fbpx

Аз съм Даниела Седмакова, майка на 7-годишната Мария, която е в неизвестност от 24 август. Тя е била изведена от дома ѝ в София, кв. Дианабад, където през последната година живее с баща си Христо.

Бащата я укрива, за да не може да бъде изпълнено съдебно решение на Софийски Градски Съд от май 2018 г., потвърдено от Софийски Апелативен Съд на 21.08.2018 г., с което детето трябва да бъде предадено на майката и върнато в Англия като страна на обичайно местоживеене.

Семейството ми живее в Англия от 2008 г. С течение на времето отношенията ни с Христо се влошиха, аз не работех, грижих се за детето ни и бях финансово зависима от него.

Христо се превърна във вечно недоволен и изключително контролиращ човек. Започна да става агресивен, след като думите му вече нямаха въздействие върху мен.

След една лятна ваканция в България през 2013 г. аз пожелах да остана с детето при родителите ми в България временно, докато преразгледаме отношенията си, исках също да съм близо до майка ми, която точно тогава имаше сериозни здравословни проблеми.

Той реагира яростно, имаше заплахи за живота ми и на следващия ден аз успях да избягам с тогава 2-годишната Мария. Той започна дело по Хагска конвенция за връщане на детето в Англия и въпреки моите показания за влошените ни семейни отношения, съдът взе решение за връщане на детето в страната по обичайно местоживеене Англия. Конвенцията е доста категорична относно местоживеенето и не взима предвид националността или други извинителни причини за действията на родителите.

Христо ме накара да вярвам, че се връщаме всички заедно, но ме остави без билет и отведе Мария обратно без мен.

След многократни разговори в рамките на няколко дни той все пак даде шанс на семейството ни и ние отново заживяхме заедно в Англия. Щастието не продължи дълго и скоро нещата се върнаха към обичайното положение.

Не разрешаваше детето да поддържа връзка с родителите ми, дори по Skype. Изискваше половината от заплатата ми, въпреки че беше поне 6-7 пъти по-малка от неговата. Никога не ми е давал пари за лични разходи, а аз продължавах да плащам за храна или покупки за детето, които покривах с моята част от заплатата.

Когато психологическият и физическият тормоз прекрачиха всички граници, аз потърсих емоционална подкрепа в лицето на организация за защита на жените от домашно насилие. Те ме свързаха с адвокат и задвижихме документите за представяне в съда. Отне доста дълго време и Христо разбра за действията ми, след като провери личния ми имейл и използва компютъра ми без мое разрешение.

Той беше много ядосан и искаше да напусна апартамента моментално без детето. Аз отказах и въпреки че активно търсих жилище, не исках да напусна преди да има някакво писмено съгласие помежду ни - доброволно или съдебно, за отглеждането на детето.

Притеснявах се, че няма да мога да я видя, ако аз напусна сама и седмици спах на неудобния двуместен диван в хола. След направени две срещи с медиатор в опит за уреждане на споделено попечителство, Христо се отказа и не пожела да продължи в тази насока. След като опитите за медиация пропаднаха, аз подадох документи в съда за разрешение да се изнеса заедно с детето и такова ми беше предоставено.

Последва дълъг съдебен процес в Англия, който приключи със споразумение за споделено отглеждане на детето, което Христо не прие. Само месец след решението, през юли 2017 г. дъщеря ми беше незаконно изведена от юрисдикцията на Англия и задържана в България от баща ѝ без моето знание и съгласие.

В становището си пред СГС той потвърждава, че е действал напълно съзнателно и е започнал да организира преместването си в България, още докато е било в ход делото за споделено попечителство в Англия. Неуважението към английския съд и неспазването на постановеното решение показват неговата нестабилност и готовност на всяка цена да се изпълни неговата воля въпреки пълно осъзнаване на нарушаването на закона и последствията от това.

Никой не може да гарантира, че този човек ще спазва което и да е съдебно решение от тук нататък, което го прави неконтролируем и непредвидим. Неговата единствена цел е да отстрани мен, майката на дъщеря му, от живота ѝ без каквито и да било основателни причини. В момента този сценарий се повтаря отново след решението на САС.

От отвличането на дъщеря ми през юли 2017 г. всякакъв контакт с нея ми беше отказван, в продължение на 7 месеца не я бях виждала или чувала и не знаех къде се намира. След започване на съдебното производство през февруари 2018 г. съдията постанови привременни мерки и можех да виждам Мария всеки втори и четвърти петък от месеца за час и половина в офиса на ДСП-Слатина поради опасенията на бащата, че искам да отвлека Мария. Всички знаем израза за крадеца, който вика “дръжте крадеца”.

Христо беше подал декларация с невярно съдържание в частното училище, което Мария посещаваше - Британско училище в София, с която ми забраняваха да получа какъвто и да било достъп или информация за детето и развитието му.

Училището иззе функциите на съда и ме лиши от родителски права без да е в компетенцията им. Въпреки показаните документи и съдебното решение от Англия. Подадох сигнал в Прокуратурата и не последва нищо.

Преди постановяването на привременните мерки, през януари 2017 г. при опит да се видя с Мария пред апартамента, в който живеят в кв. Дианабад, бл. 56 ет. 11 ап. 69, Христо действаше агресивно и нападна мен и баща ми, държейки детето в ръце. Не ми даде никакъв контакт. Постави я в опасност, тъй като докато риташе и блъскаше нас, се подхлъзна в снега, падна на земята и легна с цялата си тежест върху нея и продължи да лежи така с минути.

Случайни минувачи го молеха да стане, защото на детето не му е комфортно, но той не искаше. Този човек е опасен за себе си, детето си и всички около него, когато изпадне в пристъп на ярост.

Въпреки постановените привременни мерки Христо нееднократно не водеше детето на срещите ни, говореше ѝ срещу мен и я поставяше в ситуация да избира.

За пропуснатите срещи има преписки в Софийска Районна Прокуратура, по които се работи. Под претекст, че детето е на училищна екскурзия той не я доведе два пъти, но от училището не потвърдиха тя да е посещавала такива мероприятия. Друг път, когато съдебното заседание съвпадаше със срещата ни, Христо отказа да доведе детето след това.

Не съм виждала дъщеря си от 27 юли 2018 г.

След влизането на съдебното решение на СГС в действие без право на обжалване на 21.08.2018 г. Мария отново е отвлечена от баща си, никой не ги е чувал и виждал от тогава. Наетият от мен частен съдебен изпълнител не успя да го намери в рамките на две седмици и когато разбрах, че е напуснал работа, това беше алармиращ сигнал, че той отново е избягал с нея. Сигнализирах в полицията веднага.

Обявяването им за общодържавно издирване обаче беше забавено поради многото процедури, които всички институции трябва да спазват. Търпението ми се беше изчерпало и в средата на септември направих публичен призив във Facebook с надеждата, че ще бъдат забелязани някъде.

След 2-3 седмици на напразни надежди и липса на следи, полицията реши да се обърне към медиите. Краткото им съобщение за издирване на баща и дъщеря обаче не представя пълната история и това стана повод за много спекулации и грозни коментари. Затова исках да внеса повече яснота и да разкажа моята история и битките си с един егоистичен баща и с институциите.

Като цяло Хагската конвенция е доста категорична за условията, при които детето трябва да бъде върнато в държавата, където е пребивавало преди това. Процедурата е опростена и предвидените срокове са кратки. Например в Германия и Полша целият процес може да приключи за седмици.

В България обаче процедурата е тромава, институциите си прехвърлят отговорност постоянно. Вместо предвидените 6 седмици за обработка на документите от отдел “Международна защита на детето” към Министерство на правосъдието, процесът отне месеци. Документите бяха внесени в съда 4 месеца по-късно.

Със сигурност можеше да се вземат и превантивни мерки след обявяване на окончателното решение, за да не се повтаря сценария с изчезването на детето отново. Многократно молих паспортите им да бъдат задържани, докато приключи делото и има решение и изпълнение. Не беше в компетенцията на никой да го направи.

Също така, след обявяване на решението не последва никаква реакция от “Международна закрила на детето” с цел подпомагане на изпълнението. Трябваше аз чрез адвоката ми да се свържа с частен съдебен изпълнител, който да се заеме с изпълнителното дело. През това време бащата вече е бил изчезнал с детето.

Мария отново е поставена в неблагоприятна ситуация, далече от майка си, от роднини и приятели, които е имала около себе си до този момент, далеч от дома ѝ в последната една година, непосещаваща училището, в което е била ученичка предходната година. Тя е под физическия и емоционален контрол на баща си и третирана като куфар, който може да бъде местен по негово желание.

Христо е нестабилен и непредвидим. Неговите действия са срещу интересите на детето и осигуряването на сигурна среда за отглеждане. Той се води единствено от неговите интереси и желанието му да нарани мен, майката.

Надявам се институциите да започнат да комуникират помежду си и да намалят сроковете за елементарни запитвания, за да не бавят работата на полицията, която се опитва да ги открие вече месец!

Надявам се скоро да мога да прегърна отново дъщеря си и да можем да наваксаме пропуснатите моменти, да ѝ предоставя спокойна и любяща обстановка, в която да расте щастлива и уверена в себе си!

Една от най-стресовите ситуации за всеки родител е тази, в която детето е болно. Преживяваме безпомощността, притесненията, безсънните нощи, сълзите скришом, старанието да го накараш да се чувства спокойно, докато отвътре истерията напира да залее света. Водим го на лекар, постъпваме в болница и много често в тоя момент върху нервите ни започва да подскача още едно бреме – българската здравна система.

Понякога нито отношението, нито условията, нито материалната база отговаря на нуждите на пациентите, особено на малките такива. Днес при нас е Деница Гроздева, която е имала едно малко по-различно преживяване на едно малко по-различно място – Лондон – и разказва как може да се случват нещата - с уважение и подкрепа. Припомняме и текстовете на Барбара Пейчинова За раждането в Англия и България от личен опит и Поля Йорданова И още една английска родилна история…

--------

Как се стигна до тази ситуация може би ще напиша друг път, а и не мисля, че е от голямо значение. Този текст ще е за това как лекуваха сина ми в Лондон и какви бяха условията там.

Детето започна да кашля, вдигна температура и решихме да го заведем в спешен кабинет. Набързо попълниха документите и една сестра ни съпроводи до детския спешен кабинет. Там имаше играчки, флумастери, книжки и телевизор с филмчета. Почакахме малко и го прегледаха. След това почакахме още малко, докато ни дадат лекарство и ни обяснят случая. Според тях проблемът беше само от гърлото, дадоха ни спрей и ни пратиха по живо, по здраво.

За съжаление, през нощта детето се влоши, продължи да вдига температура и дишането му много се промени. Баща му настояваше веднага да се върнем, но бяхме скапани, а и аз все си мислех, че преди няколко часа сме били там.

Уви, в 6 и нещо сутринта стана ясно, че нещата отиват на зле и пак се изстреляхме към спешното на University College London Hospital, където веднага видяха, че има проблем.

Вкараха ни в интензивното, казаха, че най-вероятно е "круп" -  ларинготрахеобронхит, респираторна инфекция, която се причинява от вирусна инфекция на горните дихателни пътища.и започнаха – кислород, адреналин, кортикостероиди. Задаваха ни хиляди въпроси, на които се опитвахме да отговаряме адекватно, въпреки че тотално не разбирахме какво се случва.

По едно време имаше петима педиатри, които обсъждаха какво трябва да се предприеме. Аз лежах на болничното легло, гушнала детето си и постоянно задавах въпроси на сестрата, която ни беше зачислена. Тя беше безкрайно мила и внимателна и не се отдели от нас нито за минутка.

Когато го стабилизираха, ни качиха в детското отделение. Светло, просторно, стая за игра и едни много мили и внимателни лекари и сестри. Каталясала от нерви, не спирах да хлипам и те само идваха при мен, носеха ми вода и чай, и кърпички. И ми обясняваха всичко, което знаеха. Аз седях и мигах като пукал, защото не можех да проумея, че се държат така с нас.

През нощта се налагаше да идват и да му дават лекарства, да му следят показателите и това се случваше по възможно най-лекия начин. Друго, което ми направи безкрайно силно впечатление, бе как лекарите говореха с нас. Те идваха и казваха: „Хей, аз съм доктор Джордж и съм УНГ хирург. Аз съм тук, за да се погрижа за детето ви“. Никаква високопарност, никакво кичене с титли. Само човешко отношение.

Когато се разбра, че може би ще се наложи да се сложи абокат, дори му намазаха ръчичката с крем, от който мястото леко да изтръпне, за да не го заболи от убождането.

За съжаление, на сутринта се оказа, че има усложнение и ни казаха, че трябва да го упоят и интубират. Не ни спестиха нито един сценарий и беше доста страшно, но чувствахме, че сме в добри ръце. Когато бяха готови, ни взеха с леглото и дадоха на детето таблет, за да си играем, аз го гушках през цялото време.

Упойката беше с газ. Той беше много спокоен. Екипът, който влезе с него, беше сигурно от 8 човека – УНГ хирурзи, анестезиолози и кой знае какви други лекари.

Като слязох от леглото, осъзнах, че съм тръгнала без обувки....

Предстоеше ни супермъчителен час, докато ни кажат, че всичко е минало наред, но ще се наложи да ни преместят в друга болница, където има интензивно детско отделение.

Това се случи със специален екип, наречен CATS, който се занимава единствено с транспортиране на деца от една болница в друга. Отне около 4 часа, за да го подготвят да бъде качен от операционната маса на количката на линейката. Нищо не се оставя на случайността – абсолютни войници. През пътуването, което продължи около 10 минути, ми обясниха какво правят, дадоха ми раничка с плюшено коте, вода, бисквитки, четка и паста за зъби и брошура с информация за CATS.

Тогава пристигнахме в болница Сейнт Мери, което беше нашия дом в следващите двадесет дни и родното място на принц Джордж и принцеса Шарлот.

В интензивното отделение работят сестри – по една на всеки пациент – 24 часа в денонощието, доктори и консултанти. Там не е сладкарница, случаите са много тежки, но персоналът е безкрайно човечен и опитен.

Дните си прекарвахме или до леглото на детето, или в стаята за родителите, където почваш много бързо да създаваш приятелства, защото всички се молите за едно и също.

Към отделението има една благотворителна организация, която осигурява безплатни нощувки в хотел на 3 минути от болницата, което е голямо улеснение, защото, както предполагам знаете, Лондон не е от най-евтините градове. Също така, всеки ден носеха за родителите сандвичи, сокове и нещо сладко. Имаш на разположение чай, кафе, мляко.

Лекарите през цялото време ни обясняваха какво се случва, какво предприемат и какво очакват, че ще стане. Предупредиха ни, че положението е сериозно и че преди изгрева е най-тъмно.

Мъжът ми (математик) стоеше, залепен до монитора с жизнените показатели, и те му обясняваха съотношенията между различните цифри. Сестрите – мъже и жени – ми даваха да помагам при грижата за детето – да му сменям памперса, да го мия. Насърчаваха ни да му говорим. Имаше няколко критични момента, които бяха овладени много бързо, но оставиха следа в клетите ни родителски сърца.

Така минаха 9 мъчителни дни. Всички ни казваха – сега ние сме до него, и вие трябва да се погрижите за себе си, защото като се събуди, е ваш ред. И колко бяха прави...

На деветия ден решиха да го събудят и да махнат тръбата. Уви, не всичко мина безболезнено, но поне се оказа, че няма да връщат тръбата и че може да е само с маска. На другия ден беше по-стабилен.

В отделението дойде момиче с куче, на което децата да се порадват. Аз пак само седях и мигах.

През следващата нощ – бях останала да спя на дивана, по принцип казаха, че не е практика, но като ме видяха, само ми донесоха възглавница и одеяло – ни преместиха в детското отделение, защото вече беше готов.

Тук е моментът да кажа, че си в болница, а не в хотел и че имаше разлика между интензивното отделение и детското такова. Сложиха ни в една стая, в която, за съжаление, прозорецът не се затваряше, но след всичките ми протести по-късно ни преместиха.

В отделението няма сестра, която да е до леглото постоянно и в първия момент това ни уплаши, но бързо влязохме в час. Сега проблемът беше абстиненцията от силните наркотици, с които го упояваха през предните 9 дни. Имаше проблеми с очите, със съня, с възприятието, с координацията.

Все едно някой беше сменил нашето палаво момче с друго. Беше трудно да го гледаме така. Постоянно си мислех за майките на деца с увреждания. Умът ми не побираше как успяват да се справят с такива ситуации, които за тях са ежедневие. Без пари, без лекари на повикване, без подкрепа...

В отделението също имаше чудесен кът за игра с плейстейшъни, книги и играчки. Имаше цяла училищна стая с безброй много игри и занимания за децата. Всеки ден идваха младежи – доброволци, които да пеят, да правят фокуси и да се занимават с децата. Единия ден дори дойдоха Мери Попинз и мечето Падингтън. Сутрин за всички деца имаше табличка с шоколадова зърнена закуска Choco Pops и купичка с мляко.

За обяд и вечеря минаваха с едни книжки с менюта, за да могат децата да си изберат какво искат за основно и за десерт. Всеки ден имаше избор между няколко основни и някои класики, като паста с доматен сос или пържени картофки. За десерт почти винаги избирахме сладолед.

А ако някой огладнее по друго време, в кухнята имаше корнфлейкс, мляко, хляб, масло, мармалад, чай и кафе. В някои от дните минаваше една леля да раздава снаксове за следобедна закуска.

Имаше един гардероб в коридора, в който стояха чисти кърпи, чаршафи и калъфки и можеш да сменяш постелките сам, когато имаш нужда. За мен това беше много удобно.

Когато махнаха повечето тръби, беше време да го изкъпем. Дадоха ни шампоан, сапун – в банята имаше удобен душ и столче, на което детето можеше да седне, защото още беше много слаб да си стои на крачетата. Кожата на крачетата му беше много напукана и ни дадоха специален лосион, който свърши чудеса. Видяхме че имаше и друга баня с вана за малките пациенти.

Предоставяха ни памперси, мокри кърпички, лигнини.

Когато правеха рутинните проверки на показателите (кръвно налягане, сатурация, пулс и температура), това се случваше по най-лекия начин – никой не влиза в стаята в 6 часа сутринта и, крещейки „Време е за инжекция“, да светне лампата и да ти забие иглата в задника.

Температурата се мереше с едни лентички и всички правеха всичко възможно да не притесняват детето.

С мъжа ми говорим сносен английски и не сме се нуждаели от помощ при комуникацията, но се оказа, че болницата може да осигури преводач на всеки език, ако пациентът пожелае. Имаше едно семейство от Косово и преводачът идваше всеки ден. За съжаление, диагностицираха сина им с диабет. При тях дойдоха поне трима специалисти и им разказваха всичко за болестта, за това какво ще се промени и какво ще остане същото.

Смятаха с тях захарите в храните, обясняваха по 100 пъти без да им се карат, че са объркани и уплашени. Дадоха телефони, на които могат да се обадят по всяко време, и казаха, че ще отидат в училището на детето да обучат учителите.

Негативите бяха, че някои неща се случваха бавно. Заради бурята Beast from the east – Звярът от Изток – духаше малко от прозорците, и някои от лелите с манджата понякога се объркваха, но когато отношението към теб е толкова добро, това са неща, които много бързо преживяваш.

Когато решиха, че детето е стабилизирано напълно и че могат да ни изпишат, ни предоставиха всички необходими документи; диск с всички изследвания, които му бяха правили; епикризата; лекарствата, които трябваше да продължим да му даваме; барабар с машинка за трошене на таблетките, и спринцовки, и съвети, и насоки за това какво трябва да направим, като се приберем у дома.

Всичко това не ни струваше нищо, защото детето имаше европейска здравна карта и горещо съветвам всички да си извадят такива за себе си и за децата си.

Вече сме си вкъщи от няколко седмици. Всеки ден си спомняме за това изпитание, което вече е зад гърба ни. Влизаме в ритъма на всекидневието.

Благодарим всеки ден на всички лекари и сестри, които спасиха детето ни.

Благодарим им, че продължават да го правят за всички, без значение от пола или расата на пациента.

Благодарим на приятелите, които бяха до нас макар и виртуално.

За цялата им любов, състрадание, подкрепа и сила. Не знам дали беше късмет, че това се случи на острова, а не тук.

Щé ми се да вярвам, че в България също има прекрасни и отдадени лекари, които щяха да направят всичко необходимо, но се надявам да не ми се налага да го откривам от първа ръка.

Бъдете здрави!

Получихме този разказ, след като публикувахме текста на Барбара Пейчева За раждането в Англия и България от личен опит, и днес го пускаме, тъй като е в интерес на всички да чуем и прочетем различни истории и преживян опит, включително и такива от други държави.

Авторката на днешния текст - Поля Йорданова, ни написа: "Аз също имам две деца - едното момиченце, родено в Англия, другото момченце, родено в България! Надявам се с написаното по-долу да не засегна пряко никой, но от личен опит ви казвам - нека не подценяваме системата ни до такава степен, нека да погледнем на реалността от малко по-различен ъгъл, нека чуждите държави и техните понякога безплатни, но и масово безразлични здравни грижи, не бъдат поставяни на пиедестал безрезервно".

Темата за пациентската грижа (особено към родилките) ни вълнува много, тъй като, за съжаление, в България все още се случва пациентите са обект на агресивно/незаинтересовано отношение, да не получават достатъчно информация и да трябва да плащат за всякакви процедури и манипулации въпреки здравноосигурителния си статус.

Наясно сме обаче, че има и положителни примери, затова приветстваме конструктивните дискусии и споделянето на личен опит - от всякакво естество - по въпроса. Ако някой от читателите иска да ни разкаже нещо, може да ни прати текст на имейл maikomilabg@gmail.com!

**************************

Когато разбрах, че съм бременна, вече бях завършила образованието си и работех успешно като учител в Лондон. Първото, което направих, е да се свържа с регистратурата на GP поликлиниката, в която се намираше така нареченият ни личен лекар (винаги различен човек, на когото попадаш всеки път, когато ти се наложи - непознаващ нито теб, нито здравословното ти състояние).

От регистратурата ме попитаха дали искам да задържа детето (забележете кой и по какъв начин ти задава този въпрос). Разбира се, моят отговор беше положителен, съответно ми дадоха час за въпросното GP. Часът дойде, беше вял и кратък разговор, завършващ с “чакай писмо от еди коя си болница” - да, най-близката, но и най-ниско рейтингованата по отношение на хигиена и грижа за пациентите спрямо адресната ми регистрация.

Слава Богу, успях да я сменя с друга - уж по-квалифицирана. Тук идва въпросът: Къде е прословутият избор, който уж ти дават?

В дългоочакваното писмо имах насрочен час за преглед с ехограф - (един от двата за цялата ми бременност, отпуснати от здравната каса във Великобритания), който беше в 12-та седмица от бременността ми.

Демек, ако преди това се случи нещо, като кървене, неразположение или друго, което нераждала досега жена може да изпита, ами... може би трябва да пробва в спешното или... абе, не се знае точно къде какво да правиш и кого да търсиш. Поради тази причина моя колежка направи спонтанен аборт в 11-та седмица от бременността си, точно преди заветния ехограф.

След въпросния първи преглед ни дадоха снимки - 2 на брой, които, ако ги искаш, трябва да заплатиш на машина отвън, до кабинета, на цена от два паунда на снимка.

Следващ ехораф имах в 20-та гестационна седмица и това беше. По собствена инициатива отидох и на трети 3D преглед, който чинно заплатих. Дадох 120 паунда, но получих диск със снимки, включени в цената.

Бих искала да отбележа, че никога не съм излизала от кабинет с дадени ми витамини - това се случва след регистрация в определени сайтове, след което наистина ти изпращат Goody Bag (плик с мостри на кремчета, памперс и омекотител за пране).

По отношение на чакане и комуникация с акушерките не мога да кажа нищо лошо, винаги съм била търпелива, както там, така и тук.

Цялостната грижа за мен в Англия, като съвестен гражданин и данъкоплатец, определям като ниска, клоняща към неадекватна, имайки предвид, че:

1) За цялата ми бременност бях измерена веднъж, като се има предвид, че качих над 25 килограма и имах огромен корем, което предполага елементарна дискусия, сиреч как се храня, движа ли се, и прочие. Движение имах в излишък, тъй като, за да имам възможност за по-дълго майчинство, след като детето се роди, работих до първата седмица на деветия месец;

2) Когато вече преносвах с 6 дни и за втори път бях на процедура “sweep membrane” (отлепяне на мембраните на околоплодния сак от стените на матката – процес, по време на който се отделят хормони, които може да предизвикат начало на родовия процес) попитах акушерката (там с лекар не се комуникира, освен при извънредни случаи) дали бебето няма да е доста голямо, тъй като аз съм била над 4 кг., а и имах огромен корем.

Акушерката, жена на възраст с видимо дългосрочен опит, ми каза: “Не, ще имаш relatively small baby” (сравнително малко бебе), с което, разбира се, ме успокои.

Бебчето ми се роди 4,426кг... Защо ли пък да те прегледат с ехограф и да го измерят?

3) Екстрата “Birth Plan” (план за раждане) съществува наистина, тя е част от книгата, в която ти вписват бележките от консултациите, но поне в моя случай нищо от това, което бях написала, не беше дискутирано с мен по време на раждането.

Раждането... то продължи точно 24 часа и определено беше запомнящо се. Връщаха ме вкъщи 3 пъти, окуражавайки ме да си взимам вана и парацетамол, но да не прекалявам с него, тъй като имам само 2 см разкритие, нищо че буквално виех от болка и имах контракции с честота на 5 минути.

В болницата ме приеха, след като ги заплаших, че ако още веднъж ме накарат да хвана такси, ще умра пред вратата им, и те, сякаш от срам от всички други хора, които чакаха отвън, ме сложиха в една стая заедно с горкия ми мъж (без, който между другото нямаше въобще да се справя).

Спомням си, че в един момент крещях в агония, а той, милият, търсеше някой да дойде.

Спомням си, че в един момент дойде свекърва ми, която явно ги понатисна, та ме прегледаха и ми дадоха да дишам нещо за обезболяване.Спомням си колко бях щастлива, като чух плача на прекрасното си бебе и изведнъж установих, че в стаята имаше повече от 10 души медицински персонал (чудя се защо?)

Няколко мои приятелки стигнаха до дърпане на бебетата им с форцепс, а когато и това не помогна, им направиха спешно Цезарово сечение...

Защо трябва да се стига дотам?

Спомням си, че имах ушна инфекция, която екзотичният ми личен лекар лекуваше с парацетамол, докато не стигнах до спешното, където чинно чаках 3 часа, бременна в края на 7-ми месец, за да ми изпишат антибиотик.

В заключение ще кажа - радвам се за личния ми опит, иначе и аз щях може би да хуля нашата система. Ами да, плаща се. Предпочитам да си платя, да имам избор на лекар, на болница, на грижа.

В България имах честта да родя при чудесен лекар и прекрасни акушерки, които направиха раждането на Андрей истински празник.

През всички 9 месеца имах достъп до телефон, вайбър и месинджър на избрания от мен специалист и, повярвайте, тя беше денонощно на разположение за всички мои въпроси и неволи. Това в Англия - или където и да е, не може да ти се случи.

В България получих персонално отношение и се чувствах сигурна. Благодаря!

Публикуваме този текст на Барбара Пейчинова, защото смятаме темата за здравеопазването в България - и особено в частта на майчиното такова - за изключително важна. Почти за никого не е тайна (най-малко за родилките), че качеството на родилната грижа на много места в страната е на светлинни години от тази, която е в други държави.

В интерес на истината трябва да кажем, че постът е оригинално публикуван в групата Майките на София и впоследствие – изтрит от нейните администратори заради възникналите спорове под него. Ние обаче се свързахме с авторката и с нейно позволение публикуваме разширения за целта на публикуването му в Майко Мила! текст.

Вярваме, че само с дискутиране и обсъждане на темата ще се стигне до промяна в статуквото, което за момента може да бъде обобщено с две изречения. Едното взимаме назаем от нашите партньори – Йоана Станчева и Илона Нешкова от акушерски кабинет „Зебра“, които описват раждането в България с една дума - Забравя се.

Второто пък е реплика на доктор Захариев (гинеколог) от лекарския сериал „Откраднат живот“ към жена със започнало раждане - „Сега не е важно вие какво искате...“.

Надяваме се, че ще доживеем време, в което родилките в България ще могат да ползват качествени и съвременни медицински услуги, а грижите и отношението към тях ще бъдат плод И на човешки, а не просто търговски интерес. Както и че ще дойде ден, в който жените няма да се надяват час по-скоро да забравят изживяването, наречено "раждане".

*********************

Първото си дете родих в Англия, второто тук, в България. Естествено, че от самото начало на бременността започнах да сравнявам как стоят нещата тук и там, и от ден едно до края, а и след това, съм, меко казано, озадачена как се случват нещата при нас.

Още по-озадачена съм, че ние дотолкова сме ги възприели за нормални и не чувам, и виждам някой да разисква проблемите, че така едва ли някога ще тръгнем към промяна.

Първата и най-естествена причина за драматичната разлика е в устройството на здравната система. Разбира се, става въпрос и за различни култури и възприятия.

Докато в Англия след първия преглед изпращат бременната жена с безплатни витамини, листовки и листче с датата и часа на следващия преглед, тук те изпращат с рецепта за близката аптека и куп главоболия.

След това се започва с направленията и чуденето кое се покрива и кое - не от здравната каса, за която плащаш чинно всеки месец. Накрая се оказва, че тя покрива тук-там, но не всичко. И че вместо да си причиняваш стреса от ваденето на направление за всяко изследване, е по-добре просто да си платиш някъде така наречения “пакет за следене на бременноста”, който включва всичко (почти).

Но с това главоболията не спират

Започва се с трескавото мислене при КОЙ доктор да се следиш. Тук се намесват роднини, съседи, колеги, приятели, познати, които стрелят напосоки всевъзможни имена на корифеи в областта.

Защо трябва да избираш доктор? Как се очаква да избереш такъв без да ги познаваш?

Доктор се търси през девет планини в десетата, като за това сме получили поне 10 препоръки, проучили сме го в Гугъл, групите, енциклопедиите и т.н. Защо е практика да знаем имената и лицата им? Да ги проучваме до 9-то коляно дали са достатъчно добри и надеждни? От страх, от несигурност, които витаят във въздуха всеки път, когато стане въпрос за доктор и болница?

След това започва едно безумно плащане или чакане. По наш избор. През дългия си престой в болницата по всевъзможни поводи станах свидетел на не един случай, в който пациентката трябваше да чака доктора за консултация не с минути, а с часове, само за да получи така важния за всяка жена преглед. Както и уверение, че с бебето и нея всичко е наред.

Но доктор така и не идваше

При един от тези случаи, жената - на ръба на силите и нервите, си тръгна, казвайки, че по-добре оттук нататък да си наеме доктор и да си плаща всеки път, отколкото да търпи това.
И така, направленията биват заменяни от все повече частни консултации, допълнителни видеозони и прегледи. Като оправдаваме всичко това в името на детето и здравето.

Очакванията ни към доктора стават все по-големи, докато накрая сякаш отиваме не при специалист, помагащ на хората, а при „нает“ от нас лекар, длъжен да отговаря на нуждите ни 24 часа в денонощието - само защото плащаме.

А даваме ли си сметка, че така подпомагаме по-ясно да се очертае разликата между държавна и частна практика? И че правим някои доктори по-алчни и безотговорни? Дали така някои от тях биха върнали пациентка, която иска да се следи при него? И може ли да отговори един такъв лекар на нуждите на всяка жена, независимо от броя на записаните пациентки? Или стигаме до момента “количество за сметка на качество”?

В Англия през цялата бременност не ми се наложи да мисля нито веднъж при кой лекар да си запазя час, дали ще мога да си позволя някое изследване. Или дали този, който ме преглежда, го е грижа или си разбира от работата.

В Англия всичко е максимално опростено

И всеки път продължаваш да напускаш кабинета с нови пакети за безплатни бебешки принадлежности, купони за мляко, плодове и зеленчуци и други малки бонуси, с които все пак те карат да се чувстваш, че държавата не ти е враг и не те наказва за това, че искаш да имаш дете, а напротив - поощрява те.

И докато там никога нямаше опашки пред кабинета, напрежение и стрес, и имах възможност да задавам всички въпроси, които ме вълнуваха, та дори и да обсъдя план за раждане, тук всеки път ставах свидетел на недоволство от всевъзможен характер.

Основно жените страдаха, че не им се обръща достатъчно внимание, че няма достатъчно време, че не получават отговор на всички въпроси. Масово по лицата се четеше умора, страх и несигурност. Това ми влияеше и до края на бремеността вече бях събрала толкова напрежение в себе си, че буквално ме беше страх да постъпя в болницата да раждам.

Истинската драма обаче настъпва, когато деветият месец вече чука на вратата и трябва да си решил къде ще родиш. Дълго време не осъзнавах, че всъщност ще ми се наложи да взема такова решение. И че мога да избирам измежду над 10 болници.

За справка, първия път знаех къде ще родя без да се замислям. Болницата беше една - най-близката. В България обаче мога да избирам от цял каталог. А каква беше изненадата ми, когато, взимайки си болничния лист, жената на гишето едва не припадна, като разбра, че не съм избрала екип и нямам лекар, който ще ме изражда.

Личен лекар, мой собствен, който да ме изражда!

Тогава се запознах и с термина “избор на екип”. Кой и защо е казал, че трябва да се избира екип? Това го знаем само ние, в България, а по какъв критерий си избираш лекар, когато никога не си ги чувал и виждал - това пак си остава мистерия.
За какво плащаме здравни осигуровки? За какво изобщо съществуват? Да станем държава с частно здравеопазване?!

Нещата до толкова са се изкривили, че постъпваш в болницата да раждаш и чуваш определения от типа на “моя” и “ничия” пациентка. Докторите, които са “избрани” с опция избор на екип, буквално държат пациентките си за ръка. А останалите са разпределяни както дойде.

Прочетох много ужас и страх по лицата на жените, които раждаха без екип.

Защо?

Защо трябва да се молим да сме добре и да се държат човешки с нас, когато искаме да получим това, което ни се полага по право? Защо винаги трябва да стигаме до задънената улица, че и раждането включително е продукт, който трябва да бъде закупен?

Защо трябва просто да се отказваме да имаме второ дете? Или да стигнем до извода, че ще трябва да се платят едни пари?

А първобитните условия в болниците? Къде се намираме? На никой ли не му се искат нормални болнични стаи, коридори и санитарни възли, отговарящи на 21 век, а не такива отпреди 100 години?

Стискаме зъби

Стискаме, защото над всичко, най-важното е да сме живи и здрави.

За щастие, раждането преминава добре, лекарите в болницата са мили. Но ти се налага да направиш редица компромиси, докато престоят в болницата и цялото преживяване останат само далечен спомен. Оставаш с чувството, че ако повториш преживяването, този път ако трябва ще теглиш кредит и ще взимаш заем, но ще се насочиш към частна болница.

Одисеята обаче не приключва с това. Започва се трескаво търсене на педиатър. Къде са добрите педиатри? Няма ги, няма места при тях, или са много далеч? Отново биваш насочвана към частна болница, където ще трябва да си плащаш за всеки преглед…

Докога?

cross