fbpx

Раждането е свързано с много надежда, но и с немалко тревоги и притеснения. Един от начините да намалим напрежението е изборът на дула. Какво точно представлява тя, каква е разликата между дула и акушерка и как е приета дулата в българските болници, разказва Олга Дукат – акушерка, която е работила като дула в миналото.

Какво е „дула“?

Това е обучен асистент, който не е медицинско лице, но има специална подготовка, с която да оказва емоционална и физическа подкрепа на жената преди раждането, по време на раждането и след него.

Дулата не замества акушерката, лекаря, медицинския екип.

Ролята ѝ е допълваща, но тя помага с подготовка и информация, която дава на бъдещите родители.

Дулата прави няколко срещи с майката преди раждането, в които говорят за самия процес и обсъждат план за раждането.

Дулата е неотлъчно до майката по време на раждането, подсказва ѝ как да диша, прави масаж, дава препоръки какви пози да заема, какви упражнения е добре да се правят, дава и така необходимата емоционална подкрепа.

След самото раждане може да остане до майката за няколко часа, както и да се виждат в следващите дни или седмица.

Дулата може да е безценна и при раждане с цезарово сечение.

В тези случаи жената също преминава през много емоции и има нужда от подкрепа.

Не е много разпространено дулите да оказват подкрепа при секцио, но когато човек минава през операция, също е важно да е с познат, който е до него и отговаря на въпроси. В случая – помага и за кърменето след това.

Как да се свържем с дула?

Бихте могли да разчитате на отзиви от познати майки, доволни от подкрепата, която са получили по време на раждане. Има и Асоциация на българските дули, като повечето дули имат собствена страница в социалните мрежи, където майките също могат да ги открият и да се свържат с тях.

Каква е разликата между дула и акушерка?

За разлика от дулата акушерката има медицинско образование и медицински отговорности. Тя асистира на самото раждане, поема бебето в ръце, прерязва пъпната връв, прави манипулации и процедури, но също и проследява дали всичко е наред медицински в рамките на целия процес.

Никое от тези действия не е в обхвата на действие на дулата. Тя не преглежда родилката, не слуша тоновете на бебето.

Акушерката носи медицинска отговорност, но често отново тя оказва и емоционална подкрепа.

„Ако една акушерка е спокойна, не е претоварена, може да отдели достатъчно време, би могла да се справи едновременно и като акушерка, и като дула“, казва Олга.

Реално обаче акушерките са много претоварени, тъй като има много голям недостиг на акушерки в България. Освен че се занимава с родилката, акушерката има и други медицински и административни отговорности.

При по-напрегната ситуация акушерката трябва да се фокусира в справянето с нея. Докато за дулата единствената отговорност е комфортът на майката. Т.е. каквото и да се случва, дулата е там, за да подкрепя майката и да я успокои.

Олга Дукат работи като дула и така вижда колко е важна ролята на медицинския екип, колко е ценно да бъде опитен и да има желание да подкрепя естественото раждане.

През цялото време, докато присъства на раждания като дула, ѝ прави впечатление каква сериозна потребност има от акушерки. Така с времето се развива от дула в акушерка и продължава да подкрепя жените по време на раждане. Когато работи в екип с дула, е много по-лесно както за нея, така и за жената, която ражда. Вярва, че никоя подкрепа в такъв момент не е излишна.

Не на същото мнение обаче са част от медицинските екипи в болниците в страната.

„Определено има голямо неразбиране към присъствието на дулата у нас. Системата е доста консервативна и трудно допуска външни лица“, казва Олга Дукат. По думите ѝ, много често екипът се чувства застрашен от присъствието на дула.

„Има притеснение, че жената е гласувала доверие на някой друг. Много често се смята, че дулите се бъркат в медицински решения, а това не е така.“

Оказва се, че у нас дулата често се възприема като натрапник, който, освен че няма образование, се изказва компетентно за неща, от които не разбира. Често дулата се бърка с акушерка за домашно раждане.

„Става дума за съвсем различни неща. Акушерки за домашно раждане има в страни, където домашното раждане е регламентирано и съществуват такива акушерски екипи. У нас няма подобни и ако има такова раждане, то не е асистирано от медицински специалист“, уточнява Олга.

Тя допълва, че дулата не може да замести и няма за цел да замести медицинския екип. „Ако всеки в екипа си знае ролята и всички заедно работят в синхрон, може да се получи много добре, но на практика екипите са резервирани и този синхрон не се получава.“

В повечето държавни болници дулата изобщо не се допуска.

В частните има възможности да бъде допусната, но невинаги се гледа с добро око на присъствието ѝ. Много често акушерките възприемат дулата като конкуренция – жена, която няма медицинско образование, знае по-малко и умее по-малко, но едва ли не иска да взима повече пари от акушерката. И това схващане води до конфликт.

„Това е жалко, защото много по-лесно би било и за медицинските лица майката да има необходимата подкрепа и, ако те са много изморени от многото раждащи, да оставят друг да поеме емоционалната част на раждането, а те да са спокойни да гледат медицинската“, казва още Олга Дукат.

Дулата може да помага на майката и след раждането.

Много често след раждането жените изживяват силни емоции. Имат много въпроси и притеснения. Всичко около тях е ново. В тези моменти дулата може да даде съвети и насоки за кърменето, как да се успокои бебето, каква да е грижата за него.

Дулата може да отмени майката, за да си вземе тя душ. Някои от дулите предлагат готвене на полезна храна след раждане. Други са подготвени с различни техники за възстановяване и масажи, някои работят с масла, билки, чайове.

Подобна подкрепа е важна особено за майка, която ражда за първи път, но е подходяща и за вече раждала жена.

„За повечето млади родители промяната след идването на бебето е огромна. Изведнъж трябва да се грижиш денонощно за детето. Отговорността е изключително и за доста родители е силно изтощително – както физически, така и емоционално.

Идват въпросите: „Справям ли се? Добра майка ли съм? Ще имам ли време за мен, за мъжа ми, за кариерата ми?“

Промяната е много голяма и се пораждат притеснения, особено ако бебето плаче повече. Ако раждането е било тежко, възстановяването е по-трудно. За някои майки следродилният период е голямо предизвикателство. Нормално е да има признаци като тъга, меланхолия, жената може лесно да се разстройва.

„Ако тези емоционални състояния не преминат след първата–втората седмица и се усеща чувство на отчаяние, липса на смисъл, това са притеснителни симптоми, които може да са признак на депресия. Тя едва ли ще мине от само себе си и изисква внимание и подкрепа от специалист. Съответно майката и нейните близки трябва да следят за такива признаци и да се търси помощ при необходимост. Важно да е навреме“, казва още Олга.

Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.


Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.

Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.

В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.

На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.

Ама как така?!

И започна пазарлъкът:

-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?

-Ама как така е рано?!

-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!

Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.

Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!

Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.

Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.

“АМА С ТОВА ЛИ ЩЕ МЕ ПЛАШАТ МЕН, БЕ?!”.

Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.

А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!

Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.

Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!

Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:

-Какво правиш, гадже?

-Разхождам кучето.

-КЪДЕ СИ?

-При блока на баба ти.

-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!

-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.

А само да знаех, наистина колко време още остава!

Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!

Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!

“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.

Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.

Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.

Да, с това са ме плашели!

Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.

Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.

А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.

Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.

Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.

След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.

Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!

А, не! Това не е моето бебе, моето не може да е красиво.

Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.

Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.

Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?

Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.

Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.

Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.

Днес в Майко Мила е Елена Раличкова с шеметния разказ за неочакваното начало на раждането на нейните близнаци. Неочакван е бил моментът, неочаквана е била и реакцията на мъжа ѝ. Неочаквана, но твърде забавна. Посмяхме се на негов гръб.


Преди 6 г. на вчерашния ден, точно в 8:45, ставам от леглото и ми изтичат водите в 33 седмица. И каква си мислите е първата ми мисъл: “Добре, че подминах килимчето, че Павката ще полудее”.

Хванах стирката (да, във Варна е стирка) и започнах да бърша. Изчистих. Влязох в банята. Приготвих багажа. Избрах си рокля и извиках един приятел с такси да ме закара до болницата, която е в края на нашата улица, но не ми се рискуваше да ходя пеша.

Той, супер притеснен, пристига на входната врата и предлага да ме носи до колата... "Пахахахаххахахах", избухвам аз. Как се носи кит (бременна с близнаци)?

Звъня на Павката: "Стегни се, не ми се шашкай само. Изтекоха ми водите, багажът ми е до входната врата, донеси го в АГ-то".

Той: "Ама аз не разбрах, трябва ли да идвам, или мога да си остана на работа?"

Аз: "РАЖДАМ, естествено че трябва..."

Минава повече от час, а трябваше да е в болницата за 15-ина минути. Всички чакаме да дойде Павката с багажа.

Лекарят ме чака, акушерките ме бъзикат, че се е уплашил и няма да дойде, вече цялата болница ме бъзика. Павката го няма.

Звъня, вече истерично: "КЪДЕ СИ? Не мога да родя, докато не ми донесеш тъпата нощница от багажа...”

Павката: "Идвам... идвам..."

И така още половин час. Вече в истерия звъня и нареждам...

Той: "Аз съм тук, но не те намирам..."

Аз: "Как не ме намираш? КАК? Аз съм в болницата вече повече от час, как точно не ме намираш?"

Събрали са се вече лекари, акушерки, даже санитарката и чакат да видят, кой е този младеж, дето цялата болница него чака.

ПРИСТИГА. Бил объркал болницата със... ЗДРАВНАТА КАСА, която е два пъти по-далече от нас, отколкото болницата и изобщо не прилича на такава.

Исках да го пребия, ама имах по-важна задача – да родя Самуил и Борил.

Да родиш дете е най-естественото нещо на света или поне така изглежда, когато се замислиш как ли е оцеляло и се е развило човечеството до днес. Това обаче не означава, че не трябва да се опитваме да следваме най-новите тенденции и съвременни методи в родилната грижа – напротив, раждането следва да е здравна тема номер 1 на всяка държава и болница в нея, така че жените пък да се чувстват спокойни и уверени, когато пристъпят към тази така важна крачка от живота си.

Когато говорим за съвременни родилни грижи, асоциацията много често е с Великобритания – една страна с традиционно високо качество на майчиното здравеопазване. Това е така, защото там с тези политики се занимават и дават своята гаранция множество държавни институции, университети, университетски болници и знакови имена.

У нас обаче темата за осъвременяването на родилните грижи и следенето на тяхното качество все още се подкрепя от твърде малък брой неформални организации, които нямат институционален гръб. Българските жени продължават да споделят истории за раждания, които са далеч от определението за „съвременна качествена грижа“, а неприятните, болезнени и травматични спомени от този съкровен момент все още преобладават. 

Жените у нас почти никога нямат възможност да получават грижи от един и същ екип в трите периода на встъпването в родителството. Последователните акушерски грижи от този тип са златен стандарт, който има място в България и може да бъде приложен, като се информираме за неговите безспорни ползи.

Среща с д-р Трейси Купър през 2016 г., която беше тук по покана на акушерски кабинет Зебра, за да започнат заедно дискусията за необходимите реформи за оптимизиране на майчиното здравеопазване у нас

Точно за това в България пристигат три фигури от областта на майчиното здравеопазване, а всички ние ще имаме възможността да ги видим и чуем на живо. Ким Парек, д-р Трейси Купър и д-р Шийна Байръм са акушерки, работещи в ключови лечебни заведения на Острова, а на 11 октомври ще представят пред българска публика най-съвременните добри практики в раждането. 

Тяхната работа е свързана с изготвянето на съвременни алгоритми за работа с бременните и раждащите жени, както и създаването на акушерски звена към болничните сдружения, които да предлагат успешно мониторирана, комплексна грижа за жените и техните семейства.

Среща с д-р Трейси Купър през 2016 г., която беше тук по покана на акушерски кабинет Зебра, за да започнат заедно дискусията за необходимите реформи за оптимизиране на майчиното здравеопазване у нас

Заповядайте на събитието Най-добрите световни практики в раждането, организирано от акушерски кабинет Зебра, в партньорство с Майко Мила! и Мрежа за съвременна родилна грижа. Датата на провеждане е 11 октомври, от 18 до 20 часа, в зала 4 на НДК, а дискусиите ще включват следните теми:

Кое е най-важното при избора на болница и екип? 

Каква е ролята на родителите при взимането на решения за начина на раждане на детето им? 

Как се подхожда към жените с нисък риск и усложнения на бременността, когато се следват съвременните научни препоръки?

Как можем да получим съвременни родилни грижи в България?

Британските акушерки ще разкажат за опита си от родилните отделения, които менажират, както и целите, които постигат във всекидневната си работа с всяко семейство.

Събитието е с вход свободен и ще протече под формата на разговор, модериран от акушерките от кабинет Зебра, които ще са на сцената заедно с акушерките от Великобритания. 

Заповядайте и си пригответе и въпроси, защото това е уникална възможност да разберете всичко, което ви интересува в сферата на качествената и съвременна родилна грижа, каквато българските жени заслужават да имат.

Навръх Бабинден у нас стартира кампания под мотото „Да превърнем раждането в позитивно преживяване“ с основната цел да популяризира актуалните препоръки на Световната здравна организация за водене на неусложнено раждане. В тях СЗО показва аргументирано как хуманната и уважителна грижа може да допринесе за здравето на раждащата жена и нейното бебе не по-малко от високите технологични постижения на съвременната медицина.

Инициативата е на Мрежа за съвременна родилна грижа -
неформално сдружение от различни неправителствени организации и индивидуални активисти и журналисти, ангажирани с каузи в сферата на майчиното здравеопазване.

В продължение на два месеца на Facebook страницата на организацията ще бъдат публикувани визуални материали и текстове, свързани с препоръките на СЗО, които доказано подобряват както клиничния, така и емоционалния резултат от раждането.

На страницата на Мрежа за съвременна родилна грижа в интернет пък ще бъдат публикувани пълните 56 препоръки на български език, както и връзка към аналитичния доклад на СЗО на английски език.

Защо сега?

Голяма част от актуалните препоръки за водене на неусложнено раждане не са регулярно застъпени в българската система за родилна грижа, казва Мария Шаркова, адвокат по медицинско право.

„В България нямаме достатъчно гаранции и механизми за спазване на законодателството, засягащо информираното съгласие и гарантиращо информирания избор на раждащата жена", отбелязва още адвокат Шаркова. "Само преди месец за пръв път се въведе задължително съдържание на правилата за добра медицинска практика по отделни специалности, които да съдържат клинични насоки, консенсуси, основани на доказателства. Надяваме се това да гарантира в по-голяма степен прилагането на утвърдени международни стандарти в родилната грижа, съобразени с препоръките, за които говорим.”

Раждащата жена да приема лека храна и течности, да се движи свободно и да избира позата за раждане, да получава разбираема информация за всичко, което се случва, и да участва във взимането на решения – това са само част от дейностите, които можем спокойно да прилагаме и в момента, казва Йоана Станчева от акушерски кабинет „Зебра“, чиято цел е да постави жената в центъра на грижите за нейното здраве.

„Най-добрите грижи за жените и бебетата в България предстоят, казва още Йоана. "Хубавото е, че вече знаем накъде да гледаме – глобалните институции за качеството на майчиното здравеопазване посочват стъпките към нашето подобряване на статистиките.“

Защо „позитивно преживяване“?

„Всяка жена може да преживее раждането си по позитивен начин, независимо дали е естествено или секцио, ако усеща, че с нея се отнасят с уважение, ако получава информация за себе си и бебето в хода на раждането, ако се зачита избора ѝ“, обяснява психологът Доротея Панова.

Затова и СЗО акцентира в публичното представяне на документа върху мерките, които визират не толкова медицинското поведение на асистиращите екипи, а тези техни действия, осигуряващи на раждащата жена спокойствие, сигурност и подкрепа.

Мирослава Филипова от Асоциация на българските дули пояснява: „Дулите от асоциацията спазват етичен кодекс и в стандартите ни влиза това да подкрепяме жените емоционално само при наличието на медицински персонал, което за България са само болничните условия. Проучванията са еднозначни, че с подкрепа по-често раждането протича неусложнено, нужни са по-малко интервенции, секцио се налага по-рядко.“

По-доброто познаване от всички заинтересовани на съвременния, научен подход към раждането ще даде основа за промени, които реално да повишат качеството на грижите за раждащите жени и техните бебета.

Кампанията „Да превърнем раждането в позитивно преживяване“ е първа стъпка от поредица дейности, с които основателите ѝ се надяват да ускорят въвеждането на съвременен стандарт за родилна грижа, основан на научни доказателства и съответстващ на препоръките на международните професионални организации.


Още:

Средно около 9 бебета се раждат мъртви във Великобритания всеки ден. ДЕВЕТ. МЪРТВИ. ВСЕКИ ДЕН.  
Журналистката на BBC Фиона Крак забременява със своето дългоочаквано бебе миналата година, но водите ѝ изтичат рано и дъщеря ѝ умира. Това е нейната история за една година, прекарана в болка и възстановяване, придружена от историите на пет забележителни жени, които споделят съдбата ѝ. 

Превод специално за "Майко Мила" от Ася Филипова


ФИОНА

Братовчедка ми роди, когато бях на 8. Тъй като майка ми знаеше, че обичам бебета, реши да ме остави в дома ѝ, да помогна за няколко дена. Явно съм се справила добре, тъй като ме пратиха и при другата ми братовчедка, когато роди. Разхождах бебетата нагоре-надолу из коридора, закриляйки ги от ревниви братя и сестри.

Помагах и на съседката, когато къпеше и приспиваше бебето си. Нямах търпение да стана на 12 и да мога да се грижа за всички деца в селото. Нямах търпение самата аз да стана майка.

Когато навърших 29, ми откриха рак на шийката на матката. Операцията, която щеше да спаси живота ми, щеше също така да ме лиши от способността ми да износя бебе.

Намерих друга процедура в едно медицинско изследване, която щеше да остави възможността отворена. Намерих и специалист, способен да я извърши. Последваха изтощителни години, изпълнени с ин витро процедури и спонтанни аборти.

Една сутрин обаче, ултразвукът показа дългоочаквано движение и акушерките ме отпратиха с пожелания за успешно раждане.

Бях на работа онзи следобед и хапвах лимонова торта на изпращането на мой колега, когато почувствах обилна течност да напира през панталоните ми.

Това бяха водите ми, които изтичаха два месеца по-рано от очакваното.

В болницата се опитахме да отложим раждането колкото се може по-дълго, за да дадем време на бебето да се развие. Десет дни по-късно ми казаха, че всичко изглежда наред и мога да си ида вкъщи на следващия ден. Малко след полунощ обаче, пъпната връв се палпира, прекъсвайки достъпа на бебето ми до кислород и хранителни вещества.

В шестте минути, в които им отне да ме закарат до операционната, сред врявата от сновящи сестри, бутащи леглото ми из празните коридори, бебето ни умря.

Не мигнах в продължение на 48 часа. Обикалях безцелно напред-назад. Отказвах да приема обезболяващи. Моето съкровено, дългоочаквано бебе тихичко седеше сгушено в утробата ми, но връвта, която досега ни бе свързвала, сега висеше извън тялото ми.

Когато краката ме заболяха от обикаляне, легнах с лице към партньора си, Тим.

Спомних си историята на една майка, на която бяха казали по погрешка, че бебето ѝ се е родило мъртво. Повиках сестрата и попитах дали и те не са сбъркали. 20 минути по-късно Тим я повика отново, питайки същия въпрос...

Родих с Цезарово сечение на следващата сутрин. Докато вдишвах през маската и усещах как упойката проникваше във вените ми, си мислех как след 30 години, прекарани в очакване на срещата с детето си, най-накрая ще мога да го погледна в очите, като се събудя.

Когато ми я дадоха – моята малка дъщеричка – сърцето ми се пръскаше от любов. Беше прекрасна, във всичките си 30 см. Бяха ѝ сложили малка бяла рокля и шапка, и я бяха завили в бяло плетено одеяло. Пръстчетата ѝ бяха перфектни. Имаше дълги крайници, досущ като нас. Нарекохме я Уилоу (бел. ред. върба).

Почти чух как на Тим му се скъса сърцето, когато произнесе името ѝ. Гледах я в захлас. Не можех да разбера защо беше мъртва.

Акушерките и лекарите дойдоха. Въпросите ни останаха без отговор. Може би не бяха правилните въпроси. Бяхме в края на родилното крило и постоянно чувах родилките и проплакващите им новородени.

Ръцете ме заболяха. Помислих, че имам съсирек, но лекарите ми казаха, че е нормално – тялото ми било шокирано, че няма бебе, което да държа в ръце, и това бил биологичният му отговор. Разридах се. Кърмата ми тръгна и изцапа тениската ми, но бях прекалено изтощена, за да изпитам срам.

Помещението за скърбящи включваше кухня, в която можехме да си приготвим чай – не мисля, че някой скърбящ родител би се възползвал. Зазяпах се в окачения график на чистачките – изведнъж ми напомни за всички други семейства, които бяха минали през това помещение. Замислих се за загубата им. Фокусирах се над факта, че са оцелели.

Останахме още 4 нощи, дъщеричката ни – в хладилно креватче. Никой не ни спомена нищо за тръгване, но знаех, че е време. Не намирах начин да се сбогувам с акушерките, които останаха с нас през онази нощ, които облякоха дъщеричката ни. Нямаше начин да изкажа благодарността си, така че всички просто плакахме, кимнахме си и после двамата си тръгнахме.

Акушерките ни бяха напомнили, че бяхме задължени да регистрираме раждането на Уилоу. Един ден отидохме до регистрационната и служителят там тихо ни попита редица тъжни въпроси. Тръгнахме си, държейки официалното доказателство, че тя бе съществувала, че бе истинска. Раждане и смърт си поделяха документа – единствения документ, който тя някога ще има.

Отказвах да обърна внимание на другите хора, на тяхната неловка любезност. Някои приятели дойдоха; някои роднини – също. Навлякох си родилните дънки и си разменихме по някоя друга баналност, но те нямаше какво да кажат, така че си отидох обратно в леглото.

Вместо кръщене, планирахме погребение…

Снимка :Unsplash

Две седмици след него Тим намери убежище в офиса си, а аз останах сама вкъщи. Скръбта ни пое по различни пътища и аз се чувствах все по-самотна и изолирана.

Плашех се, като четях за това колко връзки се разпадат след смъртта на дете и реших да намеря терапевт. Открих, че се предлага много подкрепа за майките, но изключително малко за бащите – накрая обаче успях да намеря някой, който да ни помогне заедно, и когото все още виждаме.

Дойде ми. Изпитах бяс към тялото си, задето така ме бе предало 

Изтрих всичките си Фейсбук приятели, които имаха бебета на възрастта на Уилоу, както и тези, бременни с второ или трето дете. Алгоритмите в социалните мрежи направиха виреенето ми в тях непоносимо – постоянно изскачаха реклами за бебешка храна, колички, дрешки… Станах мрачна, озлобена и необщителна.

Смених три влака до далечния североизточен край на Англия, за да посетя 103-годишната си баба Нанси. Влязох и седнах в краката ѝ, полагайки глава на колената ѝ. Тя самата бе родила мъртво бебе преди повече от 60 години. Галеше косата ми, нямайки представа, че щяхме да го кръстим на нея. Беше най-трудното посещение, което някога бях правила, но някак ми помогна да започна да се възстановявам.

Станах истински детектив, поисках всички записки от всички болници, в които бях лежала през последното десетилетие, и изследвах всеки етап от лечението си и бременността си, разшифровайки и сравнявайки драсканиците на лекарите.

Манията ми извираше от чувството ми за вина – чувството, че по някакъв начин аз бях виновна за всичко. Неоправдан страх, който обаче се оказа често срещан при родителите на мъртви деца.

Намерих 9-седмично пале и го прибрах вкъщи. Тежеше 2 кг – точно колкото едно новородено. Чувствах се полезна. Треперехме заедно на студа, когато я извеждах до тоалетна нощем, а тя скачаше към мен, досущ като детенце, чакащо да го вдигнат. Когато я виках в парка, понякога я наричах Уилоу.

Коледа наближаваше, но аз си отвличах вниманието, като пълнех картички за племенниците и племенничките ми с пари. Избягахме от неосъществените ни блянове за първата ни семейна Коледа в далечна овчарска хижа в Съфолк. Ходехме по няколко мили на ден и се редувахме да носим палето. На Бъдни вечер отидох на прекрасна среднощна литургия в една малка църква наблизо. Плаках тихо през цялото време. Една възрастна жена до мен – напълно непозната – сграбчи и задържа ръката ми в своята.

Мъртвороденото бебе дава на майката същите права и закрила като живороденото такова. Така реших да използвам правото си на майчинство, като се върнах на работа 4 месеца по-късно. Беше по-лесно да съм в офиса, отколкото вкъщи. На работа можех да се скрия от загубата си. Толкова свикнах с рутината, че понякога се изненадвах, когато колегите ми питаха дали бях родила момче или момиче.

Свикнах да отговарям „дъщеря ми се роди мъртва“, потупвайки ги по ръката и казвайки „всичко е наред, моля те, не се притеснявай...“

През дългите вечери вкъщи поглъщах прекалено много вино. Постоянно преповтарях сезоните на Modern Family (бел. ред. американски комедиен сериал). През зимата обаче се появиха проблясъци на надежда, подобни на кокичетата, чиито главички смело пробиваха снежната покривка.

Определени дни отново се чувствах позитивно настроена. Определени дни бях способна да се видя с приятели и да се смея. Понякога бях готова да се усмихна още като Тим отвореше входната врата. Мисля, че и двамата просто се стараехме, много пъти не заради себе си, а заради един другиго.

Винаги се чувствам по-добре, когато съм активна, така че направих план как да префасонираме и посветим част от градината ни на Уилоу. Започнахме работа през най-студената и влажна февруарска седмица. Наехме масивен багер. Приятели и роднини дойдоха да помагат в студ и мраз и пресяха пластове подгизнала почва и камъни, за да ги изчистят от бурени.

Малкото ни, радостно пале Пина си играеше в калта и после оставяше мръсни отпечатъци от лапички по целия кухненски под. Намерих скулптор, който направи дървена скулптура от върбови клонки. За пътеката в градината използвахме камъни, които събрахме от любимите си плажове. Използвахме работата, за изтощим телата си напълно.

През седмицата преди Деня на Майката стоях пред близкото училище и наблюдавах децата как си тръгваха. На самия ден отворих вратата на детската за първи път. Разгънах и сгънах наново бебешките бодита. Сгуших последното от тях в обятията си и легнах на пода.

Прашинките се рееха във въздуха, осветени от следобедното слънце. Спомних си имейла, който ми пратиха, че завесите за детската са готови. Когато им написах, че вече нямаме нужда от тях, те ми отговориха чисто и простичко: „Ще ги пратим, когато сте готова.“ Чудех се дали и самата продавачка не бе изгубила бебе.

Ридах с часове и най-накрая заспах. Беше тъмно когато се събудих. Бях получила две картички за Деня на Майката. Едната беше от мама, а другата от Тим – пишеше, че съм била прекрасна майка за Уилоу и винаги ще остана такава.

От този ден оставих вратата на детската отворена – въздухът в къщата е по-лек сега

Подготвихме празненство за първия рожден ден на Уилоу в градината ѝ, за да съберем пари за благотворителни организации, посветени на засегнатите от мъртви раждания. Една от организациите, на които искаме да помогнем, изготвя упоменателни кутии, които изпраща на скърбящи родители в болниците. Ние също получихме една за Уилоу, която намерих сили да погледна отново.

Вътре имаше:

  1. Бяло плетено одеялце
  2. Болничната гривна на Уилоу
  3. Снимки на новородената Уилоу
  4. Отпечатъци от стъпалата ѝ
  5. Боди от детската ѝ

Някои от нещата бяха в кутията, когато я получихме, други бях добавила сама. Исках да намеря други жени, които можеха да разберат силата на подобна кутия. В седмиците преди рождения ден на Уилоу обиколих страната, за да посетя други скърбящи жени, които бяха по някакъв начин свързани с тези 5 предмета.

Това са техните истории

ВАЛ

Вал Ъшърууд управлява The Tigerlily Trust – организация, която снабдява болници с одеяла, завивки и нощници за мъртвородени бебета.


Снимка: Unsplash

"Всичко вървеше много добре с бременността ми до около 16-ата или 17-ата седмица. После ми казаха, че бебето ми има нещо на име Синдрома на Едуардс - и да не очаквам да оцелее след 28-ата си седмица.

Беше в 32-а, когато отидох да взема нещо от бюрото в хола и почувствах прорязваща болка. Отидохме в болницата – сърдечният ѝ ритъм вече беше спрял.

Въпреки че бяхме опитали да се подготвим за този момент, не мога да си спомня почти нищо от самия ден. Помня, че ми казаха, че ще ми дадат хапче, ще си ида вкъщи и ще се върна на следващата сутрин.

Изведнъж много се уплаших, като осъзнах, че имах мъртво тяло вътре в себе си, и си помислих колко е жестоко да ме пратят вкъщи така. Сега обаче съм много благодарна, че ни дадоха това време - това беше последната ни нощ заедно. На сутринта във вторник вече изобщо не ми се връщаше в болницата. Просто исках да я задържа завинаги в безопасност вътре в себе си, чувствах, че не биваше никой да я отнема от мен.

Времето, което прекарахме в болницата обаче, беше красиво. Приятели дойдоха да видят Лили, което се оказа много важно, тъй като минах през фаза, през която се питах „бях ли някога изобщо бременна?“

Още в ранната си бременност бях купила дрешки за нея, но те ѝ бяха прекалено големи, така че нямахме в какво да я облечем – болницата също не ни снабди с нищо. В началото на раждането отидохме да потърсим из града и единственото нещо, което намерихме - беше една тенисчица, която майка ми преправи на малка рокличка в болницата.

Опитахме се да си направим друго бебе веднага след Лили, и обмисляхме ин витро като опция, но възрастта ми значеше, че всичко щеше да е много по-трудно. На този етап вече бях на 46 и не мислех, че можех да премина през всичко това и накрая дори да не проработи.

Казах си, че така е трябвало да стане. Осъзнавах обаче, че имах нуждата от отдушник за всичките енергия и обич, които бях отделила за Лили.  The Tigerlily Trust е вдъхновен от всичко, което аз исках да имам през този период. Така започнах да издирвам хора, които да изплетат дрешките, които ми се щеше Лили да бе имала в онзи момент. 

Много от родителите, които се свързват с нас, не могат да повярват, че някой е положил толкова много усилия да изплете дрешка за бебето им, за да защити достойнството му дори в неговата смърт.

Съветът ми към родителите, тепърва преминаващи през това, е да скърбят на воля. Не се страхувайте от мъката си – споделете я с околните. Това е скъпоценно време, защото след това светът ще очаква да сте отново нормални..."

РЕЙЧЪЛ

Рейчъл Хейдън основава Gifts of Remembrance – организация, която обучава акушерки как да снимат мъртвородени бебета

"Роуън беше един от тризнаците, които се появиха изненадващо – аз вече бях 40-годишна майка с две деца. Интересното беше, че когато разбрах, че съм бременна, като че ли веднага го усетих в себе си – имах чувството, че вече знаех кой е.

Около 31-ата седмица отидох на ултразвук, където установиха, че Роуън нямаше пулс. Сигурна съм, че всички родители на мъртвородени познават това чувство. Чувството, когато няма нищо на монитора.

Може да се получи така, че освен да оплакваме смъртта на бебетата си, да скърбим и заради факта, че дори не сме успели да ги видим.

Все още си спомням начина, по който акушерката му говореше, как се отнасяше с него – накара ме да почувствам, че и аз мога да направя същото. Казваше неща като “Здравей, как се казваш?“ и „Сигурна съм, че майка ти иска да те погушка“ – всичко това беше чудесно за мен, защото аз нямах идея какво да правя. Дори не допусках, че можех да помоля да участвам в увековечаването на тези моменти. 

Тя го взе и сне отпечатъците от дланите и стъпалата му, облече го и го положи в легълцето му, а после му направи две снимки, докато лежеше там.

Нямах представа как всъщност е изглеждал без дрешки или какво е носел под малката си нощничка. Също така на всичките ѝ снимки той беше сам – изглеждаше толкова самотен.


Снимка: Unsplash

Въпреки че бях изключително благодарна за всичко, което имах, по-късно осъзнах, че съм могла да имам много повече. 

Обучавам акушерките да мислят за бъдещето и да напътстват родителите през процеса на документиране на всеки момент, уча ги да обясняват: „Може и да е прекалено тежко за вас в момента, но ще разберете колко е важно впоследствие.“

Говоря им за това как някои от фотографиите са за споделяне с други хора, но много от тях просто ти помагат да се върнеш назад, така че всяка снимка ще е много важна за семейството. Всичко това е терапевтична намеса, с която помагаш на семейството да проумее какво се е случило.

Все пак не просто се сбогуваме с бебето си – в тези моменти се и срещаме с него за първи път."

Рут


Рут Роджърс работи в сферата на финансите преди мъртвородената ѝ дъщеря Скарлет да я вдъхнови да се преквалифицира като акушерка. Обучението ѝ приключи това лято, а наскоро постъпи на първото си назначение.

"Скарлет се роди ноември 2011, когато бях в 31-ата седмица на бременността си. Осъзнах, че се движеше много малко, но не се притесних толкова много – отидох в болницата чак след като свърши работният ми ден. Не можаха да открият пулс още от началото.

Имах прекрасна акушерка – Джейн – с която разговарях по телефона. През двата дни преди да родя, тя ми каза да не се притеснявам за погребението или аутопсията, а да се фокусирам върху времето, което имах с малкото ми момиченце – така тя насочи вниманието ми към това, което беше наистина важно.

Акушерката в родилното отделение също беше прекрасна. Странно е за какви неща започваш да се притесняваш – например, мислех си, че дъщеричката ми ще се роди вкочанена. Притеснявах се как ще се почувствам като я видя такава.

Акушерката обаче каза: “Просто ще изглежда като бебе. Ще е малко по-мъничка, кожата ѝ може да е доста тънка, и очите ѝ сигурно ще са затворени, но настрани от това, тя просто ще изглежда като твое бебе.“

Това бе всичко, от което се нуждаех, за да продължа.

Роди се малко преди 6 сутринта и помня как се радвах, че е още топла и си мислех, че трябва да запомня това чувство, тъй като нямаше да остане така още дълго.

Забременях 7 седмици, след като родих Скарлет и пометнах отново – бях помятала и преди. Тогава станах обсебена от процеса на раждане на бебета, от ембриологията като цяло. Четях учебници, научни изследвания, пишех имейли на професори по повтарящи се спонтанни аборти – моят подход към живота винаги е бил такъв.

Пометнах още два пъти след това, като Джейн ме подкрепяше през цялото време – изградихме много специално приятелство. Предполагам, че от там ми дойде и идеята да стана акушерка – цялата идея за поддържащата връзка между жена и нейната акушерка.


Снимка :Unsplash

Извадих достатъчно късмет да родя две красиви момчета, едното преди да започна преквалификацията, а другото – по средата на обучението ми. Бях изключително притеснена по време на първата си бременност, но Джейн ми помагаше много, както и консултантите и моята лична акушерка – те всички знаеха историята ми и разбираха как се чувствах. Без тях, нямаше да успея да мина през всичко това без то да се отрази много тежко на психиката ми.

През третата си година на обучение дълго време работех в родилно отделение. Веднъж дойде една жена – мислеше, че ражда, но всъщност бебето ѝ беше починало. Беше изключително преживяване да се грижа за нея и бебето ѝ и да я подкрепям докато минава през всичко това.

Срещнах толкова много хора в онлайн групи през последните години, като всеки един е минал през скръбта си и през това да има бебе след това по различен начин. Всеки човек се справя с мъртвото раждане чрез свой си, личен механизъм.

Изследванията са категорични, че скръбта невинаги идва от самата бременност – имат връзка, но всъщност проблемът идва с охарактеризирането на бебето като личност. В момента, в който приемете бебето като личност, вие създавате връзка с тази личност, и скърбите много по-дълбоко, когато тази личност спре да съществува."

АЛИЯ

Завършилата книгоиздаване, Алия има онлайн магазин за тапети по поръчка, които помагат на родителите да ознаменуват името и датата на раждане на бебето си, а в момента работи и над създаването на личен годишник. Алия очаква друго бебе в края на октомври.

"Най-мъчителното беше, че вече бяхме купили всичко за Аамия – имахме много дрехи, бяхме сложили креватчето ѝ в спалнята, всичко беше чистичко и само я чакаше.

Имах оток, но те казаха, че е нормално за бременността. Не бяхме много притеснени, тъй като нямах никакви други симптоми. Една сутрин обаче се събудих и не можех да почувствам нищо – реших, че е време да ида да се прегледам. Тогава ни казаха, че е починала, и разбрах, че съм имала прееклампсия.

Казаха ми, че кръвното ми е прекалено високо и че има твърде много протеин в урината ми и веднага ме пратиха в родилното.
Предполагам съм заспала, защото когато се събудих, тя лежеше в хладилното креватче, вече измита и облечена. Въпреки че не зависеше от мен, все пак много съжалявам, че съм изпуснала обличането ѝ и моментите непосредствено след раждането – малките неща, които винаги си представяш как правиш за бебето си.

Когато започнах да правя годишник посветен на Аамия, разбрах за групата за подкрепа за хора изгубили бебетата си в Инстаграм.
Започнах да разговарям с много майки от целия свят и им споделях за всекидневието си и проектите, върху които работех. В един момент доста хора започнаха да питат дали мога да направя нещо и за техните бебета.

След раждането на Аамия почувствах, че искам всичко в къщата да я ознаменува, за да може всички да помнят, че е съществувала. Мисля, че това беше моят начин да се справя с болката – да създавам неща, с които да напълня къщата, за да ми напомнят за нея.

Снимка: Unsplash

Определено съм доста по-притеснена за бременността си, откакто минах 30-ата седмица. В самото ѝ начало, въпреки че бях много щастлива и се чувствах благословена, че успях да зачена отново, се чувствах и виновна задето малкото ми ангелче може да си помисли, че е забравена. Нещо, което никога няма да се случи – аз и партньорът ми мислим за Аамия всеки ден.

С времето обаче чувството на вина утихна – аз искрено вярвам, че това бебе бе изпратено от Аамия. Тази бременност минава леко. Понякога се поддавам на притесненията си, но се опитвам да съм позитивно настроена. Аз и партньорът ми ще отгледаме детето си така, че да знае абсолютно всичко за голямата си сестра Аамия."

МЕГАН

Меган Евънс започва влог посветен на раждането на мъртво дете само седмици след смъртта на сина си Майло

Бях много млада и ужасена, когато тестът се оказа позитивен. Директно отворих YouTube и написах „19 и бременна“, но не намерих почти нищо. Имаше няколко видеа, но те бяха направени от богати 19-годишни момичета. Имах нужда да видя някого, който беше нормален човек, не богаташ. На следващия ден казах на майка ми, че ще започна влог за собствената си ситуация.

Веднага, след като започнах да правя видеа, с мен се свързаха жени, които казваха, че се чувстват по същия начин – нямаха собствена къща и финансовото им състояние изобщо не беше стабилно. Така започнах влога и много ме радваше, когато разни хора се свързваха с мен и казваха “аз също съм така“ – накара ме да се почувствам по-уверена.

Странно е как майчинският ти инстинкт просто се появява все едно че винаги е бил там.

Един ден осъзнах, че не бях почувствала никакво движение от Майло цял ден, и реших, че е добра идея да ида да се прегледам.

Акушерката не успя да намери пулс. Когато видях цяла редица хора до леглото ми, разбрах, че нещо не е наред. Все едно попаднах в напълно непознат за мен свят, в който нямах идея как да се държа.

Прекарах следващия ден със семейството си и разбрах, че баба ми беше родила син, който умрял само няколко дни след това. Попитах я как щях да го преживея и тя каза: „Направи много снимки и се наслади на времето си с него.“

Когато отидох в болницата, за да предизвикаме раждането, бях много уплашена при мисълта как щеше да изглежда той, така че помолих майка ми да го види първа. Тя възкликна: „О Боже, той е просто перфектен“ и ми го показа. В този момент осъзнах, че това е бебето, което бях носила в себе си в продължение на осем месеца.

Смъртта не променя нищо – това беше първата среща със сина ми...

Но беше и опустошително. В ръцете си държах всичко, за което бях копняла, но знаех и че ще трябва да върна бебето си обратно. Бъдещето ми изчезваше пред очите ми.

Казах на една от акушерките: “Имам чувството, че съм единственият човек, на когото се е случило нещо подобно.“ Отговорът ѝ беше: „Просто е едно от онези неща, за които никой не говори.“

Три дни след като излязох от болницата, започнах да мисля за влога си. Все още имаше коментари от сорта “уау, аз също съм бременна.“
Потърсих влогове, посветени на темата за мъртвото раждане, но отново не успях да намеря нищо.

Не очаквах толкова хора да гледат видеата, тъй като не знаех колко често срещани са мъртвите раждания.

Възможността да разкажа историята му ме утеши, но още повече ми помогна това, че виждах други хора да произнасят името му.

Ако някой в обкръжението ти минава през всичко това, не е необходимо да знаеш точно какво да кажеш. Просто приеми болката им, приеми скръбта им, проумей, че никога няма да разбереш напълно, и ги остави да говорят докато вече няма какво да кажат."

Снимка :Unplash

Роуън, Скарлет, Аамия, Лили, Майло и Уилоу... Въпреки че не успяха да видят света, те все пак го промениха чрез вдъхновението, с което дариха майките си.

Но тези са малка част на фона на всички, които избират да не споделят спомените си с околните и да скърбят далеч от всички.

Една на 225 бременности във Великобритания завършва с мъртво раждане...

Родителите, с които разговарям, са на мнение, че темата започва да се обсъжда все повече и повече, но все още има много хора, които така и не поговориха с мен за Уилоу и никога дори не произнесоха името ѝ...

Ръцете ми не ме болят както в първите часове след раждането, но са все така празни – аз съм майка, но без бебе

Даниела Илиева ни изпрати своята история 5 месеца след раждането на бебето си, благодарна, че това се е случило в страна, която предлага не просто добри условия на родилките - става дума за качествена грижа още преди раждането, която продължава и след него. Един разказ за доброто отношение на акушерки и лекари, което може да е плод на човешки и социален, а не на търговски интерес.

Непрекъснато слушам за това как у нас има отлични специалисти, квалифицирани лекари, които можели да свършат чудеса, ако нещата отиват на зле. Не лежим ли обаче на стари лаври? Имаме ли достатъчно ясни критерии за  нормално, квалифицирано, съвременно и за човешко дори?

Искам просто да ви споделя как премина всичко за мен в Белгия, защото едва ли са много жените, които ще ви кажат, че раждането им е било почти удоволствие. Е, аз ви го казвам.

Всичко, което ви описвам, беше покрито от медицинската ми застраховка и не беше "на частно".

Още преди раждането нормална практика в Белгия е да се изкара курс, в който да те подготвят - как преминава раждането, как да си помогнеш в процеса, какво се случва в болницата, какво може да се обърка и възможните видове раждане и процедурите, които можеш да очакваш.

Застраховката ми също така покри работа с кинезитерапевт, който да ме подготви за позите при раждане, да ме научи да напъвам и т.н.

Когато пристигнах в болницата, ми се зарадваха - сякаш само мен са чакали. Настаниха ме в самостоятелна родилна стая, включиха ме към монитори и ме питаха искам ли упойка. Реших да пробвам без упойка. Питаха ме дали искам клизма. Исках.

Дадоха ми фитнес топка, посъветваха ме какво да правя, за да намаля болката, правиха ми масажи на гърба и дупето. Можех да си пускам музика, да пия или хапвам леки неща, които си бях донесла.

После поисках упойка, извикаха анестезиолог. Дойде и стажант-акушерка, която пое масажирането ми. Извикаха и кинезитерапевта ми, за да ми помага с позите, за да застане бебето в най-правилна позиция.

Когато наближих 10 см разкритие, извикаха и гинеколога ми, за да извърши самото раждане. Обясниха и на мъжа ми какво да прави, за да е полезен по време на раждането.

Когато бебето излезе, веднага го сложиха до мен. Сложиха ми още малко упойка, за да извадят плацентата. Не срязаха пъпната връв, докато не спря да пулсира.

След това оставиха мен, бебето и мъжа ми един час да се успокоим и нарадваме един на друг.

Когато се върнаха, ме прехвърлиха в друго легло и ме откараха заедно с бебето и мъжа ми в самостоятелна стая, със самостоятелна баня и тоалетна и легло и за мъжа ми.

Имах бутон, с който по всяко време можех да извикам сестра. Тя така или иначе дойде 4 часа след раждането, за да ми помогне да отида до тоалетна.

Като казвам да ми помогне - помогна ми да си сваля бельото, докато пишках ме пръскаше със специален разтвор, за да намали болката, помогна ми да се измия и ми направи превръзка.

И всичко това със спокойствие и усмивка. Сестрата недоумяваше защо се извинявам и притеснявам.

На всеки няколко часа идваше сестра да ми сменя превръзката. Отделно поне 3 пъти на ден минаваше акушерка да нагледа бебето и да ме научи как да го кърмя, как да го повивам, държа, къпя.

За трите дни в болницата и аз, и бебето бяхме следени и прегледани от различни специалисти.

Два дни след изписването ни посети акушерка вкъщи, за да прегледа детето, да вземе кръв от петичката му и да види дали всичко с мен е наред.

Седмица след раждането специална държавна служба се свърза с нас, изпратиха ни човек, който да даде основни насоки в гледането на бебе.

Все още ходя на следродилна кинезитерапия за възстановяване.

Тук, в Белгия, съм член на различни форуми на майки, с различни доходи и застраховки, всяка с различна история. И все пак, всичко споделено от тях, сравнено с българските форуми, е като от друг свят.

Отношението към човека, към жената, майката специално, е издигнато почти в култ. Никъде не съм чула и чела за подигравки, цинични забележки, хокане или агресия към родилки.

И затова вярвам, че човечността, уважението към живота и жената, която го носи, би трябвало да е инстинкт на добрия лекар, а не платена услуга.

Затова и понякога разказите за отличните ни български специалисти ми звучат като изтъркана пропаганда. Не виждам нищо героично в това една жена да излиза от родилния дом като след битка.

Дано нещата се променят, дано и жените в България все по-настоятелно да изискват тази промяна.

Още по темата:

За раждането в Англия и България от личен опит

Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!

Да се научим да раждаме

Бебешките движения са един от показателите за здравето на бебето, който лесно може да се следи и от самите жени. Както вече писахме в Бременността не е болест, в редица страни специалистите насърчават бъдещите майки да обръщат внимание на това кога и колко е активно бебето им, за да могат да забележат, ако настъпи някаква промяна в обичайното им поведение. Друг начин за това е броенето на ритници за определен времеви интервал.

У нас с този метод ни запознава съвместната кампания на Алианс на българските акушерки /АБА/ и Фондация „Макове за Мери” Как е бебето ти днес?. Неда Атанасова ни гостува, за да ни разкаже малко повече за методо от личен опит. Има няколко причини за това.

Първо, у нас броенето на движенията на бебето все още е подценявано от специалистите, провеждащи женска консултация.

Второ, „в повечето майчински форуми можеш да разбереш как да си направиш домашен адронен колайдер от чушкопек или как правилно да тричаме бебето в морска сол, но почти нищо по тази тема“, твърди нашата авторка.

Трето - голямото преброяване на ритници всъщност е много приятно занимание. Ето защо. 

Броенето на детските движения е просто, безплатно и спасява бебета* – супер, особено за държава, където родилните грижи търпят критика. За мен този метод беше много ценен най-вече, защото ми даваше въжделеното спокойствие за бебето.

Оказва се, че следенето на детските движения в третия триместър на бременността води до значимо намаляване на вътреутробната смъртност. Освен това, проследявайки бунтуването на своето бебе, вие се грижите за неговото здраве, спокойни сте за състоянието му и изграждате по-добра интуитивна връзка помежду си.

Препоръчително е да започнете с броенето на детските движения в 28-а гестационна седмица.

Бройте движенията всеки ден, за предпочитане по едно и също време.

Настанете се удобно точно когато бебето обичайно е най-активно, и засечете за колко време прави десет движения. За норма се счита до два часа, но обикновено отнема по-кратко време.

Брои се всяко движение - побутване, обръщане, ритане. Важно е какво е нормално за ВАШЕТО бебе. Скоро ще установите, че то има определен модел, който се запазва ден след ден, и прави движенията за приблизително еднакво време.

На практика не ви трябва нищо освен часовник. Но най-удобният начин да следите движенията е мобилно приложение (каквото може да свалите от сайта на Как е бебето ти днес?).

Времето за следене по същество представлява блажена почивка и позволява да се опознавате с бебето – ще забележите как реагира на гласовете ви, на определена музика, на галенето по корема.

На мен не ми беше достатъчно да мързелувам сама, така че прекрасният ми съпруг ми помагаше в тази изморителна дейност. Казвам „помагаше” съвсем буквално – дъщеря ни винаги се раздвижваше, когато той я помоли. Бяха прекрасни, осъзнати, наши си моменти, в които да сме заедно „тримата”.

Имате право да бъдете обгрижвана

Подразбира се, че по време на свещеното броене на ритници имате право да бъдете обгрижвана и да ви се носят вкусни неща за ядене и пиене – чаша студен портокалов сок или вода с лед са средство да събудите и стимулирате бебето да се пораздвижи в корема ви. Помага и ако лежите на лявата страна.

Тъй като майката е тази, която прекарва цялото си време със своето бебе и го познава най-добре, тя лесно може да съобщи дали движенията, които извършва, са типични за него, или не; дали е повече, или по-малко активно от обичайното за него. И тази информация не бива да бъде подминавана по време на консултация.

Учудващо е обаче защо този метод – удобен, безвреден и безплатен, е толкова непопулярен в България. Някои лекари не одобряват следенето на движенията, тъй като то причинява на майката „излишни тревоги”.

При мен беше обратното – любимото усещане, когато бебето се движи, неутрализираше смътните страхове дали всичко е наред. Броенето на ритници беше успокоителен инструмент. С него следях как детето расте, подритва бодро майка си и явно се чувства добре, вечер след вечер.

Докато нашата история беше напълно позитивна, понякога възникват поводи за притеснение. И консултация. Например – бебето не се движи както обикновено, а по-вяло. Слушайте интуицията си и не отлагайте прегледа.

Именно броенето е „инструмент”, който може да ви помогне да откриете потенциален проблем и в този смисъл съотношението риск-ползи оправдава известното „затормозяване”, някоя и друга фалшива тревога и повдигнатата вежда на лекаря.

И още няколко полезни факта в заключение:

  1. С наближаване на термина бебето не се движи по-малко. Става му по-тясно и няма място за чак толкова бурно премятане, движенията не са толкова резки. Но самата честота не се променя особено.

  2. Следенето на движенията не трябва да е повод за допълнителен стрес. Напротив, това е инструмент да се чувствате спокойни и уверени, че всичко е наред! Насочете мислите си не в посока „ужасии, усложнения и увити пъпни върви”, а към здравото, жизнено същество, което расте и се подготвя за срещата с вас и света. Това е прекрасен момент и да му говорите, пеете, четете...

  3. Ако нещо ви притеснява, не мислете „сега дали няма ме помислят за параноичка“, а настоявайте за детайлен преглед. Лекарите и акушерките влагат страшно много в професията си, те също искат най-доброто за бебето и ви разбират. Едва ли ще осъдят загрижеността ви.

А дори и да нямате никакви притеснения и се доверявате на класическата консултация, времето, в което броите ритници, е много специално. Така можете да се фокусирате върху опознаването на бебето и неговия характер. Това време е и чудесна възможност за вашия партньор да изгради лична връзка с детето, което очаквате.

* Броенето на детските движения може да намали риска от интраутеринна смърт на бебето, която засяга една на всеки 125 бременности в България. Това твърдят инициаторите на кампанията Как е бебето ти днес?

Таня Делчева ни изпрати този симпатичен разказ за раждането на нейното бебе преди цели 15 години! Не очаквайте нищо сензационно или шокиращо. Просто едно раждане, протекло в малко шеги и закачки, малко болка и едно ненадейно секцио. И накрая се получило едно бебе, което, представете си, приличало на мъжа ѝ!

******************************

8.05.2002. 16:50 h.

Този час на раждане е записан в епикризата от болницата.

Контракциите, а с тях и болките, бяха започнали още по обяд на предния ден. Вече бях постъпила в болницата, тъй като „преносвах“, но си бях отскочила до вкъщи за един душ, понеже живеем на 5 крачки от АГО-то. Та, като усетих контракциите, побързах да се върна в болницата и да си лежа там.

Вечерта си гледам малкото телевизорче в стаята, а на гости на Слави – Горбачов. Изпяха му „День победы“, той се просълзи, аз се развълнувах и като се засилиха ония ми ти контракции... Веднага изтичах да кажа на дежурната сестра, а тя ми вика:

Чудесно, прекрасно, хайде, върви лягай и си почивай сега, и на сутринта, като дойде докторът, ще ти включим една система и ще родиш.

Хубаво. Легнах си и задрямах. Сутринта в 6 часа – хайде в предродилна, тоалет, системи, лежи тука сега. И оттам нататък мога да опиша деня с две думи: миг като вечност.

Много болеше и досега се чудя защо не ми даваха да ставам, въпреки че така не ме болеше толкова. Сестрите обаче само ми обясняваха – Ааааа, не може, ще ти спрат контракциите!

До мен имаше една за задържане и още две раждащи, които викаха като луди. Едната роди набързо, а другата викаше толкова силно, че накрая се обърнах към нея и ѝ казах: Престани и мене ме боли, но искам тишина!

А сестрите се смеят и ѝ викат: Айде, мълчи вече, че Таня иска тишина!

Майка ми (мед. сестра в Детско отделение в същата болница) от време на време ме навестява, а една акушерка ѝ обяснява каква съм била корава. Мама ме утешава, а аз я питам дали толкова много я е боляло, когато е раждала мен. Забравила – било преди трийсет години. Не преди трийсет, отбелязвам, а преди двайсет и шест.

През това време мъжът ми долу на пейката чете роман от Агата Кристи – да се разсейвал. А мен не стига, че ме боли, ами и от прозореца слънцето спряно пече!

По едно време се изсипа цял клас акушерки-стажантки, които ме наобиколиха. Голям интерес! Една ме гали по главата и ме пита състрадателно: Боли ли те, миличка? А аз – а, не! Изобщо!

Болеше като нищо на света, но по някое време задрямвах. И в ранния следобед докторът ми вика: Виж какво, няма да те чакам повече, плодът не тръгва, аз те предупредих, че може да се наложи секцио, хайде.

Не искам.

Няма не искаш, това бебе не може да излезе от това тяло!

Ама аз винаги съм мислела, че имам супер-тяло! А докторът вика - имаш, ама за други работи… Които явно водят до това положение.

Охлелеее, добре, само не казвайте на майка ми. Акушерките ми викат - няма да казваме, обаче докторът отишъл и ѝ казал, а тя станала „бяла като ей тая стена“.

И ако цял ден си мислех, че може да умра, преди операцията вече бях сигурна. Много ме беше страх, анестезиологът над мене ме гледа с едни сини очи, сложил на устата ми онази гумена маска, той ме гледа и аз го гледам и вероятно ме е хипнотизирал.

Като дойдох на себе си, не знаех на кой свят съм - боли, боли, всичко ме боли. Майка ми над мене, а докторът, с облекчение, ми казва: Брей, ти оживя, бе!

След известно време дойде една акушерка с 4-килограмовото ми бебе, изкъпано и повито и ми го мушна до лицето, а аз го помирисах - Боже, колко е бяла и хубава, и копие на мъжа ми. След това докторът дойде и ме пита – Видя ли си бебето? Видях го, викам, изцяло прилича на мъжа ми!

Е, ти какво очакваше, вика той, на комшията ли да прилича!

И ей така, в шеги и закачки, се появи моето бебе.

На 17 ноември отбелязваме Световния ден на недоносените деца. Световната статистика показва, че на всеки 30 секунди умира едно преждевременно родено детенце, а всяко десето дете в България се ражда недоносено. С повече информация и навременни и адекватни грижи 75 на сто от тези смъртни случаи могат да бъдат предотвратени! Ако и вие сте родители на преждевременно родено дете и имате нужда от подкрепа и разбиране в тази тежка ситуация, може да се свържете с Фондация Нашите недоносени деца - организацията работи и осигурява подкрепа на българските недоносени деца и техните семейства.

На този ден Диана Кръстева ще разкаже в Майко Мила личната си история - тя е трудна и мъчителна, но с щастлив край. Благодарим на Диана от сърце и я прегръщаме силно!

**********************

Когато бяхме малки, с приятелките ми пред блока играехме една игра – чертаеш някакви кръгове с тебешир и пишеш на колко години искаш да се омъжиш и да имаш дете. После хвърляш камъче и се молиш да уцелиш набелязаната възраст. Та аз винаги пишех 21 – тази възраст ми се виждаше толкова далечна и абстрактна, все едно е на светлинни години от моето нищожно съществуване, там нейде, на площадката пред блока.

Разбира се, в действителността живях луд студентски живот, сменях местоработи, компании и гаджета. Когато се омъжих, бях на 29 години и не съжалявам за тази възраст нито за миг. Моят мъж устиска 5 години намеци и директни хватки от моя страна, от страна на всичките ми приятелки и роднини, и накрая клекна. В смисъл, че клекна преносно – в действителност ми подаде пръстена в ръката, без да побива коляно, но аз бях толкова щастлива, а и не можеш да очакваш от една Дева кой знае какви изненади.

След година и половина опити за естествено зачеване с моя мъж разбрахме, че шансовете ни са малко по-добри от голяма печалба в Националната Лотария. Т.е., може и да стане, ама ако търкаш здраво в продължение на десет години. Всеки ден. Понеже положението ни не беше никак розово, се решихме за инвитро процедура. И двамата сме прагматични хора, а и не ни се чакаше – вече бяхме женени, а и двамата бяхме в началото на 30-те си години.

Докато чаках дали ще ни одобрят за процедурата, започнах да измислям дати, имена, полове; представях си как ще изглежда малкото същество, дошло от люлката на науката в моята утроба. Общо взето представях си разни сценарии, сценки и събития, но не си спомням да съм си представяла точно това, което се случи, когато ни одобриха и извършихме процедурата.

Едната чертичка на теста се виждаше много ясно, но другата беше бледа като юноша. Извлякох мъжа си от тоалетната, прекъсвайки така наречения му сутрешен ритуал. Не, не беше никак романтичен моментът, в който започнахме да се взираме в малката пръчица, сънени и рошави, и да четем в Гугъл за всичките нюанси на синьото.

То, като цяло, инвитро процедурите те лишават от възможността да завиеш теста си в панделка и да го поднесеш като подарък или да го скриеш някъде, където мъжът ти да го намери и да пророни сълза. При тази процедурата всичко е толкова ясно разграфено – последен ден от цикъла, овулация, стимулиране, изваждане, оплождане, трансфер...

Най-често собственият ти мъж ти поставя инжекциите в корема... така че романтиката минава някъде в една много далечна глуха, защото трета глуха пак ми се вижда близо.

Направихме трансфер на две яйцеклетки и зачакахме. След около два прегледа се видя, че едната не се развива, но за сметка на това другата се дели на две... Това си беше генетично чудо – щях да бъда майка на еднояйчни близнаци! След няколко месеца видяхме на ехографа гордо да се развяват два пакета мъжки атрибути. Таткото не стъпваше по земята от гордост.

Бременността мина сравнително леко – не разбрах какво е сутрешно гадене, подуване на краката, промени в апетита. Но страдах от безсъние в най-голямата му форма. Не си намирах място в леглото, а тъкмо когато го намерех, ми се прихождаше до тоалетна и така цяла нощ мятах огромния си корем наляво и надясно. И като казвам огромен...той наистина беше. Въпреки, че качих само около 14 кг, всичките те бяха в корема ми. Мъжът ми все повтаряше – яж още, защото краката ти са слаби и ще се катурнеш напред, ако продължаваш така.

Терминът ми беше нито ден по рано, нито ден по-късно, ами на Нова година. Ясно беше, че близнаците ще заявят своето участие в света доста по рано от термина, но все пак никой не ги очакваше месец и половина по-рано. Беше през нощта и аз кротко си пъшках в леглото в нещо като полусън. Коремът ми вече беше станал гротескно голям за тялото, на което беше закачен.

На всичкото отгоре, той сочеше само напред и беше остър толкова много, че човек с право можеше да се притесни дали няма да порежа нещо с него. И до ден днешен съм сигурна, че бебетата излязоха по-рано само защото в противен случай щяха да го скъсат отпред и да съм първата майка в света с естествено секцио.

Когато започнаха контракциите, аз бях сигурна, че това не са Онези контракции. Не можеха да бъдат. Аз съм в 33-та седмица и е абсурд да раждам сега, камо ли през нощта. Искам просто да се наспя... това си мислех, докато броях минутите между отделните тласъци.

Уви, положението ставаше по-лошо и с моя мъж се отправихме към болницата. Не, няма да разказвам как карахме с контракциите ми до моята болница в единия край на града, където ни казаха да отида в друга болница, в другия край на града. Знаехме, че при евентуално по-ранно раждане трябва да отидем директно в тази болница, но повтарям, аз НЕ мислех, че ще раждам. Даже моята прагматична Дева беше тази, която ми взе сака за родилното. Когато във втората болница ме прегледаха и провериха разкритието (което беше толкова болезнена и дълбока! процедура, след която съм сигурна, че и да съм нямала разкритие, съм го получила), ми съобщиха – раждането е започнало и ще трябва да е секцио, защото бебетата са много малки.

Тогава дойде шокът. Когато ти съобщят нещо толкова неочаквано, тялото ти реагира с невиждани досега от теб свои си действия. Започнах да треперя толкова силно, че сама си правех тоновете на машината, която ме записваше. Иначе ниското ми кръвно скочи до 160/120.

- Ама, сложете ми нещо да спрат контракциите и да се прибирам. Няма да раждам сега, абсурд. Те са по кило и половина, гледахме ги на ехографа!

Следва несвързана за мене реч, в която дочувам нещо като “те са тръгнали, хората, вече, как да ги спрем!“.

С много мъки успяха да ме убедят, че ще раждам в този точно момент и че общо взето никой не ме пита дали искам. 30 минути отне поставянето на упойка, понеже аз подскачах като пинг-понг топче по масата (опитах се да им обясня, че това го прави тялото ми, а не аз), а освен това имаше и молби, заплахи и уговаряния. 10 минути празно пространство, в което лежа и не усещам нищо, но знам, че разрязват всичко мое на съставните му пластове.

И тогава идва той. Звукът, който няма да забравиш никога. Звукът, който идва сякаш от друга планета. Сюрреалистичен, извънземен звук, за който, колкото и да си мислил, те сварва неподготвена. Първи плач, след точно минута - втори плач. Плач, който крещи

„Вие луди ли сте, аз имам още работа вътре, прибирайте ме веднага на топло!“

Подават ми на два пъти нещо, наподобяващо кило наденица. Червено и отвсякъде стърчат тънки краища. Разбира се, нямаш право да докоснеш наденичката. Тя е малка, недоносена наденичка, която ще изкара първите си месеци живот в стъклена кутия.

Не искам да се впускам в подробности за първите ми дни в болницата. Кошмарната ми първа нощ, в която плаках абсолютно през цялото време, защото още не бях виждала какво, за Бога, съм родила. Притежавах 4 снимки, които беше направил таткото, когато го бяха пуснали да ги види. Разглеждах ги стотици пъти и гледах сбръчканите телца.

На всичкото отгоре, от високото кръвно се бях подула цялата и бях вързана с някакъв апарат, който постоянно пищеше, като се размърдам. Сестрите идваха, караха ми се, че мърдам, настройваха го, оставяха лампата точно над мен включена, аз пак ги виках да я изключат, плачех, биеха ми успокоителни, апаратът пищеше...

Две от трите момичета поискаха друга стая на сутринта.

Беше Денят на недоносените бебета. Бяха дошли репортери от телевизията, за да снимат материал за вечерната емисия. Попитаха ме дали ще се снимам, защото моите деца били най-малките в момента. Погледнах ги с огромната си квадратна глава и с каквото беше останало от очите. Обясних им, че съм имала и по-добри дни що се отнася до външния ми вид. Съгласиха се.

На другия ден, след като почти заплаших персонала с бомба, ми обещаха да видя децата си. Станах, посъбрах си червата и кръвта, които съпровождат деня след секциото, и ме дотъркаляха до тях с количка. Стана още по зле. Когато ги видях с абокати и тръбички, сълзите ми вече се лееха с литри. Каквото и да ти говорят, хормоните и стресът си казват своето.

Бяха ни се родили две малки момчета по кило и канче, но изглеждаха толкова... силни. Казват, че тези бебета са най-борбени – вкопчват се в живота и носят големи изненади.

Виждахме малките всеки ден за по 20 минути. Цял ден чакаш да стане 16:00. Само това. Носехме им кърма през цялото време, цедях се по цели дни и нощи и си мислех как с нея ще пораснат по-бързо. Не знам дали е така, но аз си го повтарях.

Точно на Нова година, след 45 дни в кувьози, моите герои си дойдоха вкъщи. Този месец стават на годинка. Здрави, хубави, енергични дечица. Нашите, вече не толкова малки, еднакви момчета.

cross