нерви, любов, търпение. Аз дишам дълбоко и си представям как заспивам (предполага се, че така му предавам спокойствие и желание за сън). Всъщност ми се иска, също като майките от филма да го целуна по бузата и да се изнеса в хола на дивана, преди мъжът ми да е заел мястото. Това няма как да се случи, защото при няколкото неуспешни опити, от леглото се чува жално „Мамо, защо ме остави!“ и съпротивата ми е сломена.

Борбата между майчинските чувства и желанието за почивка в 10 часа вечерта е особено жестока. Ако надделее нежеланието за сън на малкия, това се разбира бързо – по съскащия ми глас „Дотук бях! Твой ред е!“. Мъжът ми става от дивана с уговорката „ОК, но ако той иска“ и заема позиция за мини концерт с игра „Оле, затвори очички”. Репертоарът е ясен и при всяка недокладвана  промяна публиката реагира. За справка списъкът включва (в различен ред, по преценка на пеещия и в зависимост от настроението на заспиващия): вече споменатото парче на ТОТО; Brothers in Arms на Dire Straits; “Малкият светъл прозорец” и “Навечерие” на Щурците (последната песен не е за подценяване, текстът е на Радой Ралин); While My Guitar Gently Weeps и Mother Nature’s Son на The Beatles; “Не така” на ФСБ; Catch the Rainbow на... ами, на Rainbow, разбира се, като напоследък за резервно парче се ползва и I Talk to the Wind на King Crimson, защото само 8 песни без инструментал понякога не стигат за заспиване, пък бащата мрази да повтаря - става му скучно.

Всяко отклонение от репертоара води до отваряне на очите и подозрителен въпрос “Ко пейш?”.

Хубавото е, че бавни и мелодични песни има предостатъчно, така че миниконцертът може да бъде формиран с всякакъв репертоар. Ако обаче хлапето държи на стабилността на ритуалите, нямате шанс да сменяте песните току-така – винаги ще ви контрират с “Ко пейш?”.

Дали с приказка или с музика, операцията приключва успешно някъде към 10,10-10,20 часа най-късно. На всички участници в нея им се спи, но само един вече сънува (Слава Богу!).