fbpx

Нали знаете поговорката, че всеки мъж трябвало през живота си да засади дърво, да построи къща и да отгледа син. Винаги, когато я чуя, си казвам – добре че не съм мъж, защото щях доста да се потисна. Първо, не мога да отгледам и една теменужка вкъщи, какво остава за цяло дърво. Що се отнася до къщата – каква къща, моля ви се, с тези цени на земята, строителните материали и надницата на плочкаджиите. Най-много да си построя къщичка за птици на някой хълм в „Редута“ и да прекарам старините си в нея като стара и проскубана гарга. 

От трите задължителни неща само това с детето, слава Богу, е сбъднато и, признавам си, до това лято си мислех, че е много вероятно аз в този живот никога да не се сдобия със собствен дом, в който поне да опитам да отгледам някакви цветя и, ако е рекъл Господ, на двора да засадя овошка. 

Не че не съм искала да си имам къща – искала съм, но така се стекоха нещата в живота ми, че докато се наканя да мисля за купуване на имот, дойдоха няколко световни кризи, после родих дете, после дойде Ковид и ето ме днес, на възраст, на която много хора имат по два апартамента, вилна къща и се оглеждат за инвестиционен имот в Палма де Майорка, а аз притежавам стар автомобил и няколко чифта маратонки. 

Винаги съм се възхищавала на връстниците ми, които са мислели стратегически и още на 25 са започнали да събират пари, за да си купят къща.

Аз на 25 притежавах един малко по-скъп чадър, който скоропостижно загубих – това е, с което разполагам като умения да задържам материалните активи около себе си.

Та на прага на това лято изведнъж животът ми сервира ситуация, в която купуването на имот беше единственото правилно дългосрочно решение и аз се хвърлих в него с всички сили, през глава и без никаква подготовка какво ме чака. 

Винаги съм избягвала да търся информация за банки и ипотечни кредити просто ей така, за да съм информирана – по същия начин, по който човек избягва да търси информация за болници и зъболекари.

Никой не проучва кой зъболекар вади най-хубаво мъдреци и къде най-красиво могат да ти изтръгнат апендикса. Сдобиваш се с тази информация или в хода на изтръгването, или малко преди това, ако ситуацията не е спешна и позволява да избереш измежду няколко специалисти.

Та така и аз с банките и кредитите. Виждах хора около мен, които взимат ипотечни кредити, после обикалят с месеци пазара на имоти, докато той не ги изплюе с вид на нещо, довлечено от канала, и си казвах: „Ей това няма никога да си го причиня! Ще си живея под наем до живот, но да обикалям половин година из блоковете в „Света Троица“ и „Левски“ Г – никога!“.

Но, както казах, животът е това, което ти се случва, докато си правиш планове, затова в края на май тази година се озовах при моите любими счетоводители от Fourmate, и им заявих:

„Искам да взимам кредит, май ще ми трябва този, този, този, този и този докумeнт.“

(Повторете „този“ поне 10 пъти, за да разберете КОЛКО документи ви трябват реално.) И явно съм изглеждала толкова клета и нещастна, че те първо ме поканиха да седна и после ми казаха: „Искаш ли да те свържем с кредитен консултант, който ще ти помогне да минеш през целия процес, за да не се побъркаш?“

И аз моментално казах ДА. МНОГО ПЪТИ ДА.

И така се запознах с услугата кредитен консултант в Winners Group – компания, която има експертни познания във всяка сфера от финансовия пазар, но най-важното за мен в този момент – имаше точния човек – Ивайло Спасов, който да вземе случая ми присърце и да ме преведе през супер напрегнатите два месеца, които последваха.

Ивайло е човек, който освен с консултация за кредит, може да ви съдейства за застраховки на почти всичко, което се сещате – от автомобил (дори 20-годишен) до живота (без значение колко годишен).

Сега сигурно ще кажете – ама това е реклама. Да, реклама е, естествено. От сърце, при това.

Вярвам, че за хората, които ти помагат да живееш по-добре и по-хубаво, трябва да се говори. За зъболекарите, от които не те боли много, когато ти лекуват зъбите, за собствениците и персонала в ресторанти, където си облизваш пръстите и отношението е супер, и по същия начин – за кредитни консултанти, които взимат предвид желанията ти и търсят най-доброто за теб, улеснявайки ти живота неимоверно.

Защото, повярвайте ми, ако се хванете сами да правите всичко онова, което иначе кредитният консултант ще направи вместо вас, зъбите ви сами ще опадат и няма да имате нужда от зъболекар.

От момента, в който казах онова заветно ДА, до момента, в който се видях да подписвам документите при нотариус, минаха точно два месеца. Може наглед да е малко, но на мен ми се видя цяла вечност, а ако нямах подкрепата на моя кредитен-ангел-консултант (присъствал и на сделката, за да направи и нея по-лесно преживяване), със сигурност тези два месеца щяха да са шест, при това с неясен резултат.

Сега пиша всичко това не за да се хваля, а за да помогна на друг, който обмисля да тръгне по този път.

Много пъти в нашата собствена група във Фейсбук – „Положението е Майко Мила“, съм виждала постове от жени, които пишат, че искат да купят имот, но не знаят откъде да започнат.

Моят съвет е – започнете от консултация с човек, който това работи. Първо – сигурно е. Второ – ще се подготвите предварително за процеса, вместо да се сблъсквате на всяка крачка с проблеми и предизвикателства. И трето – безплатно е.

И още нещо много важно – потърсете подкрепа от семейство, близки, приятели, партньор, особено ако могат да ви съдействат със средства за самоучастие (ако нямате достатъчно). В моя случай имах помощта на баща ми, която беше от изключително голямо значение за моето собствено спокойствие и успеха на цялата операция, и аз съм му безкрайно благодарна за това.

Пригответе се и за допълнителни разходи, които неминуемо изникват в хода на сделката, както и на самата сделка. 

Трябва да знаете отсега, че ако взимате имот с ипотечен кредит, то сделката ще бъде изповядана на пазарната му цена, което означава доста пари. Към тях добавете и сумите за нотариуса, Агенцията по вписванията, общината и евентуално – комисион за брокера на продавачите. Да, правилно прочетохте – от известно време на пазара се предлагат имоти, маскирани под загадъчното „само за частни лица“.

Отначало ще си кажете – ами аз съм частно, де, нали така? Така, обаче „само за частни лица“ всъщност означава, че брокерът на продавачите ще играе и за вас или поне ще вземе пари и от вас, пък много е вероятно и да не свърши много във ваша полза.

При всички положения, ако сте като в моя случай – търсите спешно да купите еднорог, може да се наложи да преглътнете тази очевидна несправедливост и да плащате комисион на брокера на отсрещната страна.

Като теглите чертата след всичко това, което изброих, ще видите, че се събира доста солидна сума, с която трябва да разполагате задължително, за да може въобще да осъществите сделка.

И все пак, въпреки всички сложнотии и предизвикателства, да знаете, че си струва. Затова, ако сте на прага на взимането на това важно решение, стискам ви палци и ви пожелавам успех с начинанието и ако позволите – още една препоръка на изпроводяк. 

Не се съгласявайте с компромисни имоти, само за да купите нещо.

Това все пак ще е мястото, на което ще живеете или ще давате под наем, и е добре да ви харесва.

Ако ви е страх от височини – не си взимайте нещо на 19-ия етаж, защото е по-евтино.

Ако ви харесват няколко конкретни квартала, дайте си време да намерите имот точно в тях, а не в друг, намиращ се на другия край на града. Въобще – знайте си силите и желанията и не се отклонявайте много от тях. 

Някъде там ви чака вашето място, а преди него ви чака и вашият кредитен консултант, и само трябва да се намерите и с двете, както аз направих в тази година, в която няколко преживявания ми бяха за първи път. За първи път ми извадиха мъдрец (всички казваха, че ще стане за 5 минути и ВЪОБЩЕ НЯМА ДА БОЛИ. А всъщност продължи повече от час и беше ужасно!) и за първи път купувах имот (мислех, че ще е ужасно, но не беше). 

И от двете ме беше много страх, но си казах – който го е страх от мечки, банки и мъдреци, си прави окоп в гората и си живее в него до края на дните си, затова се хвърлих смело и преодолях страховете си – все още и за мое собствено учудване.

Сега от време на време се сещам, че ми остават още няколко мъдреца и си казвам, че май предпочитам да мина ще един път през целия процес на купуването на имот, да вися шест часа в общината за данъчна оценка и да си вадя най-разообразни по вид и дължина заявления, декларации и служебни бележки, вместо пак да ми извадят зъб. 

И понеже виждам, че във Фейсбук групите след въпросите за купуване на апартаменти най-често задаваните са тези за вадене на мъдреци, ще ви разкажа за къртенето на зъб, но и за къртенето на стени в новия ми апартамент, следващия път.


Ако имате нужда от професионалисти в областта на счетоводството и кредитирането, ви препоръчвам от сърце да се обърнете към:

Камелия Калайджиева от счетоводна къща
Fourmate Ltd
kamelia.kalaydjieva@fourmate.com
телефон 0888 64 82 10

Ивайло Спасов от Winners Group
ivailo.spasov@winnersgroup.bg,
телефон 0893 777 666

Свикнали сме да четем по-скоро ужасни, отколкото позитивни съседски истории. Сега обаче имаме един разказ с благодарност. Историята не е ужасна, защото авторката Мартина Лозева-Цалова е от другата страна. Сигурни сме, че за съседите ѝ всичко е ад. Но тя го знае. И точно затова иска да им благодари.


Ние сме ужасни съседи. Надали някой ще си го признае някога, но ето на, правя го. Признавам го и пред тях, когато се разминаваме из входа. Първо гледах засрамено в земята и процеждах поздрав през зъби. После обаче си дадох сметка, че така и така всичко е ужасно от наша страна към тях, поне да им благодаря за търпението и разбирането. 

Защото ако аз бях на тяхно място, съм почти сигурна, че такова нямаше да има. Да, точно такъв човек съм – сприхав и нетолерантен към шумни съседи.

Ние иначе не сме лоши хора, но сме много шумно семейство. Имаме две деца – едно почти на 2 и едно на 4, които сутрин не се събуждат от сън – ТЕ ТРЪГВАТ КЪМ ПОЛША! Или на кръстоносен поход, все тая. Просто стават и ускоряват от 0 до 100 за под 5 секунди.

Оттам започва ден, в който обикновено някой (дете или родител) крещи по някаква тема. Може и да не е с лошо. Ние си крещим и от радост. Говорим си на висок тон, пускаме телевизора силно (аз сякаш малко недочувам или съм в паника, че недочувам и затова така), тряскаме врати и прозорци – уж без да искаме, ама си се тряскат.

Нашите съседи са в ада на съседите. Вероятно в минал живот някой от тях е убил малко котенце или е пускал силна музика на своите съседи, та сега ги застига съседската карма.

Когато децата са на градина (което беше рядкост през тази година), сме сравнително нормални. Даже по-скоро тихи. Но когато са си вкъщи, всичко е с много децибели и обороти отгоре. Правим забележки и провеждаме беседи в различни стилове за викането, тряскането, пляскането, тичането и всяко излишно шумно действие, но резултатът засега не е много добър.

Важно е да се знае, че живеем във вход с много тънки стени и плочи (пестили са материал навремето) и се чува, дори когато двама души си говорят нормално в кухнята си на петия етаж. Ние сме на втория. Представяте ли си за какво говорим?!

Под нас живее един страхотен възрастен господин, който е над 90-годишен, абсолютно в час, на пълен собствен ход и (за наше щастие, гледайте колко съм зла) с проблеми със слуха заради възрастта. Това обаче не му пречи да усеща конския тропот, с който се придвижват децата ми из цялата къща. 

Над нас доскоро нямаше никого, но съседката се върна отнякъде си и сега ни мрази, затова всяка вечер след 22:00 (тъкмо когато децата са заспали) започва да размества мебелите си и така поне 2-3 часа. Нямам право нищо да ѝ кажа. Нека мести, ако ще и стени. И хипопотамче да почне да си гледа в банята, пак ще я поздравявам любезно и няма да викам зоополиция.

На площадката до нас има офис. Не мога да си представя какво им е било по време на извънредното положение, когато се налагаше да работят заедно с нас и с децата ни вкъщи. Надявам се да са получили вредни под някаква форма. Аз бих предложила посещение при психолог, както и ваучер за СПА процедури и йога. Киселото мляко няма да помогне за посттравматичния стрес от нашите крясъци.

Срещу нас живее още един разкошен възрастен господин, който предимно ни се радва, защото и той е от гръмогласните. Вика, тряска врати, вълнува се насам-натам из входа. От него някак не ме е срам, той сякаш ни разбира. Освен това е достатъчно кисел, за да ни направи незабавна забележка, ако реши. Не е решил, значи всичко е ок.

Останалите обаче са просто много мили и търпеливи и сигурно с трепет в душите очакват децата ни да пораснат и да се изнесат. Тука до 2-3 години. Защото иначе цената на жилищата им пада. Убедена съм.

За финал на това излияние, което е нищо друго освен несполучлив опит да се обясня в любов на всички толерантни и разбрани хора, които търпят шумните семейства с малки деца в живота си, без да са длъжни, ще кажа, че един-единствен път съм била твърдо решена да направя забележка на някого в този вход. 

Един съботен следобед, когато с 300 зора всички вкъщи спят, започват да ми се причуват (а уж недочувам, казах ви!) странни звуци. До секунди вече съм ги определила и съм сигурна, че някой тук наоколо прави много бурен и шумен секс. Така ме хвана яд, че не мога да си го позволява тъкмо в онзи момент, че тръгнах рошава и кисела из входа да слухтя по вратите откъде идва. 

Веднага изключих възрастните господа в съседство (извинявайте, момчета, отплавал е вече тоя кораб при вас), елиминирах и възможността това да идва от офиса – все пак съботен ден… Не беше и от апартамента непосредствено над нас. Но, ето, два етажа по-нагоре, от апартамент, който се отдава под наем на две млади момчета, се чуваха бая превъзбудени крясъци и плясъци. И си викам “Ей, сега почнах да лопам по тая врата! Ще видят те как се вика в събота следобед, когато едвам си си приспал децата!”. 

После се сетих обаче, че те децата точно по тоя начин стават, така че ги оставих с идеята, че някой ден ще им се върне тъпкано. С писъци. И с любов, разбира се. Но, да, определено ще е по-шумно.

Та, така и не направих забележка и няма и да направя. Нямам очи, дето се вика, за такова нещо. Благодаря ви, мили съседи, евала!


Взаимоотношенията със съседите са сложна работа. В тази история обаче съседът не е недоволен от силна музика или протекла тръба. Людмила Токин ни разказва на какво е подложена от един от съседите си от август насам. Психическият тормоз включва заплахи, удари по вратата ѝ, звънене по телефона.

От полицията и СОТ ѝ казват, че няма какво да направят, преди да ѝ се случи нещо. Все си мислехме, че е добре да се задействат, за да НЕ ни се случи нещо, но може би бъркаме.

Прочетете историята на Людмила и ако има какво да я посъветвате, направете го, защото неофициалният съвет, който получава от полицаите, е да си продаде апартамента.


Всичко започна през август. Тогава един от моите съседи в кооперацията, в която живея, започна да ме тормози психически. Първоначално се забавляваше да мести изтривалката пред вратата ми нагоре-надолу по етажите. После започна да ме причаква и да ме тормози. А от 16 декември насам

съседът се опитва да разбие вратата ми

с шутове ако не всеки, то през ден.

Засега вратата издържа. Въпросът е, че аз не знам докога ще издържа, тъй като съм самотна майка, живееща само с дъщеря си.

Подала съм жалби до 1-во РУ-СДВР и до самия началник на управлението, до прокуратурата, до омбудсмана.

Във всички дни от последния месец, когато този човек се опитваше да разбие вратата ми, виках СОТ, както и полиция. На 20 декември ми беше вдигнат скандал, от човек, работещ в СОТ, че не можело да ги разкарвам всеки ден. Същото ми казаха и полицаите. 

Щом съм имала подадена жалба,

трябвало да си стоя тихо и кротко и да чакам 

Да чакам какво!? Да ми се случи нещо? Отговор: “Да, ако не ви се случи нещо, ние няма какво да направим”.

Преди малко имаше нов шут по вратата ми. Натиснах паник бутон към СОТ. Дойдоха, само за да ми вдигнат скандал, че не можело да ги викам просто ей така. След това ми звънна и шефката им, която също ми се накара.

Междувременно, се опитах да поговоря с майка му и да ѝ кажа, че синът ѝ може би има някакъв проблем, на който трябва да се обърне внимание, и би било добре да се лекува. Тя ми затвори и е побързала да му даде номера ми.

Сега освен че рита по вратата, ми звъни и по телефона. Заплашва ме, забавлява се, гаври се… Един път ми каза, че ще ме изкорми. Друг път ми звънна, за да ми пожелае “Добро утро”… 

Ако някой се чуди какво съм му направила – ами нищо! За всички години, в които живея на това място, съм се засичала броени пъти с него по стълбите. И нищо повече. Просто ме е нарочил.

Доколкото знам, не съм единствената потърпевша. Нещо подобно се е случвало преди години и с друга жена от входа. Съседът е чупел врати, прозорци, нападал е.

И от всичко това излиза, че трябва да ми се случи нещо, за да реагира полицията. Въпросът е какво точно може да се случи на една самотна майка и дали няма да е прекалено късно. Макар че вчера полицаите ми казаха, че кой знае какъв смисъл от опитите ми нямало да има – по-добре да си продам апартамента и толкова.

Има ли как да направя още НЕЩО, преди да ми се случи НЕЩО?


Гергана Миланова, която ни разказа за пълното щастие с две деца, куче и котка на 80 кв. м и ни спука от смях с Риба в изпитателен срок или когато майка ти е HR и вкъщи (още духовити текстове от Гери – тук), днес отново е в Майко Мила! този път с трагикомичен разказ за проклятието "Майстор да ти влезе вкъщи!" И положението действително е майко мила...


Действие първо. 

Купуваме жилище. Ние с моя мъж по-лесно избираме апартамент, отколкото паста за зъби, ама нейсе. Харесахме го, видяхме го веднъж и си казахме “Е, те т'ва е!“ и толкоз. Брокерът само дето не припадна от учудване, щото, човекът е свикнал хората да ходят на огледи поне пет пъти, още пет да се чуят по телефона да уточнят разни неуточнени въпроси, да ги заведе на още 15 огледа в 10 различни района и едва тогава – евентуално, но не съвсем сигурно – да стигне до сделка. Пита ни, пита ни – сигурни ли сме, не сме ли; ние категорично му обявихме да подготвя документите и отидохме на пазар. Пастата за зъби ни е свършила, а както вече споменахме, нея я избираме камара време (така, де, здравето на зъбите не е за пренебрегване и си изисква време за правилната грижа).

И така, жилището е наше и идва онзи специален, направо сакрален момент да изберем майстори, които да превърнат кутийките груба замазка в стаи, готови за обзавеждане. Значи, това с избирането, да ви кажа, не е точно така. Те, майсторите, са по-кът и от познаващите ясновидки. И в двата случая обаче, си е въпрос на късмет това, за което си му платил, да вземе да излезе и истина. 

Близки приятели ни препоръчват горещо една бригада, която има за бригадир едно младичко момче – бил най-добрият в цяла София, даже в цяла България и е жив късмет, че таман приключва някакъв обект и после може да ни „вземе“. Бързаме да се видим с него, бързаме да уточним парите, бързаме да ги предвидим на ръка и още повече бързаме да му ги дадем, защото той е много зает и много бърза, понеже е много търсен, ама нали са ни препоръчали приятели (да, нас са ни препоръчали, щото той на всеки не работи), та хайде, ще ни вземе. Разбираме се да почне на 15 септември и разписваме договор, както и разписка за капарото. Хаирлия да е!

Действие второ.

Това с 15 септември някак си не е много удобно, защото той, майсторът, па и бригадата му, са много заети, ама нали са ни препоръчали приятели, от тях да мине на 16-ти ще започнат. 100%!

На 16-ти направихме списък с нужните материали – той се правел в деня на започване, не по-рано (против уроки и за всеки случай), та направихме списъка и си заминаха по живо, по здраво. Ние с половинката запалихме с мръсна газ да поръчваме нещата от списъка. Малее, нашето семейно гнезденце, пу пу пу...

Чуваме се с бригадирчето седмица по-късно, понеже те така и не демонстрират свободно време да се явят на работа, въпреки че материалите седят и ги чакат. Спешен обект им излезнал, за приятели, препоръчани от други приятели – изобщо, нека проявим разбиране, те от другата седмица са при нас денонощно! 

На следващата седмица работиха два пъти. Веднъж в понеделник за два часа и после в петък за още два часа. Иначе, какво, почти цялата седмица при нас са били!

В третата седмица, честно казано, времето изобщо не беше да се работи – то едно валежно, мрачно, как да стане човек и да иде някъде да маже стени. И хладно, вируси се хващат, простива се... Обещаха, че ще дойдат следващата седмица.

В седмица 4 дойдоха отново два пъти. Вече като дни не ги помня, обаче единият ден в 11:00 часа майсторът ме увери, че пътува натам, а пък като се чухме в 15:30, вече пътуваха в обратна посока, защото са много натоварени и им излезнал един спешен обект на приятели, препоръчани от друти приятели, дето техни приятели говорили с бригадира. Ама много спешно, за два дни ще го оправят тоя обект и пак ще са само при нас. 

Мен вече ме хващат дивите и вдигам тона, че тая няма как да стане така, имаме договор, дали сме 4-цифрено капаро и никак не ми се иска да проявявам толкова много разбиране, защото и аз съм много заета, и мъжът ми е много зает, и всички сме много заети, ама въпреки това ходим всеки, забележете, ВСЕКИ ден на работа, между понеделник и петък, и изобщо нямаме време да забележим днеска сряда ли е, петък ли е, вали ли, духа ли, или се спукало да пече!

Междувременно календарът учудващо чукна 15 октомври и нашите майстори ни увериха, че от 16-и започват само при нас. Цели три дни идваха, мазаха стените, направиха нов списък с материали и ни пратиха да поръчваме баните – „стените стават за два дни, ама виж баните...“. 

Аз тихо скърцам със зъби, че тия два дни за стените ги слушаме цял месец, ама и без това е мъка с намирането на читави майстори, усмихвам се и си стискаме ръцете, че отиваме за бани. 

Ние с мъжа ми, понеже избираме плочки по-лесно, отколкото купуваме моркови от пазара (много мразя ония моркови, дето нямат вкус на нищо), пердашим с колата до съответните магазини, харесваме два дизайна, правим проекти, плащаме и звъним на майсторите, че плочки, лепила и т.н., ще бъдат доставени след три дни, когато ни уверяват, че ще са там. 

Еееех, блаженство! Децата са щастливи, че ще имат нова детска стая, в която, за разнообразие, освен място за сън, ще има и място за игра; двамата с любимия чертаем светли планове за вино на терасата – идилия!

Нашата бригада продължи да оглажда стените – не е шега работа това, а на нашето ядосано дивене как може месец и половина да не смогнат да приключат едно шпакловане, та да стигнем до боядисване най-сетне, ни обясниха настойчиво, че просто са много заети, но от 15 ноември вече са само при нас, стените ще ги приключат за два дни, а всички купени материали, барабар с прясно доставените бани, ще бъдат употребени по предназначение и в срок. 

Действие трето. 

Нашият бригадир изчезна за седмица. После се появи, ама явно разговорът на високо ниво (сопрановият ми гласец явно е подскочил в няколко височини едновременно) го е накарал да изплюе камъчето, че той, реално погледнато, бригада, всъщност, няма вече. Плочкаджията му бил най-добрият в околията, ама имал малък проблем – много пиел. И като взел парите за труда, дето трябва да положи, отишъл да полее за наше здраве новото жилище... И от месец го нямало никъде. Вероятно е открил алтернативна вселена, в която да се черпи за наше здраве, докато не изпие и последната стотинка за предстоящия труд.

Младежът специалист по стените заминал за Германия, защото „там плащат хората, не си играят“, и изобщо е забравил, че е поел от два месеца обект, на който „за два дни“ е щял стени да прави. 

За всеки от останалите имаше подобно съвсем разумно и логично обяснение по повод това къдЯ са изчезнали тия хора. Естествено, увери ни, че от 15 декември е само при нас, стените за два дни ги е направил, а после плочки и туй-онуй е лесна работа и няма страшно, ние до края на януари 100% ще сме влезнали да си обзавеждаме. 

Благодарна съм на мама, че ме е научила да броя до 10, преди да кажа нещо. Жалко, че в този момент изобщо не можех да си спомня цифрата на кое, мамка му, число, трябва да дойде след ЕДНО. Сигурна съм, че казах много, защото господин бригадирчето си отваряше и затваряше устата като риба на сухо, но от нея не помня да е успял да излезе звук. 

Разбрахме се, че тази няма как да я бъде, напомнихме за неустойката в договора и си стиснахме ръцете, че ще ни даде разбивка за свършения според него труд, а остатъка от парите ще си ни ги върне (възможно е да съм споменала алтернативни начини за събиране на тези пари, ако реши да изчезне, ама няма как да съм сигурна – твърде умопомрачително бясна бях). Беше 18-и. НОЕМВРИ. Обеща, че най-късно на следващия ден ще имаме разчета и парите ще ги върне до седмица. 

На 20-и му напомних да прати отчета.

На 24-и му напомних, че до 30-и чакам парите. 

И се сдобих с три съобщения, че е много натоварен, но до 23:00 часа на текущия ден непременно ще е пратил поне отчета. Това беше на 20-и. И после на 24-и.

Мога да хвана бас, че до 15 декември, евентуално, може би ще получа отчет. Той пък може да се хване на бас, че дотогава ще имам парите обратно, даже без отчета. 

Между другото, днес се видяхме с един майстор, когото ни препоръчаха едни приятели. Те ни били препоръчали и той затова се съгласил. Влезе в апартамента, огледа и каза: „Май ще прайм стени, а... Ама за два дена сме ги дигналЕ, нЕма се плашите...“

Мамо, ПОМООООЩ!!!

cross