fbpx

Деликатното ѝ присъствие и аристократичната ѝ сдържаност, които се виждат през телевизионния екран и от театралната сцена, са в абсолютна симбиоза с истинската ѝ усмихната, топла и дружелюбна същност. Много от това го има в ролята ѝ във филма на Зорница София „Майка“, но и в другите героини, в чиито обувки е влязла и продължава да се разхожда в последните години.

Дария Симеонова е едно от най-разпознаваемите и талантливи лица в българското кино и театър с награди и номинации и за филмовите си роли, и за театралните си превъплъщения. От известно време я гледаме в ролята на Ася в сериала на bTV „Мен не ме мислете“, а съвсем скоро ни предстои да видим как ще продължи историята на тази героиня и в третия сезон, който започва този петък (24 февруари) от 21:00 часа.

Хванахме Дария между пътуванията ѝ в страната, докато представя „Майка“, и ѝ зададохме няколко бързи въпроса за работата ѝ и промените в живота, след като преди няколко години самата тя стана майка.

Как завърши миналата и как започна тази година за Дария Симеонова?

Миналата година беше много хубава и щастлива и завърши с откриването на Киномания с филма „Майка“, фестивал в Индия и сладки семейни празници. Тази година започна с обиколка из България, за да представим „Майка“ в по-големите градове на страната, после официалната му премиера по кината, а сега очаквам с нетърпение и новия сезон на „Мен не ме мислете“. Положението е „Майко мила!“. 

Понеже сме в Майко Мила, няма как да не питаме каква беше Дария преди майчинството и каква се усеща днес, ако разбира се има такава промяна?

Усещам се променена, не знам доколко, но промяна има. Като че ли съм по-търпелива, по-благодарна… Обръщам внимание на истински важните за мен неща и се опитвам да не се ядосвам за глупости.

Дария Симеонова с актьора Пламен Димов в кадър от „Мен не ме мислете“

На какво ви учи детето ви?

Със сигурност на търпение! Учи ме да внимавам какво говоря, защото когато после се чуя в неговите думи, невинаги ми харесва. И да обичам, безвъзмездно и безмерно.  

А учите ли по нещо от ролите, през които минава актьорската ви кариера?

Всяка роля ме учи на нещо, понякога по-голямо, друг път не толкова. Откривам дори различни свои качества или недостатъци. Определено сме щастливци да се занимаваме с това призвание! 

Помогна ли по някакъв начин за изграждането на ролята ви в „Майка“ това, че сте вече родител? С други думи, можеше ли да изглежда по друг начин тази роля, ако беше дошла малко по-рано в живота ви?

Мисля си, че да. Помогна ми. Винаги съм обичала деца и съм имала връзка с тях, но да имаш дете, когато снимаш филм за сираци и жена, която има репродуктивни проблеми, е… Тук дори не мога да намеря точната дума… Определено ми даде перспективата да осъзная какво никога няма да има тази жена и защо травмата и битката ѝ е толкова силна. 

Дария с актрисата Елена Замяркова (Силвия от „Мен не ме мислете“)

С какво ви провокира и вълнува Ася от „Мен не ме мислете“?

Ася е страхотна! Харесвам я все повече с всеки следващ епизод. Тя е далеч по-женствена, възпитана и умерена от мен и в този ред на мисли ми беше много интересно да я търся. От друга страна нейните вътрешни борби, терзания и лутания са ми толкова познати, че понякога гледам на нея като на по-малката ми сестра.

Може ли да издадете малко – какво я очаква през новия сезон на сериала?

Ще кажа само, че животът на част от героите започва да се подрежда, макар и не лесно, а на други – да се обърква. Част от тези обърквания разбиват на парчета уж идеалния им свят и ги карат да преоткрият какво всъщност искат и търсят. Малко завоалирано се изказах, затова следете какво ще се случи всеки петък от 21:00 часа по bTV.

Няма да питаме повече тогава. Последно – кога и за какво можем да ви чуем да казвате „Мен не ме мислете“?

О, честичко изричам тази фраза, но според мен всеки, който казва „Мен не ме мислете“, дълбоко в себе си – даже понякога не чак толкова дълбоко – иска да бъде в мислите на някого и да получи разбиране, помощ и подкрепа.

Като милиони майки по света, Сандра Бълок винаги е възприемала и кариерата, и майчинството си изключително сериозно, пише Scary Mommy.

Съвсем наскоро актрисата заяви, че натиска пауза на актьорската си професия, за да се посвети изцяло на двете си деца - Луис (12) и Лейла (10).

Суперзвездата казва в свое интервю за Entertainment Tonight, че почивката от кариерата ѝ ще е за неопределен период от време и че прави този избор в името на семейството, а и на нея самата.

“В момента не знам колко време ще продължи. Имам нужда да съм на мястото, на което се чувствам най-щастлива”, казва носителката на Оскар. “Възприемам работата си изключително сериозно и когато работя, се посвещавам на това 24/7.

А сега просто искам 24/7 да съм с децата и семейството си. Ето къде ще съм известно време.”

А какво ще прави вкъщи с децата си през цялото време?

“Ще задоволявам всяка тяхна нужда”, казва с полушеговит тон Бълок. “Ще управлявам социалния им календар.”

Тя споделя още и че се старае да опази децата си живи и здрави - заедно с всички останали деца в квартала. “Всички родители ме знаят като лудата с пандемията”, казва Бълок. “Но и знаят, че децата им ще се приберат без Covid, когато са били на гости вкъщи.”

Бълок не е сама в решението си.

Стотици хиляди жени се отказаха от кариерата си по време на пандемията - някои по необходимост, а други заради променени приоритети.

Бълок осиновява Луис през 2010 и Лейла през 2015 г. и се грижи за тях заедно с партньора си Браян Рандал. През годините актрисата е едно от активните популярни лица, които дават гласност на проблемите около осиновяването.

Снимка: Gage Skidmore/flickr

След като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, Ива Тодорова започва професионалния си път на актриса на сцената на някои от най-големите театри. После животът така се завърта, че актьорската професия за известен период остава като много ценно и специално занимание, което тя отказва да хаби с компромиси.

И може би това решение ѝ позволява лукса да се върне след време на сцената с още повече хъс и страст, този път в моноспектакъл, написан и изигран от нея. Така се раждат “Приятно ми е, Ива!” и “Ива е онлайн”. И двете са фурор - и сред публика, и сред критика. 

Днес ни е особено приятно да видим Ива Тодорова в Майко Мила - точно седмица преди големия стендъп женски празник на 7 март в зала 1 на НДК. Ива е една от седемте страхотни жени, които ще вземат участие в ONE NIGHT STAND. Заедно с нея на сцената ще се качат Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля МалиноваРадосвета Стаменкова, Алекс Раева и Мария Силвестър.

Сигурни сме, че ще ни спукат от смях. Всъщност на това разчитаме. Защото във времена като тези не ни остава нищо друго освен да сме заедно и да имаме на какво и за какво да се посмеем. Точно толкова просто е.

Ива Тодорова завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1997 г. в класа на проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев, специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“. До 2002 г. играе в редица представления на Театъра Българска армия, Народния театър, „Сфумато“. Работи с режисьорите Стоян Радев, Галин Стоев, Лилия Абаджиева, Марий Росен, Андрей Белчев. През 2002 г. заминава за Торино, Италия, където създава театрална школа за деца. От 2009 г. е отново в София, работи в "Списание 8" като директор PR и Реклама, организира събития, пише пътеписи за България и чужбина, публикации за света на животните, за необясними загадки. Ива владее няколко езика.

Приятно ни е, Майко Мила! И много се радваме, че сте тук, защото искаме да ви питаме много неща. Първото е как си представяте да се качите на сцената на One Night Stand с една сюрия други жени, сред които депутатка, собственичка на винен бранд, сексоложка… Как ще се чувства една професионална актриса в тази компания?

Именно заради тази сюрия приех поканата да участвам. Трудна ми е задачата, защото непрофесионалните актьори нямат щампи и професионални деформаци. Може би носят деформациите на своите професии, но са спонтанни актьори и именно това е важно за добрия стендъп. 

Аз се чувствам добре във всяка налудничава, неформална, разнородна, развиваща, увеселителна компания. Мисля, че на такава съм попаднала в момента. В първия час по актьорско майсторство проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев ни казаха да отидем в зоологическата градина. 

Трябваше да стоим дълго пред клетката на някое животно, да изучим по поведението му, инстинкта и логиката, които стоят зад това поведение, за да можем после да НЕ го имитираме на сцената, а да се превърнем в това животно. Да мислим като него. 

След това правехме етюди, в които различни животни се срещаха на сцената. Няма да ви описвам каква прелестна идиотщина бяха часовете ни, нещо такова предвиждам да се случи на 7-и март.

В един момент кариерата ви прави остър завой и ви пуска в света на маркетинга и рекламата. Разкажете ни за този период и за тази промяна. Как си позволихте да не ви липсва сцената? 

Актьорската професия е велика, аз затова не се ожених за нея, не я превърнах в ежедневие, а я пазех ексклузивна, като вечен любовник... Ожених се за самия живот, с безбройните му професии и възможности. 

Разбира се, че ми липсваше сцената, просто реших да не правя компромиси там. В театъра съм правила това, което ме вълнува, а пари съм изкарвала от други професии – учител, рекламен директор, барман, преводач, журналист и т.н. 

Какво за вас е стендъпът и как го открихте?

Много от стендъп комиците са ми били скучни, но има такива, които ги гледам по 100 пъти и пак се смея. Майсторите в стендъпа са циници, а за да си циник, имаш много изострена чувствителност, наблюдателност и любов към живота. Но и състрадание. Според мен това ни отличава от машините. 

Разбираш проблема, но не го осъждаш, а го наблюдаваш, обясняваш, пропадаш в него и се смееш. Прекрачваш граници, които всеки наум си позволява да прекрачи, но на глас - именно стендъп комиците си позволяват. 

Когато създадохте първия си спектакъл “Приятно ми е, Ива”, представяла ли сте си, че той ще бъде описван като “театралното събитие на годината” и ще спечели някои от най-важните награди в страната?

Не, но се радвам, че стана така. „Приятно ми е, Ива!” е едно от големите събития в живота ми, по него ми направиха ректификация и ми откриха асцендента. Какво означават тези думи ще разберете от Оля Малинова. Сега ви каня на „Ива е онлайн” пак в Театър 199, режисура Стоян Радев. 

Благодарим, ще дойдем, разбира се. А каква е разликата в това да играеш текст, написан от друг, и да играеш собствения си текст?

Когато работиш с класическа драматургия, ти знаеш, че това е признат, завършен, понякога гениален текст, който казва нещата ясно. Условията на сцената, на живия театър утвърждават текста с времето. Ти нямаш това време, тези десетилетия, столетия. 

Когато работиш върху свой текст, си трескав, непрекъснато го поправяш. Научаването му става много трудно, защото всяка дума може да бъде подменена с по-добра. Непрекъснато си нащрек. Тази будност и спонтанност е вдъхновяваща.

Колко е важно да бъдеш сериозен знаем. Но колко е важно да бъдеш смешен и защо?

„Има само едно нещо, което обичам повече от това да се смея, и то е да карам другите да се смеят”, казва Еди Мърфи. Нямам какво да добавя. 

А защо понякога най-трагичните неща могат да са и най-смешни? Къде минава границата?

Между трагедията и комедията не минава граница, а време. 


Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.

А след това директно се телепортираме на афтър партито в Carusel Club, за да си продължим, както трябва.

Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.

Смело, красиво и талантливо момиче. Майка на 2-годишната Изабела. Актриса, която направи покъртително добра роля във филма "Доза щастие", създаден по автобиографичната книга на майка ѝ Весела Тотева. Много се изписа след внезапната и непреодолима загуба на Весела няколко месеца преди премиерата на филма. Ние няма да се впускаме в това, защото днес пред нас стои една страхотна млада жена с вяра в доброто и в инициативите, които му помагат да расте и да се разпространява.

От една такава инициатива е част Валентина в последните няколко месеца. Това е "Предизвикай се с кауза" на образователната организация "Заедно в час". Инициативате ни дава възможност да подпомогнем дейността на Заедно в час, като се запишем за най-голямото спортно предизвикателство, което ще се състои на 30 май.

Необходимо е да се регистрирате на https://zaednovchas.bg/sport/. След това да изберете спорт, в който да се предизвикате (и обикновено ходене с определен брой крачки е достатъчно). Трябва да изберете артикул или билет на стойност между 15 и 20 лв., с които искате да подкрепите организацията и после да изпълните предизвикателството на 30 май.

Всеки регистрирал се участва за над 100 награди, включващи най-различни активности, ваучери за спортни дейности, книги и още сума ти неща, които могат да бъдат разгледани за допълнително спортно настървение тук

Валентина Каролева е един от посланиците на инициативата, които в продължение на седмици тренират и споделят прогреса си. А след това, на 30 май (тази неделя), ще се опитат да си изпълнят обещанието. Днес тя е в Майко Мила, за да ни разведри и зарадва с оптимизма си, и да ни припомни, че с малко дете дори и гоненицата е спорт.


Ако трябва да ни се представите с няколко думи, кои биха били те?
– Винаги търсеща доброто и огромен оптимист.

Понеже сме в “Майко Мила”, няма как да не ви питаме за какво напоследък се улавяте, че възкликвате “Майко Мила!”, особено откакто сте родител?
– Най-често за дребни неща като например когато дъщеря ми си нарисува целите ръце и дрехи с боички или като забравя нещо важно.

– По какъв начин се променихте след майчинството?
– Аз мисля, че Бог го е направил доста натурално цялото нещо. Без да знаем, но още докато сме бременни, текат някакви процеси на промяна. И изведнъж, като хванеш в ръце малкото човече, няма сила на земята, която да промени чувството, че вече си майка.

Аз определено забавих темпото, откакто имам дете, научих се че дори и да изпускам нещо, то не е толкова важно. Научих се да слушам себе си повече и да не се влияя от чуждото мнение.

– Какво е най-голямото предизвикателство за вас в ролята ви на родител?
– Да намирам постоянно алтернативи, когато дъщеря ми иска нещо, което в момента не може. Понякога се предавам…

– А с какво се предизвиквате всеки ден?
– Предизвиквам се с това да я извеждам по два пъти на ден без значение от времето. Който ме познава знае, че това за мен си е предизвикателство.

– Коя е личната ви кауза?
– Да показвам любов, добрина и разбиране към всеки.

– Защо решихте да се включите в “Предизвикай се с кауза” на Заедно в час?
– Защото силно се впечатлих от тяхната цялостна инициатива, а “Предизвикай се с кауза” дойде в много добър момент да ме мотивира да се размърдам 😉

– За повечето хора след появата на децата обикновено не остава време за спорт. Вие можете ли да ни дадете няколко бързи идеи за съвместно спортуване с малко дете?
– Почти всяка домашна тренировка я правя с малката. Просто трябва човек да се настрои, че ще е кратка тренировка, вероятно прекъсната няколко пъти, но ако се прави 3-4 пъти на седмица, дава резултат. Особено ако се комбинира с дълги разходки. Също отрано научих дъщеря ми на гоненица.


Кредит водеща снимка: Ирмена Чичикова

Преди броени дни се случи нещо, което истински ни зарадва като българи. Наша актриса беше номинирана за първи път за наградата Златен глобус. Мария Бакалова е сред номинираните за ролята си във филма "Борат 2" – продукция на световноизвестния актьор и комик Саша Барон Коен. 

Това би трябвало да е повод за радост и гордост особено за учителите на Мария Бакалова, които са поставили начало на кариерата ѝ. Или както каза Олга Николова: „Учителят би трябвало да изхожда от безкрайна надежда и вяра в човешкото, в достойното, в хубавото, иначе си е сбъркал професията и вреди както на учениците си, така и на обществото“.

Уви, това не се случва с всички. Последните дни един от учителите на Бакалова по актьорско майсторство – режисьорът Иван Добчев (професор в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" и създател и ръководител на Театрална работилница "Сфумато"), я обижда неколкократно по един абсолютно неприемлив начин, като загатва, че актрисата се е домогнала до мястото, където се намира, не благодарение на работата си, а на нисък морал и занижени общи стандарти

В едно интервю той споделя, че няма да се учуди, ако Мария спечели и Оскар, защото: „Нивото е много ниско. Естрадно, почти чалгаджийско. Средняшки неща се приемат като събития. Няма го сериозния театър, няма я и публиката за сериозен театър. Същото и с киното“.  

Що се отнася до личните качества на актрисата, на въпроса "Вие я подготвяхте за високия театър, изненадахте ли се като я видяхте в "Борат 2?" той отговаря, че било очаквано от това момиче, защото то така подхождало към тялото си, еротично

"– Ако имаше по-сериозен опит и отиваше там, вероятно нямаше да я предпочетат. Предпочели са я защото е напориста и спонтанна. Но не е неопитна, напротив, в тези неща много бързо се трупа опит.
– С кои неща?
– Ами, как да се слагаш - на мъже или на публика."

Разбира се, ние винаги ще стоим зад правото на всеки да има мнение, но когато това мнение е лична нападка и касае общото говорене за жените, мислим, че имаме право на коментар насред неловкото мълчание, което витае във въздуха около тези нелепи „изцепки“. 

Изказването на господин Добчев е просташко, ad hominem и напълно ирелевантно за ситуацията. От него прозира бедност и завист, а и безсилие. Когато един мъж не може да каже нищо друго за една жена, казва или че е мръсница, или че е толкова грозна и стара, че не става за мръсница. 

Нападките срещу личността на един професионалист са най-слабият, най-долнопробният и незначителен начин, по който можем да коментираме неговото професионално представяне. Коментарите за морала и личния му живот – недопустими. 

Но дори да се абстрахираме от личността на актрисата, не можем да не се запитаме какво послание отправя Добчев към младите хора, които са били и ще бъдат негови ученици. Към младите жени, които се осмеляват да повярват, че да си хубава, темпераментна и целеустремена не е лошо нещо. Изобщо, защо и как ставаш учител, ако презираш собствените си ученици, обяснявайки че те са те провалили. 

Мария Бакалова е далеч, разбира се. Вероятно отдавна е оставила назад както професора с безумните му изказвания, така и предразсъдъците, с които тепърва като общество трябва да се борим. Предразсъдъци, които родиха коментарите на Асен Блатечки за задните части и носа на Лейди Гага в година, в която тя получи Оскар, Златен глобус и Грами – нещо, което друг артист никога не е постигал. 

Коментирането на жените като предмети, животни или безморални същества може би е приемливо в общество на заседнали край масите мъже, които вечно хленчат, че няма пари за култура (в интервютата си Добчев споделя колко е зле финансовото положение на театъра). Може би е и приемливо да обясняваме как нивото в Лондон, Париж и въобще по света е ниско, за да оправдаем собственото си поражение на този фронт. И може би е успокояваща мисълта, че някой е продал тялото си, за да стигне там, където ти самият не си успял да стигнеш.

В нормалните общества обаче, този начин на говорене е немислим. И не защото някой ще го забрани, а защото… никой не вярва, че наистина така се получават нещата. За всяка роля в Холивуд чакат стотици, хиляди млади, красиви актьори и актриси – подготвени, талантливи, работили стотици часове. Всяка продукция трябва да изкара парите, които са вложени в нея, и на този пазар няма място за „пробутване“ на кадри.

Господин Добчев явно е останал във времето, когато актрисите се „спускаха“, защото държавата плащаше и нямаше никакво значение кой колко е талантлив и колко струва. Във времето, в което беше съвсем в реда на нещата да „откровеничиш“ за морала на хората в тяхно отсъствие сякаш си бебе и можеш да повръщаш, където ти скимне. Да проектираш публично огорчението от собствения си живот, унижавайки една жена. 

За радост времената се променят и все повече хора – мъже и жени – успяват да постигнат това, за което са мечтали, благодарение на собствените си качества, много работа, специфична индивидуалност и най-вече възможността да работят другаде, където никой няма да ги обижда публично. 

А на младите жени, които тепърва ще се развиват като професионалисти от различни сфери, искаме да кажем:

Не вярвайте на професор Добчев. Нивото по света не е естрадно и чалгаджийско. Светът е фантастично място с безкрайно много възможности. Но каквото и да искате да правите, ще се наложи много да работите, за да се гордеете с постиженията си. И това е страхотна новина. 

Друго си е Сара Джесика Паркър да ти прочете името редом с тези на Мишел Пфайфър, Кейт Хъдсън и Розамунд Пайк, обявявайки номинациите за най-добра актриса в комедия или мюзикъл за наградите Златен глобус.

Бакалова е първата българка, номинирана за престижната награда, а ролята ѝ в "Борат 2" като дъщеря на героя на Саша Барън Коен я направи една от най-търсените актриси в света.

"Борат 2" има общо 3 номинации – освен тази на Мария, номиниран е и самият Саша Барън Коен за най-добър актьор, а филмът се бори и в категорията "Най-добра комедия/мюзикъл".

Мария Бакалова е родена в Бургас през 1996 г. Завършва НАТФИЗ през 2019 г. в класа на проф. Иван Добчев. Преди да изиграе Тутар Сагдиев (дъшерята на Борат) има няколко други филма зад гърба си, сред които "Трансгресия" и "Бащата".

Мария вече е огромна звезда с огромен успех, който започва дори от самото прослушване за филма, след като е избрана сред стотици други актриси, за да играе дъщерята на Борат.

Стискаме ѝ палци и трябва да знае, че е новото ни САЩ '94 и "Мачкай, Гришо!".

Тази жена има изключителна биография и си признаваме, че леко си посипваме главата със сол, защото не сме чували за нея досега. Тя играе в страхотни постановки на Уест Енд (лондонския Бродуей) с изключителни актьори, режисьори и драматурзи. Снима по целия свят – има роля във филм на Анджелина Джоли, която Джоли създава специално за нея. И е наполовина българка (другата ѝ половина по съвместимост е черногорска, а цялото е направо супер! Запознахме се с нейната работа с излизането на филма на Виктор Чучков – 18% сиво, и искрено се надяваме да имаме поводи да чуваме за нея все по-често. Днес в "Жените могат всичко" ви представяме великолепната актриса с български корени Доля Гавански.


– Доля, толкова сме впечатлени от биографията ви, че се чудим откъде да започнем с въпросите. Ще питаме наред, пък ако станем малко досадни, простете. Започваме с повода за нашата среща – филма на Виктор Чучков-син по романа на Захари Карабашлиев 18% сиво. Кажете ни как стигна до вас поканата за ролята и какво беше първото ви впечатление, след като се запознахте с героинята си Стела?
– Прочетох сценария, темите ме докоснаха, следваха пробни снимки с Руши. Ролята на Стела много ми хареса. Смятах, че мога интересно да развия този образ. Някои неща в моя живот се преплитаха в Стела – не само факта, че аз отдавна живея в Лондон, но и определени предизвикателства на героинята ми.

– Екипът на филма е интернационален и много интересен, пълен със страхотни професионалисти. Издайте малко от работния процес, какво се случваше на снимачната площадка, как се работи с имена като Виктор Чучков и Руши Видинлиев?
– С Руши много добре се разбирахме. Репетирахме, изграждахме героите, помагахме си. С Виктор също. Той има един специален усет към визуалното, актьорите, музиката, въобще нещата, които иска да постигне, и създава една творческа атмосфера на снимачната площадка, въпреки че графикът беше много натоварен и нямахме много време за безброй дубли на всеки кадър. С повечето английски актьори бях работила и преди и много се радвам, че имах възможност да събера тези мои два свята.

Виктор Чучков, Руши Видинлиев, Доля Гавански

– Разбрахме, че сте част от работата по филма не само в качеството ви на актриса, а и като съсценарист заедно с Хилари Нориш. Какво ви провокира да се включите в проекта и по този начин? 
– Всичко започна със Стела. Желаех да създам една съвременна истинска жена, което беше важно за образа на Зак, и исках да сме точни към английската реалност. Имаше опасност Стела да е някаква визия, по която един мъж тъгува и фотографира. Aнглийският диалог имаше нужда да се редактира и определени теми и герои да се развият. Tака предложих Хилари Нориш, великолепен британски редактор и сценарист. Следваха срещи, безсънни нощи и многобройни телефонни разговори между Хилари, Виктор и мен. Целият процес беше много специален.

– Какъв филм е 18% сиво? За кого е историята, която разказва?
– Мисля, че филмът може да докосне хора от различни поколения и от различни държави. Това е една история за съвременен търсещ човек, за променливите взаимоотношения между двата пола, за любов, загуба, порастване, надежди, за това къде е нашият дом, какво е нашият дом, за България, Англия и Европа. В същото време филмът е пълен с хумор.

– А какво беше най-голямото ви предизвикателство по време на снимките в ролята на Стела? 
– За първи път играех на български език. Израснах в Белград – баща ми е черногорец, а майка ми е българка – и там ходех едновремено в обикновено и в музикално училище, а тинейджърските години прекарах в Русия, където майка ми работеше. 

– Може ли един малко по-личен въпрос, свързан с отношенията между героите във филма? Как виждате живота на съвременната жена, която се опитва да постигне нещо за себе си, но нейният партньор все още я възприема за емоционална патерица? Признаваме, че разпознахме много наши познати и приятели в двата образа.
– Радвам се, че така го усетихте. Мисля, че много жени имат подобен проблем и ще разберат моята героиня Стела. Може би това е случайност, но и от моя опит с познати от различни култури, които  идват да живеят в Лондон, мога да каже, че мъжете по-често недоволстват. Мисля, че е свързано с мъжкото его или пък с традиционното очакване от мъжа да успее. А Лондон е скъп и пълен с конкуренция, не е лесно се утвърдиш и да успееш. Мисля, че някои мъже ще съжаляват Зак, но по принцип е време да се порасне и да се градят отношенията на друга основа. Kаква е съвременната жена е труден въпрос… Според мен не можем да бъдем във всичко перфектни, но затова можем да градираме важните за нас неща.

– Кога ви е било най-трудно в работата като актриса?
– В тази работа един ден можеш да си звезда на Бродуей, а в друг изведнъж – тишина, не знаеш какво те чака нататък. И това понякога е трудно. В първите години в Англия ми беше важно да се развия като драматична актриса, имах  като основа руската и английската школа едновремено, но все пак бях чужденка в Лондон и началото беше доста трудно.

Работих много върху езика, исках да играя колкото се може повече класически роли в театъра, а не да вляза в клишетата на роли за чужденки. Вярвах, че имам много още какво да науча, особено с пиесите на Шекспир, които разширяват и развиват актьорския диапазон, вкуса и мисълта. В един период изиграх героини от гръцката трагедия: Андромаха, Елена от Троя, Клитемнестра, Артемида, Афродита. Започнах да участвам в постановки на Уест Енд и в пиеси на прекрасни съвременни автори като сър Том Стопард, Карил Чърчил, Дайвид Крейг.

Едно от хубавите преживявания беше работата ми с режисьора Майкъл Уинтърботъм и актьорите Стив Кугън и Роб Брайдън във филма Пътуването. Сценария, който получихме, имаше само основна драматургична линия и ние импровизирахме целия текст. Майкъл Уинтърботъм обича да снима всичко около актьорите си с малък снимачен екип, а Стийв и Роб са гиганти на британската комедия – мозъка и въображението им работи много бързо и с тях беше огромно удоволствие да се работи.

– Действително сте работили с изключителни имена в киното и театъра. Разбрахме, че Анджелина Джоли например е написала специална роля за вас в последния си филм. Как става това? Как премина кастингът?
– По време на кастинга не се знаеше кой е режисьорът, нито пък намактьорите беше даден целия сценарий. Не знам с какво я впечатлих, когато наближиха снимките аз вече бях бременна в 5-ия месец и тя написа малка роля за мен. В моята актьорска работа това не е значителна роля, но познанството с Анджелина и възможността да я видя как работи като режисьор, разбира се, беше много вдъхновяващо.

– Какво харесвате в работата на театралната сцена? Как се променя актьорът, когато е на сцена в сравнение с работата му за екрана например?
– Театърът е живо изкуство, има нещо много специално в този обмен на енергия между актьора и публиката и как играта се развива през този контакт. С пиесата Damascus (Дамаск) с режисурата на Филип Хауърд, в която играх с Юън Бремнер, освен в Лондон, играхме един месец в центъра на Ню Йорк и имахме невероятни турнета в Москва, Торонто и Близкия изток, точно преди проблемите там. Бях на сцената непрекъснато. Играех пианистка, типаж на гръцка богиня, която всичко вижда и знае, често се обръщах и директно към публиката.

В Damascus се чувстваше, че всяка дума има огромно значение, публиката търсеше подтекста. В Кайро бяхме огромен хит и публиката възприемаше хумора прекрасно, а в Рамала, Палестина, се разви полемика за британските отношения към този район.

Киното си има друг чар. Театърът изисква определена техника с тялото и гласа, докато киното е по-минималистично, по-интимно в изграждането на герои. Тази интимност дава възможност да се навлезе в образите по друг начин, а и ако нещо не става, може да се повтори. Oбразът често се гради не по пътя, по който върви героят на екрана, а в зависимост от графика на снимане на определени сцени.  И тази игра между развитието на героя и това какво се открива по време на снимки, също е значителна.

– Ще ни разкажете ли малко и за работата ви като продуцент в компанията ви Thea Films? Над какви проекти работите? Как се разбива клишето, че продуцентската работа е едва ли не резервирана само за мъжете в бранша?
– Интересно е, че при големите холивудски филми, по-рядко се срещат жени режисьори и сценаристи, отколкото жени продуценти. Тези професии не са лесни, истинското писане, както и режисурата, изискват да изхвърлиш цялото ежедневие от главата си – нужен е фокус. Също така да си режисьор е като да си един вид лидер на голяма армия от хора. Разбира се, зависи от обстоятелствата, но мисля че на повечето жени, особено когато са майки, този баланс между семейство и такава работа е доста труден.

В последно време ме увличат документални филми. Скоро завърших филм и като режисьор – Женски ден – където се срещам с невероятни жени от различни професии, години, интереси. Например носителка на Нобелова награда, ветеранка от войната, феминистка десидент... Филмът имаше премиера на Московския кинофестивал, скоро ще имаме киноразпространение в Русия и Англия, а през март ще имате възможност да го видите на София Филм Фест.

– Чакаме го с нетърпение! Споменахте България, ще ни кажете ли какво носите от нея със себе си? Имате ли си любима “българска” черта, така да се каже?
– Нося черти от семейството си, от възпитанието си. Майка ми Антонина беше многократна шампионка по шах на България, винаги работеше и беше независима. Тя ме зарази с непоправим оптимизъм и смелост. За нея беше много важно да ми покаже света, най-вече за да имам възможност да сравнявам и избера своя път.

Когато бях малка много време прекарвах във Варна с моите любими баба Доля и дядо Георги. Дълбоко съм свързана с морето. Дядо ми имаше особен интерес към мореплаването, към историята и въобще към големите общочовешки въпроси. Доля държеше на дисциплината и ме възпитаваше на трудолюбие, може би защото беше завършила немско училище. Тя разбуди въображението и любовта ми към изкуството, към книгата. По време на дългите ни разходки в Морската градина рецитираше стихове за морето от любимия ѝ Иван Вазов. Може би затова нося в себе си един непоправим романтизъм.

– Можем ли да очакваме да Ви виждаме по-често на българска сцена/екран след работата ви по 18% сиво?
– С добър сценарий и екип, разбира се.

"Точно когато всичките ми детски мечти сякаш се бяха сбъднали, почти загубих разсъдъка си". Така започва есето на Емилия Кларк “Битката за живота ми” за списание New Yorker.

В него актрисата, която познаваме най-вече с ролята ѝ на Денерис Таргариен в “Игра на тронове“, споделя, че осем години е пазела в тайна своето здравословно състояние. И за пръв път признава, че откакто се снима в култовата поредица на HBO, е претърпяла две животозастрашаващи аневризми и две операции на мозъка.

Мозъчната аневризма e балонообразно разширение на мозъчен кръвоносен съд, чието спукване може да доведе до фатален изход. Признанията на Кларк за заболяването излизат три седмици преди последния осми сезон на сериала, който започва на 15 април.

Актрисата претърпява първата си аневризма на мозъка и животоспасяваща операция малко след приключването на снимките на първия сезон на "Игра на тронове" - през 2011 г. Тогава тя е на 24 години. Втората аневризма е след третия сезон през 2013 г.

След първата операция получава афазия - състояние след мозъчна травма, при което възникват речеви проблеми. "Гледайки към бъдещето, не виждах смисъл да живея", казва по този повод тя. "Аз съм актриса - трябва да знам репликите си наизуст. А дори не помнех името си", добавя Кларк и разказва как след операцията една сестра я попитала как се казва. Но вместо да каже името си, актрисата започва да говори „глупости“, изпадайки в паника.

Преди снимките на втория сезон от поредицата Кларк често се чувства замаяна и отпаднала. "Стоейки в един хотел в Лондон по време на дълги пресконференции, си мислех, че не мога да продължа да мисля или да дишам, още по-малко да се опитвам да бъда приветлива. Между интервютата приемах морфин.", спомня си Кларк. А още след първия снимачен ден на Сезон 2 в Дубровник се срива от изтощение. "Не губех ритъм на снимачната площадка, но ми костваше страшна борба. Сезон 2 беше най-лошият ми. Не знаех какво прави Денерис. Ако трябва да бъда честна, всеки ден, всяка минута си мислех, че ще умра."

През 2013 г. претърпява по-сложна операция с отваряне на черепа и прекарва един месец в болница. Тогава се опитва да преодолее паническите атаки и отчаянието си. "Научена съм никога да не казвам „Не е честно“; да помня, че винаги има някой, който е по-зле от теб. Но, преминавайки през това за втори път, загубих всякаква надежда."

"Оцелях", пише в края на есето си актрисата и споделя, че е в напълно добро здраве сега. Извън професията си, тя се е отдала на своето благотворително начинание "SameYou", чиято цел е да подпомага хора, преживели мозъчна травма и инсулт.

"Толкова съм щастлива да видя края на „Троновете“ и началото на това, което следва след тази приказка", завършва тя.

Емилия Кларк не за първи път прави разтърсващи признания. През 2017 г. тя каза в интервю за списание Rolling Stone, че много често е единствената жена на снимачната площадка и по правило нейните реплики са по-малко от тези на мъжете.
"Може да звучи наивно, но на мен ми се струва, че сякаш се сблъскваме с расизма от миналото, но под друга форма!", каза Кларк. И заяви, че днес все още е важно образите на силни жени, като този на героинята ѝ Денерис Таргариен, да бъдат пресъздавани на екрана.


Още:

Актриса, модел, певица и риалити звезда с четири брака зад гърба си (един от които с холивудския актьор Силвестър Сталоун) и майка на четири деца - момчета. До миналата година, когато на 54 датчанката роди петото си дете - Фрида, след 16-годишен брак с Матиа Деси.

За опустошително неуспешните инвитро опити, за късането със Силвестър Сталоун и Холивуд, за годините в алкохолизъм и какво е да си майка на 55 Бриджит Нилсен разказва пред Гардиън.

„През цялото време повтарях: Ще пробваме, докато не останат повече ембриони“, казва Бриджит Нилсeн, която миналата година роди дъщеря си Фрида на 54-годишна възраст след инвитро оплождане.

От предишните си бракове Бриджит има синове, които вече са на 23, 25, 28 и 34 години.

Повече от десетилетие тя и петият ѝ съпруг Матиа Деси правят неуспешни опити за бебе, но не се отказват, „въпреки че инвитро оплождането не е процес, който всеки може да понесе“, споделя Бриджит. „Наблъскани сте с лекарства. Много е скъпо. Хормоните се отразяват по различен начин на различните жени… Всеки път си мислите, че сте забременели, но репликата отсреща е "Съжалявам." Партньорът, с когото сте, трябва да е в битката толкова, колкото сте и вие. Трябва да останете здраво стъпили на земята и да сте наясно, че ако сте по-възрастни, шансовете са против вас."

Бриджит и Матиа за първи път виждат сърцето на Фрида след петата седмица от бременността и тя започва да ходи на преглед всяка седмица. „Лекарят ми каза: Ако бях на ваше място, нямаше да кажа на никого, докато не вляза в 27-а седмица.“ Така че тя запазва бременността си в тайна, дори от майка си.

"Все още получавам много писма от жени, признателни за това, че съм им вдъхнала смелост", казва Нилсен за светлата страна на реакцията към решението ѝ да стане майка на 54 години. Тъмната са медиите, отразили раждането на дъщеря ѝ с квалификации като „смешно“ и „ужасно“.

Бриджит споделя, че с мъжа си, който стана баща за първи път, са щастливи с битката, през която са минали, че са много влюбени и в прекрасни отношения - и не се вълнува от коментарите. Продължава обаче да се чуди защо хората не се впечатляват от всички онези мъже, които стават бащи на 60, 70, 80! "Наскоро видях Джеф Голдблум, който току-що беше станал баща за втри път на 64 години, и му казах: Джеф! Как си, стари татко?

Що се отнася до Фрида, тя може би ще каже: Мамо, каква старица си..., но аз ще ѝ кажа: Фрида, аз съм най-добрата майка, която някога си имала.“

За датчанката Нилсен необичайното е обичайно. Растейки (на години и височина) в Копенхаген, тя носела корсет, за да коригира сколиозата си (изкривяване на гръбнака) и ортопедични обувки, защото десният ѝ крак бил по-дълъг от левия.

При ръст 1,85 м била толкова кльощава, че носела три чифта панталони. Децата в училище я наричали „жираф“.

Имала намерение да бъде библиотекарка като майка си, но е забелязана от кастинг агент и става муза на дизайнера Хелмут Ланг.

Професията модел идва с неочаквани рискове. През 1981 г., например, цели 12 часа е заложник с още 40 души в малка стая на летището на Сейшелските острови (след като група мъже правят опит за преврат). „Мога да усетя миризмата и сега - барутът, жегата и влажността“, спомня си Нилсен, на която фотографът изкрещява „Къде беше досега, по-дяволите?!“, когато се връща след бягството си на снимачната площадка…

„Мъжете са ужасни“, казва Нилсен, спомняйки си кариерата си на модел. „Те си мислеха, че ако ти купят цветя или питие в някакъв клуб, ще се приберат с теб вкъщи. Мисля, че ситуацията сега е същата и че мъжете едва ли ще се променят. Някои от тях са прекрасни, други се държат като животни..."

В автобиографията си Нилсен описва себе си като франкещайн създание на двама мъже, заради които в следващия си живот не би искала да e модел или актриса. "Бих искала да бъда певица или... моето куче", каза тя.

Модният агент Джон Казабланкас изобретява образа ѝ, кълцайки и изсветлявайки косата ѝ (а след това, казва Бриджит в книгата си, я водел до хотелската стая, за да може тя да изрази благодарността си).
Филмовия продуцент Дино де Лорантис я откара в Холивуд, за да играе в неговия фантастичен епос „Червена Соня“, в който тя прави своя филмов дебют като варварка, отбягваща мъжете с репликата
"Никой мъж не може да ме има, освен ако не ме победи в честна битка." Продуцентът дава и ново име на скандинавката – от Гите, тя става Бриджит.

Кадър от "Червената Соня", 1985 г.

Тази нова самоличност я кара да се поддаде на буйното алтер его, за което тайно жадувала, и ѝ дава увереността да плати 20 долара на пиколо, който да даде телефонния ѝ номер в хотелската стая на Силвестър Сталоун, въпреки че и двамата по това време са в брак с други хора.

Сталоун се развежда. Нилсен напуска първия си съпруг и малкото си дете. В рамките на една година най-високо платеният актьор в Холивуд и най-впечатляващата нова звезда се обвързват.

На корица на Playboy, 1987 г.

„Беше ужасен брак“, признава тя. Сталоун е почти два пъти по-възрастен от нея и по-скоро би гулял с батальона си от бодигардове, отколкото да заведе 22-годишната си половинка на танци. Най-безценният подарък на Сталоун е ролята на Людмила Драго, руската съпруга на Иван Драго (Долф Лундгрен), в режисирания от него филм „Роки IV“.

Семейство Сталоун на корица на Vanity Fair, 1985 г.

За съжаление, след това Холивуд не намира място на ъгловатата блондинка, извисяваща се доста над най-известните актьори. "А след развода със Силвестър всички ме гледаха все едно съм злодей", казва Нилсен, чиито нови връзки папараците започват да преследват ожесточено. Била толкова ядосана, че нарязва зелената си карта и се мести в Европа за почти две десетилетия, работейки като певица. Жени се още два пъти, ражда още три деца и прави няколко филма, с които се гордее.

По време на четвъртия си брак Нилсен започва да пие. Колкото и да е странно, риалити форматите се оказват нейното спасение. Започва с участие в датския BIP Big Brother и после прекарва години в напиване в ефира на други тв предавания. Картинката не е хубава, но ѝ позволява да види пристрастяването си и да поеме отговорност за възстановяването си.

Когато се обвързва със сегашния си съпруг Матиа, всички наоколо се смеят, защото той е на 25, а тя на 40. „Винаги жената плаща за тези шеги“, казва Нилсен.

Успешният инвитро опит съвпада с обаждане от Холивуд. Миналата година продуцентите на "Крийд II" (филмът, който представя развитието на сагата "Роки") я молят да възкреси Людмила Драго и тя казва "да". Тогава е бременна в осмия месец с Фрида и участва в сцени с престрелки. „На снимачната площадка Силвестър и аз заровихме томахавките“, казва Нилсен. Той беше в американския си ъгъл, аз бях в руския. Държахме се професионално и всичко беше наред."

Може би Холивуд е готов за завръщането ѝ, надява се Нилсен. "Вселената на Marvel сега е отворена за много неща, в които се вписвам добре", казва тя.

Засега обаче е посветена изцяло на Фрида. "Ще трябва да я защитавам с всички сили. Но искам да ѝ вдъхна увереност, искам тя да пътува, да бъде самостоятелна и да има отговорности; да има малко от възпитанието, което аз имах."

Да бъдеш майка в 50-те си години определено има ползи, казва тя: „Чувствам се окрилена да имам бебе сега, защото нямах представа какво правя, когато родих на 20.

"Работете първо, пътувайте първо, обичайте първо", казва Бриджит.

"Но не забравяйте, че не е нужно да чакате да станете на 54."

По темата:

https://maikomila.bg/%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%BD%D0%B0-20-30-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-40-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/

Здрава Каменова не просто е любимата ни актриса, която ни е разсмивала до сълзи, ами няколко пъти ни е идвало да нахълтаме на сцената, да я разтърсим и да ѝ извикаме ЧОВЕЧЕ, ТОВА СМЕ НИЕ, ДЕТО ГО ИГРАЕШ – И ГО ПРАВИШ ВЕЛИКОЛЕПНО!

Направо е престъпление, че чак сега ни гостува в рубриката Жените могат всичко, защото Здрава е много неща едновременно: невероятна актриса, режисьор, автор на текстове за фантастични пиеси и на две детски книги, майка на две деца.

Всички, които са я гледали на сцената или познават текстовете ѝ, могат да потвърдят с две ръце причините за възхищението ни, а тези, които не са, имат много да наваксват. Специално за тях най-отдолу напомняме къде и в какво блести талантът на Здрава до края на този месец. Преди това, ето какво ни разказа тя за новите си проекти, за женските роли и майчинството, за лукса да си независим артист и защо, за да си добър автор, трябва да си преди всичко добър човек.

Здрава Каменова e актриса и драматург, като пиеси по нейни текстове са играни на 6 езика. Завършила е „Актьорско майсторство за куклен театър“ в НАТФИЗ. Още с първия си спектакъл “Нещо хубаво, нещо само твое”, на който е автор на текста, режисьор и сценограф (на декор, направен от боклуци!) печели награди от няколко големи фестивала.
Има „Икар“ (2004) за ролята си в „Карлсон и дребосъчето“ и за драматургия (2012) за пиесата „Праехидно“ в съавторство с Гергана Димитрова. Двете са номинирани за „Аскеер“ (2017) за пиесата „Добре дошли в България“.
Ззанимавала се е и с озвучаване на филми и сериали и е първата актриса, озвучила Барт Симпсън в дублажа на „Семейство Симпсън“.

-- Разбрахме, че снощи сте играли Дом за овце и сънища, което ние не сме гледали. Издай нещо?

Благодаря, че ме питате, защото много искам да споделя за това представление. Както с моята любима режисьорка и съавторка Гергана Димитрова нямаме кой знае колко предложения от местната сцена, така дойде тази супер възможност да участваме в проект на берлински театър, който включва и авторски двойки от Гърция и Турция. Проектът е посветен на Балканската и Междусъюзническата войни и последвалите бежански вълни. За да създам текста, изчетох какво ли не за този толкова мрачен и тегав период, че направо ми се сви душата и си викам „това нещо как ще го понесе публиката…“, защото хората искат да гледат нещо забавно, да си починат. И ги разбирам. Но се оказа, че спектакълът им носи светлина, че си тръгват щастливи, давайки си сметка, че живеят в по-добър свят живеят днес.  

-- Не може да не си включила някаква абсурдна история?

Включих, разбира се - за кравата Пенка, дето избяга от България в Сърбия и се оказа, че щом е излязла от ЕС, трябва да бъде убита. Една от ролите ми е на журналистка, разказваща историята, около която, ако помните, се вдигна такъв шум, че даже Пол Макартни се беше изказал в защита на кравата. Реших да включа всичко това като контрапункт на тежкото положение на българските бежанци от онова време.

В последните години Здрава Каменова се завърна и на сцената:
Късметът на кукувицата, Апетит, Гимнастика за бременни, Дом за овце и сънища, които освен по нейни текстове, са и с нейно участие, са просто задължителни за гледане смели, независими, съвременни авторски пиеси.

Получи се страшно интересен текст, вече играхме пиесата пред немска публика, която, напук на стереотипа колко е студена, беше много развълнувана. Бяхме и в Цюрих, предстои Люксембург, а пък покрай този проект дойде и покана да участваме във феминистки театрален фестивал в Бремен.

-- Като каза феминистки, разкажи ни какъв беше катализаторът да започнеш да пишеш за съвременни и адекватни женски теми и разчупи тотално женските роли в театъра?

Ще започна с това, че когато завърших актьорско майсторство за куклен театър, много бързо ми стана скучно да играя пред 5-годишни деца, защото някакви други неща исках да говоря, дето тия деца няма как да ги поемат. Например, играя "Спящата красавица“ в Театър 199, обаче така съм го обърнала, че всички кукли са часовници, аз съм времето и т.н. И започнаха да излизат едни гневни баби: „как може, то няма нищо общо с приказката…“

Обичам кукления театър, но бързо усетих, че ми е тясно и трябва да търся други формати. Помня как един много ме бяха ядосали някакви неща и седнах да пиша една сцена за хора, които се бият без причина, за други, които не се познават, но се обиждат – и се получи пиесата „Искам да вярвам, че всичко свършва хубаво“, която се играе и до днес, но с други заглавия.

После осъзнах, че хем жените в театъра са много и са по-талантливи и работливи, хем седят на резервната скамейка. Защото няма кой знае колко роли за тях. Ами, то в класическите текстове няма една бременна жена! Или пък работеща жена, несмогваща жена - няма.

Така се роди Гимнастика за бременни, в която пресъздадох всички лудости, които те обземат в ония 9 месеца, а и имах преки наблюдения върху собствената си бременност. С тази пиеса завършиха няколко класа в НАТФИЗ, „Любен Грос“ и НБУ. Защото момичетата стоят и чакат роли.

Станах нещо като „автор за онеправданите“ или по-точно за тези, на които тим е тъпо да стоят на щат по театрите и са достатъчно смели да поемат риска да правят истински независим театър. Благодарение на такива актьори и актриси, текстовете ми станаха популярни и, ето, Яна Огнянова пълни залата с Жената е странно животно вече четвърти сезон.

Яна Огнянова и Здрава Каменова играят заедно в Късметът на кукувицата

-- Лесно ли се случва женското приятелство в театъра?

При мен е различно. Първо, аз много обичам да пиша в съавторство и възприемам и актьорите като съавтори – сядайки да пиша текст за нечий монолог, започвам да ровя в душата му, искам да я опозная и да извадя най-хубавото от нея. И така всеки проект се превръща в интимно преживяване, което се крепи на доверие и благодарност.

По този повод се сещам за актрисата Наталия Цекова, която първа много смело заяви, че е от ромски произход. С нея прекарах един от най-хубавите си творчески периоди, тъй като тя ме запозна със семейството си и традициите му, влязох директно в бита и емоциите им и така се получи пиесата Цигански колела, която и досега обикаля света.

Пиша и за мъже обаче: текстът за моноспектакъла Помощ, имам две деца е любимият ми проект с бившия ми мъж Кирил Бояджиев. Започнах да го пиша, след като го гледах как бърше сопола на едното дете, докато люлее с крак кошчето на другото, казвайки ми да се „махам“, т.е. да ходя някъде да си почина.

Здрава има дъщеря на на 6 и син на 11 години. Ивайла вече е играла в сериала „Откраднат живот“, има дублажна роля в „Смелата Ваяна“ и участие в късометражен филм с Валери Йорданов, така че няма да ѝ се размине актоьрлъка, казва Здрава. Калоян свири на барабани, интересува се от наука и непрекъснато майстори джаджи вкъщи, като последната е дозатор за течен сапун от изгоряла крушка. 
Здрава Каменова е автор и на две детски книги Боб. Малката метална кутийка с голяма мечта и  Чорапът, който промени света

-- Няма как да не те питаме как ти се отрази творчеството?

Като си видях и двата теста за бременност, ревах. Мислех, че не искам. И даже вкъщи имаше организация креватчето да стои в другата стая и аз само да оставям детето на бабата да го гледа и да почвам да пиша текстове и да играя. В мига, в който се роди синът ми обаче, не можех да го пусна. Така беше и с дъщеря ми.

Такава майка се оказах, такова прещракване беше, че всички, които ме познаваха, бяха изумени. Много съм привързана и досега към тях, любимо ми е да си говорим, да слушам какво им е интересно и да дивеем заедно. Всичко това обаче съчетавам с един друг мой доста строг образ, защото смятам, че за децата е много важно да виждат, че освен добра, майка им много държи на правилата.

-- Късметът на кукувицата освен, че е чудна пиеса, те върна и на сцената – трудно ли беше?

11 години не бях играла заради децата и писането на текстове, бях забравила, че имам мечти и че май бяха доста добра актриса.
Страхувах се, но осъзнах, че ако сега не го направя, по-нататък още повече ще ме е страх. Написахме текста за пиесата с Мариана Събева, но още на първите репетиции бях сигурна, че ще помоля някоя актриса да ме замести…

В един момент обаче режисьорът Милко Йовчев започна да се смее на всяка моя глупост и да вика „това остава в пиесата!“. Казвам му „ама това е абсурдно“, а той: „е, точно затова“. Така се усетих в свои води, а пък Яна Огнянова много помогна да направим нещо по-сложно като драматургия и се получи жестоко. Харесва ми да задълбаваме в сериозни теми и да им намираме най-комичния и абсурден израз – публиката обожава това. Разбира се, говоря не за низка комедия, а за способността да изразиш с фина ирония най-тъжното.

Късметът на кукувицата

-- Какво се иска, за да си добър в писането и в актьорското майсторство?

Мисля, че за да си добър автор, трябва да си добър човек. Да са ти интересни хората, но и да ги обичаш тия хора и в лошото, и в доброто. Не мога да си представя друга потребност да пишеш, освен да ровичкаш за някакви светли кътчета в душите на хората и тая светлина да я разпространяваш – иначе няма смисъл.

Актьорството пък е една суетна игра, която много ме зарежда. След хубаво представление, имам чувството, че съм била едновременно на фитнес, спа и психолог. Това пък да си независим артист и да не гледаш на спектаклите си като на единствен източник на доходи, ти осигурява лукса да запазиш романтичното си отношение към тази работа, да си супер искрен с публиката и смел в това, което правиш.

Богдана Трифонова и Здрава в Апетит

-- Как се справяш с родителство и творчество едновременно?

Не се оплаквам, защото съм случила на семейство. Бившият ми съпруг е много отговорен, майка ми също ми помага. За мъжа до мен сега нямам думи – вчера е сготвил вечеря, прочел е приказки на децата и след това дойде да ме вземе от представлението.

-- За друго, освен за семейство и работа, остава ли ти време? За някакви пороци, например?

Единственият ми порок е, че обичам да ям. И това с диетите не го разбирам, съжалявам. Знам, че е вредно да се яде сладко, но го правя с най-голямо удоволствие. Иначе не пуша и никога не съм се напивала – вероятно ще ми се наложи само ако трябва да играя пияна жена. Искам да намеря обаче време за едно нещо – уроци по хип-хоп за големи.

-- Страхотно, брой ни и нас. Разкажи за финал за някой гаф на сцената?

Гафове винаги има, но любим ми е един по време на куклено представление в Япония, което играя на японски, защото тамошната публика, като чуе английски, и спира да слуша. И играя аз, хората издават едни възторжени звуци и аз така се вдъхновявам, че куклата, дето трябваше да я метна леко зад сцената при един преход, така я засилвам, че тя отпрашва към едно тъмно мазе.

За секунда всякакви варианти обмислям – да спра пиесата и да кажа, че има “technical problem”, но, както казах на японците не им се слуша английски, или пък да продължа да играя без кукла, ама тя пък беше момченце. Сещам се обаче, че мъжът ми отговаря за осветлението и решавам да се спася с „песен“, почвайки да вия

„Киреее, остави ми светлоооо, че ми падна главата отзаааад, моооля тее“.

Той взе, че ме разбра, остави светнато - и си намерих главата.

Какво предстои:

5 февруари, Studio 5  // Жената е странно животно – моноспектакъл на Яна Огнянова по текст и режисура на Здрава Каменова

6 февруари, Камерна сцена „Славянска беседа“, билети на касата на театър „Сълза и смях“ / Късметът на кукувицата със Здрава Каменова и Яна Огнянова по текстове на Здрава Каменова и Мариана Събева

12 февруари, театър „Сълза и смях“  / Апетит с Богдана Трифонова и Здрава Каменовапо текстове на Здрава Каменова и Мариана Събева

26 февруари, Нов Театър – НДК / Дом за овце и сънища - режисура Гергана Димитрова, автор и изпълнител Здрава Каменова

cross