Днес потегляме към Видин и по-специално към крепостта „Баба Вида“. С други думи, имаме нов разказ за нов туристически обект, част от 100-те национални туристически обекта. На това пътешествие ни води Блага Стоянова, която хем ни разказва за посещението си на крепостта, хем ни споделя как така ѝ се е стекъл животът, че желанието да бъде мъжка майка бързо се е стопило пред щастието да отглежда принцеса.
Текстът на Блага е част от съвместния ни конкурс с Yettel и Българския туристически съюз. Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Едно място, което ме накара да преоткрия връзката с дъщеря си и усещането за себе си.
Никога не съм била от жените, които искат да се оженят и да имат семейство. Не че не исках, но нямах тази цел само заради идеята. Романтично си чаках да срещна някого, който да ме накара да желая да надена бяла рокля и да нахраня 200 души с шопска салата и да ги напия с домашна ракия.
Не ме разбирайте погрешно, не ми беше фикс идея, наложена от патриархата. Ужасявах се, че няма да съм добра майка на момиче.
Този страх се зароди в мен още в гимназията и взе форма и връх малко преди да разбера пола на бебето, което чаках. Корените му бяха различни, но ако случайно станеше въпрос сред приятелки защо искам момчета, отговарях кратко „Просто така“. А не беше просто…
Най-голямата и съществена причина беше ужасът, че чувствам, че не знам какво е да си момиче и няма да се справя да отгледам и подкрепям дъщеря. Никога не съм била от дамите, които се гримират, не обръщах особено внимание на мода и козметика в гимназията и не се прехласвах в женски клюки за момчета и за обувките на другите момичета. Нямах и много приятелки. Всичко това ме караше да се чувствам сякаш не съм достатъчно „жена“. Мислех си „Как ще помогна на дъщеря си с рокли, грим и фибички, аз мога само конска опашка да си вържа!“. А момичетата в класа ми сами си правеха рибена кост!
Преподавах на малки деца английски, за да не умра от глад, докато следвам. Някак си винаги имах една група само с момченца и една само с момиченца. Когато кажех „Хайде да оцветим колата в червено!“, момченцата без въпроси взимаха моливите и започваха да изпълняват задачата. Момичетата обаче: „А защо колата?“; „ Не искам в червено, ще сложа синьо“; „Аз ще си нарисувам пеперуда и ще е със 7 цвята“; „Отивам да пишкам и да си сложа друга диадема“.
И така у мен се затвърди усещането, че се разбирам много по-добре с момчетата. Може би си представях, че ще ми е по-лесно (колко наивна съм била…). Сега, гледайки майките на момчета, които тичат по площадката напред-назад, докато моята принцеса кротко нарежда парти за чай на куклите си, разбирам, че не съм знаела нищо…. Учител и майка са две много различни роли.
Семейството ми има роднини във Видин. С приятелка решихме да разходим децата дотам за празника на реките. Имаше чудесен фестивал в „Баба Вида“ с арт базар, програма със събития и полети с балони над крепостта.
Самата крепост „Баба Вида“ е единствената изцяло запазена средновековна крепост в България. Построена е в края на X век върху останките на антична крепост, но е завършена чак през XIV век при цар Иван Срацимир.
Според една легенда там някога е живял богат болярин. След като починал, го наследили трите му дъщери – Вида, Кула и Гъмза. Двете по-малки сестри, Кула и Гъмза нещо не случили на мъже. Но Вида, която, оказва се, останала стара мома, всъщност се правила много по-добре с живота. Изградила замък, в който доживяла до дълбока старост, а поданиците ѝ се радвали на спокоен живот. В знак на благодарност след смъртта ѝ хората от този край нарекли замъка „Баба Вида“ или „Бабини Видини кули“.
Това действително е един от най-впечатляващите туристически обекти в България, който съм посещавала.
Вечерта, преди да тръгнем, завивах 4-годишната си дъщеря и ѝ казах:
– Утре ще пътуваме до един чудесен голям замък!
– Има ли принцеса в замъка, мамо? – ококори очи тя.
– Не, мила. Отдавна няма.
– Ами как е замък тогава? Не може да няма. Искам аз да съм принцесата в него.
– Добре, ще ти облечем роклята с перлите и диадемата с корона.
– ДА!!! А ти ще си кралицата с твоята рокля на цветя.
Докато подготвях багажа за пътуването и слагах роклята си на цветя и нейните множество розови рокли и блестящи аксесоари, осъзнах, че мислено планирам тоалета си. Замислих се какво ще комбинирам с роклята и как да се гримирам, за да изглеждам „хубава като кралица“. После се замислих колко много съм се променила, откакто дъщеря ми е в живота ми. Как използвам фразата „дамите правят това или другото“ и се старая да давам личен пример. И колко повече жена се чувствам, откакто имам дъщеря.
Детето видя крепостта отдалече и възхитено възкликна.
– Колко голям замък! Аз съм много малка принцеса. Ще трябва да намерим още принцеси, мамо, за да го напълним.
– На един замък и една принцеса му стига – казах ѝ аз.
Влязохме вътре, а тя оглеждаше огромните стени и искаше да пипне всеки камък. Посочих към една от кулите и предложих да се качим.
– Да! Да! Мамо, може да си спуснеш косата като Рапунцел.
Косата ми наистина сега беше дълга и добре оформена. Трябваше да давам пример, а малката не иска да види фризьор. Затова се научих на куп прически и практики за здрава коса. Още нещо от малката принцеса.
Още не сме свършили, скрол надолу
Изкачихме кулата и дълго се забавлявахме, тръскайки глави от един прозорец. Накрая малката заключи, че на Рапунцел сигурно често ѝ се виело свят.
Разгледахме доспехи и дрехи от минали епохи. За разочарование на детето нямаше нищо розово с блясък и пайети, което разклати вярата ѝ, че са дрехи на принцеса. Минахме по един от тунелите нагоре и надолу поне десет пъти, а когато излязохме във вътрешния двор, тя изведнъж хвана ръката ми и ме спря:
– Мамо, къде е спял драконът?
– Мамче, драконите са само в приказките. Уплаши ли се? Няма нищо страшно.
– Но ако дойде дракон, тати ще го победи. Той е твоят рицар, а ти си неговата принцеса.
Всичките разговори за приказки и принцеси се въртяха в главата ми. Чувствах се като в друг свят и за момент се замислих дали в онези времена без грим, модни марки и пластични операции щях да съм принцеса.
После осъзнах, че няма никакво значение. Имах чудесен съпруг, който всеки ден ми казва колко съм красива. И една малка госпожица, която ме ужаси с появата си. И дори аз да не се справям, тя е чудесна дама сама по себе си.
Отглеждам принцеса, цялата къща е във фибички и ластичета, всичко е розово, а аз никога не съм била по-щастлива.
