Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.

Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Магдалена Трифонова ни разкрива за своите... ТРИ бременности и за подкрепата, която е получила от баба си.
Мисля, че в нас, жените, е заложен механизъм за забравяне на болките при раждане (или голяма част от тях), за да имаме желание да се възпроизведем отново.
Знае се, че жените от рода на бъдещата майка оказват най-силна подкрепа преди, по време и след бременността. Такъв беше и моят случай. Получих тази подкрепа от баба Джо (Гергана, по-известна като Джорджия). То не беше точно подкрепа, а бутане, пришпорване, не много деликатно. Но нали адреналинът и мобилизирането на тялото при стрес са водещи в еволюцията... Така се изграждат силни жени.
Ето защо неведнъж съм била на крачка да поканя баба да дойде с мен пред гинекологичния кабинет. Обикновено в чакалнята имаше повече мъже, та се чудех дали не си следя бременността при уролог, но в днешни времена как да се довериш на външния вид на хората?
В онези ранни дни той дори не е подозирал, че ще е изместен от спалнята за години напред, отстъпвайки мястото си на три бозайника. Това би внесло допълнително смут. Притеснен беше и това му личеше. Основно в действията и бездействията му, чрез които сякаш ми казваше: „Не ти трябват деца, ето, грижи се за мен. Подреждай ми обувките, сервирай ми, готви ми глезотии, отсервирай ми, гушкай ме, когато съм с лека настинка и толкова много още неща.“
Според баба Джо, която е родила мама на 17, аз съм дърта първескиня. Забременях за първи път на 29 г., родих на 30 г. Дотогава баба изрязваше от нейните вестници всички статии за безплодие и ме осведомяваше за личния живот на комшийките и техните далечни братовчедки, които имат бебета или проблеми със зачеването. Деликатна тема.
Една седмица преди термина започнаха леки болки и аз реших, че моментът наближава, но не ме беше страх. „Тия кратуни, дето ги гледаш навред, все са раждани от жени. Не бой се, не си по-различна.“ Мили думи от баба. Та станах, изкъпах се и към 4 сутринта бях пред родилното, където попълвах документи около половин час. Когато приключих и болките бяха приключили. И какво правим сега? Толкова писане за нищо. Вкараха ме в една стая да се наспя и да чакам. Родих на следващия ден, отпочинала.
От втората бременност почти нищо не помня, но раждането стана внезапно. Отидох за тонове преди термин и ми казаха направо да оставам. Отидох и сама си взех багажа с такси. Няколко часа по-късно казах на баба, че има втори правнук, тежащ почти пет килограма.
„Е, а честито! Всяка майка ражда своя крадец. Децата ти крадат най-ценните неща – младостта и силите, красотата и парите. Ама да сте живи и здрави.“ Това бяха нейните думи.
Когато шест месеца по-късно отново бях бременна, тя много се тревожеше какво ще кажат хората и приятелките ѝ. Според нея само индоевропейците от малцинствата раждали, докато могат и колкото могат. Честно казано, тези коментари имаха за цел да ме наранят и успяха, но не много.
От известно време не съм смущавала спокойните води под родословното ни дърво. Може би защото вече съм на 40 и никой не очаква, че ще имам четвърто момче. Но дали?
Малко преди върлият пубертет да ме тръшне и да започна да се бунтувам на всичко, дори на личния си бунт, всяко лято изкарвах ваканциите на село. Емоцията покрай преместването ми от града в къщата на баба и дядо, разбира се, носеше със себе си и носталгията по родителите, които се връщаха обратно на работа, и в най-добрия случай ги виждах след седмица.
Оставането при техните родители си беше нещо като скаутски лагер, в който на моменти оцеляваш сам или както дойде. И въпреки че в този житейски опит сигурно има пробойни от гледна точка на достатъчно внимание и менажиране на моите дейности, плюсовете да ходиш на село през лятото си остават повече от минусите. Нека изброя няколко позитива.
Баба ми и дядо ми далеч не оставиха купищата домашна работа, за да седнат и да се занимават с мен. Не сме си играли, не е имало площадки и глезотии. Всичко си беше натурална работа. Включително и продуктите в градината. Оказа се обаче, че доматът не идва даром. Да не говорим за краставицата Гергана! И грижата за тях е всекидневна.
Брала съм череши и дори коприва (по безопасен за детските ми ръце начин). Това, че бях хлапе, беше само мотив да имам повече енергия и да помагам повече (според философията, изповядвана от баба).
Физическото изтощение ме навестяваше, но пък след 2–3 неуспешни опита да откликна на дядовото „Хайде, хайде, помагай на баба си!“, се възползвах от факта, че и децата имат права, та отивах да си полегна в хладните стаи.
Благият момент идваше, когато за обяд или вечеря купата за салата се изпълваше със същите тези домати, краставици и чушки, които с баба допреди малко сме орисвали „големи да пораснат“. Огромната наслада настъпваше, когато усетех, че вкусът им няма нищо общо с пластмасовите продукти от градските магазини. И до днес трудно намирам като тоя домат на баба, който не идва даром.
Някога градските ми съученици се спукваха да се подиграват на умението ми, но днес като родител, чието дете няма възможност да ходи на село през лятото, си давам сметка колко готино преживяване е било. Освен че набързо разбираш немалко факти за анатомията на козата, можеш скоро след издояването да пиеш висококачествено мляко.
И докато сме в обора с животните, добавям още няколко урока от живота на село: виждала съм как ражда овцата, изживявах цялото безпокойство на дядо, когато през нощта чуеше блеенето на бременната овца. И когато бурята утихнеше и мъниците се появяваха, започвах да мисля как да се казват.
Въобще няма да преувелича, ако кажа, че малките животни ми бяха нещо като най-добри приятели. Дядо ми дори е подхвърлял ядосано, че съм дете, което обича повече животните, отколкото хората. И беше напълно прав!
Още не сме свършили, скрол надолу
Бабите владеят не просто основите на сторителинга. Те са го измислили.
Познавате ли баба, която да не обича да разказва за своето детство или за младините си? Бабите носят тайни от различни епохи и досегът с една възрастна жена може да те обогати по специален начин. Не знам каква част от приказките на баба бяха реални, но определено звучаха вълшебно, вероятно с прибавени леки преувеличения, които само превръщат историята в жива.
За мен като дете беше първоначално странно да повярвам колко различен свят се крие там назад. Приемах майката на майка ми като вестоносец на времето. Като жена, която предава свещени тайни за поколенията, рецепти от Някога за Днес.
И въпреки че вече стана ясно, че предпочитам общуването с животни, на село намерих невъобразимо щури и верни приятели. С тях обхождахме района около различните къщи, бродехме из изоставеното старо училище, карахме велосипеди, ядяхме джанки от дърветата, пръскахме се със селски водни пистолети (малка пластмасова бутилка с пробита капачка). Измисляхме си истории и правехме детството си нереално красиво. Споделяхме болки, влюбвахме се, понякога бяхме с окаляни дрехи, друг път – с широки усмивки.
Изводът е: водете децата си на село, ако имате възможност. Ще излязат от подредената градска представа за чистота и правила. Редът на село не е във времето. Той е в свободата.
Колко пъти ви се е случвало докато някоя баба гледа детето, то да направи нещо за пръв път, а вие да го пропуснете? Eдна майка споделя колко я е било яд, като заварила детето си с бретон. Оказало се, че първата му подстрижка е минала без мама и татко. Което не е чак такъв проблем, ако някой ги беше питал.
Първото подстригване на детето е важен момент. Ако решите, можете да го документирате с размазана снимка, просълзена усмивка или кичур коса в детския албум. Но една майка споделя, че ѝ е бил „откраднат“ от собствената ѝ майка, която подстригала почти 2-годишната ѝ дъщеря, без да попита.
Изненадващата подстрижка предизвикала възмущение в майката, която споделя разочарованието си в публикацията в мрежата Reddit.
My mom cut my toddler's hair without permission
byu/yeswehavenobonanza inParenting
Бабата гледала внучето два пъти месечно и обикновено оставала на гости за няколко дни. Жената описва в поста, че майка ѝ е склонна да помага повече от нужното в домакинството, като прибира неща където не трябва (знаете какво е майка ви да ви е на гости!). Но този път е прекрачила границата.
„Прибирам се вкъщи и виждам, че дъщеря ми е подстригана. За пръв път. Без да го обсъдим, без да дам разрешение. Изглежда добре и може би с мъжа ми щяхме да кажем „да“, ако ни беше попитала“, казва майката.
Бабата все пак се е извинила, след като родителите споделят, че са разстроени. Но авторката на поста не може да се отърси от гнева.
„Не мога да я гледам. Толкова съм бясна.“
Публикацията раздели Reddit на два лагера:
Екип „Не е голяма работа, продължете напред“
Екип „Това минава всякакви граници“
Един от коментиращите съветва майката да помисли за подбудите на бабата: „Дали го е направила спонтанно: „А, детето има нужда от подстрижка, ще им спестя малко пари, като я направя сама!“, или злонамерено: „Ей сега баба ще подстриже детето за ПЪРВИ ПЪТ!“
Други се изказват, че ако жената наистина е била с добри намерения, трябва да се забрави за случката. „Цялата работа с еуфорията покрай първата прическа на детето е концепция, непозната за предишните поколения. Това може да ви помогне като отправна точка.“ Междувременно друг потребител на форума пише: „Вместо да викате „Не!“, кажете „Ами добре“. Изразете недоволството си и продължете напред, защото не можете да върнете времето назад.
„Отдавна исках да подстрижа косите на внучките си, особено на по-малката. Но колкото и да се изкушавам, просто знам, че не трябва. Шегуваме се с дъщеря ми и ѝ казвам, че не знам колко още ще издържа, без да хвана ножиците. Но тя рязко променя темата, което значи, че е по-добре да не го правя. Не е моя работа. Не и без разрешение“.
Друга жена се включва с подобна история: „Дъщеря ми трябваше да се подстриже, но все не намирахме време. Майка ми я беше взела за един ден и я подстригала. Когато я видях подстригана, се ядосах, а майка ми каза: „Съжалявам, ще платя, за да я оправи фризьор“. Все пак прецених, че това е просто коса. Свекърва ми даде на две от децата ми първия им сладолед на възраст, на която бих предпочела да не ядат захар. Отново първо се разстроих. После си казах, че това е един сладолед, веднъж или два пъти за цяло лято“.
Родителите ни правят толкова много за нас, че не си струва да си разваляме отношенията заради скъсен бретон и сладолед“.
Оказва се обаче, че за жената, започнала дискусията, прическата е само върхът на айсберга. „Това ни кара да се съмняваме в способностите ѝ за вземане на решения и какво друго може да направи, без да пита.“ В един от коментарите основателно се посочва, че проблемът не е толкова в прическата на детето, колкото е въпрос за степента на доверие.
На някои баби може би трябва нежно (но твърдо) да им се напомни: „Оценяваме помощта, но ни е важно големите решения да ги вземаме ние.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Родителството е пълно с неочаквани пречки. И колкото и разочароващо да е за авторката на поста, ясно е, че майка ѝ не е искала да я саботира. Ако говорим просто за грешна стъпка от добронамерена, но несъобразителна баба, един откровен разговор може да е напълно достатъчен, за да се продължи напред.
Източник: Motherly
В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Следващият текст е на Десислава Кузманова. Тя ни разказва за любовта към баба си и дядо си, към селото, в което е прекарала детството си, и към всички мили до сърцето ѝ хора.


Тя е навсякъде. Тя кара човек да вярва, да копнее, да прави невъзможното. Всичко друго, което руши, заради което страдаш, не е любов. Любовта сме ние и не е нужен друг, за да те направи щастлив, а обич е да споделиш своето щастие с това на друг.
Обичта не е липса, не е контрол, не е съмнение. Тя е увереност, свобода, лоялност, грижа. Ще разкажа за моята любов към корените си, към простичкото, земно, семпло... Към моето село, което ми даде всичко – смисълът за живота..
Родих се в София и до ден-днешен живея тук, но сърцето ми копнееше за малкия град, за селото цял живот.
Научих се от 5-годишна да плета. Ходих на нива, там хапвахме диня, сирене, домат. На нашата улица имахме пекарна, сладкарница. Дядо ни даваше пари за кифли с мармалад, боза. Лудувахме, играехме, четяхме книги. Имах един клин, тениска, една рокличка... И бях щастлива. Правехме си театър и със събраните пари купувахме награди, лакомства.
Ходех на лагери с баба всяко лято на море, на село пък правехме лютеница – веднъж щеше единият пръст да ми замине, но се разминах. Гледахме звездите вечер, слушахме музика на улицата, събрали сме се отвсякъде. Първите любови, дискотеки и какво ли не. Животните, козите с обичките, обичах да ги галя.
На каручка се возих, ракия видях как правят, грозде събирахме, сливи. Къпехме се на бойлер с дърва и си пеехме „Топъл дъжд“. Правехме си слънчеви бани, чакахме позвънявания по домашния телефон, знаехме всичките номера наизуст. Ходех в мазето и си взимах от домашното сирене. Варяхме си царевица, ядяхме слънчогледови семки, отупани от големите пити. Като наближеше 15 септември, не исках да се прибирам в София и плачех. Колко много писма си пишехме, истински, дори ми бяха парфюмирали едно и се беше размазало.
Не са неща, не е един ден, не е показност, а вътрешно състояние на духа, силно чувство. Не е просто нещо, а моментите с любимите хора. Баба почина млада, малко след като завърших училище. И тогава ми се промени светът. Остана ми един-единствен дядо, който след седмица става на 90.
Разочарована бях от приятелства, любови, но обичта, на която ме научиха моите баба и дядо, ме запази, за да виждам красотата във всяко нещо. Животът е кратът, всичко остава в сърцето ни, всеки може да промени нечий живот.
Вярвам в доброто, в човешкото, в отношението и милите жестове, времето, вниманието. Вярвам в любовта, защото само тя ще спаси света.
Любов към деца, животни, към храната, към всяко нещо. Обичам ви и благодаря, че бяхте скромни, работливи, честни, грижовни, помагащи, разбиращи! Хора с основно образование, но с големи сърца. Сегашната любов не е като преди... И искам да благодаря и на продължението от тяхната любов и това е моята невероятна, единствена МАМА! Хиляди познати, неколцина приятели, и ТЯ – опора, дом, уют, сила, приятел. Това за мен е ОБИЧ – безмерна, безгранична, безусловна. Всичко останало е преходно. Хиляди животи да имам, във всеки ще я срещам.
Бабите и дядовците винаги се стараят да създадат уютна и позитивна семейна атмосфера. За жалост това невинаги се случва. Понякога, макар и несъзнателно, добрите намерения на баба и дядо могат да създадат „несигурна и неудобна атмосфера за внуците им“, казва пред HuffPost Анн-Луиз Локхарт, детскa психоложка и президент на асоциацията A New Day Pediatric Psychology в Сан Антонио. Ето защо е важно да мислим как общуваме с децата.
„Може да е трудно, но е важно да обмисляме добре думите си и да осъзнаваме какъв отпечатък могат да оставят върху живота на внуците ни и върху начина, по който мислят и се чувстват“, казва още Локхарт.
Тя споделя свои съвети като експерт как бабите и дядовците да комуникират оптимално с внуците си. И искаме да ви кажем още нещо – ако се е случвало бабите и дядовците все пак да са казвали тези фрази на децата ви или самите вие сте баба и дядо и сте ги употребявали, не се обвинявайте! Никога не е късно за промяна.
„Никога не е късно да започнеш да обмисляш подхода си и да общуваш по-съзнателно с внуците си“, казва Локхарт.
Може би просто давате още една бисквитка на внучето, позволявате му да стои до по-късно или да гледа повече телевизия и му прошепвате: „Това си е наша тайна, не казвай на мама и тате“. Но всеки път, когато окуражавате детето да прави нещо, което родителите му не биха одобрили, създавате нездравословни отношения.
Зайнаб Дилала е клинична психоложка и споделя, че тази практика може да има дългосрочни негативни последици. „Подобни реплики подкопават родителския авторитет и показват на децата, че има ситуации, в които е по-добре да не се доверяват на родителите си. Това може да бъде особено опасно в тийнейджърска възраст, когато децата започват все повече да откриват света и да експериментират със себе си.“
Бабите и дядовците трябва да насърчават честността в отношенията и да не крият нищо от родителите.
Коментарите относно външния вид и килограмите на детето трябва да бъдат забранени. Такова е мнението на д-р Локхарт, която споделя, че подобно общуване може да бъде пагубно за самооценката на детето.
Като отговорни възрастни нашата задача е да покажем на детето как да се чувства добре в кожата си. По тази причина трябва да избягваме коментари за външния му вид. Не са приемливи коментари от рода на „Отслабнал/а си“ или „Виж, брат ти е станал по-висок от теб“.
Фокусът върху външния вид, както и сравненията с останалите, пораждат в детето чувство на несигурност и ниско самочувствие.
Още не сме свършили, скрол надолу
Коментарите относно храненето на детето могат да бъдат изключително вредни, но и много трудни за избягване от повечето възрастни (не само баби и дядовци). Важно е детето да придобие здравословни хранителни навици, а това няма да се случи, ако му натякваме колко много или колко малко яде. По-добре е да използваме въпроси – „Нахрани ли се“, „Искаш ли допълнително“, „Кое ти беше най-вкусно от обяда“, вместо да даваме оценки на бързината, количеството и качеството на храненето.
Всички баби и дядовци обожават внуците си и искат да бъдат близки с тях и да усещат обичта им, особено ако не се виждат често и усещат липсата им. Но повечето деца не обичат да раздават прегръдки и целувки на поискване и е важно възрастните да уважават това.
„Подобни фрази са абсолютно нормални и показват желанието за близост и общуване от страна на бабите и дядовците, но не трябва да пренебрегваме физическите и емоционални граници на децата. Телата са си техни и те имат пълното право да решат дали ще позволят физически контакт“, споделя д-р Локхарт.
Вместо да настоявате за прегръдка, попитайте „Много искам да те прегърна. Може ли?“ Ако детето каже „Не“, приемете неговия отговор и не го притискайте повече. Не му насаждайте вина, не му се сърдете и просто му задайте някакъв друг въпрос, с който да смените темата.
Източник: BuzzFeed
„Остаряването е като изкачване на планина. Оставате малко задъхани, но гледката е много по-добра.“ – Ингрид Бергман
Така смята и Ралица Георгиева – художничка, чийто живот през последните години се движи между Варна и Рим. У нас си идва по време на COVID след загубата на дядо си, за да се грижи за баба си.
Изпитва истинско раздразнение, като чуе, че животът на 90 е свършил. Убедена е, че у нас има едно крайно погрешно възприемане по отношение на възрастните хора.
„Дано всички да остареем и да знаем колко сложно може да е всекидневието ти, когато никой не те взима на сериозно. Когато болежките ти не се приемат за нещо важно, за което лекарите да се погрижат. Когато си оставен да стоиш сам у дома, в леглото, с напътствия да не правиш нищо, че току-виж нещо ти стане, и да чакаш финала“, казва тя.
Ралица вярва, че човек може да е на 40 и да се чувства болен и стар, но мечтае повече хора да вдъхват живот на близките си, независимо дали са на 30 или надхвърлят 80-те или 90-те си години.
Затова и със завръщането си от Италия, художничката решава да научи баба си на занаят.
Купува четки и бои, малки платна и започват да рисуват заедно.
А пътят на Ралица в рисуването тръгва от Художествената гимназия във Варна. В София първо завършва „Пантомима“ в НАТФИЗ в класа на Александър Илиев. Оттам заминава за Италия, където следва в Националната театрална академия „Силвио Д'Амико“ – специалност „Актьорско майсторство“. Продължава в Националната художествената академия в Рим. През 2012–2014 г. става асистент на тамошния си професор от катедра „Художествена анатомия (Култура на материята)“ (Anatomia Аrtistica (Cultore della materia).
През следващите десетина години специализира техники на италианската класическа живопис при Джорджо Данте. Нейната картина „Емигрант“ печели първо място в конкурса за живопис IL PENDIO по време на 47-ото му издание през 2016 г.


Повечето творби на Ралица са с тежки сюжети, мрачни нюанси – напълно контрастиращи на рисунките на нейната баба, пълни с цветя, животни, насекоми – нещата, с които свързва младостта си в с. Цонево. Имала е прекрасна градина, за която се е грижила.
Макар и животът на Радка да не е бил лесен, както на повечето хора по онова време, Ралица помни баба си винаги в добро настроение и с усмивка на лицето.


Баба Радка се запалва по рисуването и скоро картините стават толкова много, че Ралица решава да ѝ организира скромна изложба във Варна. С нея отбелязва и 90-тата ѝ годишнина. Събитието се получава съвсем естествено, а баба Радка е изключително щастлива.


„Не става въпрос за рисунки на дете – разказва Ралица – Вижда се, че са правени от възрастен човек, който, макар и да няма технически познания, притежава усет за композиция.“
Ралица премества баба си в къщата им в Езерово до Варна, където картините на жената запълват стените на стаята ѝ.


Всеки ден баба Радка усеща грижата от внучката си, която се опитва да разнообрази всекидневието ѝ, като я води къде ли не.
Като например на плажа във Варна, където са истинска атракция. Баба Радка харесва морето, влиза съвсем на плиткото и бърза да излезе. Заедно с внучката си и други нейни приятелки са си правили кратки екскурзии в близките места около Езерово, а Ралица предприема съвсем смело решение да покаже на баба си Рим – мястото, където живее през последните години.


Така един хубав ден я качва на самолета. Със себе си баба Радка носи две от рисунките си, като едната подарява на пилота и се снима с него.
В Рим Ралица прави голяма организация, за да покаже красотите на града на баба си. Намира от приятели и количка, с която да е по-лесно придвижването ѝ.


„Възприемам живота като непрекъснато движение. Спра ли – за мен е равносилно на смърт. А моторът на живота е любовта“, разказва художничката. Затова и се опитва да даде възможно повече обич и внимание на баба си.
Неприятно ѝ е, когато, отивайки при лекар, си личи, че грижата за възрастните у нас е сведена до минимум. Нещо, което в Италия няма как да се случи. Там всеки пациент е обгрижен, независимо от годините му.


А баба Радка не се впечатлява толкова от Рим и красивите му сгради и музеи. Не цъка с език, не се диви, а все пита: „Рали, а кога ще се прибираме на село?“.
„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Любка Ганева пише писмо до двете си внучета Дани и Томи на 3 и на 5 години.


Преди да се появите вие, моите малки ангелчета, аз бях влязла в едно безкрайно скучно всекидневие, почти нищо не ме радваше и бях забравила да мечтая. В момента, в който се роди ти, Томи, сякаш слънцето изгря отново за мен и се събуждах всяка сутрин с усмивка. Като се появи и Дани, ми беше ясно, че трябва да се стягам в кръста и че вече имам две прекрасни причина да съм щастлива.
Направихте живота ми весел и шарен, в буквален и преносен смисъл. Оставих ви една стена в спалнята да рисувате на нея и сега с идването ви у нас, това е първата ви задача. Толкова сте щастливи, може би защото при мама и тати не ви е позволено това. Мисля да не пребоядисвам никога!
Всяка неделя ви чакам с огромно нетърпение, приготвям ви здравословни десерти с новите суперхрани (модерна баба съм) и си играем цял ден. Надявам се един ден като ме няма вече, да си спомняте за мен с хубаво и да изникват у вас само весели моменти с мен.
Това последното е много важно, защото всеки член на нашето семейство трябва да може и да настават караници и скандали с ортака. Вече присъствате на това, ще трябва някой ден и да се включите.
Каквото успея ще ви предам, но знам, че животът е най-добрият учител и вярвам, че дори да грешите по пътя си, ще учите вашите уроци качествено и ще станете много отговорни и прекрасни личности. Желая ви едно приказно приключение да е вашата реалност. Нищо да не ви липсва – нито материално, нито душевно. Да успеете да работите нещо, което ви зарежда и ви носи удоволствие. Да не се влияете от чуждото мнение и да намерите любовта на живота си!
Направете всекидневието си забавно, излизайте често от зоната си на комфорт. Стигайте пределите на възможностите си и ги подминавайте, защото вие можете. Вярвайте в себе си и ще успеете. Аз вярвам във вас!
С обич,
баба
Според ново изследване, проведено в университета Емъри в Атланта, Джорджия, бабите имат по-различна връзка с внуците си, отколкото със собствените си деца.
По време на изследването Джеймс Рилинг - професор по антропология, психиатрия и поведенчески науки в Емъри, проследил мозъчната функция на близо 50 жени, всяка с поне по едно внуче на възраст между 3 и 12 години. Това се случило, докато жените били помолени да разглеждат снимки на внучето си, на родителите на детето, както и на деца и възрастни, с които нямат общо, предава Huffpost.
Учените установили, че когато бабите гледали снимки с внуците си, една определена част от мозъка, свързвана с емоционалната емпатия, се активирала. “Най-просто казано емоционалната емпатия е способността ни да чувстваме емоциите, които изпитва друг човек”, пояснява Рилинг.
Когато фокус групата разглеждала снимки с родителите на внуците, т.е. със своите собствени деца, се случило нещо друго. “Когато на снимката бил родителят на детето, и то родителят от същия пол с детето - който често, но невинаги, е порасналото биологично дете на жената, която гледа снимката, се задействат области в мозъка, отговорни за когнитивната емпатия”, казва Рилинг.
Когнитивната емпатия е разбирането на когнитивно ниво какво някой мисли или чувства и защо. В случая може и да има опит да се поставиш в неговите обувки, но има по-малко споделен емоционален опит, отколкото при емоционалната емпатия.
При предишно изследване Рилинг и екипът му провели подобен експеримент с група от бащи. Показвали им снимки на децата им и следели как ги възприемат.
Данните от този експеримент показват, че бабите като цяло имат много по-силна активация на областите в мозъка, отговарящи за емоционалната емпатия, и на тези, свързани с наградата и мотивацията. Рилинг отбелязва, че и в двата експеримента резултатите варират от човек до човек и е имало бащи, които са показали по-високи резултати по отношение на емпатията от бабите.
“Интересува ме с какво сме по-различни от другите примати и по какво си приличаме”, казва Рилинг. “Една много интересна разлика е начинът , по който отглеждаме поколението си. При човекоподобните маймуни майките отглеждат поколението изцяло сами. Човешките майки обаче обикновено получават помощ по време на отглеждането на своето поколение.”
И тъй като бабите често са част от тази помощ, Рилинг смята, че има определени доказателства, според които именно бабите могат да допринесат за благоденствието на детето.
Съществува теория, т.нар. “Хипотеза на бабата”, предложена от антроположката Кристен Хоукс и екипа ѝ, според която женските човешки видове оцеляват до много по-голяма възраст в сравнение с женските при всички останали големи примати, защото те са необходими за отглеждането на следващото поколение деца.
Каква теория за тази силна връзка между баба и внуче имат самите баби.
“Тъй като не си основният авторитет в живота на детето, а си по-скоро някой, който го насърчава и подкрепя, и двамата сте много по-отворени за връзка без стрес”, казва Марион Конуей.
“Различната привързаност, която изпитвам към децата и внуците ми, се базира на общата ни история. Родителството е много по-предизвикателна връзка - с установяване на различни граници, борби на его и сила, създаване на връзка, голяма отговорност в какъв човек ще се превърне детето ти. Това го няма с внуците. Просто ги обичаш безусловно и смяташ, че всичко, което казват и правят, е чудесно и невероятно”, казва Дън Дейвис.
Лиса Карпентър, която има шест внуци, е съгласна, че на бабите се пада “забавната част”. Според нея в проучването има неща, които са точно така, но не би казала, че се чувства по-близка с внуците, отколкото с децата си.
“Просто имам различни чувства към едните и към другите извън тези, че обичам страшно много всички. Най-голямата разлика е в това, че внуците ме карат да изпитвам голяма радост и удоволствие. Даже любопитство - какви са, какво им се върти в главите, какво ги интересува, в какви хора ще се превърнат”, казва Карпентър.
Колкото и вълнуващо да звучи това, тя признава, че в края на дълъг весел ден с внуците все пак се радва, че може да си почине сама, без деца. “Обикновено когато децата се уморят и баба им вече се е изморила, затова е време да си ходят, а родителите им да се оправят с мрънкането и реването, докато баба си почива”, казва Карпентър. “Ето тогава бабата има по-силни чувства към порасналите си деца - чувства на благодарност.”
Текстът на С. Гетова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
Детството е шарен крем във фунийка за сладолед, докато влизаш да гледаш цирк. Палави вълни, които се заиграват с босите ти крачета.
Баба ми никога не седи на плажа да се пържи под силното слънце. Има болно сърце и ходи рано сутрин да диша йодните пари. После излиза час следобед, за да направи бавна и спокойна разходка по плажната ивица.
"Може ли още 5 минути" - 'щото компанията е суперска и не ти се прибира.
Прави ми сандвичи и лимонада за рождения ми ден вкъщи с целия клас и всички съседски деца. Понеже е работила "важни неща" успява да намери тоблерон и шоколадови яйца, купени с връзки от Кореком.
За нея няма невъзможни неща. Само аз имам червени лачени обувки - пак от наши хора. Като я питам дали ще ѝ е мъчно, докато съм на лагери в планината и няколко смени на морето, щото "аз тука се запознах с едни нови деца, ще остана още", тя ме поглежда нежно и ми казва, че съм "на баба крушата".
Обличам си униформата и излизам на концерт с "Бодра смяна", а майка ми плаче (майка ѝ, моята баба, е в болницата, но ще ѝ покажем снимки.).
Баба да ме вози със зелено такси (защото не виждам как лампата става червена). Не е селска жена, не е гледала кокошки и не ми е мазала филии с мас. Винаги е с направена коса. Пътува до другия край на града при нейната фризьорка да ѝ направи студено къдрене.
Има болно сърце, но не се скъпи да раздава любов. Знаеше рождените дни на всичките си приятелки, в събота се събираха да пият инка. Не ме видя да пея на сцената, не успя да види детето ми. Но е винаги с мен и в съня ми. Когато бързо минава да ми каже, че е добре и винаги ще обича "на баба крушата".
Текстът на Веселина Тинчева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.
Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.
„Аз съм я отгледала от ей такава“, каза баба на сватбата ми и посочи две педи. Беше много горда, че съм станала такава красива булка, а тя имаше важен принос в порастването ми.
Като съм се родила, баба ми толкова много се е зарадвала, че е поела повечето грижи по отглеждането ми, мама е била студентка и ме е кърмила, докато е четяла за изпити по медицина. Баба винаги казваше, че съм кръстена на нея и името ми започва с нейната буквичка – В, и беше много щастлива!
Обожавах летата при баба в уютната варненска къща с двор, асма с бяло и червено грозде, градинки с рози, гергини, зюмбюли и нарциси. Особено обичах аромата на димитровчетата и сега, през късната есен, този аромат все ме връща в бабиния двор. Въпреки че бяхме градски деца, със сестра ми знаехме как да се покатерим по стълбата и да берем грозде, как да полеем доматите, как да съберем яйцата от полозите на кокошките. А в дъното на двора се радвахме на пухкави и сладки зайчета.
А каква вкусна супа от домашна кокошка правеше баба! Но то си беше цял ритуал: от гоненето на кокошката из двора през скубането на перушина и варенето до сипването на супата в чиниите, разпределението и наричането на коя внучка се пада трътката, за да остане във Варна, на коя крилцата, за да отлети и да се омъжи в по-далечен край на България...
В топлите летни вечери под асмата баба ни приготвяше и поднасяше най-вкусните кюфтета, пържени картофки, салата с печен пипер, с такъв аромат, че още опитвам да приготвя същите, но не ми се получава вкусът. Разказите и приказките на вечеря под асмата с баба, дядо и сестра ми бяха още по-сладки!
А какви бухти правехме заедно! Баба омесваше тестото, даваше ми и аз да пробвам да меся, разточваше с точилката лист, който нарязвах на ромбове, тя пържеше, а ние внучките овалвахме бухтите в пудра захар. Дядо винаги първо дегустираше резултата и след това ние. Любимо!
Обичахме да се качваме на покрива на гаража, оттам на покрива на къщата, баба ни оставяше да си играем, но не ни изтърваше от поглед и все ни казваше да внимаваме да не паднем и да не счупим някоя керемида. Свирнеха ли приятелите да излизаме да играем на улицата, ние със сестра ми тичахме веднага навън. Игрите ни през лятото продължаваха до тъмно и късно. Баба ни викаше да се прибираме, а ние все искахме да останем още малко.
Много обичах следобед като си почивахме, ние внучките уморени от игри, а баба от домакинстване, да разказва истории за рода ни. Разказваше, че нейният баща е работил в Америка на железопътните линии и като се е връщал е успял да създаде три дъщери, едната от които е баба. Майка ѝ е била много красива и сръчна жена. Свекървата на баба ми пък е ходила на поклонение до Божи гроб и затова са ѝ казвали баба Хаджийка, била е много строга и организирана жена. Благословен род.
Бях в десети клас, когато ходихме на екскурзия със сестра ми и майка ми в Пампорово, и от Чепеларе си купихме много красиви цветни и ефектни прежди. Изплетохме дълги, красиви жилетки и като се прибрахме във Варна, веднага ги показахме на баба, все пак тя ни научи да плетем. Баба толкова беше възхитена, така се зарадва, че взе жилетките и тръгна по съседките, нейни приятелки, да покаже колко са сръчни внучките и какви красиви жилетки са изплели!
Като родих сина си, баба каза, че е огромно щастие да има правнук - четвърто поколение след нейното, на децата ѝ и на внучките ѝ.
Толкова е хубаво да знаеш, че баба ще те посрещне, ще те чакат с дядо за празниците, баба ще приготви най-ароматните и вкусни ястия, ще ти се радва и слуша разказите от преживяното през деня, ще ти се обажда всеки ден по телефона, ще те обича винаги.