Свършиха поредните матури. Някои училища си поставика оценка „елитни“. Но има и друга страна от българското образование, която се характеризира с това, че голяма част от децата не влизат в час. Например защото нямат обувки. Или защото трябва да работят, за да помагат на семействата си. Защото учителите им се сменят твърде често. Или защото нямат мечти и не виждат смисъл в образованието.
С такива деца се срещат сестрите Йоанна и Андренита, избрали да са учителки в райони с малко население. След като влизат в програмата на „Заедно в час“, стават учителки в селата Ръжена и Манолово, където предават опита си на учениците.
Но как започва всичко?
По-голямата е Йоанна. Преподава близо до родния им град Казанлък в село Ръжена. Оказва се, че дядото на сестрите е участвал в строежа на училището, а баща им по-късно отговаря за безопасността му като пожарникар.
В един от часовете си Йоанна кани сестра си Андренита – която по това време учи мода – за да изобрети маски с учениците ѝ. Веднага ѝ прави впечатление с каква лекота малката ѝ сестра се справя с динамиката в клас.
„До този момент никога не съм се поставяла в ролята на учител и усетих колко е важно да се развива в децата не просто знанието, а и любопитството към различните неща“, разказва Андренита. Още тогава тя вижда огромната промяна в училище от времето, когато тя е стояла на чина, и ѝ прави впечатление колко много дава на учениците сестра ѝ Йоанна.
Йоанна пък се впечатлява как Андренита без никакъв опит още от първия час успява да овладее по естествен начин процеса с децата. На нея самата са ѝ били необходими няколко месеца, за да го постигне.
И макар Андренита да има планове за развитие в света на модата, кака ѝ я „обработва“ да участва в програмата на „Заедно в час“. След подготовката Андренита става учител в село Манолово.
И ето, че днес Йоанна преподава на децата след пети клас по история, философия и изобразително изкуство. А Андренита е учителка на деца от втори до седми клас по английски език, компютърно моделиране и човек и природата.
И това е още една от спецификите на училищата в малките населени места – голяма част от учителите преподават по повече от един предмет.
Едно от най-сложните неща за двете сестри се оказва спечелването на доверието и на колеги, и на ученици. Андренита разказва, че на другите преподаватели им е трябвало известно време, за да я приемат като част от екипа. В малките населени места и в непопулярните училища често преподавателите идват за малко и набързо си отиват. Та в началото вероятно и децата, и колегите ѝ са предполагали, че и тя ще е от тези учители.
Извън спечелването на доверието и за двете сестри най-сложната задача се оказва факта, че учениците нямат мечти. Идват от по-бедни общности, в които няма много примери за хора, успели по време на и чрез образованието си. Това е и причината то да не е ценност в семействата им.
Много деца вярват, че е по-добре да заминат за Нидерландия и да работят в завод за кашони и кроасани, защото така чичо им си е оправил къщата. На въпроса „Какви искате да станете като пораснете?“, повечето деца вдигат рамене. Само едно казва, че иска да стане шофьор на камион, а единствената професия, която избират момичетата е „фризьор“.
Мисията на хора като Йоанна и Андренита е да покажат тъкмо на тези деца различни примери, които дават повече перспективи. Затова събират роднини, приятели, познати с различни професии, които влизат в клас и говорят на децата за възможностите, които могат да имат, ако изберат тяхната професия.
Андренита създава и клуб по интереси. Започва да обикаля селото с децата и да ги разпитва за вижданията им за света. Дава начало на разговори за това какво им е трудно и така успява по-лесно да се впише в тяхната общност.
Сред проблемите, които срещат двете учителки, е фактът, че голяма част от децата изобщо не говорят български у дома. Друга специфика е, че много родители работят в чужбина и комуникацията със семейството е съвсем затруднена.
Голяма част от фамилиите в региона се препитават със сезонна работа. По време на розобера, чести се случва децата да помагат на родителите си от ранни зори. А това е изморително и трудоемко и води до пропускане на занятия.
Някои деца вървят успоредно с учебния план, но има и такива, които са с много пропуски. Йоанна вижда как някои от учениците ѝ изпитват затруднения с четенето. Това създава големи трудности в процеса на работа, защото в по-горните класове материалът е по-сложен и ако децата нямат базисните знания, много лесно могат да се откажат, тъй като ще срещат все повече затруднения в бъдеще.
Един от учениците си тя определя като невероятно интелигентно дете, което, по някакви причини, отказва да чете, макар че може да пише. В началото на работата с него момчето получава предимно двойки. Но Йоанна вижда, че е активен по време на часовете, когато трябва да разказва. Успява да пресъздаде най-важните моменти, които са обсъждали от предния час. Знае ги дори най-добре в класа.
Още не сме свършили, скрол надолу
Тогава учителката решава да смени подхода, тъй като си дава сметка, че детето е със специални образователни потребности. Когато идва време за тест, Йоанна е наясно, че той няма да напише отговорите, тъй като не чете.
Затова събира децата със затруднения в четенето и решава тя да им прочете условията на задачите, а те да заградят верните според тях отговори. Така Йоанна знае, че е направила всичко необходимо, за да съдейства на учениците да покажат колкото се може повече знания.
Андренита също вярва, че добрият учител усеща нуждите на класа и методите му на учене и може да създаде образователния процес за тях.
„Учителят е в класната стая заради ученика – казва тя. – Той е там, за да преподаде знанието, което има в себе си. Затова е необходимо да намери език, достъпен за децата в съответната класна стая. Да бъде разбран от колкото се може повече деца. Учителят трябва да е наясно, че хората учат по различен начин. Ние като преподаватели е важно да сме гъвкави и да се съобразим с различните нужди на децата.“
Андренита решава да се грижи за културата в класната стая. Заедно с учениците измислят правила, които всеки трябва да следва, и в зависимост от това дали го прави получава или му се отнемат точки. За реда се грижат самите деца. Едно от тях следи къде не се спазват правилата, а друго внимава къде се спазват. В края на срока точките се събират и има награждаване.
Организира се базар, в който участват близки и колеги на Андренита. Всеки от тях носи по нещо от вкъщи. Важното е да е ново и да може да е от полза за другите. Учениците с най-много точки влизат първи и си избират. Последните пък се насърчават догодина да се справят по-добре, за да бъдат и те сред първите.
Примерът се харесва и от училището на Йоанна, където организират същия базар. Забавлението е както за децата, така и за преподавателите.
Йоанна и Андренита се справят. Не само с доверието сред колегите, където попадат в абсолютно задружни колективи, но са приемани и от децата. Убедени са, че добрите резултати идват именно от програмата на „Заедно в час“, където цял екип от професионалисти се грижи учителите да придобият вяра в собствените си умения. Има и координатори, които посещават часовете им. Наблюдават как преминават и отделят време да обсъждат кое се е получило и кое може да бъде подобрено.
„Това е важно за мотивацията на преподавателя, който може да се уплаши от трудностите и да сметне, че това не е неговото поприще“, коментира Йоанна. „Ако просто ме бяха хвърлили в клас след университета, едва ли бих била същият преподавател. Ние не излизаме просто да издекламираме едни знания, а създаваме образователен процес, в който учениците сами откриват най-важното и им даваме възможност да приложат наученото в рамките на часа.“
Редица изследвания доказват, че когато човек сам открие нещо и успее да го приложи като знание и умение, то остава много по-дълго в неговата памет.
Работя усилено да развивам емоционалната им интелигентност в целия образователен процес. На фокус са подобряване на четивната грамотност и комуникационните им умения. Почти във всички часове залагам работа в екип, защото смятам, че това ще им е наистина от полза, утре когато излязат на пазара на труда.", казва още Йоанна.
Подобен подход е особено ценен в училищата с ученици от непривилегировани общности. Както стана ясно, те имат много по-различни проблеми от останалите.
„Наблюдавам голямо развитие в насока на разбиране на техните потребности“, казва Андренита.
„В моето училище не се говореше за компетентностен подход, за иновации. - допълва и Йоанна - В началото като че ли нямаше особена вяра в това, но години по-късно има разбиране към специфичните потребности на децата във всяка една класна стая. Все повече учители работят по-смело за развиване на уменията на учениците и съблюдават да са адекватни за нуждите на това поколение.“
„Децата имат схващания, които им пречат да използват потенциала си. Ако имат доверие към преподавателя, той като авторитет може да обърне тези техни вярвания и това да промени живота им“, казва Йоанна.
Така тя насърчава децата, като им разказва за случаи на известни личности с дислексия, които трудно са се справяли в клас, а сега са вдъхновение за много други.
„За един младеж от ромски произход е много по-трудно да си намери работа, независимо колко адекватен и добре възпитан е, заради все още съществуващите стигми в обществото ни“, казва тя.
Учениците от нейното училище завършват с профили „Сервитьор“, „Барман“ и „Работник в студена кухня“. И макар тези професии да са доста търсени, се оказва, че децата от училището на Йоанна нямат равен старт – защото идват от по-бедни семейства и стереотипизирани общности. „Ние като общество, трябва да мислим, как несправедливостите идващи от различия, могат да бъдат променени", казва в заключение Йоанна.
