Наскоро споделихме лични впечатления какво е да ходиш на почивка с дете. И докато вие се чудите как да набутате в колата 50 куфара с дрехите на 3-годишното и 11-годишната му предпубертетна кака или ще стигнат ли всички самолети на избраната авиокомпания за багажа, 31-годишната Стефи обикаля света съвсем сама с една или две малки раници. И както ще стане ясно по-надолу, „сама“ не значи „самотна“.
Стефи определя себе си за „дигитален номад и планински водач“. От три години работи дистанционно в сферата на маркетинга и от толкова години пътува на „пълно работно време“. Била е доброволец на Олимпийските игри в Рио и воаяжите винаги са я придружавали в пътешествието на живота.
Хванахме я почти като на автостоп, за да ни разкаже колко е хубав светът от нейната гледна точка, пък и да ѝ завидим малко.
И все пак се оказва, че тази динамика на живот си има и своите неприятни моменти. Именно заради тях ви представяме пътешественичката само с първото ѝ име.
Ако трябва да си направите визитна картичка, какво ще пише в нея? Коя сте Вие?
„Стефи, едно щастливо дете, което определено не го свърта на едно място“ или „Стефи, едно щастливо дете, което редовно си измисля нови занимания.“
Какво трябва да работи човек, за да пътува много?
Мисля, че много позиции позволяват това. Сега просто работя дистанционно и имам възможност за далечни дестинации за дълъг период. Преди няколко години обаче всеки уикенд бях някъде из България, най-вече по планините, така че работата никога не ме е спирала да пътувам.
8-дневен преход в Андите. Снимка: Личен архив
Колко държави сте посетили и какви истории носите от тях?
Нямам идея колко държави съм посетила, предполагам са над 60-70, но това за мен не е важно. Сега например съм вече седми месец в Южна Америка и съм посетила само Аржентина, Перу, Чили, Боливия и съм едва първа седмица в Еквадор. Във всяка държава ми се искаше да остана по-дълго – по-важно ми е да опозная мястото и културата по-добре, а не да гледам на държавите като +1 в списъка ми. Истории всякакви, но винаги в стил „не ми се вярва, че направих това“, ха-ха!
Какъв е смисълът на пътешествията Ви – какво Ви дава непрестанното пътуване?
Щастие, което засища любопитството ми към света и жаждата ми за живот и за нови приключения.
Патагония, Национален парк Торес дел Пайне. Снимка: Личен архив
А кое място възприемате за свой дом?
Където е семейството ми.
Имате ли наблюдения с какво пътуването без деца се различава от пътуването с деца?
Без деца със сигурност е много по-лесно – например мога да пътувам 30 часа с автобус, без да се замисля; да отида на 8-дневен преход в Андите без обхват. Някой ден, когато имам деца, от малки ще ги науча, че лежерни ваканции няма да имат с мама като мен.
Всъщност, Вие пътувате основно сама, нали така? Какви емоции изпитвате, не Ви ли е страх понякога? Има ли самота, как успявате да се забавлявате?
Пътувам сама, да. Не ме е страх, тъй като не правя неща, от които да ме е страх – например да излизам нощно време сама в непознат град. Ходенето сама на планина, плуването с акули, обикалянето на нова страна – това е по-скоро приключение, а не нещо, от което да ме е страх. Самота не се усеща, тъй като всеки ден се запознавам с нови хора. Трудно ми е, когато виждам, че близките ми имат нужда от мен, но аз не съм при тях за подкрепа.
Как изглежда календарът Ви за месец? Обикновено хората записват някакви предстоящи срещи, а при Вас вероятно има няколко имена на различни точки по света?
Нямам нещо като календар, ха-ха. Сменям билети, ако някъде ми хареса, оставям се на течението и ми се получава идеално. Знам само кога е билетът ми обратно за България. Междувременно, имам един груб план горе-долу кога къде да бъда, но във всеки един момент съм отворена към промени, дори и към промяна на билета ми към България.
Из джунглата в Перу. Снимка: Личен архив
Дайте ни съвети за багажа при пътуване – как да съберем много в малко куфари? Кое е най-важното за вземане? Имате ли си списък за пътуване, или просто грабвате пет неща?
Имам списък, за да не забравя нещо важно. Винаги пътувам с една или две малки раници, цял живот съм така, просто гледам реалистично на „какво ще използвам и какво не“. Второто не взимам със себе си.
Сега с мен за 7 месеца из Южна Америка взех около 4 до 6 тениски (включително две за планина) – повече не ми трябват, даже и те са ми много. Още две неща, които правя, и могат да послужат за съвети:
Има ли нещо в този начин на живот, което не е толкова приятно? Вие сте популярна в интернет, това създава ли някакви проблеми?
Трудната част на този начин на живот е липсата на свободно време. Много хора смятат, че пътуването, съчетано с работа, е мечтаният живот, но определено не е за всеки, особено когато се съчетава с активен начин на живот и създаване на съдържание.
В един ден комбинираш работа, спорт, онлайн присъствие, опознаване на нова култура, пътуване между различни дестинации и много, ама наистина много планиране. Едно видео в YouTube например ми отнема минимум шест часа. За сън често време не остава. Не се оплаквам, на мен всички тези неща ми доставят удоволствие, но са трудности, които остават зад кадър.
Отделно, често се сблъсквам и с груби коментари онлайн. Те обаче са нищо на фона на прекрасните съобщения, които получавам буквално всеки ден – за тях съм безкрайно благодарна. Определено е имало дни, в които дори един кратък коментар като например „заради теб си взех билет до Италия“, е преобръщал целия ми ден.
Кое е следващото място, което искате да посетите, и тръгвате ли с някакви очаквания натам? Проверявате ли предварително локации, маршрути, или всичко се случва непринудено и на място?
Преди време много повече проучвах нещата. Сега по-скоро правя един груб план кои места да посетя, като си оставям дни за промени в плана – да остана някъде повече време или пък да добавя нова дестинация. С времето осъзнах, че не е нужно да знам всичко предварително и нещата се случват много по-добре, когато са спонтанни. Поне така е при мен.
Боливия, с колело по „Пътя на смъртта“. Снимка: Личен архив
Някой ден представяте ли си да работите от 9 до 17 часа в офис и да пътувате 2-3 пъти в година, за да се вместите в 20-те дни отпуск? Как се виждате след десетина години?
Аз и сега имам 25 дни отпуск, просто планирането на екскурзии на място трябва да бъде добре обмислено. Голям плюс е и часовата разлика, заради която пък обаче рядко се наспивам. Три месеца в годината работя от офис и трябва да съм в България, именно затова ще се върна сега през август.
Целогодишно със сигурност ще ми е по-трудно, но нямам проблем и да го направя – както споменах, преди също съм си измисляла приключения в България, а и редовно ходех на планина за изгрев/залез преди/след работа. Така че лятото ще споделям още приключения, просто ще са най-вероятно с гледки от Пирин, Рила и Стара планина.
След десетина години най-добрият вариант би бил щастливо семейство, обикалящо света с ван или на колела.
Из джунглата в Перу. Снимка: Личен архив
Текстът на Елена Стоянова е част от конкурса ни Истории от лято 2022. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 15 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
„Тази или онази рокля, ляляля, тази или онази“, тананикам си аз безгрижно, докато стягам багажа за поредното уикенд море. Месецът е август, денят - петък, а аз лежерно се готвя за южното Черноморие, за което, по стара традиция, се тръгва с лека раница в петък вечер директно от офиса.
Честно. Първия път, когато тръгнах на море с Херувима, оправях багажа му в продължение на ЧЕТИРИ дни, за общ престой на морето - ДВА дни. Потеглихме с тридневно закъснение, защото всяка сутрин ставах с твърдото убеждение, че днес ще успея, и на четвъртия час събиране на прилежащите на Херувима аксесоари и тоалети се предавах и разплаквах от отчаяние.
На третия ден ден таткото се намеси. Каза, че това не може да е чак толкова сложно, опакова три бодита, три чифта ританки, два различни чорапа и една плувна шапка (май беше моя) и заяви, че сме готови. Междувременно аз плачех сред флакончета за подсичане, крем против слънце и разтвори солена вода за запушен нос.
Натоварването в колата отне на баща му около 16 разходки до входа и обратно. На вратата Херувимът взе несъгласувано на общо събрание решение да ходи по голяма нужда. Този форс мажор почти успя да ни събори да не потеглим и днес, но решихме да проявим характер, и към 15.30 следобяд изнемощели рухнахме в колата.
Веднъж пристигнали в бленуваната стая с морски изглед, някак си не стана както преди времето на Недооценения Благодат да хукнем към плажа с бяло вино под мишница. Оказа се, че старателно прибраните костюми и козметични потреби на Херувима трябва да бъдат извадени и надлежно разпределени според нуждите му.
Излишно е да споменавам, че ДВА дни по-късно трябваше да приберем отново целия багаж, който винаги на връщане е повече, отколкото на отиване.
Всъщност, най-ужасната част от пътуването с Херувим, ако все още не знаете, настъпва, след като се приберете от екскурзията и заблудено се радвате на края на това изживяване. Веднъж попаднали вкъщи, съдбата светкавично ви връща към окаяната ви действителност с безмилостната плесница на празен хладилник и мръсни чинии. Тепърва ви чака и една безкрайна върволица от перални, сушилни и ютии, до пълно възстановяване на статуквото отпреди пътуването.
Завържете си очите и дясната ръка и бръкнете в гардероба произволно с малкия и безименния пръст на лявата. Ще постигнете по-добри резултати от това, което си бях взела аз за това море.
Истината е, че всичко е въпрос на практика. След петото пътуване стягам багажа на Херувима с концентрацията на Григор Димитров пред сервиз. А последния път дори бях с еднакви чорапи и носех модерни за сезона гривни! Така че, не се предавайте и бягайте от рутината при всяка възможност. Току-виж сте се доближи до Недооценения Благодат.
Днес в Майко Мила е Елена Раличкова с шеметния разказ за неочакваното начало на раждането на нейните близнаци. Неочакван е бил моментът, неочаквана е била и реакцията на мъжа ѝ. Неочаквана, но твърде забавна. Посмяхме се на негов гръб.
Преди 6 г. на вчерашния ден, точно в 8:45, ставам от леглото и ми изтичат водите в 33 седмица. И каква си мислите е първата ми мисъл: “Добре, че подминах килимчето, че Павката ще полудее”.
Хванах стирката (да, във Варна е стирка) и започнах да бърша. Изчистих. Влязох в банята. Приготвих багажа. Избрах си рокля и извиках един приятел с такси да ме закара до болницата, която е в края на нашата улица, но не ми се рискуваше да ходя пеша.
Той, супер притеснен, пристига на входната врата и предлага да ме носи до колата... "Пахахахаххахахах", избухвам аз. Как се носи кит (бременна с близнаци)?
Звъня на Павката: "Стегни се, не ми се шашкай само. Изтекоха ми водите, багажът ми е до входната врата, донеси го в АГ-то".
Той: "Ама аз не разбрах, трябва ли да идвам, или мога да си остана на работа?"
Аз: "РАЖДАМ, естествено че трябва..."
Минава повече от час, а трябваше да е в болницата за 15-ина минути. Всички чакаме да дойде Павката с багажа.
Лекарят ме чака, акушерките ме бъзикат, че се е уплашил и няма да дойде, вече цялата болница ме бъзика. Павката го няма.
Звъня, вече истерично: "КЪДЕ СИ? Не мога да родя, докато не ми донесеш тъпата нощница от багажа...”
Павката: "Идвам... идвам..."
И така още половин час. Вече в истерия звъня и нареждам...
Той: "Аз съм тук, но не те намирам..."
Аз: "Как не ме намираш? КАК? Аз съм в болницата вече повече от час, как точно не ме намираш?"
Събрали са се вече лекари, акушерки, даже санитарката и чакат да видят, кой е този младеж, дето цялата болница него чака.
ПРИСТИГА. Бил объркал болницата със... ЗДРАВНАТА КАСА, която е два пъти по-далече от нас, отколкото болницата и изобщо не прилича на такава.
Исках да го пребия, ама имах по-важна задача – да родя Самуил и Борил.
“Дали аз закъснях, или времето бързаше” е рефрен, който всяка майка може да си припява, докато не ѝ заглъхнат ушите. Но от това нещата няма да се променят кой знае колко.
Майките винаги са последни и това е правило, защото искат да се уверят дали всичко е взето, облечено, изключено, дали кучето, рибките и синигера вкъщи имат храна, дали черджето пред банята е под прав ъгъл и т.н.
Това, разбира се, не важи за всички онези жени, в чийто живот царят предимно желание и организация, и те винаги и навсякъде са първи.
Майката на Емили Солбърг, вдъхновила този текст, не е от тях. Както и самата Емили, оказва се. Както и милиони други жени по света, които може би ще се разпознаят в следващите редове.
Чудех се защо майка ми винаги излиза последна от вкъщи, когато тръгваме всички заедно нанякъде.
За известно време си мислех, че просто ѝ отнема повече време да се приготви. Струваше ми се, че чака до последната минута.
Подозирах, че не иска да излиза без направена коса или перфектно сложено червило, макар да не можеш да си обясня как е възможно една майка да държи на тези неща.
Съвсем наскоро разбрах отговора, едва когато самата аз станах майка.
Докато всички сме я чакали навън – омотани в шалове и якета или с шапки, които е измъкнала от килера, или намазани със слънцезащитен крем, който ни е сложила, докато ни подава джапанки и бански, – и сме въртели очи колко още време ѝ трябва,
мама е пълнела термоси с горещ шоколад,
опаковала е храна за пикник,
проверявала е дали е загасено в банята,
пълнила е купата на кучето с вода,
вземала ни е резервни дрехи за всеки случай,
използвала е едничката свободна минута, за да е сама в банята,
и да, може би си е слагала малко червило.
И когато и да се появи, обличайки якето си, докато заключва вратата, винаги я посрещахме с леко раздразнение и с:
“Хааайде, бе, мамооооо!”
На което, разбира се, тя отговаряше с летящи кинжали от очите.
Много дълго време не го разбирах. Как може да е толкова бавна, при положение че започваше да се приготвя заедно с нас!
И после станах майка.
И накрая ме осени, че майка ми не е била последна, защото е била мързелива или неорганизирана, или бавна, или свръхзагрижена за външния си вид…
Било е защото се грижеше за всички и всичко, преди да се погрижи за себе си.
Това правят майките.
В Майко мила много пъти сме си говорили за поведението на бащите по време на раждането на децата им – Аз присъствах на раждането на сина си и не ме е страх да разкажа и Как жена ни ще роди, докато ние сме паникьосани наоколо са част от текстовете по темата. Днес обаче се потапяме в една прекрасна история, в която бащата липсва.
„Мъжът е необходим на жената точно толкова, колкото на рибата ѝ е необходим велосипед - дори тогава, когато жената пожелае да има дете.“ Това казва авторката на този текст, в който ни разказва за силния дух на своя близка и решението ѝ да роди бебе от донор.
Спомням си, че след първата ин витро процедура на много близка моя приятелка, едва не хукнах да купувам дрешки за бъдещото бебе и да смятам зодии…
От тогава до раждането на това толкова искано и чакано бебе минаха повече от 5 години в неуспешни опити за забременяване и ходене по мъките. Доста сълзи се проляха, защото се оказа, че куражът да вземеш решение да имаш бебе без баща сам по себе си не е достатъчен, за да се случи всичко както и когато го пожелаеш.
като изключим факта, че майката точно беше завидно отслабнала след продължителни тренировки и лишения (от така любимия ѝ шоколад), но, както се казва - бели кахъри. Още докато беше бременна, купуваше разни странни уреди за фитнес, които приличаха на гигантски плувни шапки - нещо за разтягане май беше.
Изключваме и това, че майката е запалена и много добра скиорка (за разлика от Красимира Хаджииванова и нейните забавни опити в този спорт), която понесе пропускането на сезона доста тежко, да речем. Докато някои бременни плачат заради умилителни снимки на кученца или неочаквани развои в популярни сериали, тя понасяше всичко това с хладно пренебрежение.
Но едно ще ви кажа - тя наистина се разстрои, когато в предпоследното си състезание Линдзи Вон падна и не успя да завърши. Поплака си. Когато обаче сложи край на кариерата си, качвайки се на подиума, нашата героиня беше безмерно щастлива и реши да ражда естествено, за да може от родилното, дето се вика, да хване щеките, да скочи в ски обувките и да се изстреля към някой глетчер.
Когато я поздравяваха, че е бременна, тя казваше „какви са тези поздравления, та бременната жена е с единия крак в гроба?!“, въпреки че само тя си знаеше през какво е минала, за да дочака именно това „очакване“.
но тя с унищожителен сарказъм попарваше щастливите изблици на хората около нея. Открито не споделяше патриархалния „престиж“ на много жени да раждат именно момчета и изобщо не се вълнуваше особено, когато докторът ѝ „показваше“ пола при редовните прегледи.
Имаше, разбира се, ужасно много смешни случки, половината от които вече не помня, но ще ви разкажа за една. Отива една бременна жена в мола за соленки. Паркирайки колата в паркинга, за пореден път с досада установява, че не носи портфейл ( включително и документи), което обаче изобщо не я смущава, като изключим факта, че е била път 20 минути в ужасно задръстване, за да отиде именно в този мол, за да си купи точно тези ОПРЕДЕЛЕНИ соленки, които е сънувала.
Бъркайки в джоба, установява, че има точно 2, 50 лв. и решава, че ще ѝ стигнат за 4 броя соленки, които блажено закупува и моментално изяжда. С ефирна походка и полюшвайки благо корем в деветия месец с 4 соленки в него, се усеща, че паркингът се плаща след 15-ата минута, а тя няма пари и започва едно бясно тичане (включително и в обратна посока на тази, по която се движи ескалаторът) надолу.
Май е успяла в последната минута, защото не получих обаждане "здрасти, в мола съм, ела да ми платиш паркинга, защото си дадох последните пари за соленки и не мога да изляза."
Наложи се да я приемат в болница, защото тоновете на бебето бяха слаби, но тя отново не изглеждаше притеснена за разлика от всички останали около нея.
Заради тоновете се опитваше да активира бебето като му надуваше Преслава и Ивана, за да започнело да щрака с пръсти в корема, въпреки, че е музикант и страстен почитател на класическата музика.
Същевременно беше с компютър в болницата, беше обърнала стаята на офис, а на забележките на сестрите, че това не е конферентна зала, с усмивка отговаряше, че „това бебе трябва и да го изработи, освен да го роди“.
Тъй като искаше да роди естествено, ѝ насрочиха някакъв тест за предизвикване на раждане. По време на теста отидохме да запалим свещ в църква с една приятелка, а когато казах на бъдещата майка в коя точно (пишехме си през цялото време), тя ми отговори, че не харесва ТОЧНО ТАЗИ църква и ДА ОТИВАМ ВЕДНАГА В ЕДИ КОЯ СИ.
Въпреки целия църковен туризъм из центъра на София, естественото раждане не се случи и официално насрочиха секцио за следващия ден сутринта. Вечерта бях на гости на друга приятелка, сготвихме си мега фюжън меню и, точно когато храната беше готова, получих съобщение - „приемат ме за спешно секцио“.
Обадих се на майка ѝ и след още няколко телефонни разговора и подготовка на „сака за раждане“, който напълнихме с бири, взехме едно такси и потеглихме. Както винаги се случва в такива моменти, попаднахме на отвратително заспал шофьор, на който пет пъти се наложи да кажа, че СЕСТРА МИ РАЖДА И ДА ПОБЪРЗА, АКО ОБИЧА.
Въпреки, че раждащата не ми е сестра, а идиотът помисли приятелката с мен в таксито ЗА СЕСТРА МИ, просто я погледна с досада и продължи спокойно житейския си път с мудното си такси.
Стигнахме, събрахме се с останалите чакащи близки и се качихме пред залата. По едно време чухме радостните възгласи на лекарите, после я изкараха на носилката. Подредихме се с майка ѝ и брат ѝ в шпалир и, когато мина покрай нас, с изключително артистичния си маниер и имитирайки циганска реч (прави го ЖЕСТОКО), първите ѝ думи бяха „какъв е тоя цигански катун тука дето сте се събрали АААА“.
и брат ѝ веднага нахълта развълнуван да снима НАЙ- ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА СВЕТА. Е, после му искаха личната карта да записват детето на негово име и се получи малко конфузно, но всички бяхме толкова щастливи, че никой не обърна внимание на тази дреболия.
Поляхме подобаващо бебето в един бар, в който бях казала на всички да поръчват на името на детето (тук ще го спестя), а после се оказа, че собственикът на бара - много приятен французин - се казва по същия начин. Поговорихме си по повода, разказах му житейската си история и тази на майката, показах му снимки на бебето, обясних му какво означава, че асцендентът на бебето е моята зодия (скорпион!) и накрая, много трогнат, той настоя да си разделим сметката.
Въпреки железния си характер, силата на духа си и огромното количество ирония, с които скорошната майка мина през всичко това, след като ги изписаха и се прибраха вкъщи (и след като най-накрая успя да убеди нейната майка да си тръгне, защото всичко ще бъде наред), просто се отпусна, усмихна се и се разплака. В този миг, който продължи не повече от 30 секунди, аз станах свидетел и преживях най-голямото щастие на света.
Още не сме свършили, скрол надолу
Не знам как ще се развият нещата оттук нататък и колко трудно ще бъде, но съм сигурна в едно – това бебе и без да има баща, ще бъде безкрайно, безкрайно обичано, защото още в момента на раждането си имаше поне три майки.
Здравейте, приключенци! Вероятно сте ударили пауза на пътешествията и унило работите ден след ден с взор, обърнат към следващата почивка – коледна ваканция, ски ваканция или просто няколко дни, в които да помечтаете къде ще сте, когато отново е лято.
Затова и ние ще ви върнем назад към августовското слънце и по никое време ще ви разкажем за едно от най-посещаваните летни събития на България - Фестивалът на фолклорната носия в Жеравна.
До село Жеравна се стига най-бързо по магистрала Тракия, ако идвате от западна посока, но може да ползвате и подбалканския път, или от север през Котленския проход.
И така. Тръгваме. Първият въпрос, преди да поемем на път, е дали фестивалът е подходящ за хора с деца. Отговорът е малко сложен, затова ще влезем в подробности още преди да сте тръгнали, за да имате предвид с какво се захващате. Фестивалът има свой собствен правилник, което е напълно в реда на нещата, и най-доброто, което можете да направите, е да се запознаете с него на ето този линк.
И все пак - малко информация набързо:
За тези, които имат малки бебета – достъпът на бебешки колички е забранен, така че се оборудвайте със слингове и то не какви да е, а в духа на дрескода на фестивала. А той е доста строг – допускат се само хора с фолклорни носии, всичко останало също е добре да е в тон – одеяла, чанти, аксесоари.
И така, имате достатъчно време да си оплетете или изтъчете подходяща торба за слагане на бебешки аксесоари, памперси или резервен чифт детска носия, ако наследникът ви си окапе тази, която сте му поверили. Ако ви мързи, можете да си купите такава на място.
Друго неудобство, свързано с посещението на деца, е изключителната лудница, която настъпва (особено в събота) на територията на Фестивала. Хората са премного и може вашето дете да изчезне от поглед за известно време. И тъй като на самото място употребата на телефони е забранена, а и често сигналът се губи, може да се случи така, че да се притесните един-два пъти. Набавянето на храна също може да е доста продължителен процес, та имайте и това предвид.
Тези дребни препятствия, разбира се, не бяха спрели много хора да доведат децата си - прекрасни и нагиздени, но ние сме длъжни да ви предупредим и да ви споделим, че за да отразим събитието по-добре, отидохме без деца.
За това пък пътувахме с новия Volkswagen Touran, в който можете да натоварите доста хлапета, да се преоблечете вътре, а ако сте само двойка гълъбчета, да спите на надуваем дюшек, ако свалите задните седалки - и, въобще, да си прекарате ужасно романтично, в случай, че не сте си намерили място за спане.
Длъжни сме да ви кажем: места няма! В самата Жеравна има къщи за гости, но те са много малко и едва побират само част от участниците на фестивала, които успяват да запълнят и почти всички възможни места в околните села и градове.
При планиране по-отдалеч, примерно 5-6 месеца предварително, има шанс да си запазите стая в Котел, Сливен или някое друго селище в региона. Другият вариант е да се спи на място, на палатки - има организиран къмпинг точно до фестивала.
Ние успяхме да си намерим с триста зора нощуване в хотел в Стралджа, но не ви го препоръчваме, освен ако просто не го използвате за леглова база, където да прекарате напълно лишени от спомени няколко часа.
Да речем, че сте решили този проблем. Друга наша препоръка е да пристигнете и да се настаните още в петък по обяд, както и да посетите фестивала още същия ден (билетът за възрастни за трите дни е 25 лв., така че ако си купите такъв, е разумно да го ползвате в пълна степен).
Това е времето, в което хората са малко, атмосферата е великолепна и всички храни и деликатеси са на една ръка разстояние, та няма нужда да висите на километрична опашка, за да ги опитате.
А и село Жеравна е доста приятно в петък, когато можете да паркирате в близост до фестивала и да се разхождате наоколо.
Уви, проблемът с паркирането не е разрешен. Имайте и това предвид, особено ако пристигате в събота, когато цялата околност е залята с море от коли. Ние имахме луд късмет и двата дни да паркираме в близост до Фестивала и сега, след като сме го направили, нека разгледаме наоколо.
Село Жеравна е етнографско бижу - почти всичките 330 къщи са стари и са запазени в автентичния си вид от Възраждането, като някои са на по 200-300 години.
В миналото името на селото е било Жеруна, което, според някои изследователи, произлиза от "жерка" или "жерна" - диалектна дума за воденица, каквито в селото имало няколко.
Според една легенда, земите наоколо били притежание на сестрата на цар Йоан Шишман, която станала жена на султан Мурад. От него тя измолила селото да остане свободно и да има местно самоуправление, турци да не се заселват и да не преминават на кон през него.
Местните били освободени и от данъци, но за сметка на това трябвало ежегодно да изпращат войници за двореца на султана, както и да разрушат укрепленията около селото. Заради привилегиите си селото просперирало, постепенно улиците били покрити с калдъръм, направили си хубави чешми и къщи. В края на 18-ти век открили няколко килийни училища, съградили църква.
През Възраждането Жеравна се превърнала в будно селище, чиито жители имали оживени контакти с големите градове на империята, с Атонската Света гора, Ерусалим и Цариград. Тук са родени видни просветни дейци като Сава Филаретов и Тодор Икономов, а наоколо бродели славни войводи като Алтънлъ Стоян, Кара Танас, Панайот Хитов и Хаджи Димитър.
След Освобождението, в борбите за което жеравненци участват дейно, селото постепенно запада, заради миграция към долините и други селища на отечеството. Много къщи са разрушени, докато в 1958 г. не е обявено за архитектурен резерват и започва бавното му съживяване, наред с реставрирането на съхраненото наследство от миналото му.
Жеравна е хубаво да се посети по всяко време на годината (дори през зимата - за Коледа или Нова година например е чудесна идея), но ние се бяхме прицелили с голям плам в прочутият фестивал на фолклорната носия.
Провежда се през месец август в местността "Добромерица" край селото. Най-интересната му особеност е, че всеки, който желае да го посети, задължително трябва да е облечен в народна носия (автентична, сценична или стилизирана), за може да влезе на територията на фестивала.
Допускат се и стари градски облекла от началото на ХХ век, свещенически, комитски, четнически и други типове военни одежди. Разрешени са и фолклорни носии, традиционни за други народи и държави. Ако не сте могли да си намерите подходящи дрехи, спокойно - можете да си наемете нещо по избор на входа на фестивала.
Носии и аксесоари към тях - украшения, геги, гайди, пояси, стари оръжия, се продават на много места в селото, както и вътре на пазара в самия фестивал.
Пристигайки в първия ден - петък, ние се юрнахме към Балкана. Имахме някаква представа какво ни предстоеше, затова не бързахме прекомерно - след "петолъчката", тази така любима на всички туристи инфраструктурна перла от времената преди магистралата, поехме нагоре и не след дълго отбихме вдясно.
Искахме да разгледаме първо село Медвен - родното място на Захари Стоянов. В него също има запазени стари къщи, както и частичка от възрожденския дух. В покрайнините му се намира природната забележителност "Синия вир", до който се стига по приятна еко пътека, започваща от едноименния малък еко комплекс с еднофамилни къщички и басейн на открита поляна. Взехме въздух, пообиколихме, и хайде към събора!
В самата Жеравна през този ден е най-спокойно, защото все пак е работен и повечето гости пристигат или късно вечерта, или на следващия. Макар и трудно, в по-голямата и хубава от двете налични кръчми намерихме места, за да се подкрепим подобаващо преди очакваните емоции. Ако сте още в петък в Жеравна обаче, направо си хапнете в зоната на Фестивала.
След като се нагиздихме прилежно, ето ни ВЪТРЕ! Територията на Фестивала включва обширна поляна, прохладна борова горичка, където се случват по-голямата част от атракциите, и втора стръмна поляна, в чието подножие има сцена.
Най-голямата атракция са посетителите. Всички са с носии - млади, стари, деца, цели семейства и компании, дори бебетата. Все едно се връщате с истинска машина на времето столетия назад. Но най-забележителното на посетителите не са техните носии, а щастието и доволството, което излъчват. Всички, навсякъде!
В България трудно можете да видите място, където хората да са по-усмихнати и с по-леки сърца. Всички са оставили задължения, трудности и тежест на входа на фестивала, за да влязат и да се забавляват, преоблечени като своите прадеди.
И през трите дни има много танци, музика, спектакли на различните сцени, концерти на самодейни и професионални групи, представяне на традиционна българска сватба, народни борби, конкурс за автентична и стилизирана носия, надигравания, песни и веселби.
Освен това, ще можете да хапнете истински вкусни неща, особено ако не ви се наложи да чакате много за тях. Свински и агнешки чевермета, зеленчукови шишове, ръчно месени питки, печени на огъня в глинени съдове, плодове, суджуци, луканки, сладка и палачинки – всички храни, предлагани на фестивала, са пряко свързани с традиционната българска кухня и са приготвени по автентичен старовремски начин.
Тръгнахме си привечер, след тържественото приветствие на домакините, които традиционно се обръщат към всички гости на фестивала и откриват програмата. Тя продължава с прекрасни изпълнения на най-добрите фолклорни ансамбли в страната и много народни песни.
В събота рано-рано отидохме да пием кафе в Жеравна и да разгледаме красотите ѝ. Посетихме къщите-музеи на Йордан Йовков, Руси чорбаджи и Сава Филаретов, както и превърнатото на галерия старо класно училище - прекрасни образци на възрожденската ни архитектура. Бродихме из тесните улички и гледахме околните китни гори, окъпани от лятното слънце.
Към обяд се включихме в пъстрото множество, което се бе увеличило неимоверно, в сравнение с предния ден. Хиляди хора, всички в носии и усмихнати влизаха на територията на Фестивала, нетърпеливи да споделят духа му.
Стояхме до късно, гледахме огньове, ядохме чевермета, тропахме хора. Едвам се прибрахме.
В неделя се качихме за последен път, за да се докоснем до магията на фестивала, да обиколим и да си купим сувенири и грънци от занаятчиите, и след това с пълни души и очи поехме към дома.
Разбира се, направихме още една спирка за подкрепление - в близкото село Катунище, където е толкова хубаво, че ни се дощя да сме били отседнали там. Препоръчваме ви го с две ръце. В селото има река и нов, приятен комплекс с ресторант край нея. Улиците са спокойни, красиви и тихи, далеч от лудницата на Фестивала, но достатъчно близо, че да стигнете дори пеша. Та, ако четете сега, направо се обадете да резервирате за догодина.
И все пак, ако ни попитате дали това ни е любимият фестивал, няма да си изкривим душата. Колкото и да е прекрасна атмосферата на Фестивала на фолклорната носия в Жеравна, той не може да се сравнява с някои от другите подобни събори, разликите с които ще споменем по-надолу.
Първо, територията на фестивала на носията е изключително тясна и малка и едва побира желаещите да се включат. В петък е прекрасно, но в събота и неделя мястото прилича буквално на спирка на метрото в час пик. На всяка будка за храна или напитки се вият опашки и понякога може да се чака буквално с часове, за да се домогнеш до нещо за хапване.
Сцената, на която най-добрите състави на България танцуват, е изключително малка и организаторите би трябвало да имат достатъчно средства, за да я направят двойно по-голяма. Доста неприятно чувство пък остави програмата по откриването, която сякаш послужи за изява на егото на организаторите, самохвалби и самонаграждавания, вместо за забава на гостите и тяхното добро прекарване.
Проблемите с паркирането и нощувките също могат да ви подразнят, когато са комбинирани с прескъп билет за вход, който не осигурява и половината от атракциите, които други фестивали предлагат напълно безплатно, при идеално уредена система за паркиране.
И така - ако не сте били на Фестивала на фолклорната носия в Жеравна, съветваме ви да идете, за да се насладите сами на атмосферата. Но ако искате да сте на спокойно, широко, да слушате цял ден прекрасно надпяване, да опитате спокойно и бързо милион страхотни неща за хранене, да се снимате как галите козички и да погледате шоу на коне заедно с децата си – прочетете пътеписа за любимия ни Фестивал на Овцевъдите в книгата за семейни пътешествия Стигнахме ли вече?, която подготвихме с любезната подкрепа на Volkswagen.
А, иначе – Touran-ът ни беше верен, удобен и семеен приятел през целия път. Прекрасна кола, която може да бъде оценена най-вече от многодетно семейство като нашето, което вечно страда от липса на места за сядане, липса на достатъчно голям багажник, пространство и удобства. Така че, има голяма препоръка от наша страна, както и всички преживявания от пътя, който изминахме с него.
До скоро!
Още истории четете в книгата "Стигнахме ли вече?" на Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, в която ще намерите десет подробни, преживени и много забавни пътешествия, осъществени с мисъл за семействата, които ще тръгнат на път, за да ги изпробват.
Може да купите пътеводителя от ozone.bg, както и от по-големите вериги книжарници, сред които Ciela и Хеликон.
Приятен път!
Гергана Миланова умее да провокира разпалени дискусии, както се убедихме след публикуването на текста ѝ Не ми пипай детето. Но не заради това с нейния подпис отваряме вратичката към края на активното почиване по морета и планини за тази година.
Въпреки че някои все още изобщо може и да не са тръгнали към морето, Гергана има благоразумието да ни напомни да си пестим нервите при заминаването. Защото ако има нещо по-сложно от предизвикателството „С деца на море“, това е следваканционното суетене около събирането на багажа.
Следват няколко идеи от първо лице как да се справите с него.
__________________________
Всички се тръшкат и маят как да отидат на почивка с дете/деца и как да оцелеят преди и по време на тази почивка. Не ви разбирам, хора! Честно. Събирате в няколко куфара необходимото, не толкова необходимото и откровено ненужното (но си е ваше и си го искате), натоварвате всичко плюс домочадието в колата и – газ. Отивате.
По време на самата почивка все ще намерите начин да укротите дечурлигата или половинката. Зависи къде сте, нали – едно е да подвикваш „Излез от водата“, съвсем друго „Това коя бира подред ти е и спри да ги месиш с узо“.
Обаче връщането... Ах, връщането!
Последният ден от семейното приключение извън дома е дошъл, и всичко, което сте си донесли, сега трябва и да си го приберете обратно вкъщи.
Оказва се обаче, че точно в този куфар няма никаква, дори минимална възможност, това, което трябва да бъде прибрано, да е било в него на идване. Поради тази несъвместимост на мен нашето прибиране след отпуската ми прилича на трагикомедия, написана от някой с много развинтено въображение.
„Прибра ли чорапите с кученцата на малкия?“
„Можеш ли да затвориш куфара? Ама тези неща бяха в другия куфар. Не, в третия. Добре, сложи ги в плик... Оф, просто ги изхвърли…“
За да може вкъщи да викаш половин час как така е изхвърлен другият чорап на тоя чифт и сега какво да правя само с един чорап/една обувка/долнище на пижамата без горнището.
След поредното събиране на багаж в 3 части реших да обобщя как да оцелеете без полудяване и масово изтребление, след като почивката е свършила. И така:
Ако куфарът не се затваря – ама изобщо, при никакви обстоятелства, дори след като метнахте гардероба отгоре да го понатисне – старателно извадете всичко от него. Сега си сипете чаша вино. Няма значение колко е часът. Поемете си въздух. Навийте на стегнати рула всички парцалки, които допреди малко ви късаха нервите. Оставете мъжа ви да го мисли и си налейте още едно вино.
Децата могат смело да се включат в подреждането на багажа за връщане. И без това всичко е разпиляно. Играйте на „Нещотърсачи“ – всеки да сложи на леглото пред вас намерените в банята, под масата и т.н. неща, които не трябва да са там. Възнаградете ги с нещо малко.
Багажът е готов – сега трябва да се натовари на колата. Не знам дали знаете, но колите по време на почивка са като пуловер, изпран на 90 градуса с центрофуга... Свиват се! Имате два варианта – можете да помислите за смяна на колата с по-широка версия или смело да включите мъжа и децата в своеобразния Тетрис от едно време. Забавление за всички възрасти.
Пътуването обратно, както и прибирането вкъщи, което винаги е съпроводено с връщане на работа в идните дни, не носи позитивизма на започващите почивни дни. На вас този негативизъм не ви трябва. Струпайте багажа в коридора, пазете малките пръстчета на краката от периодичното му сритване и не бързайте да го оправяте. Това са купища дрехи за пране. И другата седмица ще има време да ги изперете.
Започвайте да планирате следващата ваканция. С очакване и планове делничните дни минават много по-бързо.
Не взимайте обаче твърде сериозно времето до следващата почивка. Починете си, че след нея ПАК ще стягате багаж за обратно!
За бъдещите майки в западния свят чантата за родилното е нещо, което прави процеса на раждане малко по-успокояващ. Току-що сте дала ново същество на света; заслужавате да носите собствените си панталони, егати!
Но в някои части на света болниците са толкова мизерни, че жените, които раждат там, трябва да носят със себе си всичко необходимо - от латексовите хирургически ръкавици до тенджери за изваряване.
За да привлече вниманието към предизвикателствата при раждането в райони, където водата е оскъдна, организацията WaterAid наскоро е събрала в изложба фотографии на съдържанието на болничната чанта за родилното в различните страни. Ето снимките, както и леко редактираните интервюта с майките зад тях.
"Нося основно дрехи за себе си и бебето, нещо за хапване, e-reader и iPod, макар че не знам дали ще имам време да ги използвам. И шише вода! Първото ми раждане беше много дълго и не исках да ям, но бутилката вода, за да се поддържам хидратирана, беше много полезна. Взех много снаксове, защото от първия път помня, че закуската беше много постна - филия бял хляб и корнфлейкс. Най-специалното нещо в чантата е ръчно плетеното одеало от леля ми, за което майка купи преждата, а леля го оплете. Първо него опаковах."
"Опаковано:
Жените не трябва да докосват вода след раждане, поне за месец. Това означава, че жените трябва да се концентрират върху гледането на бебето, а не домакинска работа. Казват, че симптомите на климактериума (психологическата и биологична промяна) са по-тежки, ако жената е докосвала вода след раждането. Макар че не съм съвсем сигурна дали това е вярно, това вярване тук е широко разпространено отдавна. С развитието на технологиите вече имаме устройства и домашни уреди, които ни помагат да живеем без да пипаме вода у дома, което може да е една от причините японците да живеят по-дълго отпреди."
"Вече родих три деца, така че понаучих едно-две неща. Затова донесох със себе си кърпа, с която да завия себе си и бебето. Това е всичко, от което то има нужда засега. За себе си взех превръзки, бельо, панталони и дълга широка рокля, чифт чорапи и бутилка Миринда (газирана напитка с вкус на портокал). Мириндата кара коремът така да се раздвижи отвътре, все едно ще повръщам, и така помага на бебето да се обърне и да се роди по-лесно."
"Нося си чашафи, хавлиена кърпа, пуловер и памук да си сложа в ушите, след раждането. И нещо, с което да си вържа косата. Обясняват ми как да си къпя бебето и че то трябва да се къпе всеки ден...което мисля, че е добре, но единственият проблем е, че водата от кладенеца дразни кожата. Сърби много и ми докарва алергия, от която остават белези по кожата и затова не мога да пия вода от него."
"Единственото задължително нещо, което трябва да взема в болницата, е бебешко столче за кола, за да закарам бебето към вкъщи. Останалото са вещи за личен комфорт: родилният ми план, пижама, джапанки и чехли, снаксове, чай за лактация и сладко бебешко костюмче за изписването. И подарък от бебето за голямата му сестра - близалка и пластелин."
"При последния преглед акушерката ми каза да купя и занеса всичко, което ще ми трябва преди, по време и след раждането. Това включваше одеало за посрещане, компрес, памучна вата, пелени, нови дрехи от памук за бебето и топли дрехи, джапанки, термос, чаршаф и превръзки за мен. Но понеже с мен дойдоха и някои роднини за подкрепа, те донесоха почти всичко, което ще ни трябва за няколко дни.
Донесоха готварка печка, дърва за огрев, чинии, лъжици, храна - като ориз и зеленчуци. Донесоха ми и пилешка супа, защото наистина ще имам нужда след раждането. Пилешката супа е много полезна за възстановяване след раждането и помага за кърменето.
В селото ми имаме много традиции, табута и неща, които не може да правиш по време на бременност. Например бременните жени не трябва да носят джинджифил в джоба си, иначе на бебето ще му порасне шести пръст на крака или ръката. Опитвам се да ги спазвам, защото се стремя да показвам уважение. Не искам да се случи нещо лошо на бебето ми."
“Ние носим следното за бебето: бебешко одеало, пелени, щипка за пъпната връв, слинг за повиване на бебето, памучна вата, превръзки и леген. Носим и бебешки костюм и други бебешки дрехи. Любимата ми е една рокля, която купих аз. Ако е момче, ще запазя роклята за следващите ми бебета.
Чувала съм от старите хора, че докато съм бременна, не трябва да ям сварени яйца или картофи, защото бебето ще се роди без коса. Казвали са ми и да не нося дрехи с колан. Иначе пъпната връв на бебето ще се увие около него и ще се роди много трудно.”
Михаела Георгиева е майка на почти двегодишно момиченце, която ще ни разкаже какво е да пътуваш сама с дете в самолет и да клечиш по летища, особено на летището във Виена. Там Михаела прекарва три часа, достойни за пълнометражен филм, но тя хубаво го е синтезирала в този текст, който сега ви поднасяме и ви заклеваме да прочетете - особено ако ви предстои да пътувате с деца! Be afraid! Be very afraid!! А след това си припомнете, че сме публикували и Трикове за по-лесно пътуване с деца (двупосочно)
*************************
Предстои ми пътуване до София с 21-месечната ми дъщеря: за втори път ще летим само двете.
Първият път тя беше почти на годинка, не ходеше, носех си я в раничката и единствената запомняща се случка беше скандалът, който вдигнах на един господин, който, незнайно защо, се беше залостил в продължение на половин час в тоалетната за майки с бебета, точно когато трябваше да сменя пълния памперс на дъщеря ми и, разбира се, в момента, когато извикаха пътниците на нашия полет за качване.
И така, мисля си аз, няма как да е по-различно този път – ще се справя. Да, обаче, има моменти, в които Вселената решава да си направи експеримент и да забърка всички статистически невъзможни вероятности в едно тържество на невероятните случайности.
Три дни преди пътуването съм болна като куче и на антибиотик. В деня на полета се събуждам с усещането за дупка в стомаха, гади ми се и въобще замислям се сериозно дали да не зарежа всичко и да се върна вкъщи, където да легна и да не се помръдна поне три дни.
В главата ми се върти в 3D сцената как припадам и как ми оказват първа помощ. Въпросът, който ме гложди обаче, е къде е по-добре да се припадне: преди качването в самолета или по време на полет? Е, ето сега имам шанс да тествам емпирично тази несъвсем дооформена хипотеза.
Стискам количката, поемам дълбок дъх и се устремявам към контролата за сигурност. Там на въпроса дали съм извадила всички предмети с течности ме заглождва мисълта за едни капки за нос, които пъхнах в багажа в последния момент, но не се сещам къде точно. Успявам да прикрия колебанието си и, слава Богу, рентгенът не хваща подлите капки, и преминаваме благополучно.
Вече сме в самолета: след като надлежно сложих пликчето за повръщане най-отгоре, с облекчение установявам, че гаденето е отминало. До мен седи младеж на не повече от 30, който не отговаря на моя поздрав, но след известно време, ей така, изведнъж, започва да се закача с дъщеря ми. Аз съм свикнала на обичайните въпроси за бебето, но този ме хваща неподготвена: не проявява ни най-малък интерес към името, възрастта, дали ходи на ясла и прочее. Само я гъделичка от време на време по крачетата и ръчичките, и услужливо ми задържа чашата с вода, докато аз жонглирам с бебето и сандвича, който ни раздадоха.
Това поведение ми е много съмнително: аз задавам няколко разследващи въпроса с цел да установя какво точно да си мисля за моя спътник – нямал деца, но обичал децата. Хммм, в ума ми изплуват две опции: социално неловък тип или човек с лоши помисли относно деца.
Най-сетне кацаме във Виена. Моят спътник предлага да ми помогне при слизането и аз се съгласявам, мислейки си, че той ще вземе поне една от трите чанти, които мъкна.
Но не би - човекът взима дъщеря ми и се запътва към изхода.
Единственото, което ме възпира да се провикна “спрете този човек – отвлича бебето” е фактът, че долу ни чака автобус до терминала и няма къде да избяга. Догонвам го, взимам си бебето обратно и съм почти убедена, че трябва да докладвам на Европол за този съмнителен господин.
Запътвам се към опашката на самолета, където разтоварват количката и другия ръчен багаж, който не се побира в кабината. Устремът ми е спрян от служителка на летището във Виена, която с леден глас ми обяснява, че ще си получа количката в София. Изпадам в паника и ѝ показвам трите чанти и бебето и настоявам, че са ми казали да си взема количката при кацане. Освен това имаме близо 3 часа до следващия полет!
Без успех: политиката на летище Виена е да не разтоварва колички, имало под наем на терминала. В последен опит да я разоблича настоявам да видя дали на етикета наистина пише София и виждам как тя преценява каква е вероятността да грабна количката, да метна бебето с все трите чанти и да пробягам разстоянието до терминала, където да поискам убежище и се позова на чл. 5 от Хартата за родители, пътуващи соло.
Единствено болката в стомаха ме спира да прибягам до този сценарий и примирено се отправям към терминала.
Пристигаме на гишето за проверка на документите, където дъщеря ми се опитва да премине нелегално границата, докато аз ровя едновременно и в трите чанти, за да намеря писмото от баща ѝ и убедя австрийския полицай, че не я отвличам. Чувствам се като многоръкия Шива, но в режим на остеритет – с две ръце трябва да поема 3 чанти, 2 паспорта, 3 документа и едно дете, което прави пети пореден опит да премине зад линията на това стъклено гише и потъне в дебрите на терминала.
Запотена, изтерзана, викаща на горкото дете и проклинаща на глас политиката на виенското летище относно количките, се отправям към гишето за информация, откъдето се наемат колички.
Лош късмет – не са им останали никакви. Препращат ме към съседно гише, където също нищо не е останало. Единственото положително в ситуацията е, че покрай тътренето ни от гише на гише е минал около час от престоя ни. Намирам свободен кът с една осмоъгълна структура, наподобяваща басейн – явно предназначен за деца. Отдъхвам си – най-сетне някой е помислил за изтерзаните родители без колички на виенското летище и им е предоставил място, където да оставят децата да щъкат свободно в сигурно и оградено пространство.
Облекчението ми трая 2 минути и половина – толкова бяха необходими на дъщеря ми да открие, че може да се покатери, прекрачи оградата и избяга на свобода. И ето ме мен, като Рамбо в “Първа кръв” - моментално претеглям в ума си капаните на виенското летище и каква трябва да е следващата ми стъпка: грабвам само чантата с документите и парите, зарязвам останалите две и с подскоци настигам дъщеря ми, която вече е в магазина на Версаче и две мазни ръчички са на милиметри от най-новата рокля в колекцията, гордо изложена на манекен на първа линия.
Обзема ме тих ужас, но не мога да преценя дали заради осезаемата възможност манекенът да се стовари върху бебето или заради вероятността да се наложи да заплащам роклята.
Отдалечаваме се на безопасно разстояние от шопинг зоната, но дъщеря ми е оценила комичността на ситуацията да я гоня по летището и продължава да търси начини да се отскубне от мен и с кикот да изчезне зад някоя стъклена врата или коридор, където започва игра на криеница: тя се спотайва като мишка и не отговаря на моите викове да се покаже, а аз се заклевам, че на връщане ще си нося термален бинокъл в чантата с памперсите.
По уредбата за Н-ти път звучи предупреждението да не се оставя багаж без надзор и че глоба от 35 евро грози нарушителите. Вече подготвям наум защитна пледоария в случай, че някой докладва моите две безнадзорни чанти - как това е най-некомфортното летище за родители, особено тези, които пътуват сами с децата си!
И изобщо да не ми хвалят "шопинг и дайнинг" възможностите на летището. Не ща Версаче, не ща Старбъкс, даже и Моцарт Кугел не ща! Ето, пушачите си имат аквариум с висока концентрация на никотин, която им държи поне за един презокеански полет. И аз искам подобен аквариум за родители с деца – направо един паноптикум да ни подготвят, първа ще съм там!
Междувременно дъщеря ми е открила ескалатора – тези, хоризонталните, които се движат с десет стотни от секундата по-бързо, отколкото ако си на собствен ход.
Препускането по летището най-сетне придобива цел и посока: през следващите 45 минути преминаваме по ескалатора отново и отново - безспир и без колебание.
Крачкомерът ми прегрява, преизпълнила съм на 300% плана за деня: напът съм да достигна ново ниво на атлетически умения и се замислям дали да не предложа нова спортна инициатива само за родители: нещо като "Iron Parent – airport edition"!
До полета ни остава половин час – време е за тоалетната. Повечето родители сигурно знаят, че тоалетните за деца са също и тоалетни за хора с физически увреждания. Дотук добре, само че във Виена тези тоалетни са автоматизирани. Сиреч, няма резе или ключ, а бутон, който затваря вратата, отделен бутон, който я заключва и трети бутон, който я отключва.
Представете си неустоимото привличане, което всички бутони крият за малките детски ръчички; добавете и липсата на количка или друго ограничително средство, което да увеличи разстоянието между вашето дете и тези бутони поне за минута, която на вас, като на един трениран родител, ви е предостатъчна, за да ползвате тоалетната.
Имайте също предвид, че вратата се отваря тежко и тържествено и в пряка видимост към ескалатора, който е като един конвейер, доставящ делегати за поне едно мини-ООН.
Ето сега може да разберете моята дилема: да приема ли съвсем реалната възможност една тържествено отваряща се врата да разкрие голия ми задник (със сигурност и за това има глоба от 35, че и повече евро!) или напук на родителския ми инстинкт да използвам колана на дънките си, за да вържа временно малката изследователка за тръбата на мивката.
Най-сетне сме в самолета: трите чанти са напъхани в три различни багажни отделения, бебето стои кротко в скута ми и все още не си е прищипала пръстите на колана, торбичката за повръщане очаква прилежно да влезе в употреба, макар че, както сигурно е станало ясно, тя има по-скоро символна роля на потушител на моите обсесивно-компулсивни изблици. През място от нас стои мой сънародник, който учтиво поздравява и за голямо мое облекчение не проявява ни най-малък интерес към мен или бебето, нито пък раздразнение от това, че дъщеря ми прекарва почти целия полет до София в методично отваряне и затваряне на люка на прозореца.
Кацаме в София – и мисълта, че това изморително пътуване най-сетне привършва, ми дава прилив на енергия! Минути ме делят от моите мили родители, с които сборно най-сетне ще достигнем необходимия брой ръце за пренасянето на всички багажи и едно много немирно малко дете. Подавам паспортите за проверка и в този момент до мен изниква полицай, който взима документите ни и любезно ми казва да го последвам.
Първата ми мисъл е, че това е допълнителна проверка, за да разсеят всякакви съмнения, че отвличам (или в случая, "довличам") детето в София. Не е това – заподозряна съм, но не за отвличане. Едва сега се сещам, че когато аз и поне 1/3 от пътниците на самолета преминахме вратата, за да влезем в терминала, се задейства алармата за сигурност. Та в момента въпросният полицай и колегите му, с които разменят оперативна информация по телефоните си, се опитват да издирят всички заподозрени, които във въпросния момент са преминавали през вратата.
Питам полицая какво точно кара алармата да се активира и отговорът ме смущава дълбоко:
Радиация!
Веднага в мозъка ми изниква подозрението, че онези прословути коларголови капки, за които смътно си спомням, че пъхнах някъде в последната минута, са активирали системата за сигурност. Този ужасен кафяв цвят със сигурност се дължи на някаква радиация!!
Честно казано, моето притеснение в момента е, че въобще нямам идея къде са въпросните капки и колко ще е ужасно, ако извадят всички партакеши от всичките три чанти. Стигаме до вратата и полицаят ме кани да преминем отново – аз пристъпвам неуверено и за голямо мое облекчение алармата не се задейства. Отдъхвам си, полицаят се извинява за неудобството и веднага праща заръки на колегата си, да намери и спре “онази, другата жена с якето”. Запътваме се към изхода и почти съм се примирила, че сега ще получа количката ни, счупена на две и омазана с керосин, докато куфарът ни все още си седи в някой хангар на Виена.
Но, о, чудо – куфарът и количката ни излизат най-напред от багажното и невредими; дъщеря ми цвърчи от удоволствие, че количката ѝ най-сетне се е завърнала от своята одисея. Напрягам мускули, за да избутам едновременно един 25-кг куфар и количката с трите чанти плюс бебето – последни метри до финалната права...
Пристигнахме - ураааа!
И така, мили родители, ако ви предстои да пътувате сами с децата си:
1. Наспете се добре преди това, заредете се с високопротеинови десертчета за енергия, вода не ви трябва – в краен случай, пийте вода само десет минути преди кацане и ако имате поне час до следващия полет.
2. Не преминавайте транзит през летище Виена. Ако все пак летите оттам, носете си раница, слинг или която и да е друга допустима джаджа, която би могла при нужда (разбирай, неминуемо) да послужи като временна усмирителна риза за отрочето ви
3. Ако някой спътник ви предложи помощ с детето, непременно уточнете, че имате нужда от помощ с пренасянето на багажа, не на детето ви
4. Ако все пак е възможно някой да пътува с вас – дядо ви, съседката от долния етаж, пети братовчед по майчина линия, приемете помощта с отворени обятия – направо им купете билети и инструктирайте как успешно да удържат детето ви да не разкопчава колана си и тича по пътеката на самолета при излитане или кацане
5. Не се опитвайте да пренасяте плутоний през летище София. Не е 100% сигурно, но може да ви хванат в момента, в който тътрите куфара към изхода.
6. И накрая, въоръжете се с търпение и не се нервирайте, когато някой ви пожелае “приятно пътуване”.
Ето я и четвърта, последна част от пътеписа “Лашате ми кантаре и манджаре” за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я първа част, а тук е втора, а ето тук - трета!
**********************
„Всяко нещо си има край“ е казал някой мъдър човек, и това се отнася с пълна сила и за грандиозното пътешествие на цирковата трупа Майко Мила! и приятели в Сицилия.
Колкото и да ни се искаше вечно да тънем в разкоша на апартамента на Джузепе Гарибалнди 79, чупейки по един ключ всяка вечер (за да звъним на телефона на пожарната и оттам да пращат знойни пожарникари да ни спасяват), и да плуваме в море от прошуто, сирене и вино, реалността заяви за себе си много категорично още на предпоследната вечер, когато стана ясно следното:
Пет жени, заминали на пътешествие в Италия с два куфара, и на място овършели 150 сергии, магазини за храна, вино, обувки и сребристи плисирани поли, няма как да се върнат със същите два куфара.
Просто законите на физиката на тази планета не позволяват на един куфар да се разтегли до размерите на контейнер за превоз на жасминов ориз от Китай до Европа.
Ето това, между другото, е една достойна задача, за учебник по математика за 7 клас. Зарежете тръбите, пълнещи кирливи басейни и прочие тъпотии, и намерете решение на тази задача: ако пет жени заминат с два куфара и си купуват боклуци със скоростта на бързия влак от София до Горна Оряховица, колко куфара ще трябва да си купят от кварталния китайски магазин, за да си върнат скъпоценните боклуци в София?
Верният отговор, за да не се мъчите, е ПОНЕ ЕДИН, при това розов. Така постъпихме и ние, за радост на господин Динг, господин Донг или както там се казваше собственикът на магазина, който ни отведе до рафт, съдържащ единствения що-годе голям куфар на стойност 25 евро.
Розовият лебед, разбира се, претърпя полуразпад още на летището, където единият му цип се скъса, но важното е, че колелата му все още работят и сега Анна, чието притежание е тази величествена пътническа вещ, може да си посади в него теменужки или копър, и всеки ден да си ги мести където пожелае.
И така, предпоследната вечер всяка от нас успя да натъпче съкровищата в наличните куфари и да си легне навреме, защото на следващия ден ни предстоеше още път – алчните ни за гледки очи нямаше как да си тръгнат от Сицилия без да са посетили препоръчвания от всички туристически и курортен град Таормина.
Както може би вече сте забелязали, нито един път до момента не сме написали нищо за вулкана Етна, а както всички знаем, първата асоциация с думата Сицилия е именно този вулкан. Оля Идва беше разчертала точния маршрут и знаеше колко време ще ни отнеме да стигнем до него, но след кратко и ползотворно групово обсъждане (което от страна на болната Красимира се състоеше само от мучене) всички единодушно решихме, че няма НИЩО интересно в тоя ми ти вулкан – само някакви си камъни и пръст. А пък и непрекъснато го виждахме в далечината, докато кръстосвахме пътищата, така че му помахахме за довиждане и без капка угризения се запътихме към Таормина.
Да не си мислите обаче, че всичко е станало лесно – товарим куфарите, сядаме в колата и айде, довиждане. Нищо подобно. Все пак, нали си давате сметка, че едното пазаруване на допълнителен, розов куфар, не означава, че си си решил проблема. Та нали този куфар трябва някъде да го сместиш в колата, и да си го занесеш на летището!
Е, това се оказа огромен проблем дори и за организиран мозък като този на госпожа Анна, която сигурно е имала само пълни шестици по геометрия и е намирала лицето на трапец без да ѝ мигне окото. Колкото и да се опитваше да нареди тетриса, трупайки един куфар на така, а друг на иначе, и върху тях трети, както и да се пробваше да уплътни нещастния багажник на чисто новото ни, взето под наем Поло, успех не бе постигнат.
Ето че, без да се усетим, направихме още едно велико нАучно откритие – освен куфарите, багажниците на колите СЪЩО не се разтягат спрямо обема на багажа. Не претендираме да сме Айнщайн, нали, но не е зле тия, дето раздават Нобелови награди, да се поинтересуват по-задълбочено от тази наша дедукция.
И така, след като беше пробвала да натъпче куфарите в продължение на 15 минути, Анна сви рамене и отсече, че НЯМА ДА СТАНЕ! Тогава решихме, че единственият вариант е единият куфар да бъде вграден в пространството между задната и предната седалка. Това обаче означаваше, че там трябва да бъде настанен само някой, който може да стои поне 2 часа с крака, увити около врата – сами се сещате, че за жени като нас, които са притежателки на едни гъвкави, но все пак доста мощни тела, това не е изпълнимо гимнастическо упражнение.
Единственият човек-каучук в групата беше Елисавета Втора, която е известна с това, че се храни предимно със семки и люспи, и освен това практикува някакъв много акробатичен вид йога, който ѝ позволява вечер, като се прибере, да си запретне долните крайници зад ушите и така да си почива с часове на някой стол.
Затова всички се настанихме в колата, Елисавета Втора се сви като мътеща чайка на задната седалка и тръгнахме към последната забележителност в програмата ни. Пътят от Катания дотам е кратък, може би не повече от 40 минути, така че си заслужава да отидете.
Таормина е малко, но много живописно място, до което се изкачваш с кола, оставяш я на паркинг и се качваш на лифт с кабина, която те смъква в центъра му.
Возенето с лифт, разбира се, е едно съвършено нормално действие за нормалните хора, но за тези, които страдат от клаустрофобия, имат страх от височини и като цяло не обичат НЕЩО да ги разнася на 15 метра над земята, това се превръща в адско изпитание.
Оказа се, че в групата си имаме две такива особи – Оля Идва и Анна, които се вкопчиха като пиявици една в друга и започнаха да издават пискливи звуци всеки път, когато някоя от нас се размърдаше с думите ЯЯЯЯ, КОЛКО КРАСИВО, ЧАКАЙ ДА СНИМАМ! Добре че екстремното преживяване трая само около 7 минути, та не се наложи да съживяваме някой припаднал или да се чудим как да пренесем тленните му останки обратно до колата.
Веднъж добрали се до твърда земя, веднага се ориентирахме в обстановката. Таормина си е абсолютно типичен курорт, с малки магазинчета със сувенири, заведения, които все още не работеха с пълен капацитет, тъй като сезонът не бе започнал официално, и прекрасни къщи с изгледи към залива.
Бързо-бързо се запътихме към едно такова заведение и изкарахме следващия 1 час в благо дзверене в морската шир, в сърбане на кафе и мечти за разгулен живот. Разбира се, не всички от нас почиваха – зоркото око на Анна, която от няколко години управлява хотели с безброй звезди, веднага отбеляза няколко недопустими пропуска:
Всички единодушно се съгласихме, че хората в Таормина са едни големи щастливци задето Анна Божкова Василева работи на българското Черноморие, а на не сицилианското Средиземноморие, и те въобще не знаят какво е те управлява човек, който има вграден транспортир в окото и може да измери ъгъла между два шезлонга от разстояние 15 метра.
След като хубаво се налочихме с кафе, поцъкахме завистливо в стил „хората какви красоти имат, божеее“ , снимахме се на фона на романтична скала, боцната насред залива и прочие задължителни туристически дейности, се натоварихме обратно на колата и тръгнахме към летището.
Защото тепърва ни очакваше връщане на колата, оглеждане за щети от страна на фирмата-наемодател, минаване на митница и какво ли още не, а все пак още не бяхме правили най-важното – ДА ЯДЕМ.
Добирането до летището ни отне известно време, тъй като три пъти се въртяхме на едно и също кръгово движение, следвайки инструкциите на госпожата от джипиеса. Накрая решихме да я игнорираме и хванахме сами правия път.
Малко преди летището се завряхме в последния пристан на лазанята – крайпътно заведение, в което набързо излапахме по една голяма порция италианско щастие, а след това оставихме колата, която за щастие, нямаше никакви нанесени от нас щети.
На летището успяхме безпрепятствено да изпратим всички куфари, което беше най-големият ни дерт, защото нали знаете – тук поличка, там магнитче, тук бутилка вино, там шоколадче, и ето ти ги 23 кила.
Всичко обаче се оказа в норма, така че скъпоценните ни покупки тръгнаха по пътя си, а ние се застопорихме на една зловещо дълга опашка преди гейта, където изкарахме над 30 минути без да разберем защо никой не ни пуска да влезем в салона за чакащи.
Някои от нас с по-лабилна психика и физика, като Красимира и Елисавета Първа, директно си постлаха по един шал и се проснаха като бедуини на пода, гледайки изтерзано и отчаяно – истински късмет е, че никой не ни пусна монети в шала, въпреки че, от друга страна - какво ни е, защо не ни пуснаха??
Както и да е, най-накрая и нашият ред дойде, и скромната ни група се затътрузи към гейта и след това – към самолета. Вече сте наясно как се случват нещата – Анна послушно си изгълточи транквиланта, Елисавета Първа набара първата налична стюардеса и ѝ обясни за клаустрофобичните си пристъпи, Оля Идва и Елисавета Втора се отнесоха към местата си, а Красимира беше толкова болна, тресяща се от температура и прегракнала, че успяваше само да мига с очи и в по-спешни ситуации - да издава звуци като от току-що отпушена канализационна шахта.
На клетата клетница ѝ беше все едно дали някой има клаустрофобия, агорафобия или каквато и да е друга фобия - притесняваше се единствено летищният персонал да не я вземе за болна от Ебола или жълта треска и да да извикат онези хора, облечени в космонавтски екипи с надпис BIOHAZARD, които да я напръскат отдалече с лекарство и да я обезвредят като гигантска, космическа ядрена хлебарка.
Така, улисани в собствените си телесни и психически несгоди, се разположихме на седалките и затворихме очи (тези, които бяха погълнали транквиланти, директно откъртиха) и след малко повече от час вече бяхме на гостоприемното летище Враждебна, взехме си куфарите, отворихме ги насред салона, разпределихме всички поли, жълти обувки и всякакви други безценни вещи, и с нежелание се разделихме – всяка накъдето ѝ е мястото (като жабите).
Тук е мястото да отбележим един прелюбопитен факт, а именно, че след като Оля Идва и Елисавета Втора – две мастити бизнес дами, въртящи бизнеси за доста пари, си събрали прилежащите им гащи, обувки, обици и магнити от трите куфара, напъхали си ги в джобовете и дамските чанти и излезли да си викнат такси, един мил шофьор се приближил до тях и изрекъл следните думи:
Госпожи, нали знаете, че предлагаме превоз и до провинцията – до Мездра, до Враца?
Историята мълчи по въпроса какво са му отговорили госпожите, след като са се съвзели от смеха, но сигурно е било нещо също толкова хубаво!
Та така се раздели нашият сплотен екип от пътешественички – с лека носталгия по Сицилия, но без много униние и тъжни сълзи, защото освен че ние и в София си се виждаме, вече имаме планове за бъдещето! Да, малката ни, но успешна циркова трупа вече крои детайлите за следващия си гастрол.
Къде ще е той, няма да разкриваме, само ще кажем, че по график трябва да се случи през есента и да е на място, което изобилства от хубава храна (естествено!), подправки, изумително красиви гледки, старинни градове и плажове.
Дотогава, разбира се, сигурно ще отидем и на други интересни места, за които ще ви разказваме, но винаги ще ни се иска някой ден да се върнем отново в Сицилия, защото, приятели, това е едно прелестно място, на което няма насищане. Ако досега сте имали колебания дали да ходите, надяваме се, че сме ги разсеяли и вече обмисляте кога да купите билети!
А ние че ще се върнем – ще се върнем. Все пак, толкова сирене остана неизядено и толкова вино – неизпито, че е грехота да оставим други хора да се мъчат с тях. А и все пак си имаме едно наум и за тоя вулкан – все нещо интересно сигурно има и около него. Ако не друго – поне ресторант ще има. А на нас и това ни е достатъчно!
