fbpx

„Остаряването е като изкачване на планина. Оставате малко задъхани, но гледката е много по-добра.“ – Ингрид Бергман

Така смята и Ралица Георгиева – художничка, чийто живот през последните години се движи между Варна и Рим. У нас си идва по време на COVID след загубата на дядо си, за да се грижи за баба си.

Изпитва истинско раздразнение, като чуе, че животът на 90 е свършил. Убедена е, че у нас има едно крайно погрешно възприемане по отношение на възрастните хора.

„Дано всички да остареем и да знаем колко сложно може да е всекидневието ти, когато никой не те взима на сериозно. Когато болежките ти не се приемат за нещо важно, за което лекарите да се погрижат. Когато си оставен да стоиш сам у дома, в леглото, с напътствия да не правиш нищо, че току-виж нещо ти стане, и да чакаш финала“, казва тя.

Ралица вярва, че човек може да е на 40 и да се чувства болен и стар, но мечтае повече хора да вдъхват живот на близките си, независимо дали са на 30 или надхвърлят 80-те или 90-те си години.

Затова и със завръщането си от Италия, художничката решава да научи баба си на занаят.

Купува четки и бои, малки платна и започват да рисуват заедно.

Ралица

А пътят на Ралица в рисуването тръгва от Художествената гимназия във Варна. В София първо завършва „Пантомима“ в НАТФИЗ в класа на Александър Илиев. Оттам заминава за Италия, където следва в Националната театрална академия „Силвио Д'Амико“ – специалност „Актьорско майсторство“. Продължава в Националната художествената академия в Рим. През 2012–2014 г. става асистент на тамошния си професор от катедра „Художествена анатомия (Култура на материята)“ (Anatomia Аrtistica (Cultore della materia).

През следващите десетина години специализира техники на италианската класическа живопис при Джорджо Данте. Нейната картина „Емигрант“ печели първо място в конкурса за живопис IL PENDIO по време на 47-ото му издание през 2016 г.

Картината изобразява забулена жена без точно изразен етнос с ярко лице на тъмен фон с пушка през рамо. Облеклото ѝ е посипано с пайети, които светят и напомнят за многото човешки съдби, превърнати в инструмент за експлоатация и дискриминация. Картината е за страха от войната и неизвестното. Снимка: личен архив

Повечето творби на Ралица са с тежки сюжети, мрачни нюанси – напълно контрастиращи на рисунките на нейната баба, пълни с цветя, животни, насекоми – нещата, с които свързва младостта си в с. Цонево. Имала е прекрасна градина, за която се е грижила.

Макар и животът на Радка да не е бил лесен, както на повечето хора по онова време, Ралица помни баба си винаги в добро настроение и с усмивка на лицето.

Снимка: Личен архив

Баба Радка се запалва по рисуването и скоро картините стават толкова много, че Ралица решава да ѝ организира скромна изложба във Варна. С нея отбелязва и 90-тата ѝ годишнина. Събитието се получава съвсем естествено, а баба Радка е изключително щастлива.

Снимка: Личен архив

„Не става въпрос за рисунки на дете – разказва Ралица – Вижда се, че са правени от възрастен човек, който, макар и да няма технически познания, притежава усет за композиция.“

Ралица премества баба си в къщата им в Езерово до Варна, където картините на жената запълват стените на стаята ѝ.

Снимка: Личен архив

Всеки ден баба Радка усеща грижата от внучката си, която се опитва да разнообрази всекидневието ѝ, като я води къде ли не.

Като например на плажа във Варна, където са истинска атракция. Баба Радка харесва морето, влиза съвсем на плиткото и бърза да излезе. Заедно с внучката си и други нейни приятелки са си правили кратки екскурзии в близките места около Езерово, а Ралица предприема съвсем смело решение да покаже на баба си Рим – мястото, където живее през последните години.

Ралица с баба Радка на морето. Снимка: Личен архив

В Рим

Така един хубав ден я качва на самолета. Със себе си баба Радка носи две от рисунките си, като едната подарява на пилота и се снима с него.

В Рим Ралица прави голяма организация, за да покаже красотите на града на баба си. Намира от приятели и количка, с която да е по-лесно придвижването ѝ.

Снимка: Личен архив

„Възприемам живота като непрекъснато движение. Спра ли – за мен е равносилно на смърт. А моторът на живота е любовта“, разказва художничката. Затова и се опитва да даде възможно повече обич и внимание на баба си.

Неприятно ѝ е, когато, отивайки при лекар, си личи, че грижата за възрастните у нас е сведена до минимум. Нещо, което в Италия няма как да се случи. Там всеки пациент е обгрижен, независимо от годините му.

Снимка: Личен архив

А баба Радка не се впечатлява толкова от Рим и красивите му сгради и музеи. Не цъка с език, не се диви, а все пита: „Рали, а кога ще се прибираме на село?“.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Любка Ганева пише писмо до двете си внучета Дани и Томи на 3 и на 5 години.

Преди да се появите вие, моите малки ангелчета, аз бях влязла в едно безкрайно скучно всекидневие, почти нищо не ме радваше и бях забравила да мечтая. В момента, в който се роди ти, Томи, сякаш слънцето изгря отново за мен и се събуждах всяка сутрин с усмивка. Като се появи и Дани, ми беше ясно, че трябва да се стягам в кръста и че вече имам две прекрасни причина да съм щастлива.

Вие двамата ме подмладихте.

Направихте живота ми весел и шарен, в буквален и преносен смисъл. Оставих ви една стена в спалнята да рисувате на нея и сега с идването ви у нас, това е първата ви задача. Толкова сте щастливи, може би защото при мама и тати не ви е позволено това. Мисля да не пребоядисвам никога!

Всяка неделя ви чакам с огромно нетърпение, приготвям ви здравословни десерти с новите суперхрани (модерна баба съм) и си играем цял ден. Надявам се един ден като ме няма вече, да си спомняте за мен с хубаво и да изникват у вас само весели моменти с мен.

Ще се радвам, ако успея да ви науча на доста неща – да познавате часовника, да си връзвате обувките, да играете белот.

Това последното е много важно, защото всеки член на нашето семейство трябва да може и да настават караници и скандали с ортака. Вече присъствате на това, ще трябва някой ден и да се включите.

Каквото успея ще ви предам, но знам, че животът е най-добрият учител и вярвам, че дори да грешите по пътя си, ще учите вашите уроци качествено и ще станете много отговорни и прекрасни личности. Желая ви едно приказно приключение да е вашата реалност. Нищо да не ви липсва – нито материално, нито душевно. Да успеете да работите нещо, което ви зарежда и ви носи удоволствие. Да не се влияете от чуждото мнение и да намерите любовта на живота си!

Направете всекидневието си забавно, излизайте често от зоната си на комфорт. Стигайте пределите на възможностите си и ги подминавайте, защото вие можете. Вярвайте в себе си и ще успеете. Аз вярвам във вас! 

С обич,
баба

Според ново изследване, проведено в университета Емъри в Атланта, Джорджия, бабите имат по-различна връзка с внуците си, отколкото със собствените си деца.

Емоционална емпатия

По време на изследването Джеймс Рилинг - професор по антропология, психиатрия и поведенчески науки в Емъри, проследил мозъчната функция на близо 50 жени, всяка с поне по едно внуче на възраст между 3 и 12 години. Това се случило, докато жените били помолени да разглеждат снимки на внучето си, на родителите на детето, както и на деца и възрастни, с които нямат общо, предава Huffpost

Учените установили, че когато бабите гледали снимки с внуците си, една определена част от мозъка, свързвана с емоционалната емпатия, се активирала. “Най-просто казано емоционалната емпатия е способността ни да чувстваме емоциите, които изпитва друг човек”, пояснява Рилинг.

Когнитивна емпатия 

Когато фокус групата разглеждала снимки с родителите на внуците, т.е. със своите собствени деца, се случило нещо друго. “Когато на снимката бил родителят на детето, и то родителят от същия пол с детето - който често, но невинаги, е порасналото биологично дете на жената, която гледа снимката, се задействат области в мозъка, отговорни за когнитивната емпатия”, казва Рилинг.

Когнитивната емпатия е разбирането на когнитивно ниво какво някой мисли или чувства и защо. В случая може и да има опит да се поставиш в неговите обувки, но има по-малко споделен емоционален опит, отколкото при емоционалната емпатия. 

Бащите

При предишно изследване Рилинг и екипът му провели подобен експеримент с група от бащи. Показвали им снимки на децата им и следели как ги възприемат.

Данните от този експеримент показват, че бабите като цяло имат много по-силна активация на областите в мозъка, отговарящи за емоционалната емпатия, и на тези, свързани с наградата и мотивацията. Рилинг отбелязва, че и в двата експеримента резултатите варират от човек до човек и е имало бащи, които са показали по-високи резултати по отношение на емпатията от бабите.  

От антропологична гледна точка

“Интересува ме с какво сме по-различни от другите примати и по какво си приличаме”, казва Рилинг. “Една много интересна разлика е начинът , по който отглеждаме поколението си. При човекоподобните маймуни майките отглеждат поколението изцяло сами. Човешките майки обаче обикновено получават помощ по време на отглеждането на своето поколение.”

И тъй като бабите често са част от тази помощ, Рилинг смята, че има определени доказателства, според които именно бабите могат да допринесат за благоденствието на детето. 

Съществува теория, т.нар. “Хипотеза на бабата”, предложена от антроположката Кристен Хоукс и екипа ѝ, според която женските човешки видове оцеляват до много по-голяма възраст в сравнение с женските при всички останали големи примати, защото те са необходими за отглеждането на следващото поколение деца. 

Какво мислят бабите

Каква теория за тази силна връзка между баба и внуче имат самите баби.

“Тъй като не си основният авторитет в живота на детето, а си по-скоро някой, който го насърчава и подкрепя, и двамата сте много по-отворени за връзка без стрес”, казва Марион Конуей.

“Различната привързаност, която изпитвам към децата и внуците ми, се базира на общата ни история. Родителството е много по-предизвикателна връзка - с установяване на различни граници, борби на его и сила, създаване на връзка, голяма отговорност в какъв човек ще се превърне детето ти. Това го няма с внуците. Просто ги обичаш безусловно и смяташ, че всичко, което казват и правят, е чудесно и невероятно”, казва Дън Дейвис.

Лиса Карпентър, която има шест внуци, е съгласна, че на бабите се пада “забавната част”. Според нея в проучването има неща, които са точно така, но не би казала, че се чувства по-близка с внуците, отколкото с децата си.

“Просто имам различни чувства към едните и към другите извън тези, че обичам страшно много всички. Най-голямата разлика е в това, че внуците ме карат да изпитвам голяма радост и удоволствие. Даже любопитство - какви са, какво им се върти в главите, какво ги интересува, в какви хора ще се превърнат”, казва Карпентър.

Колкото и вълнуващо да звучи това, тя признава, че в края на дълъг весел ден с внуците все пак се радва, че може да си почине сама, без деца. “Обикновено когато децата се уморят и баба им вече се е изморила, затова е време да си ходят, а родителите им да се оправят с мрънкането и реването, докато баба си почива”, казва Карпентър. “Ето тогава бабата има по-силни чувства към порасналите си деца - чувства на благодарност.”

Текстът на С. Гетова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Детството е шарен крем във фунийка за сладолед, докато влизаш да гледаш цирк. Палави вълни, които се заиграват с босите ти крачета.

Баба ми никога не седи на плажа да се пържи под силното слънце. Има болно сърце и ходи рано сутрин да диша йодните пари. После излиза час следобед, за да направи бавна и спокойна разходка по плажната ивица.

"Може ли още 5 минути" - 'щото компанията е суперска и не ти се прибира.

Прави ми сандвичи и лимонада за рождения ми ден вкъщи с целия клас и всички съседски деца. Понеже е работила "важни неща" успява да намери тоблерон и шоколадови яйца, купени с връзки от Кореком.

За нея няма невъзможни неща. Само аз имам червени лачени обувки - пак от наши хора. Като я питам дали ще ѝ е мъчно, докато съм на лагери в планината и няколко смени на морето, щото "аз тука се запознах с едни нови деца, ще остана още", тя ме поглежда нежно и ми казва, че съм "на баба крушата".

Обличам си униформата и излизам на концерт с "Бодра смяна", а майка ми плаче (майка ѝ, моята баба, е в болницата, но ще ѝ покажем снимки.). 

Баба да ме вози със зелено такси (защото не виждам как лампата става червена). Не е селска жена, не е гледала кокошки и не ми е мазала филии с мас. Винаги е с направена коса. Пътува до другия край на града при нейната фризьорка да ѝ направи студено къдрене.

Има болно сърце, но не се скъпи да раздава любов. Знаеше рождените дни на всичките си приятелки, в събота се събираха да пият инка. Не ме видя да пея на сцената, не успя да види детето ми. Но е винаги с мен и в съня ми. Когато бързо минава да ми каже, че е добре и винаги ще обича "на баба крушата".

Текстът на Веселина Тинчева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


„Аз съм я отгледала от ей такава“, каза баба на сватбата ми и посочи две педи. Беше много горда, че съм станала такава красива булка, а тя имаше важен принос в порастването ми. 

Като съм се родила, баба ми толкова много се е зарадвала, че е поела повечето грижи по отглеждането ми, мама е била студентка и ме е кърмила, докато е четяла за изпити по медицина. Баба винаги казваше, че съм кръстена на нея и името ми започва с нейната буквичка – В, и беше много щастлива!

Обожавах летата при баба в уютната варненска къща с двор, асма с бяло и червено грозде, градинки с рози, гергини, зюмбюли и нарциси. Особено обичах аромата на димитровчетата и сега, през късната есен, този аромат все ме връща в бабиния двор. Въпреки че бяхме градски деца, със сестра ми знаехме как да се покатерим по стълбата и да берем грозде, как да полеем доматите, как да съберем яйцата от полозите на кокошките. А в дъното на двора се радвахме на пухкави и сладки зайчета. 

А каква вкусна супа от домашна кокошка правеше баба! Но то си беше цял ритуал: от гоненето на кокошката из двора през скубането на перушина и варенето до сипването на супата в чиниите, разпределението и наричането на коя внучка се пада трътката, за да остане във Варна, на коя крилцата, за да отлети и да се омъжи в по-далечен край на България... 

В топлите летни вечери под асмата баба ни приготвяше и поднасяше най-вкусните кюфтета, пържени картофки, салата с печен пипер, с такъв аромат, че още опитвам да приготвя същите, но не ми се получава вкусът. Разказите и приказките на вечеря под асмата с баба, дядо и сестра ми бяха още по-сладки!

А какви бухти правехме заедно! Баба омесваше тестото, даваше ми и аз да пробвам да меся, разточваше с точилката лист, който нарязвах на ромбове, тя пържеше, а ние внучките овалвахме бухтите в пудра захар. Дядо винаги първо дегустираше резултата и след това ние. Любимо! 

Обичахме да се качваме на покрива на гаража, оттам на покрива на къщата, баба ни оставяше да си играем, но не ни изтърваше от поглед и все ни казваше да внимаваме да не паднем и да не счупим някоя керемида. Свирнеха ли приятелите да излизаме да играем на улицата, ние със сестра ми тичахме веднага навън. Игрите ни през лятото продължаваха до тъмно и късно. Баба ни викаше да се прибираме, а ние все искахме да останем още малко. 

Много обичах следобед като си почивахме, ние внучките уморени от игри, а баба от домакинстване, да  разказва истории за рода ни. Разказваше, че нейният баща е работил в Америка на железопътните линии и като се е връщал е успял да създаде три дъщери, едната от които е баба. Майка ѝ е била много красива и сръчна жена. Свекървата на баба ми пък е ходила на поклонение до Божи гроб и затова са ѝ казвали баба Хаджийка, била е много строга и организирана жена. Благословен род.

Бях в десети клас, когато ходихме на екскурзия със сестра ми и майка ми в Пампорово, и от Чепеларе си купихме много красиви цветни и ефектни прежди. Изплетохме дълги, красиви жилетки и като се прибрахме във Варна, веднага ги показахме на баба, все пак тя ни научи да плетем. Баба толкова беше възхитена, така се зарадва, че взе жилетките и тръгна по съседките, нейни приятелки, да покаже колко са сръчни внучките и какви красиви жилетки са изплели! 

Като родих сина си, баба каза, че е огромно щастие да има правнук - четвърто поколение след нейното, на децата ѝ и на внучките ѝ.

Толкова е хубаво да знаеш, че баба ще те посрещне, ще те чакат с дядо за празниците, баба ще приготви най-ароматните и вкусни ястия, ще ти се радва и слуша разказите от преживяното през деня, ще ти се обажда всеки ден по телефона, ще те обича винаги. 

Текстът на Цветелина Андонова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Искам да ви разкажа за моята страхотна баба, която от малко повече от 6 години е горда прабаба.Т

Моята баба е бивш медицински работник. Работила е в Родопите и жени са раждали в ръцете ѝ. Хората от блока, в който живее, и до ден-днешен идват, за да им поставя инжекции (включително и аз).

Когато бях на 6 годинки, тя ме гледаше. Научи ме да чета и пиша. С братовчед ми познавахме буквите от около 3-4 годишни. Интересен беше начинът, по който ги научихме. Тя ни правеше мекици с формата на букви и ние търсехме в една голяма тенджера нашите букви, тези на родителите ни и пр.

Когато синът ми проговори, моята баба продължи традицията с мекици букви. Всеки месец меси заветните вкусотии на правнука си въпреки своите 85 години и факта, че не вижда с едното око. А малкият няма търпение да отидем да я посетим.

Прилагам снимка на специалните бабини мекици, научили две поколения на азбуката.

Inline image

За мен и сина ми моята баба е най-страхотната баба на света. Да са ни живи и здрави всички баби и прабаби!

Текстът на Джина Димова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Излишно е да споменавам колко умна, мъдра и търпелива е баба ми, както всяка друга, минала през толкова много изпитания в живота. Как винаги има решение за всеки проблем и никога не се притеснява.

Слава на Бога това нейно качество е прехвърлено на майка ми, а от нея към мен. Та така и аз никога не се притеснявам, когато има проблем. Винаги има решение, защото, както ми казваше баба преди 20 години: "Слушай баба си - човек да станеш!".

И слушах я аз, слушах я винаги, когато можех. Какво имам предвид под "когато можех"?

Дядо и баба живееха извън България повече от 10 години. От малка осъзнах, че ги няма през много голяма част от времето (вече съм на 25 години). Баба си идваше в България най-често и когато настъпваше това време, носеше едни огромни пакети шарени пуканки, големи красиви кукли и куп шоколади.

Чак такива неща нямаше тук по оново време. Боже, как ги мразех тези пуканки все повече и повече с всяка година, в която пораствах, защото винаги ми напомняха как баба и дядо ги няма вкъщи, а са на хиляда километра!

В един от пътите, в които и двамата си бяха тук, бяхме седнали на масата да вечеряме. Няма и нужда да споменавам как готви баба - божествено, неповторимо, уникално и т.н. Баба беше сготвила боб. Едно от малкото неща, които може да готви дядо ,също е боб.

Ядем ние въпросния боб и дядо казва: "Абе, на този боб нещо му липсва." Баба, разбира се, отвръща, че нищо не му липсва, и се почват едни обяснения как е най-правилно да се прави боб.

Баба се ядоса и каза:"Добре! Щом моят начин е грешен, а твоят правилен, утре ти ще сготвиш боб за вечеря!" Сделка.

Идва следващата вечер, дядо е сготвил, сядаме на масата и още с първата лъжица усещам, че нещо не е наред, но си мълча. Баба се подхилва сладко, сладко, но хапва.

Идва моментът, в който дядо казва: "Е? Как е?".

Баба смеейки се казва: "Ми, как е... Ти кажи?" .

Дядо се усмихва и казва: "Признавам си! Не е добре! Беше права!".

Баба вдига гордо главата и му казва: "СЛУШАЙ БАБА СИ - ЧОВЕК ДА СТАНЕШ!".

И така 20 години по-късно след тази реплика аз също винаги слушам баба. И станах човек! Поне така казват близките ми. Слушах всеки един съвет! Жива ми е, здрава ми е, модерна е - има Вайбър и благодарение на това всеки ден си пишем, чуваме се и си говорим, когато те са на село.

Обичам ги и двамата до луната и обратно! 

Текстът на Цветелина Тенева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


O, последния път, когато баба беше до мен, беше само преди няколко седмици. Една вечер към полунощ тя бдеше над мен. Точно отново бях вдигнала температура и тялото ми се тресеше от студ и болка, когато плачът на бебето ме събуди, за да отида да го взема, да го гушна и да го успокоя, защото и то беше болно. А баба стоеше там на прозореца и ми се усмихваше.

Баба почина преди повече от десет години. Няма я. С всеки изминал ден я няма все повече. И много странно се получава с мъката по близък човек - с времето тази мъка изтъпява, не се усеща остро и пронизващо, животът продължава, но някак си тази мъка се внедрява в сърцето и когато се сетя за баба, ме поглъща като черна дупка, така сякаш и аз да изчезна.

А баба беше много за мен. И все още е - завинаги ще бъде. Жена, която ме гледаше като писано яйце, жена, която работеше много, но пак се връщаше вкъщи усмихната, за да ми направи пържени филийки и сладко от смокини. Жена, която винаги ходеше изправена и горда. Жена, която имаше голямо кожено палто, което сега аз нося, и когато вдишам малко по-дълбоко, но така, че да усетя аромата на кожата, сякаш усещам аромата на баба.

А, това със сигурност ви се е случвало - да има случки и картини, които да събудят заспал спомен у вас и да се сетите за хора или емоции, останали в миналото. А случвало ли ви се е същото нещо, но с аромати - освен това с палтото, на мен веднъж ми се случи, докато ям грозде - тъмна чепка грозде, чийто вкус ме пренесе на лозето от моето детство, там с баба ми, която бере грозде и ми дава да ям, и изведнъж една експлозия от картини, слънцето в очите, образа на баба ми, аз - малка и незнаеща, градината, небето, космоса, черната дупка. И мъката ме обхвана и това е най-хубавият плач на света, който може да се случи.

Сега плача отново. Просто се сещам за баба.

Знаете ли, когато почина, искам да кажа в момента, в който е вдишала и издишала за последен път, аз го усетих - усетих го като пробождане с остър нож в сърцето. Да, звучи като клише, но в онзи миг аз знаех какво се случва.

Бях на урок по химия и изведнъж вече нямаше учебници, нямаше маса и стол и учител в тази стая, само някаква светлина и мъка. Цветовете пред мен станаха бледи, стана студено. Беше декември. Само колко беше студено навън... Смразяващ последен дъх, очи, които плачат, пръст при пръстта, лицето за последен път, край.

А знаете ли как човек не си спомня вече чертите на лицето. Но това няма значение. Ярко си спомням случки и истории - как ми правеше пуканки вечер пред телевизора, как ми четеше една и съща книжка за животните в зоопарка на Леда Милева, как слушахме щурците вечер на онази веранда на вилата, как правихме доматен сок в градината, как се катеря по черешата, как бяга към мен да ме успокоява, когато плача, а аз плачех, защото случайно бях прочела в един вестник как събират пари за едни бедни деца и някак си ми стана тъжно.

Играехме на карти, беше ме завела на концерт на Васил Найденов, ходехме на плаж и цялата ми коса беше станала в пясък, беше ми купила едни червени лачени обувки, спомням си цвета все едно са пред мен. Ходех при нея на работа в банката и си представях как и аз попълвам декларации и списъци и хора влизат и излизат, и тя е хем банкерът, хем моята баба.

Много бях горда. Имаше копирна машина и копирахме банкноти, така че пред блока моите пари бяха истински, не просто набрани листа от дървото. Да, много бях горда. Коледните празници - огромно дърво в нейния хол, топла печка, адски много подаръци, котките от пред входа влизаха при нас за малко на топло, тя пее „с червените ботушки потропва Дядо Мраз“, детско шампанско, как тази жена успяваше така да напълни къщата.

Спомням си и още нещо, сега ще прозвучи странно, но аз съм сигурна, че е така - спомням си студена вечер, отново е декември, огромна стая, тъмно е, много тъмно, и тя там, по средата на стаята, държи едно бебе, шушука му и го успокоява, за да заспи. А на мен ми е уютно и топло, не искам никога да ме пуска. Аз съм бебето, тя е моята баба.

А сега стои до мен и до моето бебе, с което сме болни, ние сме се гушнали, много се радвам, че е до мен в трудни моменти, като моя втори ангел пазител, който просто е там и ме обича. Завинаги.

Текстът на Снежана Димитрова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Сега ще ви разкажа и за моята невероятна баба Тани. Тя е моята светица, по-близка и от майка ми. На нея мога винаги да споделя всичко. Тя е толкова мъдра и умна жена.

Когато съм била малко бебе почти на 40 дни, тя ме е взела от майка ми. На нея тогава ѝ е предстоял развод с баща ми, който ѝ е бил в тежест. След хилядите побои и скандали тя е взела важното решение да остане самотна майка с две по-големи деца и мен - новороденото бебе.

Баба ми си е жертвала работата и годините за пенсия и ме е взела, за да може майка ми да работи и да издържа по-големите ми брат и сестра. Заплатата ѝ като учителка е била по-голяма от майчинството и така са взели това трудно решение – да ме повери на майка си.

А аз там изобщо не бях зле. Бях отгледана в едно истинско и любящо семейство от баба и дядо. Живях спокойно и щастливо на село сред многобройните ни животинки, които бяха моите най-добри приятели.

Баба всяка сутрин ми приготвяше палачинки. Как само ги обожавах, лелеее! Сега се опитвам да приготвям такива на моите деца, но някак си не са същите - няма я магията на баба.

Тя ме научи на толкова много важни и полезни домакински умения - квасене на мляко, правене на масло, приготвяне на разнообразни сладка. Научи ме да се трудя ,да копая на нивата, така оцених храната, която ядях. Научих се да готвя, да точа кори за баница. И, да ви кажа, когато ѝ ходим на гости, винаги ѝ нося нещо, което съм приготвила специално за нея - я някое сладко, я някой кекс или торта.

Аз съм безкрайно благодарна на тази Жена. Тя не е само моя баба, а моя мечтана майка. Тя обожава децата ми. През лятото ходим при нея и, колкото и да е зле, без сили и трудно подвижна, тя събира някаква божествена енергия и става, за да играе с децата ми.

Те обожават нейните приказки и винаги лягат до нея със думите: "Бабче, разкажи ни приказката "Когато мама е била малка"! А тя така сладкодумно ги опиянява, смирява и успокоява, че не мога да ги позная.

Моля се на Бог да ни я опази поне още някоя годинка, за да могат и те да я запомнят, а аз винаги ще я нося в сърцето си и ще запазя всичките ѝ мъдрости, съвети и ценности, за да ги предам и аз на моите внуци.

Текстът на Саня Иванова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Смятам, че всички имаме специални отношения с бабите си, защото те имат специално отношение към нас. Ясно е, че при баба винаги се случват най-интересните и вълнуващи неща. Когато бях малка, много често гостувах на баба. Тя живееше чааак в другия край на града – далече от очите на родителските тела и от правилата, които са установили. Казваха ми „Отиваш на заточение при баба си!“ – най-големият кеф на света! Колкото по-дълго беше заточението, толкова по-радостна бях.

За мен тези „заточения“ винаги бяха изключително вълнуващи. Бяха ми позволени най-различни интересни неща – от не особено оригиналните, като да скачам на леглото, да ходя из къщата с обувки, да ям сладолед, до неща, които правят възрастните като да гладя с истинска (и доста гореща!) ютия, да помагам при тъкането на страшно грамаден стан или да се катеря по дърветата на собствена отговорност. 

Естествено освен да ме глада баба си имаше и друга работа и аз често бях придружител и пръв помощник в разнасянето на пощата, събирането на дърва за огрев и най-често ходенето на градината, където се отглеждаха най-вкусните зеленчуци. Точно за тази градина ще стане въпрос сега. 

Тръгваме с баба един летен следобяд да поливаме градината. Вървим си по една пътечка през разни храсталаци, шубраци и други буедаци и сме почти пристигнали на нашето местоназначение, когато не щеш ли пред нас от двете страни на пътеката се извисява коприва. Свежа и зелена, висока поне метър и половина, само като я гледаш и почва да ти пари от нея. Ние ни напред, ни назад. И аз почвам:

– Ооо, бабооо, не искам оттук да минаваме. Страх ме е, ще ни изгори копривата. Няма ли друг път за тая градина?

– Няма, друг път. Оттука ще минем, няма как. Ще бъдем внимателни и нищо няма да стане. 

– Ааа, не! Аз няма да мина оттука. Ще ме изгори копривата. 

– Добре, сега ще спасим положението. Качвай се на конче, ще те пренеса и нищо няма да ти стане.

– Ама, бабо, ще можеш ли, аз вече не съм малка.

– Абе, па ти... Ще мога. Айде, скачай и да минаваме.

Скачам аз на конче и баба внимателно тръгва напред. Аз викам „Олеле, олеле“, защото сме опасно близо до неприятното изгаряне с коприва, но на баба не ѝ е първа среща с някакви си треви и маневрира професионално.

Вече сме на средата на опасния участък, най-гъсто обраслия със зелена пареща коприва, когато нещо става... Както си се движим леко и спокойно, изведнъж, от нищото, баба губи равновесие и двете падаме в най-голямата коприва. Аз съм по къси панталони, баба няма ръкави на блузата – лято е все пак.

Падането ни е ориентирано хореографски надясно и кракът ми се оказва затиснат под ръката на баба. Усещането е ужасно – парѝ, сърби, боли, абе всичко. Имаше писъци, аз се погрижих за това, имаше и смях, като осъзнахме какво точно ни се случи. Баба запазва самообладание и казва:

– Е, поне няма да имаме ревматизъм, ти на крака, а аз на ръката. 

– Аха, това е добре. Бабо, ти винаги знаеш как да спасиш положението!

Станахме, поотупахме се и заминахме да поливаме градината. Кракът ми беше грозно червен и изглеждаше сякаш има обрив в следващите два дни, но сега толкова се смея на тази история, та падането ни напълно си заслужаваше, а и няма да имам ревматизъм!

Спомени с баба имам много, но избрах да споделя този, защото ми е хем мил, хем е приключенски, че и малко драматичен. 

cross