fbpx

Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.

Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.

Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.

Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.

Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.

Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.


Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“

Вече и аз мога да дам отговор на този въпрос.

Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.

Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.

Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.

Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.

След това си легнах и заспах сладко и спокойно...

ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.

Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.

Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.

Контракциите продължаваха, чести и доста засилени.

Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.

Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.

След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).

Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.

Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.

След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).

В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.

Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).

Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.

„Ще ти сложим една системка, да станат по-бързо нещата!“

Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...

ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!

Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).

Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"

Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)

Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.

Следващите няколко минути леко ми се губят.

В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.

Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)

Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!

Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".

Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)

П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)

Помним със сълзи на очи (от смях) първата част на най-смешните неща, казвани от български жени по време на раждане.

Но съвсем скоро решихме да ви попитаме във Фейсбук страницата ни "Какво говорехте (крещяхте) по време на раждане?".

Не можем да се стърпим и да не ви споделим някои от коментарите*. Приятно викане! Така, де, четене!

*Запазен е оригиналният правопис.


Denica Atanasova
Всички крещят и/или шептят "не могаааа", и се молят да ги "оставят", всички до една! Още аз докато го крещях нещо странно ми звучеше, затова се заслушах след това в следващите посестрими - до една го повтаряха с различен тон и честота! И втория път беше същото     

Мария Бончева
Бях секцио с пълна упойка. Ама като се събудих, така ги наредих, че питаха мъжа ми как се оправя с мен. 

Mariana Vucova
"Искам упойка" - "Не може моето момиче, имаш голямо разкритие, какво си чакала....." Беше обед, печаха си филийки и гледайки ме си хапваха. след едночасово напъване ми направиха епизиотомия, ама голям звяр бе, прибирал се и дойде доктора и каза: " Ще убием бебето, давайте секцио, викайте анестезиолога" Че като напънах аз, стреснах се и след две минути Дзверо беше навън, а доктора се смееше с глас, че това винаги помагало.

Suzana Angelova
Не съм викала нито майка ми, нито някой друг, но си крещях с контракциите, защото така ми беше по-лесно напъването. На първото раждане имах и лекар, и лекарка ( беше между смените). Докторът ми направи забележка да не крещя - не боляло толкова. Питах го колко пъти е раждал, та знае колко боли. Докторската си умря от смях. Той май ми беше обиден малко после 

Savina Anik Lazarova
На себе си между крясъците: "На ти сега, На! Нали беше много отворена, всичко се търпяло. Болка, какво толкова, упойки не ми трябват. А сега какво - просто си умирам, знам го, аз жива няма да изляза от тук и тва е, приключи се!"

Todorka Demireva
Крещях си нормално нечленоразделно. Само при първото раждане, когато акушерката ми казваше да напъвам по време на контракция, аз ѝ отговарях "Сега не мога, че ме боли, изчакай малко" 

Нера Фелина
Аз не съм крещяла или говорила на други езици, въпреки, че с първото много болеше, но явно съм била под въздействие на шоуто, което спретна родилката на съседното магаре. Беше гласовита като оперна певица и ту виеше като линейка, ту скачаше да обикаля из стаята и едва я озаптяваха. Върха беше като закрещя: Гошоооо, мамка ти да ....бааа, като си правеше кефа, ти беше добре, а сега къде си бе, пръъъч! После се оказа, че горкия Гошо бил отвън заедно с други татковци и го скъсали от майтап. А майката, изненадващо, но се оказа тиха, скромна женица, която не помнеше какво е викала и много се срамуваше...

Elena Alexy
Допуснаха грешката да ми оставят телефона. звънях на мъжа ми през 10 минути да го заплашвам, а както се сещате и попсувах, че той е виновен за всичко, че ся аз страдам, че ме е оставил да се мъча, щото исках да бягам по принцип.... По едно време спря да вдига, но направи грешката да вдигне след час...
-Ма спиш ли бе говедооооо, гадина мръсна спиш а, спиш докато аз се гърча ли бееее..... и стана страшно    

Malinova Olya
Че всичките ми роднини са адвокати (не са) и да ми дават наркотици

Mariya Novakova
"Това повече от 3 часа не мога да го издържа!" Акушерката беше в потрес как съм решила точно 3ч..., тя ми го разказваше впоследствие. Точно 3ч по-късно родих.   

Ваклина Райчева
Със секцио пяхме руски романси със анестезиолога и двамата лекари

Nina Giddens
Ревях и молех мъжа ми да отиде да си вземе пистолета, за да ме застреля. Също так питах акушерките, дали не могат да бръкнат и да извадят бебето, не знам защо им стана смешно, и аз ми викам: “ама сериозно”.

Rada Mitova
Мисля че по едно време виках “искам наркотици!”   

Гинка Златева
Акушерката ми каза да правя каквото ми дойде и аз си крещях на воля ( естествено раждане, без упойка ) . Помня, че преди да ме качат на магарето се молех да ме срежат, а като ме качиха и ми казаха при напън да си натискам към мен краката им казах “ вие нормални ли сте бе !? “ Посмяха се ... после помня само , че извиках “ Идвааа, идваааа “ и почна раждане . Малко след това се разкрещях да не ме пипат, а то никой не ме е пипал, главата се е опитвала да излезе .... Накрая излязох от залата и първите думи към мъжа ми бяха, че ние секс повече няма да правим никога и да си търси любовница  

Анна Симова
С първото им обяснявах колко ми се спи (щото 26 часа не са малко), с второто крещях на акушерката: "Не ме пипай! Усещам, че ме пипаш, казах да не ме пипаш!! Дай да ти видя ръцете".
А с третото водихме диалог с акушерката:
Тя: хайде, маме, напъвай.
Аз: Не сега! Аз вече знам, на серии по три! Сега минаха трите!
Тя: А бе давай, че то почти навън, знайш ти!!  

Tsvety Stapova-Ivanova
По време на второто раждане виках, че се отказвам  
Ама не минА  

Martina Razpopova
Секцио с епидурална. Помня, че казах на анестезиолога: “А бе какво е това, дето ми даде...мнооого е дооброоо.”  

Marina Georgieva
Извиних се на доктора, че му стискам силно ръката над лакътя, а той ми каза, “няма проблем, мен са ме хапали, това не е нищо”

Vasilena Nikolova
След втората доза упойка (първата ме хвана, втората със силните контракции - не), викнах акушерката, че искам още упойка. Тя каза, че докторът е забранил, защото след малко ще се напъва и ражда. И аз извиках “ИСКАМ ДА ПРЕГОВАРЯМ С НЕГО”  

Nadejda Rangelova-Boyadjieva
Аз тъй като раждах секцио, си говорих спокойно с доктора за пържоли, зреене на месо и какъв шев да ми направи - дали да е северняшки бод или нещо друго, щото по едно време почнах да усещам, сякаш бродерия ми правят  

Lora Hadjieva
Секцио със спинална анестезия:
1.Болка-няма;
2.Поведение-адекватно;
3.Разговор с екипа-нормален;
4.Тема на разговора-предстоящата проверка на болницата от Здравната каса.

Anna Branska
С дъщеря ми не помня да съм говорила, мълчах, търпях и родих. С близнаците обаче, които трябваше да са момче и момиче, след като излезе първият господин, вторият се обърна с краката напред и ми беше съобщено, че излиза и вторият момък, аз се противопоставих, че не може така, вече съм избрала имена и ми объркват плановете, хаххаха! Вече са големи момчета, с прекрасни имена, ама за онзи момент успяха да ме ядосат!

Polly Patrick Tetteh
Последното раждане беше нормално/не разбрах на кое точно му викат нормално/, без упойка, на две хапчета кокодамол    . Виках и то на английски. Анестезиологът закъсня с епидуралната. Като дойде почна да ми говори някакви формалности, аз - I don't care, just do it.... Ама трябвало да чакаме 20 мин преди да използват упойката - аз крещейки are you crazy, I don't have such a time.... 20мин по-късно вече бях родила. След като всичко приключи ме питат как съм и аз: ГЛАДНА СЪМ и закуска ми донесоха акушерките  

Iva Manova
Че се отказвам да раждам и че ще опитам друг ден (бебето било почти цялото навън, по думите на мъжа ми).

Darina Garcia
Аз не помня да съм казвала нещо, бях съсредоточена да направя всичко както трябва, но акушерката беше много весела, главата на бебето излиза, мъжът ми е с гола глава и тя:
- О, бебето има коса, не е като баща си!

Десислава Емилиянова
Аз нищо, секцио. Обаче едно момиче вечерта огласяше - Не, не мога, помощ, помощ мили хора ..помогнете...Аз си тръгвам.., край :))))) доктора - това не е лудница :))))) давай :))))

Aleksandra Andonova
Уф, при мен натурално раждане, без грам упойка,но само , като чух момичето до мен как викаше с пълно гърло ( роди бебе 4.200 ) и родих за нула време. Стисках ръката на един полу умрял студент от притеснение, целия потен с изцъклени очи.    

Radina Bouws
Акушерката: Ето, вече се вижда косичката!
Аз: Какъв цвят е?
Тя: Ъъъъ... мокра е, не знам  

Evelina Docheva
При първото крещях като заклещена, че искам да си ходя и няма да раждам, толкова ме беше страх,а при второто, че ще подскачам цял месец после от радост, че ми е олекнало. Без упойка и двата пъти, а и при второто крещях: докторе ще се испусна на леглото, при което той ми отговаря:ама Евелино ма нали за това си на такова легло (с някакъв специален плат който не бях забелязала),изпускай си се спокойно    

Klimentina Benkova
Първото просто си псувах на ум и си виках "божеее, за какво ми беше да правя деца". Второто директно секцио и не съм викала. Но пък благодарих стократно на анестезиолога за вълшебния елексир, които ми даде и заради които бях ухилена до уши, докато ми "порят" корема  

Кристина Шентова
Раждах и двата пъти секцио, но като се притесня много говоря и не чувам добре. Вторият път раждах при приятел на татко. Човекът влиза в операционната, аз съм се сдухала съвсем, бледа, трепереща и той ме пита "Бащата искаш ли да дойде", но реших, че за моя баща пита (нали са приятели) и му викам: "Ааа той си е на вилата, има някакъв проблем с доматите". Всички в залата бяха в шок, че съпругът ми си е при доматите, а не при раждащата му жена  

Kalina Krasteva
Раждам близнаци, секциото е по спешност, децата са недоносени, а аз здраво съм се спекла. Доктора решава да разведри обстановката като се навежда над паравана и закачливо пита: "И сега какво правим, ако са три?". Само се чух как викам с пълно гърло: "ЩЕ СИ ГИ ГЛЕДАШ! Осем месеца ме убеждаваше, че са две!".

Simona Plamenova Rangelova
Когато по време на раждането на второто (син мамин), на предпоследния напън главата му застана в най-широката си част наполовина навън - наполовина вътре, и заедно с нея “вътре” бяха и ръцете на доктора, и на акушерката, а аз крещях “Излизайте оттам всички ВЕДНАГА, да ви е*а майката!!!”

Evelina Mitrova
Секцио със спинална упойка. Сигурно съм била много досадна, щото по едно време АГто каза "Абе Еве, мога ли да те помоля да млъкнеш малко, че ние тук работим".  На второто секцио си мълчах.

Julia Grozdanova
Аз раждах секцио с епидурална. Слушах музика, готини лафове на екипа "Виж се какво ми даваш? "Как да я зашия така?" и започнаха да ме болят зверски гърдите. Анестезиологът ме пита "Искаш ли да те приспя" и аз "А, не! И да си умра без да разбера кой е виновен?"  

Maya Harrigan
Никога не съм си представяла, че ще съм от тези раждащи, които викат. Отказах упойка, но главичката на бебето не беше в оптимална позиция в таза и като дойдоха напъните, ме болеше много. Чух се да викам, просто не можех да се контролирам. Това, което ме впечатли, беше силата и продължителността на стоновете! След 20 години пушене не знам този дроб откъде изкарваше толко въздух.
На следващия ден се чувствах неудобно пред мъжа ми, който беше с мен по време на раждането и го попитах: “Ти сега какво мислиш за мен?” А той ми отговори: “Аа, не се притеснявай. Като бях в армията, се придвижвахме в конвой и един войник стъпи върху мина и беше разкъсан. Червата му висяха от корема и той криво-ляво си ги посъбра. Но той крещеше точно така като тебе... Малко преди да умре.”

Eva Makedonska
По интересното при мен беше, какво ми говореше анестезиолога: Аз: “ще умра, ще повърна в маската умирам, много ме болииии.......” Той: “Не ме излагай сега, моля те, не може да те боли: КОРЕМЪТ ТИ Е ВЕЧЕ РАЗРЯЗАН    

Полина Григорова
Час преди раждането "А то не е страшно, не боли чак толкова, гък няма да кажа, аз имам висок праг на болка". Час по-късно - нещо подобно на дет метъл парче, с цяло гърло и тъкмо когато съобщих , че не мога повече , то реши да излезе  после бях прегракнала 2 дена...заради високия праг на болка….

Galena Qnkova
Псувах, блъсках, накрая казах че умирам (бях сигурна в това) и той взе че се роди 

Юлияна Неделчева
Ще го удуша! Само да излезе и ще го удуша! - аз, по време на второто раждане. Излезе ТЯ, отново ТЯ и акушерката с нея в ръцете - чудесно момиченце! Аз - не може да бъде!!! (Чаках, исках момче). А тя, акушерката - Е, ти ще ми кажеш, че не може! Аз го държа в ръцете си... тя- не можело! ... къде ме върнахге... Сега това същото момиче момче е в девети месец и ще ме дари с внук! След две дъщери и една внучка от голямата ми дъщеря вече е време за едно момченце все пак.

Dani Simeonova
С първото всички майки го отнесоха, всички бащи, мъжа ми и той, как може това говедо да ми причини такова нещо. С второто, по спешност в 8 м, решиха да ме режат, сложиха ми спинална и като се ухилих до ушите и казах, че искам да ми направят корема плосък и без това са ме разпорили, иначе няма да им платя, защото не са си свършили работата. 

Teodora Kostova
Не,не мога повече! Тръгвам си!     (извикаха друг анестезиолог на ме държи,че щях да стана от магарето)  после се извинявах! Ама къде срам ,къде смях..  

Яна Левенова
Бях секцио,но през цялото време питах анестезиолога дали всичко е наред с бебето,той ми отговаряше,че всичко е наред,но аз не млъквах. Накрая май му писна и така ме "успокои",че цял ден бях като в сън  

Polly Troyanova
С първото раждане секцио. И му викам на доктора дай да гледам, махни го този чаршаф. А той ми каза да не им преча да работят и да си трая. Опитвах се са видя нещо през продупчения държавен чаршаф, обаче нищо не стана. Слушах новините в 8 сутринта и се молих да не падна от масата, че беше, страшно ръчкане и клатене.

Vessela Dimitrova
Епидоралът е велик. Не съм викала изобщо, лафчета цял ден с първата. Втората се роди през пролетната ваканция в събота. Всички старши лекари бяха ваканция тази седмица. На анестезиолога му беше първи ден, треперещи ръце, толкова притеснен. Как да викам, успокоявах го. Take your time. Повече от 30 минути докато ме върже. Упойката ми подейства на едната страна на тялото, изтръпна, другата изцяло чувствах болка. Но търпимостта, охках отвреме навреме. И машината за пулса на бебето до мен. По едно време пулса се качва, 10 човека влизат в стаята, бързо се приготвя раждането. Бебето уморено. Липсват щипките и лекарката се обърна да се кара на сестра защо не подготвила всичко както трябва. Аз напъвам и то излезе. Лекарката докато гледа назад. Явно най вече адреналинът помогна.

Polina Masri
Първият път раждах в Швейцария на френски, сега вторият път в Дания, на английски. Само при първото раждане последния напън "О, Господи" на български, което не съм сигурна, че е било така. Иначе си правих майтапи с тях, даже между контракциите се хилихме дали ще го устискам да се роди на 11.11. Не го стисках грам и се роди в 00:18 часа на 11.11.14Второто раждане (преди точно 3 месеца) с предизвикване, малко кофти работа, на български не проговорих с лекарите обаче. Би било интересно на майчин език да раждам, ама не мисля след 2 момчета да пробвам за 3то дете, че още едно мъжко... страх лозе пази.

Магдалена Петрова
Големият ден- преди 2 години. Живеехме в Белгия, по план трябваше да родя нормално, но ме приемат по спешност, започват да извършват нужните процедури и в един момент сестрата ме пита дали ме боли и аз естествено на български "боли, боли, болии" , преведоха и, но в крайна сметка я научих и тя да казва "боли, боли". в крайна сметка се наложи секцио и не можах да я науча на повече български думи.

Etka Violetka
Изкуствено предизвикани контракции (преносвах) и виках “умирам”. После епидурална и 1 час не знам къде съм била, но се събудих права, до акушерката и и говорех “не бе, няма проблем. Следващия път идваш с нас на къмпинг”. После по спешност секцио. Там крещях, че усещам как ме режат а анестезиолога ми каза “ох, момиче ще ти дам визитката на един психиатър” е последното което помня...

И един мъж за финал:

Dimitar Georgiev
В някаква книга преди години четох, че при изтезание на човек, границата на болката е премината, когато той започне да говори на родния си език. А започне ли да вика майка си, вече е прекършен.
Присъствал съм два пъти на раждане, като от нашата и съседни стаи се крещеше Мамо. Не мисля, че нивото на болка може въобще да се осъзнае от друг човек.


Илона Нешкова – акушерка в акушерски кабинет "Зебра", ни разказва за онова "непоискано добро" – епизиотомията. Тази процедура се смята за стандартна практика по време на естествено раждане на много места у нас. По света, оказва се, не е точно така. Но в България липсва ясна статистика, с която да стане ясно каква е честотата на извършване на процедурата. Затова ни е интересно дали по време на вашето естествено раждане ви е направена епизиотомия. Може да отговорите на страницата на Майко Мила! във фейсбук. А преди това – ето какво казва професионалистът за епизиотомията.


Тези дни бях на акушерско събитие, където гостите – акушерки от Великобритания – бяха поканени да споделят колко често използват/са използвали епизиотомия в практиката си. Ким, акушерка от 16 години, каза, че е правила всичко на всичко 2 епизиотомии и въпреки това не е виждала разкъсвания от 3-та и 4-та степен. След нея Трейси, акушерка от 29 години, сподели, че е правила 9 епизиотомии, а големите разкъсвания, които е виждала, се броят на пръстите на едната ѝ ръка. Накрая се включи Шийна – тяхната колега с най-дълъг и доста различен от тях опит. Шийна е практикувала във времето, когато епизиотомията е била препоръчителна за първораждащите жени и е правена рутинно на всяка пациентка, която ражда първото си дете.

Това е практика, която дълго време е била препоръчителна в родилните домове по цял свят, но с времето редица научни изследвания са доказали, че рутинната епизиотомия не просто с нищо не подобрява резултатите от раждането, но и може да се окаже вредна в дългосрочен план за здравето на жената. 

Какво представлява епизиотомията? 

Епизиотомията е хирургически разрез на перинеума, целящ да разшири входа на влагалището. Прави се с ножица или скалпел по време на контракция, в периода на прорязването на главата на бебето.  За пръв път е препоръчана за рутинна употреба от Джоузеф ДеЛий през 1920 г. на събрание на Дружеството на акушер-гинеколозите в Чикаго, САЩ. Сред описаните от ДеЛий ползи били скъсяването на втори период на раждането (периода с напъните), намаляване на кръвозагубата, предпазване на тазовото дъно, превенция на пролапса на матката и намаляване на краткосрочните и дългосрочните рискове за бебетата.

След така описаните ползи, много лекари останали силно заинтригувани, а епизиотомията бързо станала част от рутината в обгрижването на раждащите жени. Сред предполагаемите ползи били добавени и по-лесното възстановяване на тъканите, сравнено със спонтанните разкъсвания, по-малко болка за жените в периода след раждането и намаляването на броя на големите (3-та и 4-та степен) разкъсвания. За бебето се смятало, че епизиотомията е превенция на асфиксията, травмите на черепа, мозъчните кръвоизливи и изоставането в растежа, както и намаляването на случаите на раменна дистокия.  

В последвалите вече почти 100 години обаче, наблюденията и научните изследвания върху тази практика са доказали, че всички предполагаеми ползи за жените и бебетата са много неясни и несигурни. В днешно време рутинното използване на епизиотомия категорично не се препоръчва и то е заменено с политика на селективна/рестриктивна епизиотомия, като кога да бъде приложена е оставено на преценката на лекаря/акушерката. Последното, разбира се, е много проблематично и честотата на използването на епизиотомия варира в много големи амплитуди както между държавите, така и между отделните болници. В голямо проучване, опиращо се на данните от Euro Peristat от 2010 г., става ясно, че тези разлики са наистина драстични, като най-висок, над 60%, е делът на епизиотомията в Кипър (75%), Португалия (72.9%), Румъния (68.2%) и Полша (67.5%), а най-нисък, под 10%, в Дания (4.9%), Швеция (6.6%) и Исландия (8.4%). 

През 2018 г. Световната здравна организация (СЗО) издаде обновеното си ръководство „Грижи по време на раждане за позитивно преживяване“, в което епизиотомията е обявена за непрепоръчителна и е написано: „Не се препоръчва рутинното или свободното използване на епизиотомия при жени, които са започнали спонтанно вагинално раждане.“ Редица големи професионални организации се придържат към този подход към приложението ѝ. The National Institute for Health and Care Excellence (NICE) в Обединеното кралство в последното си ръководство за грижи по време на раждане пише: “Не прилагайте рутинна епизиотомия по време на спонтанно вагинално раждане.” Американският съюз на акушер-гинеколозите също е категоричен: “Препоръчва се рестриктивно приложение на епизиотомия, вместо рутинно” и окуражават употребата на топли компреси в периода на напъните за намаляване на травмите на перинеума.

Остава да се изяснят ситуациите, при които рестриктивната употреба на епизиотомията е оправдана, което, разбира се, е въпрос на допълнителни изследвания и анализи. Например, на повечето места инструменталното раждане е една от тези ситуации, но все повече лекари се опитват да я избягват дори и при такива условия. 

Къде е България? 

За всеобщо съжаление събирането на данни не е силната ни страна, когато става въпрос за здравеопазване и по-конкретно родилна грижа. Липсата на официална статистика прави коментара ми върху нашата ситуация невъзможен. Въпреки това, на базата на личния ми опит и всекидневното общуване с раждали жени бих могла да предположа, че положението ни клони по-скоро към споменатите по-горе страни от Южна и Източна Европа, отколкото към скандинавските държави.

Спокойно мога да кажа, че честата употреба на епизиотомията, заедно с насаждания у жените ужас от потенциални големи разкъсвания по време на нормално раждане, са сред водещите причини процентът на цезаровото сечение в България да достигне 45% и да продължава да расте

Когато Ейприл получава контракции, съпругът ѝ Магди Ибрахим спира случайна кола с любезен възрастен шофьор зад волана, който ги откарва бързо до болница „Виктория“ в Блекпул, Англия. Майката обаче започва да ражда още преди да стигнат до родилното отделение, разказва BBC.

Две млади служителки на болницата, които в момента били в почивка, чуват писъците на Ейприл от паркинга и бързо се отправят към семейството. Това са сестра Дохърти, която кара стажа си в болницата, и здравната асистентка Далтън Кънлиф.

Дохърти и Кънлиф с майката и бебето
Източник:
CHLOE DOHERTY

Мъжът на родилката, който е лекар, споделя: „Бях много уплашен… сякаш целия ми медицински опит беше изчезнал... Но сестрите бяха прекрасни."

Екип от четири медицински сестри помагат на Ейприл да роди на паркинга, като към тях бързо се присъединява и акушерка. После майката и бебето са откарани в родилното отделение, където е отрязана пъпната връв.

По-опитната сестра Ронсън казва: „Да участвам в раждане на бебе на паркинг обикновено не е част от практиката ми. Но майката викаше, че главата на бебето излиза … нямаше време да я откараме в родилното - така че трябваше да се погрижим бебето да се роди точно там".

Освен на сестрите, д-р Ибрахим казва, че с жена си много искат да разберат имената на възрастните хора, които са ги докарали до болницата и с които не са успели да се запознаят официлано в суматохата. "Бяха удивителни - изключително любезни и сърдечни. Благодарим ви хора!"

Още по темата:

Помните ли статията 8 неща, които болят повече от раждането, в която изброихме всички контузии и инфекции, причиняващи далеч по-непоносими мъки от това да родиш бебе? Днес обаче ни гостува духовитата Юлияна Стоянова, за да ни увери, че няма болка от телесна повреда, която да се сравни с нейното дълго йога раждане. Но и за да ни успокои, че няма и по-вълнуващо приключение от това! 

След дълго време, половината от което бях заета да обяснявам на родата защо все още не съм бременна, най-накрая се реших на великата стъпка да мултиплицирам невероятните си гени. Като една просветена на тема „забременяване“ личност се заредих с куп тестове за овулация и... започнах да овулирам.

Първият месец не се получи и ми дойде на един паркинг в Одрин. Вторият месец вече бях почти сигурна, че чудото вече трябва да е станало. Бъдещият татко скоро имаше рожден ден и аз се чудех как да го изненадам. Да сложа положителен тест за бременност в тирамису определено не беше добра идея – пас. Тениска с щампа „Скоро някой ще повръща върху рамото ти“ – пас.

Гениалните ми напъни да родя оригинална идея се изпариха, когато чакайки влака за Банкя, редом с три баби, запътили се да си лекуват артрита в местния санаториум, усетих, че ми дойде. Дойде ми на скапаната, мръсна софийска гара.

На третия месец вече бях супер убедена, че е станало – толкова убедена както преди 15 години бях убедена, че Рики Мартин е гей. Вече нямах претенции да се правя на интересна и просто влязох в тоалетната. След секунди вече имах две ярки червени черти. Получих накуп асистолия, тремор на долния ляв клепач, позиви за повръщане, придружени с поглед, казващ „На два джойнта съм“. Излязох и размахах двучерточковата пръчка в лицето на сънения ми мъж, който ме гледаше с поглед, казващ „Не помня колко джойнта изпуших и колко водки изпих“. Та ето така започна всичко.

През първите месеци спях като мечка (е, не само през първите). После лекарят ми реши, че бъдещото ми дете има алергия от работата ми и трябва да ме командирова на дивана в къщи. Брех, то било готино да си лентяй. През следващите месеци най-запомнящите ми моменти бяха феталната морфология, за която се занесох до София, и раждането . И ето ги и тях:

При записан час за ФМ в 14.30, в 18.30 приключи 3-ти последен рунд от епичния двубой, озаглавен "Да видим чарковете на туй бургаско диване" . Първият, осмелил се да се сбори с него, беше един млад доктор, който ме пое, докато дойде моят доктор. Огледа ме, като дребното през цялото време беше заело поза "опитвам се да си счупя врата " и не си показваше лицето. Направихме дълга пауза, моят лекар дойде.

Рунд втори - още сме в любимата поза. Разбрахме, че освен проблеми с поведението, синковецът други проблеми няма. Пратиха ме да пия кола и да се разтъпча, за да се обърне. Клиниката е притихнала, навън е тъмно, а аз слизам и се качвам по сто пъти по стълбите, наливайки се с кола. Мъжът ми стои горе на стълбите като някакъв треньор и ми дава напътствия, докато аз грухтя по стъпалата и, нали бебетата вече чували, си галя корема и обяснявам на дребното как ще го пратя още на 16 години да чука руда в мина Черно море, ако продължава с игричките.

Рунд трети - пак в кабинета. Заплахата явно е подействала. Господинът благоволи да се обърне за 5 минути за кратка фотосесия, след което пак ни прати по дяволите. Та след 4 часа борба всичко му е наред - за разлика от клетите родители и лекаря.

Седмиците се изтъркулиха, аз също се търкалях с тях. Дойде Денят с главно „Д“ – ще раждам. Бях привикана като войник на фронта, след като ми установиха намалели води и равни тонове и гинеколожката ми каза "Хайде, утре те чакам с багажчето".

В интерес на истината ми беше доста спокойно – вечерта поспах и сутринта отидохме в болницата. Гадовете ми взеха кръв и ми сложиха абокат. Качиха ме в предродилното. 5-6 см си ги стигнах ей така, с мноого леки болки в кръста и корема. Викам си „Че то раждането било фасулска работа“.

Гинеколожката ми дойде да ми пука водите. Що ми трябваше да гледам с какво ги пукат тия води . Гледам и си викам "Ти на прасе ли ще ходиш или ще израждаш бебета". Иначе не боли. Отказах епидурална. Няма сила, която да ме накара да ми нахакат игла в гръбнака... и без това в тая болница ме взеха за гоблен. По това време бавно, но славно, си течеше окситоцинът.

И изведнъж се почна екшънът. Пълни глупости са как това и онова боляло повече от раждането. В началото на 9-ия месец получих жлъчна криза - ами, раждането боли повече. Тия в болниците трябва да раздават по една щафета суха луканка, че ми идеше да си прегриза ръката. Май част от матрака на леглото остана в ръката ми. Добре, че милото не присъства, че щях да му докарам някоя тежка телесна повреда.

По едно време всички се изнизаха за секцио, а аз в дует с още една клета бъдеща майка пъшкахме и охкахме в синхрон. Идват да ме видят - 8 см... И пак отпрашват. Абе, това бебе няма сама да си го раждам, бе хора, върнете се. Лекарката ми се шегува "Ако родиш, не пипай пъпната връв"... После ме качиха на магарето и се започна една йога с краката.

Силната болка не ми попречи да се възхитя на себе си колко съм гъвкава. Искате да си почеша ушите с колене и да напъвам силно - нямате проблем.

И тъкмо си мислех, че нищо не правя както трябва – ето го го бебето. Наложи се епизиотомия заради братята хемороиди, които се нанесоха в 6-ия месец, последвано от бод тропоска (вярно в тая болница ме взеха за гоблен).

Общо взето цялото преживяване ми беше свръхестествено. До мен спеше едно прекрасно същество, такъв сладичък и беличък, че не мога да повярвам, че съм станала майка и това дете е мое.

В следващите дни бях свидетел как жените със секцио подскачаха като диви кози по планински склон, докато аз пъшках и се влачих като прегазено на магистралата животно. Самочувствието ми допълнително беше повдигано от няколко лекари, идващи на визитация, които като видеха бойните ми рани, се хващаха за главата. Да, знам, стандартните хемороиди бяха еволюирали в нова форма на живот. Един лекар им викаше „Хермафродити“, а аз му обяснявах как като ме изпишат, ще отида до МВР-то да им извадя лична карта, защото са се превърнали в нов правен субект.

В последствие освен с тях, се сдобих и с някакво подобие на родопска гайда на мястото, където някога беше коремът ми.

В заключение и в опит да изгладя сбръчканите от ужас физиономии на четящите, ще кажа, че всичко това беше интересно и вълнуващо приключение. Чувствах се като Билбо Бегинс в „Хобит“ – в началото се чудех как съм се забъркала в това, но накрая знаех, че всичко си е заслужавало, защото си се сдобих с „my precious“.

Получихме този разказ, след като публикувахме текста на Барбара Пейчева За раждането в Англия и България от личен опит, и днес го пускаме, тъй като е в интерес на всички да чуем и прочетем различни истории и преживян опит, включително и такива от други държави.

Авторката на днешния текст - Поля Йорданова, ни написа: "Аз също имам две деца - едното момиченце, родено в Англия, другото момченце, родено в България! Надявам се с написаното по-долу да не засегна пряко никой, но от личен опит ви казвам - нека не подценяваме системата ни до такава степен, нека да погледнем на реалността от малко по-различен ъгъл, нека чуждите държави и техните понякога безплатни, но и масово безразлични здравни грижи, не бъдат поставяни на пиедестал безрезервно".

Темата за пациентската грижа (особено към родилките) ни вълнува много, тъй като, за съжаление, в България все още се случва пациентите са обект на агресивно/незаинтересовано отношение, да не получават достатъчно информация и да трябва да плащат за всякакви процедури и манипулации въпреки здравноосигурителния си статус.

Наясно сме обаче, че има и положителни примери, затова приветстваме конструктивните дискусии и споделянето на личен опит - от всякакво естество - по въпроса. Ако някой от читателите иска да ни разкаже нещо, може да ни прати текст на имейл maikomilabg@gmail.com!

**************************

Когато разбрах, че съм бременна, вече бях завършила образованието си и работех успешно като учител в Лондон. Първото, което направих, е да се свържа с регистратурата на GP поликлиниката, в която се намираше така нареченият ни личен лекар (винаги различен човек, на когото попадаш всеки път, когато ти се наложи - непознаващ нито теб, нито здравословното ти състояние).

От регистратурата ме попитаха дали искам да задържа детето (забележете кой и по какъв начин ти задава този въпрос). Разбира се, моят отговор беше положителен, съответно ми дадоха час за въпросното GP. Часът дойде, беше вял и кратък разговор, завършващ с “чакай писмо от еди коя си болница” - да, най-близката, но и най-ниско рейтингованата по отношение на хигиена и грижа за пациентите спрямо адресната ми регистрация.

Слава Богу, успях да я сменя с друга - уж по-квалифицирана. Тук идва въпросът: Къде е прословутият избор, който уж ти дават?

В дългоочакваното писмо имах насрочен час за преглед с ехограф - (един от двата за цялата ми бременност, отпуснати от здравната каса във Великобритания), който беше в 12-та седмица от бременността ми.

Демек, ако преди това се случи нещо, като кървене, неразположение или друго, което нераждала досега жена може да изпита, ами... може би трябва да пробва в спешното или... абе, не се знае точно къде какво да правиш и кого да търсиш. Поради тази причина моя колежка направи спонтанен аборт в 11-та седмица от бременността си, точно преди заветния ехограф.

След въпросния първи преглед ни дадоха снимки - 2 на брой, които, ако ги искаш, трябва да заплатиш на машина отвън, до кабинета, на цена от два паунда на снимка.

Следващ ехораф имах в 20-та гестационна седмица и това беше. По собствена инициатива отидох и на трети 3D преглед, който чинно заплатих. Дадох 120 паунда, но получих диск със снимки, включени в цената.

Бих искала да отбележа, че никога не съм излизала от кабинет с дадени ми витамини - това се случва след регистрация в определени сайтове, след което наистина ти изпращат Goody Bag (плик с мостри на кремчета, памперс и омекотител за пране).

По отношение на чакане и комуникация с акушерките не мога да кажа нищо лошо, винаги съм била търпелива, както там, така и тук.

Цялостната грижа за мен в Англия, като съвестен гражданин и данъкоплатец, определям като ниска, клоняща към неадекватна, имайки предвид, че:

1) За цялата ми бременност бях измерена веднъж, като се има предвид, че качих над 25 килограма и имах огромен корем, което предполага елементарна дискусия, сиреч как се храня, движа ли се, и прочие. Движение имах в излишък, тъй като, за да имам възможност за по-дълго майчинство, след като детето се роди, работих до първата седмица на деветия месец;

2) Когато вече преносвах с 6 дни и за втори път бях на процедура “sweep membrane” (отлепяне на мембраните на околоплодния сак от стените на матката – процес, по време на който се отделят хормони, които може да предизвикат начало на родовия процес) попитах акушерката (там с лекар не се комуникира, освен при извънредни случаи) дали бебето няма да е доста голямо, тъй като аз съм била над 4 кг., а и имах огромен корем.

Акушерката, жена на възраст с видимо дългосрочен опит, ми каза: “Не, ще имаш relatively small baby” (сравнително малко бебе), с което, разбира се, ме успокои.

Бебчето ми се роди 4,426кг... Защо ли пък да те прегледат с ехограф и да го измерят?

3) Екстрата “Birth Plan” (план за раждане) съществува наистина, тя е част от книгата, в която ти вписват бележките от консултациите, но поне в моя случай нищо от това, което бях написала, не беше дискутирано с мен по време на раждането.

Раждането... то продължи точно 24 часа и определено беше запомнящо се. Връщаха ме вкъщи 3 пъти, окуражавайки ме да си взимам вана и парацетамол, но да не прекалявам с него, тъй като имам само 2 см разкритие, нищо че буквално виех от болка и имах контракции с честота на 5 минути.

В болницата ме приеха, след като ги заплаших, че ако още веднъж ме накарат да хвана такси, ще умра пред вратата им, и те, сякаш от срам от всички други хора, които чакаха отвън, ме сложиха в една стая заедно с горкия ми мъж (без, който между другото нямаше въобще да се справя).

Спомням си, че в един момент крещях в агония, а той, милият, търсеше някой да дойде.

Спомням си, че в един момент дойде свекърва ми, която явно ги понатисна, та ме прегледаха и ми дадоха да дишам нещо за обезболяване.Спомням си колко бях щастлива, като чух плача на прекрасното си бебе и изведнъж установих, че в стаята имаше повече от 10 души медицински персонал (чудя се защо?)

Няколко мои приятелки стигнаха до дърпане на бебетата им с форцепс, а когато и това не помогна, им направиха спешно Цезарово сечение...

Защо трябва да се стига дотам?

Спомням си, че имах ушна инфекция, която екзотичният ми личен лекар лекуваше с парацетамол, докато не стигнах до спешното, където чинно чаках 3 часа, бременна в края на 7-ми месец, за да ми изпишат антибиотик.

В заключение ще кажа - радвам се за личния ми опит, иначе и аз щях може би да хуля нашата система. Ами да, плаща се. Предпочитам да си платя, да имам избор на лекар, на болница, на грижа.

В България имах честта да родя при чудесен лекар и прекрасни акушерки, които направиха раждането на Андрей истински празник.

През всички 9 месеца имах достъп до телефон, вайбър и месинджър на избрания от мен специалист и, повярвайте, тя беше денонощно на разположение за всички мои въпроси и неволи. Това в Англия - или където и да е, не може да ти се случи.

В България получих персонално отношение и се чувствах сигурна. Благодаря!

Ето го и втория разказ от конкурса От кърмене спомени има – и то какви!, който организираме заедно с Philips Avent. След като вчера пуснахме текста за Зяпналата уста и неговата бедна майчица, в който авторката му описа своите спомени и преживявания в българска болница отпреди 15 години (но въпреки тях очаква всеки момент второ дете), днес ще отскочим до Швейцария в компанията на Йолина Стоянова-Брунер (познавате я с текста ѝ И откъм детски градини скоро няма да сме Швейцария на Балканите). Тя ще ни разкаже как се раждат и кърмят две деца в други части на света и какво, според нея, е най-важното за децата - спокойни родители или определен начин на хранене (познайте от три пъти). Напомняме отново и ви каним на събитието Да поговорим за кърменето с Майко Мила! и Philips Avent, което ще се състои на 15 август, от 11 часа, в Детски център за изкуства Angel Steps, бул. Сливница 245, ет. 2. Входът е свободен, заповядайте!

******************************************

Кърменето, по начина по който го правеше майка ми през 80-те, изглеждаше като най- елементарното нещо на света. С едно движение на рамото тя освобождаваше горната част на дрехата си, закопчаваше за себе си новородената ми сестра при това без да се разголва повече от необходимото и без да прекъсва разговора си с поредните гости дошли у нас "на бебе". Виждала съм я да прави същия маньовър, придържайки сестра ми с една ръка и телефонната слушалка с противоположното рамо.

Колебанията ми относно леснината на кърменето се появи в края на първата ми бременност в Швейцария, когато споменах пред една позната, че ако всичко мине бързо, ще се възползвам от опцията "изписване шест часа след раждането", предлагана в нашата болница.

"Nein!", каза моята позната и грабна ръцете ми. "Не го прави!" Реакцията ѝ ме озадачи - в тази част на света хората не раздават непоискани мнения.

"Необходими са няколко дена за слизане на кърмата", поясни тя. "В това време е добре да си някъде, където ще се грижат за теб". Познатата беше на моята възраст, вече имаше четири деца, и в очите ѝ прозираше отчаянието на самарянка, настояваща да сляза от моста вместо се мятам от него надолу с главата.

Бебето се появи след 30-часово раждане, завършило със секцио по спешност. Бях каталясала, срязана и убедена, че съм абсолютен провал. Нямах никакво намерение да напускам болницата. Единственият ми светъл спомен от този ден беше краткото първо кърмене непосредствено след операцията, успокояващо и терапевтично.

Ден и нещо след раждането, докато все още бях в шок от приликите си с Вилендорфската Венера, в стаята влязоха милите акушерки, изчуруликаха как чудесно се възстановявам, изкараха гладното и ядосано бебе от креватчето до мен и го наместиха в ръцете ми за хранене. То моментално засука, матката контрахира, а на мен ми причерня ми пред очите. Такава болка не се описва.

Акушерките обаче смятаха, че я-я-я как добре ми се получава, посъветваха ме да храня на поискване и да се мажа с ей този крем и да им се обадя ако имам въпроси. Не, не, няма нужда от допълнително миене! Да, да, нормално е да е малко неприятно в началото!

След двадесет и четири часа кърмене се убедих, че и с храненето се провалям и се чудех дали някой ще забележи ако се измъкнех от болницата по нощница, с раница на гърба и с горкото си бебе - поне да си ревем вкъщи на усамотение, вместо да се изгаламе пред по-квалифицираните индивиди на етажа.

Само че швейцарската болница функционираше по план график и точно в този момент дойде ред на консултантката по кърмене. Беше около петдесетгодишна и приличаше на бивш член на The Mammas & The Pappas. Тя спокойно изслуша тирадата ми, намести възглавницата зад гърба ми, завъртя бебето без да ме докосва и реши всичките ми проблеми с кърменето точно за седемнадесет минути. Беше кърмила и трите си деца до двегодишна възраст и се оказа права за всичко. После ме увери, че болката ще изчезне съвсем в следващите дни и ми остави телефон и брошура на Ла Лече Лига - ако имам въпроси.

През следващите шест месеца бях като в "Свободата води народа" на Дьолакроа, с бебе на гърдите си вместо байрак, заобиколена от купища чинии, пране и дим от спорадични екзистенциални кризи в резултат от перманентно безсъние. Кърменето беше единственият ми източник на увереност в минираната пътека на ранното майчинство.

После се върнах на работа.

Радостта да съм отново сред хора, които спорят с мен, вместо да ми крещят и да ме повръщат, беше прекъсвана на тричасови интервали, през които цедях кърма. Според швейцарските закони работодателят трябва да осигури помещение за тая работа, но истината е, че ако не го изискаш изрично, никой няма да си мръдне пръста.

Когато пътувах, цедях къде ли не, като най-често в тоалетната. Това ще е новата версия на картината "На нивата" - същата изморена жена, седнала на затворена тоалетна чиния, балансирайки помпа и пластмасово шише, внимавайки да не изплеска ризата си и да не докосва нищо около себе си. Сигурно ще се казва "В офиса", ще е фрустрираща гледка, която едва ли ще бъде изложена някъде.

Към деветия месец бебето постепено и доброволно се отби.

Второто бебе се появи година по-късно, след осемчасово и съвсем нормално раждане (швейцарските лекари не смятат нормално след цезарово за екстравагантност). Кърменето тръгна като по релси, с консултантката от The Mammas & The Pappas си дадохме по едно хай файв и тя отпраши да убеждава други жени в предимствата на естественото хранене.

Три месеца по-късно обаче бебето загуби интерес към нощното кърмене и никаква сила на природата не можеше да го събуди. Нощното цедене не просъществува дълго и в един момент килограмите на бебето зациклиха.

Консултантката и педиатъра ме посъветваха да си дам време, наливах се с чай, тръгнах на акупунктура, пих отвратителните бульони препоръчани от детската консултация, но постепено с всички замесени развяхме белия байрак и минах на смесено хранене.

Бебето се кротна, започна отново да наддава, а аз отново се чувствах като тотален провал, особено при вида на гигантския варел с формула - в Швейцария мострите на заместители на кърма са забранени. На шестия месец отново се върнах на работа, но въобще не си дадох труд с цеденето. Кърменето ми липсваше, но цеденето - никога.

Въпреки шишето и второто бебе оцеля, проходи, проговори и никога не престана да ме обича.

От цялата тази история научих следното.

Кърменето е по-лесният и по-евтиният вариант. Но по-добрия вариант не се налага с огън и меч из интернет форумите, а с търпение, адекватна помощ и подкрепа от самото начало, защото началото е трудно.

Адаптираното мляко Е вариант, но не е за подценяване миенето и стерилизирането на шишета, наличието на прясна, преварена, гореща и студена вода, чантата с инвентар преди всяко излизане, съмненията дали бебето се дере от рев поради лошо храносмилане - тази хамалогия не я показват по рекламите. Преживява се, но не бих си я причинила при положение, че има как да се избегне.

Ако една майка иска да кърми, никой няма право да я тероризира да го прави само извън обществени места.

Ако една майка не иска да кърми, никой няма право да я тероризира, вменявайки ѝ чувство за провал.

Защото спокойните и уверени родители са по-важни от конкретния начин на хранене на бебето.

Когато в Майко Мила! получим разказ като този на Паулина Пламенова, си припомняме защо толкова много си обичаме работата - защото имаме шанса да четем невероятните ви истории и си казваме „Лелеее, какви неща се случват по света и у нас!“. За съжаление, тези разкази понякога ни и ядосват - с много от методите в тук описаното раждане, например, ние сме категорично несъгласни, но, за съжаление, голяма част от жените в България продължават да раждат при такива условия. Ние обаче смятаме, че за да се стигне до промяна, трябва да публикуваме текстове като този, които да вадят на показ порочните практики из родилните отделения в страната, вместо да остават скрити между четирите стени на болниците. И така, вижте как е протекло второто раждане на Паулина и ако имате и вие някоя подобна история – веднага да ни я пратите!

Ще се опитам да ви разкажа и аз за моето второ НЕнормално раждане. Ето малко предистория: нормална бременност, терминът е определен за 24 ноември, определено е и раждането, а именно – естествено, въпреки че беше на ръба да ме разпорят като коледно прасе, защото бебето си стоеше е така... наникъде.

Но се обърна след прословутите упражнения “кравичка пасе трева“ и аз започвам да чакам. Датата на термина мина и два дни по-късно започна онова - ненормалното раждане.

Лягам си аз вечерта и заспивам под благозвучното хъркане на щъркела (таткото е това) и изведнъж се събуждам – под дупето ми е леко мокро, а насреща ми – Милен Цветков. Не в спалнята ми, разбира си, а по телевизията - води си, човекът, предаването, а аз знам защо ми е мокро, както и че имам 2 часа на разположение да стигна до болницата, намираща се на 40 км от вкъщи.

Сега сигурно ще кажете - „Еее, 40 км не са много!” - е, не са, ако всичко е нормално, но нали ви казах,че това е Ненормално раждане! Та, лежа аз в леглото и бутам моя хъркащ щъркел, казвам му бързо да става,че ми изтекоха водите, а той, като един новобранец в казармата, скочи до леглото, козирува (макар и с недобре отворени очи) и започна да търси ключовете за колата и чантата за болницата.

Абе, чакай малко, бе! Къде си се забързал?? Знаеш ли, че аз тепърва ще отида в банята да си бръсна краката? Човекът седи и ме гледа с недоумение... Ставам и аз най-после от леглото и ти да видиш какъв теч, какво нещо! Тече ли, тече... мокро е навсякъде – килим, чаршафи, пижама, следи в стаята, по коридора... нали ви казвам, теч има и това е!

Стиснала силно бръснача в едната ръка, все едно държа сабя и съм тръгнала на фехтовка, в другата – хавлията, и гордо крача към банята. Вървя си аз, а следите след мен са все едно от ауспуха ти излиза бензин - нали знаете как капе? Е така и аз.

Слизам по стълбите, минавам и другия коридор и вече съм в банята - започвам да кръстосвам шпага по моите крака, а моят щъркел пуши цигари и ми дава зор. Ама той си е добре - пафка си, няма да се дере като животно и не му пука, че поне пет човека ще му гледат и ровят в детеродния орган.

Приключих за около 20-25 минути, краката са гладки, аз вече съм облечена и настанена в колата, където седя и чакам Господин щъркел да зареди “95 за 20“, че да не бутам някъде по трасето от точка А до точка Б.

Първото дете сме оставили на свекърва ми и пътуваме към болницата. Пътуваме си ние, течът си покапва (аз съм подложила от онези, гооооолеееемите превръзки) и тъкмо да се завъртим на кръговото и – баммм, палката долу.

Униформеният идва да ни провери, но преди да го направи, казва на моя мъж да намести хубаво колата – така, встрани, за да не запушва движението (а то едно движение в 2 ч през нощта, в края на ноември, на морето...). Моят човек е примерен водач и намества колата, въпреки че преди това се опита да каже, че леко съм започнала да раждам и бързаме - но не успя.

Идва униформеният, подава глава на отворения ни прозорец, представя се и иска цялата тапия на МПС-то. Моя мъж пак се опита да му каже, че ние наистина имаме желание да родя в болница, а не на кръговото в Поморие, но човекът си върши работата и не чува.

Започваме търсене на документите, а на мен ми е още повече мокро, сръчквам моя мъж и му казвам “Кажи му, че раждам и да тръгваме!!” - тогава светлината от полицейския фенер ми блесна в лицето, след това - в корема и униформеният най-накрая разбра,че нещата отиват на към болница, а не пренасяме труп в багажника, нито оръжие в жабката.

Изведнъж размаха дясната ръка с думите “Бегай, бегай!!” и ние тръгнахме! Урааа! Пътуваме си ние и изведнъж - капки по предното стъкло! Започва да вали, при което аз казвам “Еее, ще ми върви по вода!”, а моят щъркел отговаря “То хубаво ще ни върви, ама чистачките не работят”...

Караме с не повече от 60 км/ч, капките се струпват една върху друга върху стъклото, на моменти става даже едно такова, вълшебно, защото блесват като Голямата мечка от някой преминаващ автомобил. Красота ви казвам, но по-хубаво щеше да е, ако все пак имаше поне една перчица да минава по стъклото и да ги събира, че течът, нали знаете - ТЕЧЕ!

Както си шофира моят господин, решава леко тактично да пусне десен мигач (слава на Бога, че поне той работи) и да спре на бензиностанция, за да почисти малко прозореца.

Слезе в 3 часа посред нощ, взе четката и доволен започна да мие стъклото - то не беше пяна, после я обира с гумената част, после реши, че не е лошо да “тръкне малко” и задното, а аз седя вътре, гледам и си мисля - “тоя човек да не би да иска да измие цялата кола????”

Седя и чакам и най-накрая Господин щъркел излиза от бензиностанцията с усмивка и с кафе в ръката. КАФЕ! Е, к'во пък, дай сега да заспи за 10 км, които остават до болницата... пали колата, потегляме и за наша радост - спряло да вали!

Остават по-малко от 5 км преди да остана по нощничка за родилки и виждам, че стъклото започва пак да става цялото в едри капки. Намаляваме рязко скоростта и какво мислите че започваме да правим?

Отваряме и двата предни прозореца, за да може единият да гледа маркировката, а другият - да не закачим мантинелата, иначе си слушаме радио и моя човек си сърба сладко-сладко от кафенцето. Бавно, но славно паркирахме пред болницата, дъждът вали, аз също аз валя и панталонът ми е мокър, защото онази, гоооляяямата превръзка, не издържа нито на проверките на органите на реда, нито на автомивката, нито на нищо.

Влизаме в болницата, мирише на ароматизатор, чисто и спретнато - все едно влизаш в хотел (частна клиника), а аз съм спокойна, защото предварително съм заявила в онлайн формуляра избор на акушерка (за мен тя е главно действащо лице в раждането) и чакам тя да се появи.

Изборът е направен защото раждах първото дете при нея (чиста случайност) и по вода ни вървя... обаче сега ударих на камък. Моята акушерка не е предупредена, че има избор за нея и тя сега е на смяна до 7 часа и след това си тръгва, защото няма кой да заведе детето ѝ на училище. Егати късмета.

Нищо де, каквото - такова, само да мине всичко успешно. Седнах пред кабинета да изчакам лекарката да слезе да ме прегледа - дойде жената, приветства ме в кабинета и аз влязох. Тя - с филъри в устните, дълги руси буклички, миглите – чисто 3D (косъм по косъм от щастливо оскубани норки), маникюр с камъни Сваровски. Чаках само да запее “Хааабибииии, спиш ли добре...” . Е, не ми запя, но за сметка на това ми зададе към 80 въпроса, след това ме прегледа на ехографа, на магарето и каза:

“Ще се раждаме!!!”

Оооо, наистина ли? То оставаше и да не се “раждаме” и да трябваше да си ходя вкъщи, с тия неработещи чистачки, в тоя дъжд. Излизам от кабинета, акушерка ме чака с инвалидна количка (малко ми беше кофти първия път, когато ме возиха, но сега се метнах в нея все едно сядам в Ламборгини).

Господин щъркел ме изпраща с леко стискане по ръката за успех (цуни-гуни няма, неудобно му е от акушерката) и вратите на асансьора се затвориха. Настанявам се на леглото и акушерката ми казва, че към 5 часа ще ми пуснат система с окситоцин, защото искат да видят как ще протече раждането дотогава. Удря 5 ч и до мен пристига система, и започва да тече във вените ми, защото раждането никакво го няма.

Идва и онази лекарка с 3D косъма и решава да ме прегледа - вдигам нощничката нагоре и чакам преглед, а тя седи втрещена и казва “Ама ти си с бельо!” - е без гащи ли да ходя в тази ноемврийска дъждовна нощ?! Свалих го и се почна ровене и човъркане, за да установи, че бебето ми е с тилно предлежание и ще иска наместване - каквото и да значеше това.

Стана лекарката от леглото и ми каза,че си тръгва в 7 часа и ще ме поеме шефът на отделението... А аз леко започвам да потрепвам с едното око, защото не знам какво значи “наместване” и какво - “поеме”... СТРАХ ме е от секцио!!!

В 8:00 идва шефът (сигурно ще ме намества), казва ми да легна за преглед, след това установява че разкритието е станало от 2 на 4 см и не може така (представяте ли си до 10 см колко часа ще минат, а вече имам и болки, освен теч) – затова ще засилят системата.

Изведнъж се появява оная страшна болка, дето ми къса главата направо, минава за около 10 секунди, в 8:30 ч шефът излиза на хоризонта да ме рови отново, установява че и с бързата капка нещата не вървят добре и пак засилва системата.

Браво на моята мускулеста приятелка, която трябва по-бързо да се отвори и да извадят бебето (което, според лекарката, следяща бременността, няма да се роди повече от 3.300кг). Вече ме боли много и коридорът ми се вижда малък.

В 9:00 ч шефът идва отново и ми казва “До 9:30 нямаш ли 8 см разкритие започвам дирижирано раждане”. Какво, за Бога, значи това? Той ще сложи черен смокинг и с пръчка в ръка ще напътства целия персонал, докато ме преглеждат за разкритие, да изпълняват Алелуя?

Часът е 10 без нещо, аз съм легнала на леглото, телефонът звъни - Господин щъркел иска да ме чуе. Аз бясно вдигам и събирам сили да се провикна в слушалката “не ми звъни, че умирам от болки!!” и затварям.

Започвам да усещам напъни и викам акушерката, за да споделя моите усещания, след това с бърза крачка ме превеждат до магарето. Качвам се аз и се започва: “напъвай-не напъвай, напъвай-не напъвай”, до мен стои една млада лекарка, на която се опитвам да счупя лакетната кост, шефът и той е тука, но бебето се “заглави” някъде по пътя (а уж малко и би трябвало да излезе бързо), акушерката крещи “НЕ НАПЪВАЙ!!“, а аз се дера вече от болка и напъвам, защото не мога да го контролирам това мое тяло!

И тогава шефът взима едно столче, стъпва на него (той е висок около 1,60) и започва много силно да ме натиска по корема няколко пъти, след което започва целият да ляга върху мен с всичка сила, а аз се опитвам да го избутам, но не успявам - той е по-силен от мен, аз отново събирам сили - и да напъвам, и да бутам скачащия доктор, и накрая - бебешки плач!

Роди се! Олекна ми! Честито! Момиче! Аз съм с насълзени очи - вече не ме боли! Докторът слезе от пиедестала, на който се беше изкачил, и чакам да чуя колко килограма и сантиметра е бебето ми.

4.220 кг и 53 см, браво, голяма мома - това чух от неонатоложката и почти седнах на магарето!

Как така 4 кг, че и 200 и 20 грама? Лекарката, която ме следеше, каза в 38 седмица "малко бебе, няма да се роди повече от 3.300 кг" - как за 2 седмици е наддало с 1кг ? И тогава видях бебето – по лицето ѝ имаше 50 нюанса на лилаво и синьо, но беше пак хубава, цунках я по бузката, набързо преброих пръстите на ръцете и дойде време за израждане на плацентата.

Пред мен застана младата лекарка и аз веднага разбрах, че щом тя ще изражда плацентата, не съм ѝ счупила лакетната кост. След това ми сложиха лед на корема, пооправиха ме и опънах вече краката да си почивам 2 часа.

Минаха двата часа, свалиха мен и лилаво-синьото ми “малко” бебе в стаята и чакам Господин щъркел и Каката да пристигнат на посещение.

Отваря се вратата и влизат двамата - каката върви първа и колкото повече се долижава до мен, толкова повече пъпки виждам по лицето ѝ. Честито!! БАБА ШАРКА....!

The end 😱😱😱

Брутален случай на насилие над лекар в столичната болница "Шейново" разтресе държавата миналата седмица. Ако някой все още не е чул за него, което е малко вероятно, ще синтезираме накратко: баща на току-що родено бебе нападна и преби жестоко доктор Гагова, изродила минути по-рано детето му. Причината - мъжът настоявал да получи плацентата, а лекарката отказала. Това го вбесило и той я нападнал, вследствие на което жената е със счупен нос, разкъсана горна устна, синини по цялото лице и е била в безсъзнание над 20 минути. Мъжът пък, противно на всеобщото очакване, се оказа високоинтелигентен, завършил в чужбина, но и криминално проявен.

Не това обаче ще обсъждаме сега. В Майко Мила! днес сме поканили Илона Нешкова от акушерски кабинет "Зебра", която ще ни разясни за какво служи плацентата, докато жената е бременна, защо все по-често родителите я искат след раждането и за какво я ползват. Тази публикация, написана от медицински подготвен човек, ще внесе яснота, без да дава квалификации или да толерира един или друг избор във връзка с третирането на плацентата след раждането ѝ.

***********************************

Бях поканена да пиша за плацентата и нейните приложения в съвременния свят, защото провокирани от историята в болница Шейново родители са засипали пощата на „Майко Мила“ с безброй молби за повече информация по темата.

Длъжна съм обаче да направя уговорката, че плацентата съвсем не е в центъра на тази злощастна история. В нейния център е агресивен (и вероятно не съвсем здрав) човек, който напада лекар на работното му място, минути след раждането на детето си.

Независимо от обстоятелствата, това е поведение, за което няма оправдание.

Кой знае защо обаче точно на обстоятелствата се даде най-много гласност в медиите.

Защо бащата е искал плацентата, защо не са му я дали, какво е щял да прави той с нея, какво правят болниците с плацентите на нашите деца?

Конкретен отговор на въпроса какво е щял да прави този баща с плацентата нямаме, но, съдейки по разкритията около личността му (генетик по професия), се предполага, че е щял да я ползва за научна работа.

Веднага обаче се появиха и редица любопитни факти около това за какво се ползва плацентата в съвременния свят – ядене на плацентата, прием под формата на капсули, подозрения за търговия на черно, заради голяма ценност на билогичния материал, и това налага писането на този текст.

Какво представлява плацентата?

Плацентата е орган, който съществува само по време на бременността, създаден от същите клетки след сливането на яйцеклетката и сперматозоида, които създават и бебетата.

Единствено чрез нея бебето се снабдява с кислород и храна. Всичко необходимо за разитието си то получава от кръвта на майката, която преминава през плацентата по пъпната връв, а след това отпадните вещества се връщат по обратния път към майчиното кръвообращение.

Наистина впечатляващ орган, изпълняващ функциите на храносмилателната, отделителната и имунната система, на черния и белите дробове.

Защо хората си искат плацентата?

Ето защо в някои култури се отнасят към плацентата с огромно уважение. На Запад, а също и у нас, по-често тя се приема за „биологичен отпадък“ и се изгаря в инсинератори.

В Нова Зеландия обаче маорите заравят плацентите на територия на племето, което според тях помага на децата да изградят духовна връзка със земята. Хората от племето навахо също заравят плацентата, но вярват, че това кара детето да се връща винаги у дома. Жителите на Тихоокеанските острови заравят плацентата в градината, с което вярват, че ще израсне добър градинар.

Някои от тези ритуали в днешно време добиват популярност и извън традиционните си култури и така вече отдавна не е необичайно явление на Запад семействата да изискват плацентата след раждането на детето си, за да я засадят под любимо дърво в градината си или да засадят ново дръвче, за което плацентата да осигури благодатна почва.

Друга разпространена практика е, скоро след като плацентата се роди, от нея да се праят принтове, които остават за спомен. Има различни стилове и техники, хората, които го предлагат са търсени като специалисти в областта, а услугата се предоставя срещу заплащане.

Най-обсъждана, разбира се, се оказа практиката плацентата да се приема от жената под една или друга форма. По-голямата част от жените предпочитат това да става след дехидратирането ѝ и опаковането ѝ в капсули, които се пият като хапчета в периода след раждането.

Хората, които се занимават с капсулирането на плацента, твърдят, че тя има много полезни вещества в себе си и може да помогне да се избегнат рискове като следродилна депресия и кръвоизливи след раждането, помага за повишаване на нивата на желязо в кръвта, увеличава количеството кърма, помага за прибирането на матката.

Засега обаче няма научни доказателства за тези твърдения.

Изследванията показват, че в капсулите с плацента се съдържат скромни нива на желязо – около ¼ от дневния прием за кърмеща жена. Останалите микроелементи, изследвани в капсулите, са били в нива, които не биха могли да имат какъвто и е да ефект върху организма.

Изследването за наличие на хормони е установило съдържание на 15 от изследваните 17 хормона, сред които прогестерон, естрадиол, кортизол, алдостерон, тестостерон. От всички тях нивата на прогестерон и естрадиол били такива, които биха могли да имат потенциален ефект върху организма, но обект на изследването било само наличието на хормони.

В друго изследване са проследени нивата на желязо при жени, приемащи капсули с плацента, сравнени с жени, приемащи плацебо. Резултатите показали повишени нива и при двете групи след две седмици прием – т.е., няма доказан положителен ефект от плацентата.

Другите начини на приемане на плацента са в суров вид или под формата на смути с различни плодове и добавки, или тинктура.

Да си вземем ли плацентата след раждането?

В работата си аз винаги се придържам към научнодоказаните практики. Ако двойката се колебае дали да капсулира плацентата си, ще им обясня, че все още няма научни изследвания, които да доказват ползата от това.

Ако искат да я заровят в градината си, ще им обясня какви са мерките за безопасност, към които трябва да се придържат.

Не бих ги насърчавала за това, но и не бих ги обявила за странни, ако вземат решение, което не е в хармония с професионалното ми разбиране за нещата.

Вярвам в равнопоставените отношения между медицинските специалисти и пациентите и виждам ролята си в тези случаи като на човек, който помага за вземане на информирано решение.

Миналата седмица ви предизвикахме, като поискахме истинското ви, неподправено, нелустросано мнение по въпроса с родилната и следродилната грижа в България. Един вид „истинските истории за раждането“ на Майко Мила, които да помогнат за създаването на класация Специалистите, на които имам доверие, инициирана от Форума за бременност и детско здраве! И, Слава Богу, вие буквално ни заляхте с имена на лекари, които са увеличили семействата ви и които ще помните с добро!

Оказа се, че добрата родилна грижа и хубав спомен за лекарските грижи по време на бременността, раждането и следродилната грижа не са някакъв еднорог и за този късмет не се налага да трием билетче от някоя лотария: много и всякакви жени ще запазят хубав спомен от раждането, благодарение на определен лекар, който в най-емоционалния период от живота им ги е накарал да се чувстват сигурни и спокойни, отнесъл се е с тях с уважение и се е водил от професионализма и знанията си. За тези майки гинеколози или акушерки не са били просто медицинското лице, което наблюдава бременността и раждането. Те са били партньор, който е съдействал на майката да роди нов човек.

Искаме да споделим с всички спомените, които вие ни споделихте. Спомените за медиците, които са били до вас в този важен период и са се грижели истински и човешки за вас и бебето ви. Защото колкото и време да е минало, шевовете зарастват и децата порастват, но майките ще запомнят лекарските екипи и болниците доживот.

Ето и най-затрогващите думи и моменти от вашите разкази, а пълните текстове са публикувани по-надолу.

Не пропускайте и да се регистрирате БЕЗПЛАТНО за участие във Форума за бременност и детско здраве, който ще се проведе в София на 13 и 14 май!


Майката Красимира Пенева за д-р Сузана Нашар и д-р Виолета Димитрова от СБАЛАГ „Майчин дом“

„...Страхотен професионалист и човек. Далеч е от мисълта, че е на този свят, за да забогатее от раждащи майки. Беше с мен, когато трябва, а когато стана напечено, показа непоколебимост и професионализъм.“

„Суперлативи за работата на д-р Виолета Димитрова (неонатолог) и проявената човечност.“


Майката Милослава Абаджиева за д-р Марта Дончева и акушерка Емилия Казълова  от Акушеро-гинекологична болница Свети Лазар

„...Вдигала си е телефона за всякакви въпроси и в 9 вечерта, а когато водите ми изтекоха в 3 сутринта, си чукнахме среща след час... внимателна и нямам никакви оплаквания..., нито за миг тя или някой от персонала на болницата не са ме притискали да ми включат система или да ми "помагат" по друг механичен начин.“

„предродилна стая с люлки, топла, легло, мек под, баня... Акушерката Емилия Казълова е много търпелива и спокойна...Съобразиха се с желанието ми да не ми правят епизиотомия, да не къпят бебето и ни оставиха гушнати голи поне за час.“

„...имаше акушерки, които ме насърчаваха да кърмя,...нито в един момент не оспориха желанието ми детето да е при мен през цялото време.“


Майката Даниела Томова за д-р Константин Ташков от АГ "Света София"

„...д-р Константин Ташков дойде, за да си свърши работата. През следващите дни идваше да ме наблюдава доста по-често от лекаря на другата родилка в стаята... внимателен, спокоен и човечен. Никога не ме остави с впечатлението, че бърза за нещо друго ... нито един поискан лев "под масата".“


Майката Блага Русева за д-р Христов от МБАЛ НиаМед

„Раждането мина повече от добре... добро и мило отношение... Постоянно имаше акушерка... Наистина бяха страхотни!!!... три акушерки ми помогнаха да отида до родилна зала ... ме окуражаваха и подкрепяха! Моята акушерка беше изключителна ... Родих второто си дете без нито един шев... След раждането донесоха дъщеря ми в стаята... Стаята беше хубава и невероятно чиста!... миеха по няколко пъти на ден... дезинфекцираха дори дръжките на вратите... Всеки ден взимаха бебка за баня... най - добрата козметика... Помагаха ми с кърменето. Всяка вечер докторите идваха на визитация и преглед...“

„...невероятния д-р Христов и всички негови колеги и хора работещи в болница Ниа Мед направиха раждането и престоят ми в болницата незабравими! Създадоха прекрасни спомени в сърцето ми. Беше вълшебно!“

***********************

Майката Десислава Тодорова за акушерски кабинет "Зебра" и акушерката Надежда Стаменова от болница "Надежда

...запознах се с Илона и Йоана от акушерски кабинет "Зебра". Там ми разказаха как делът на раждането с Цезарово сечение се е увеличил и че те помагали на майки, на които било препоръчано да родят с Цезарово сечение, нормално.

... потърсих контакт с Йоана и се разбрахме да мина на консултация в акушерския кабинет и да обсъдим дали мога да родя естествено второто ми дете. Речено-сторено, след няколко дена вече седях при Зебрите и си говорих с Илона.

Разказах ѝ всичко подробно, като подчертах, че искам да раждам в МБАЛ Надежда. Освен че там проследяват бремеността ми, ми трябва болница с добра неонатология, където по възможност да работи др. Маринов, защото бебчо имаше малък кардиологичен проблем....

.... Илона ми препоръча да се обадя на акушерката Надежда Стаменова и да говоря с нея дали едно естествено раждане в моя случай би било възможно. Та, колкото и да ми беше неудобно да звъня ей така на непознати, се свързах с акушерката Стаменова, която откликна много радушно на молбата ми.

Когато тръгнаха контракциите, отидох в болницата ... звъннах на акушерката Стаменова, която беше на смяна, и тя дойде да ме види и окуражи. Приеха ме в 8 часа сутринта, родих нашия прекрасен син в 16.43 ч. Благодарение най-вече на тази страхотна жена – Надежда Стаменова, която повярва в мен и ме подкрепяше през цялото раждане!


Майката Гена Узунова за професор Стоимен Иванов, д-р. Дяволов, доцент Славчев и екип от СБАЛАГ „Майчин дом“

„...бременна с рак на маточната шийка... Всички бяха изключително мили и внимателни. Бяха човеци... Най-добрите лекари, без и най-малък намек за пари... Родих здраво бебе и се възстанових... те са ангели...златни сърца и вълшебни ръце.“

„... има добро, защото съм го срещала и съм се докосвала до него.“


Майката Ани Дора за д-р Радка Божикова от Акушеро-гинекологично отделение - МБАЛ Разлог

„... лекарка, отдадена изцяло на призванието си, в чиито ръце аз и много други майки сме се чувствали и чувстваме в безопасност... влагат сърце и душа в професията си... изцяло спечели доверието и обичта ми. С вниманието, професионализма и любовта, която влага в мисията си... когато имам проблем или просто за профилактичен преглед, се доверявам единствено на нея. И когато реша да имам второ дете, тя ще е лекарят, който ще следи моята бременост и ще го изроди... няма да забравя любовта и удоволетворението на доктор Божикова, когато разказва за малките човечета, дошли на бял свят с нейна помощ.“

„...спасява животи и помага, защото това е призванието ѝ, това е мисията ѝ.“


Пълните разкази:

Майката Красимира Пенева за д-р Сузана Нашар от СБАЛАГ „Майчин дом“

„Към 8-ми месец от бременността си се свързах с д-р Сузана Нашар, защото държах да родя в Майчин дом и по препоръка отидох право при нея. Страхотен професионалист и човек. Далече е от мисълта, че е на този свят, за да забогатее от раждащи майки. Беше с мен, когато трябва, и когато стана напечено, показа непоколебимост и професионализъм. От останалите персони, с които се сблъсках в заветния МД, няма много за хвалене... даже хич...освен д-р Виолета Димитрова - неонатолог. Суперлативи за работата ѝ и проявената човечност. Толкова.“

Майката Милослава Абаджиева за д-р Марта Дончева от Акушеро-гинекологична болница Свети Лазар

„Годината беше 2012/13. Бременността ми проследяваше д-р Марта Дончева, която води и раждането ми. Вдигала си е телефона за всякакви въпроси и в 9 вечерта, а когато водите ми изтекоха в 3 сутринта, си чукнахме среща след час в частния ѝ кабинет да види какво-що.

Тя ми води раждането (в Св. Лазар), беше внимателна и нямам никакви оплаквания, беше раждане, продължило 18 часа, като нито за миг тя или някой от персонала на болницата не са ме притискали да ми включат система или да ми "помагат" по друг механичен начин (с изключение на неонатоложката, чието име не разбрах, която каза, че трябвало да ми направят епизиотомия, защото "нейният пациент" щял да се роди с глава като на извънземно. Добре, че не се обзаложихме - с човешка глава излезе).

Имат предродилна стая с люлки, топла, легло, мек под, баня и там си изкарахме деня. На смяна беше и акушерката Емилия Казълова, която също беше много търпелива и спокойна. Съобразиха се с желанието ми да не ми правят епизиотомия, да не къпят бебето и ни оставиха гушнати голи поне за час. После само ни облякоха и пак ни оставиха :)

По "мое време" в Св. Лазар нямаше много избор на позиция за раждане и родих, легнала по гръб, което не ми беше в Топ 3, но все пак родих. Сега, доколкото знам, там има повече свобода на движението.

За следродилната грижа не мога да кажа, че беше на 100% ниво - имаше акушерки, които ме насърчаваха да кърмя, но имаше и такива, които ми се караха, че детето гладува и ми се молеха да му давам ПОНЕ вода. В момента не знам дали е по същия начин. Но е факт, че нито в един момент не оспориха желанието ми детето да е при мен през цялото време.“

Майката Даниела Томова за д-р Константин Ташков от АГ "Света София"

„Здравейте! Казвам се Даниела. Синът ми се роди през 2011 г. в 1-ва АГ "Света София". Помня ужасните ниски легла с увиснали пружини в т.нар. "ВИП" стаи, които превръщаха всяко ставане и лягане след спешното секцио в 10-минутно мъчение. Помня хаоса, вечно забързаните и сърдити акушерки, липсата на информация и помощ. Помня много неща...

Винаги ще помня и д-р Константин Ташков. Уговорката му за бира с приятели пропадна на онзи седми април преди шест години. Заряза приятелите си и дойде, за да си свърши работата. През следващите дни идваше да ме наблюдава доста по-често от лекаря на другата родилка в стаята. Беше внимателен, спокоен и човечен. Никога не ме остави с впечатлението, че бърза за нещо друго и има не повече от 2 минути за мен. Всичко това получих срещу избран по собствена воля и напълно легално платен избор на екип и нито един поискан лев "под масата". Благодаря му и до днес!“

Майката Блага Русева за д-р Христов от МБАЛ НиаМед

„На 24.09.2015г. станах майка за втори път. След трудното ми първо раждане и напълно липсващите постродилни грижи при първото ми дете през 2009 година, реших втория път да родя в болница Ниа Мед - Стара Загора. Още с първото си дете исках да родя там, но тъй като докторът, който следеше бременността ми, тогава работеше в друга болница, наклониха решението ми в друга посока и се разубедих. Шест години и половина по-късно вече бях категорична, че ще раждам в Ниа Мед и нищо няма да промени решението ми.

Раждането мина повече от добре. През целия родилен процес имаше едно добро и мило отношение. Постоянно имаше акушерка, която да следи тоновете на бебето и да регулира системата. Наистина бяха страхотни!!! Когато дойде моментът за същинското раждане, три акушерки ми помогнаха да отида до родилна зала, като през цялото време ме окуражаваха и подкрепяха! Моята акушерка беше изключителна и от колегите ѝ чух, че е свършила много добра работа!

Родих второто си дете без нито един шев, а съм 150 см. висока и влязох да раждам 45 кг. Бебето беше 2.500. След раждането донесоха дъщеря ми в стаята. Бях избрали да бъдем само двете. Стаята беше хубава и невероятно чиста! Банята беше страхотна и също блестеше от чистота! Санитари миеха по няколко пъти на ден, като дезинфекцираха дори дръжките на вратите. Боклукът се взимаше по 2-3 пъти на ден. Всеки ден взимаха бебка за баня. В тази болница използват най - добрата козметика. Връщаха дъщеря ми ухаеща така, както никога няма да забравя! Помагаха ми с кърменето. Всяка вечер доктори, заедно с д-р Христов (шеф на болницата) идваха на визитация и преглед.

Наистина Ви казвам, невероятният д-р Христов и всички негови колеги и хора, работещи в болница Ниа Мед, направиха раждането и престоят ми в болницата незабравими! Създадоха прекрасни спомени в сърцето ми. Беше вълшебно!

Благодаря от сърце на този изключителен професионалист и ръководител д-р Христов, за огромното постижение да сбъдва мечтите на толкова майки и умението да дарява истинска грижа и спокойствие от , което се нуждае всяка една жена, изминала пътя да стане майка!“

Майката Десислава Тодорова за акушерски кабинет "Зебра" и акушерката Надежда Стаменова от болница "Надежда

Започвам с малко предистория. През далечната 2012, март, родих дъщеря си с цезарово сечение по медицински причини, защото имах миома от външната страна на матката (на краче). Според лекарката, която тогава ме наблюдаваше и изроди, нямах шанс за естествено раждане, защото матката нямала да контрахира правилно. Тогава бях млада и зелена, не толкова информирана, колкото сега и се доверих на лекарката.

Та, роди се дъщеря ми и, честно казано, аз много дълго се възстановявах, раната ме болеше, белегът даже още стои. Заради миомата, през юни 2015, се наложи и операция по отстраняването ѝ – роботизирана миомектомия (с благодарности към др. Янчо Делчев и неговия екип от МБАЛ Доверие). А защо се наложи да се отстрани – защото миомата нарастваше, пък и защото ми казаха, че преди следваща бременност трябва да се махне. Дотук с предисторията.

През април 2016 разбрах, че пак съм бременна, бях много щастлива, защото с мъжа ми много искахме да увеличим семейството ни с още един член – аз много исках момченце, мъжът ми беше съгласен и на още една дъщеря, защото беше разбрал, че по-голяма от обичта на дъщерята няма. Та, бременнех си спокойно, нямах никакви оплаквания.

С лекарката, която ме проследяваше, беше станало дума за раждането още в самото начало и тя беше казала, че няма как да не е секцио пак – „Ти имаш едно секцио, пък и с миомектомията, какво очакваш“ и с това се приключи дискусията.

Вътрешно обаче аз не бях доволна, но в България практиката беше такава. В чужбина не се процедираше така, но това е тема на друг разговор. И след като ви отегчих, е време да започне интересното.

От МАЙКО МИЛА! разбрах за конференцията TEDX Women и на 29 октомври бях на уреченото място. Там, освен че видях на живо Елисавета и Красимира, се запознах и с Илона и Йоана от акушерски кабинет Зебра, които разказаха на драгата публика как делът на раждането с Цезарово сечение се е увеличил и че те помагали на майки, на които било препоръчано да родят с Цезарово сечение, нормално.

Още там потърсих контакт с Йоана и се разбрахме да мина на консултация в акушерския кабинет и да обсъдим дали мога да родя естествено второто ми дете. Речено-сторено, след няколко дена вече седях при Зебрите и си говорих с Илона.

Разказах ѝ всичко подробно, като подчертах, че искам да раждам в МБАЛ Надежда, защото, освен че там проследяват бремеността ми, ми трябва болница с добра неонатология, където по възможност да работи доктор Маринов, защото бебчо имаше малък кардиологичен проблем.

Илона ми препоръча да се обадя на акушерката Надежда Стаменова и да говоря с нея дали едно естествено раждане в моя случай би било възможно. Та, колкото и да ми беше неудобно да звъня ей така на непознати, се свързах с акушерката Стаменова, която откликна много радушно на молбата ми.

Обясни ми, че трябва да се проследят различни фактори, за да се види дали мога да родя естествено. Освен това ми каза няколко пъти, че в моя случай упойки и вливане на окситоцин няма как да се направят, защото искат да следят чувствителността на матката при евентуален проблем като разкъсване. Разбрахме се тя да присъства на следващата ми женска консултация, за да може да ме види и да преценим ситуацията заедно с акушер гинеколога.

Това, за което гледахме на прегледа, беше теглото и предлежанието на бебчето (дали благоприятстват естествено раждане), дебелината на матката при разреза, тонуса на кожата, къде е била миомата и как е отстранена - може и да изпускам нещо важно, но имайки предвид, че не съм медицинско лице, се надявам, че ми е простено.

След прегледа акушерка Надежда Стаменова ми каза, че ще ме подкрепи, ако искам да родя естествено. Отдели ми достатъчно време, за да ме подготви какво ме очаква и ми каза като тръгвам да раждам, да ѝ се обадя, за да може да дойде.

Когато тръгнаха контракциите, не разбрах веднаха, мислех си, че тазът ми се разширява... Но след едно денонощие с болки, реших, че не е лошо все пак да отида до болницата да ме видят. Нямах голямо разкритие, но предвид факта, че имам желанието да родя естествено, ме оставиха в болницата.

Звъннах на акушерката Стаменова, която беше на смяна, и тя дойде да ме види и окуражи. Акушер гинекологът на смяна също ме „окуражи“, казвайки ми, че ако родя естествено и все пак матката се скъса, те щели пак да ме режат, за да зашият матката.

Казах им, че това няма да се случи. Бях много мотивирана, за да докажа на себе си, че мога да родя естествено и да дам най-добрия старт на нашия син. Приеха ме в 8 часа сутринта, родих нашия прекрасен син в 16.43 ч. Благодарение най-вече на тази страхотна жена – Надежда Стаменова, която повярва в мен и ме подкрепяше през цялото раждане.

Много съм благодарна на нея и на екипа в МБАЛ Надежда за всички грижи, които положиха за мен и бебо.

Това е моят разказ за това, че няма невъзможни неща. Преследвайте мечтите си и те ще се случат. Успех!

Майката Гена Узунова за професор Стоимен Иванов, д-р. Дяволов, доцент Славчев и екип от СБАЛАГ „Майчин дом“

„Бях в осмия месец, когато прокървих. Отидохме в спешният кабинет на ,,Майчин дом" и веднага ме взеха в болницата в патология при професор Стоимен Иванов под наблюдение на д-р. Дяволов...

Оказах се бременна с рак на маточната шийка. В прегледите се включи и онко-гинекологът доцент Славчев. Всички бяха изключително мили и внимателни. Бяха човеци. След месец престой и много изследвания, разговори и обяснения ме оперираха. Секцио с кардинална хистеректомия (да не изпадам в подробности за шока и страха) ... Най-добрите лекари, без и най-малък намек за пари. Идваха и в неделя да ме видят как съм. Родих здраво бебе и се възстанових с времето. За мен те са ангели, които имат златни сърца и вълшебни ръце. Докато съм жива, ще съм им благодарна.

Сега съм вече здрава и знам, че има добро. Срещала съм го и и съм се докосвала до него.“

Майката Ани Дора за д-р Радка Божикова от Акушеро-гинекологично отделение - МБАЛ Разлог

„Реших да Ви разкажа за една лекарка, отдадена изцяло на призванието си, в чиито ръце аз и много други майки сме се чувствали и се чувстваме в безопасност. Радка Божикова е от младите специалисти, които влагат сърце и душа в професията си. В днешната действителност, когато всичко е с размити морални граници, да срещнеш лекар, живеещ по законите на Хипократовата клетва, е рядко явление, затова не мога да се сдържа и да не изкажа благодарността и възхищението си от доктор Божикова.

Тя е от младото поколение гинеколози, в момента завеждащ акушеро-гинекологията в МБАЛ град Разлог. Имам спомен, че преди малко повече от около десет години, с постъпването си на работа в отделението, беше лекарят който започна да прави Цезарово сечение на нуждаещите се майки (дотогава, доколкото ми е известно, родилките се транспортираха в Благоевград и други градове, когато се нуждаеха от секцио).

Моята история е обикновена. Два спонтанни аборта, и след лечение в Пловдив, се върнах в родното ми село. Там от приятелка чух много добри отзиви за доктор Божикова.

От този момент нататък, тя изцяло спечели доверието и обичта ми. С вниманието, професионализма и любовта която влага в мисията си, безпроблемно изкарах бремеността си и сега синът ми вече е ученик, а аз продължавам да съм пациент на доктор Божикова.

Показателно може би е това, че от пет години живея и работя в София, но когато имам проблем или просто за профилактичен преглед винаги пътувам до Разлог и се доверявам единствено на нея. И когато реша да имам второ дете, тя ще е лекарят, който ще следи моята бременост и ще го изроди. Човек не трябва да прави компромиси със здравето си, а доверието, което лекарите печелят, е от голямо значение за всеки пациент.

Аз знам, че мога да разчитам на професионализма и човешкото отношение на лекар, който в човека срещу себе си не вижда донор на пари, а живо човешко същество, което се нуждае от помощ. Впечатление ми е направило любовта и удоволетворението на доктор Божикова, когато разказва за малките човечета дошли на бял свят с нейна помощ.

Лекарката е от тихите герои! Тези, които не искат слава, а тихичко и педантично вършат добро, спасяват животи и помагат. Това е призванието ѝ, това е мисията ѝ. Доктор Радка Божикова е от лекарите, които вярват в по-доброто бъдеще и е от хората, които работят за него.“

cross