fbpx

Психологът Анна Жукивская ни гостува с прекрасен текст за повдигащия веждите въпрос, от който всеки родител се страхува (и не си дава сметка). Оригиналният текст е публикуван в блога ѝ creativepsychologist.org.


В родителските книги за „трудните въпроси“ и „нелесните отговори“ много често са засегнати теми като лъжата за съществуването на Дядо Коледа, промените в тялото, що е то секс, защо изядохме Немо (или зайчето, или което и да е друго животинче).

Четем и се подготвяме за поредното „Защо?“, докато един ден една екзистенциална тема не завземе централно място в разговорите с детето вкъщи. Темата за смъртта.

„Мамо, ти кога ще умреш?“ е въпрос с повишена трудност.

Борис тогава беше на 6 години и темата за смъртта плахо пропълзяваше в мислите му. При дъщеря ми, която е с почти 5 години по-голяма от него, темата за смъртта се изчерпа с въпроса: „Ти защо нямаш майка и къде е тя сега?“ (тогава беше на 4–5 годинки) и дори и да са ѝ минавали мисли за неизбежността на края на живота за всеки един от нас, не е пожелала да задълбае в тази посока.

Отговорът ми, че моята майка е боледувала и в момента е звездичка като че ли я удовлетвори. Тя беше в 3. клас, когато един неин съученик, тогава в 4. клас, не успя да се пребори с тумор в мозъка. Не пожела да говори за това. Поне с нас. „Не разбирам как някой иска да ходи на гробищата и да гледа гробове“, каза тя (на 11 години), след като един ден я заведох на гроба на майка ми (по нейно желание). „Не ми беше приятно. Чувствам тъга. Малка съм за това.“

Наскоро косвено усети още една загуба.

Пред нас не показа емоция, но един ден учителката ѝ съвсем случайно ме попита дали Лора е добре, защото е плакала в училище заради човек, който е починал. Толкова може да е завладяваща тази тема, че като един кошмар да искаш да я забравиш.

Като че ли неговоренето за нея я прави по-малко вероятна за близките ти хора.

При Борис механизмът е друг. В един момент се говореше за смъртта на закуска, обяд и вечеря:

– Мамо, на колко години си?
– На 37, Бобо. Защо?
– А дядо на колко е?
– Над 60.
– А бабушка в Украйна?
– На почти 90.

Аха, значи първо бабушка ще умре, после дядо, а после ти и тати. След това кака, а после и аз, защото съм най-малък.

Първите пъти, в които чувах тези сметки, стрели се забиваха в сърцето ми.

– Мале, Бобо, какви са тези сметки? (и в мислите си продължавах: За жалост никой не знае кой кога ще умре, а логиката на математиката рядко е логика на живота.)

– Тъжно ми е, мамо. Ще остана сам.

Имало е моменти, в които е задавал въпрос и след това се е разсейвал, а въпросът увисва като хванато в мрежа насекомо. Други пъти, в които много се е разстройвал, сърцето ми се е късало от болка, че дете на тази крехка възраст, осъзнава че не сме вечни и няма да сме заедно завинаги. Обикновено вечер се засилват мислите за смъртта и в леглото преди заспиване, когато ме кара да го гушна за още 5 минути и още 5 минути, разговорите са най-болезнени. Точно навръх седмия му рожден ден проведохме един от тези разговори:

– Мамо, аз като ставам голям това означава, че вие с тати ще ставате стари – казва Бобо, докато си говорим в леглото, преди да си кажем „Лека нощ“.
– Ами, прав си, Бобо. Ама има, ехее, още много време – казвам аз с усмивка.
– А като станете стари и ще умрете. А аз не искам да умирате. Искам винаги да сме заедно (Бобо с плувнали очи).
– Ох, Бобчо, ето тук сме сега, заедно сме, обичаме се. А някой ден дори и да ме няма, ти ще ме носиш в сърцето си и завинаги ще остана жива.

Той наистина си мисли, че ще живее с тази мисъл и ще се чувства така и като порасне.

Това прави преживяването толкова всеобхватно. Последният път, когато заяви, че когато нас ни няма, той ще се самоубие, опитах да му обясня, че той тогава ще има и други близки хора, които много ще обича и които ще го обичат. Ние няма да сме най-важни за него.

Оттогава темата за бъдещето обхваща представата, че той ще има семейство с три деца и разказ в детайли как ще се казват, и че ще има машина за играчки и сладолед в къщата на Борис Мирчев.

Разказвам му и за загубата на моята майка, как аз съм се чувствала и че все пак сега имам мое семейство, което ме прави щастлива.

Другата посока, в която обикновено се опитвам да насоча разговорите е за времето, което имаме тук и сега. И за спомените, които създаваме заедно и които ще носим в сърцето си, напомняйки ни за близкия човек.

Не бих казала, че по-тревожните и чувствителни деца се интересуват повече от смъртта и това ги прави още по-тревожни. Това е напълно естествен етап, а темата не бива да се избягва. Колкото те имат нужда да говорят, толкова готови трябва да са да говорят и родителите. Отнасяйте се към смъртта като към част от живота и не проектирайте собствените си тревоги към децата.

Развитие на концепцията за смъртта:

В предучилищна възраст

Идеята за смъртта приема различни форми в мислите на децата. Не е категорично една и съща, а зависи от личните преживявания, впечатленията от телевизията, онлайн достъпа, емоционалното развитие на детето. В тази възраст смъртта е много често обратим процес, не е „завинаги“. Нерядко съществува и страхът от тъмното като нещо необятно и неясно. Не се препоръчва дете на тази възраст да присъства на погребения.

В ранна училищна възраст

Смъртта се възприема като необратим процес. Идеята за рая, за „едно по-добро място“, е често успокояваща за децата. В тази възраст концепцията за живот след смъртта среща идеята за зомбита и духове. Не се учудвайте, ако се засили тревогата към тези измислени създания и тъмното. В тази възраст смъртта се възприема и като неизбежна, засягаща всички нас. Дете в тази възраст може да посети погребение на близък човек, но само ако то пожелае. Споделената мъка би могла да бъда източник на комфорт и утеха за детето.

В тийнейджърска възраст

В тази възраст смъртта се възприема като постоянна и необратима. Но в търсенето на идентичност се засилва усещането за „безсмъртност“, че сме „над смъртта“. Тийнейджърът може да се преживее като специален и освободен от смъртност. Затова и темата за вампирите (не само с феномена „Здрач“) е толкова завладяваща. Рисковите поведения, които често са спътник в пубертета и похода за самостоятелност, са свързани и с фаза на отричане на собствените ограничения. На тази възраст все още може да се усещат колебания за присъствие на погребение. Тийнейджърът може да се притесни да покаже емоция пред други хора и засиленото внимание към това „Какво ли ще си кажат другите?“ може да е пречка. Хубаво е родителят да поговори с детето, че показването на емоция не е страшно и ще има и други хора, които ще страдат.

Защо темата за смъртта е важна?

Защото родителите са човешки същества, които също трябва да осъзнаят техните собствени възприятия и страхове за смъртта. Колкото повече се нормализира тази тема, толкова по-добре. Не навлизайте в подробности, които детето няма да разбере.

Ако то все пак задава по-технически въпроси – както Бобо например, който ме пита „Ако сърцето спре да работи, а мозъкът продължи да работи, човек остава ли жив?“, отговарям: „За съжаление не, но ако мозъкът не работи, а сърцето работи все още е жив.“

Със сигурност избягвайте да казвате, че умрял човек просто спи в покой. Това може да предизвика фобия от съня в детето. Избягвайте и прекалено засилените реакции от сорта на „Недей да говориш такива неща!“, суеверия, свързани с „призоваването на смъртта“, защото това засилва усещането, че „смъртта е нещо, от което големите се страхуват, значи аз със сигурност трябва да се страхувам.“

Какво става, след като умрем?

В зависимост от религиозните разбирания или липсата на такива родителите отговарят по различен начин. Темата за рая и ада, за излитането на нашата душа може би е наратив в някои семейства, но моят личен отговор е, че „никой не се е върнал, за да ни разкаже“ и че „просто спираме да съществуваме, но продължаваме да живеем в сърцата и мислите на близките ни“.

Покрай всичките ни разговори с Борис Лора слуша тихо от горния етаж на леглото и попива. Темата е отворена и ще се пълни със съдържание, но това, което ме прави по-спокойна, са отговорите на децата, когато аз им задам труден въпрос (не бяха заедно по това време):

– Какво е смъртта?

Борис (7): „Когато си умрял, но си в другия човек.“

Лора (11): „Когато умреш, но продължаваш да живееш в сърцата на близките ти.“


Може да следите Анна Жукивская на creativepsychologist.org и във Facebook.

Наближи ли септември, в международния интернет обмен започват да се появяват картинки и клипове на щастливи родители, които отпращат децата си на училище и танцуват весела пачанга зад гърбовете им.

Keshia Leeann Gardner

С годините оставам с впечатлението, че това е някакъв международен празник, който касае по-голямата част от света, но не и нас!

В България идването на учебната година никога, ама никога, не е била повод за веселие, купони, колене на прасе и производство на забавни клипове, които милионите български родители да гледат и да въздъхват облекчено „Ей, на!!! Тръгна най-накрая!“, a после да се тръшнат на дивана и да се затъркалят весело в облекчение, че са се отървали.

У нас учебната година идва заплашително, страховито - като зимата в Game of Thrones, само дето там зимата идва веднъж на незнамтиколко си години, а тук учебната година идва неизменно всеки петнадесети септември за ужас на изстрадалите родители.

Аз, персонално, смятам, че тази година няма да мога да я преживея. Не съм специалист, но ми се чини, че още миналата година, българското образование изсмука де що имах съпротивителни сили и ме остави да лежа напълно безпомощна на пода, та тази година ще завърши или с фатален край, или със санаториум, обслужващ психичното ми здраве.

Но какво толкова се е случило миналата година, ще възкликнете вие, а аз ще ви отговоря:

„Имах първокласничка и седмокласничка.“

Разбирате ли ме? Първокласничка… и седмокласничка.

Е, имаме и едно дете в яслените групи, но що се отнася до него, гледахме просто да е добре нахранен и с еднакви обувки, за да не се излагаме пред хората.

Но нека ви кажа как българското образование ме остави напълно изтощена, сянка на човек и превърна живота ми в ад.

Да започнем с разбор на седми клас:

Аз съм тази майка, която премина през горeщите въглени на подготовката за матурите за седми клас. Аз видях как река от пари, нерви и надежди се изля по посока на учители, за да се опитат да подготвят детето да се яви на най-страховития изпит в живота му, който ще предопредели ще се гордеем ли с нея следващите пет години или срамотно ще навеждаме глава, мърморейки „Еми, опита, ма нещо… не се получи“.

Една година плаках, пищях, крещях и изнасях ужасяващо дълги и скучни лекции на тема „Какво безрадостно, мъчително и страшно бъдеще ни чака, ако не учим“. Всяка лекция започваше с класическото изречение „Не мога повече!!!!“ и завършваше с „Ако ЕДИКАКВОСИ, ще ти взема компютъра и телефона“.

По средата на лекцията разказвах потресаващи истории за жени, които са загърбили ученето като млади и към днешна дата ходят из света тъпи, нещастни и с пробити чорапи – жертва на патриархалния ред и липсата си на образование.

Цяла година дебнах колко е прочела от Декамерон, знае ли какво е синекдоха, може ли да реши задача с октагонен басейн и седем тръби, които изливат вътре нещо напосоки, както и дали не играе тайно на World of Warcraft, вместо да наизустява части от Хъшове.

Това ме разсипа като индивид и докара сцени, които ни убедиха, че всички индийски сериали са по действителен случай. Майка със сари и червена точка влиза при дъщеря си и вижда как тя играе на компютърна игра. Камерата се завърта, всички гледат втрещено, звучи драматична музика, в стаята нахлуват всички съседи, роднини и врагове на дъщерята. Майката се провиква „Ти си срам за семейството“ и припада. Роднините я поемат, а дъщерята плаче „Майко, прости ми“.

Това беше сцената, която се разиграваше почти всеки ден и мисля, че никога няма да мога да се възстановя от този кошмар.

Но да беше само това... Отиваме в първи клас.

Тадааааа!!! Аз съм отново в първи клас. Отново трябва да подвързвам тетрадки, да осигурявам пастели, екипи за физическо, да изрязвам от картон безумни неща, за да бъдат залепени в безумни класьори. Отново събираме есенни листа, отново сричаме, а после четем. Отново има по няколко допълнителни помагала от различни издателства, които трябва да се набавят, отново трябва ставам в шест часа!

Освен това в първи клас има неща, наречени изходни и входни нива. Цялото ни усилие – интелектуално, физическо и емоционално е насочено да преминем успешно тези нива, за да покажем на света, че можем. Че можем да минем входа и изхода без проблем.

Голяма част от лятото пресмятаме текстови задачи и ще ви излъжа, ако ви кажа , че минава добре.

Аз: „Георги имал 11 круши. Иван имал 3 круши повече от него. Колко круши има Иван?“
Тя: „Много?
Аз: „Престани да се разсейваш!!! Георги имам 11 круши. ЕДИНАЙСЕТ!!! Иван има три повече от него. Колко са на Иван крушите?“
Тя: Три?
Аз: „Виж какво!!! На този свят... В ТВОЯ СВЯТ има само двама души. Това са Георги и Иван. Георги има 11 круши. Иван има повече от него. Разбираш ли? Повече!!! Иван е прецакан. Ох, не, обърках се, не Иван – ГЕОРГИ Е ПРЕЦАКАН. Той има само 11 круши. А Иван има повече - с три повече!!!
Тя: Да няма 14?
Аз: (падам на стола) Господи!!!!

Не смея да питам колко круши имат общо. Просто оставам така… и не мърдам. Защото нямам сили.

Но това е зад гърба ти, ще кажете вие, ако решите да ми говорите на „ти“, което никога не ми е било особено приятно.

Нищо не е зад гърба ми. Нищо! Иде втори клас и всичките му круши, ябълки, помагала, гланцирани блокчета, декларации за разрешение да се посети екскурзия ще нахлуят в живота ми с бесен ритъм.

Към него прибавете осми клас в съвсем ново училище, на съвсем друго място и нов, екзотичен език, който не само никой в къщи не знае, ами вероятно и целия квартал си няма понятие от него и няма да мога да крещя от кухнята, че не си е научила добре склоненията, защото нищо няма да отбирам.

А не знам дали споменах, че третото ми дете тръгва на детска градина за пръв път. Отсега съм в паника дали няма да попадне в група с дете, което се бие. Или самото мое дете да се бие. Или всички да се бият. Може би даже предпочитам всички да се бият, за да няма спорове и обвинения.

Дали ще има алергични към глутен, дали ще ни карат да правим сладки за коледното тържество? Дали той ще си научи песничката за тържеството? Въпроси, въпроси и все ужасни…

Чакат ме безброй родителски срещи, безброй здравословни, пълнозърнести закуски, правилно окомплектовани чорапи, тетрадки, чанти, лагери, екскурзии, въпроси тип „А как млякото става кисело и може ли да стане пак прясно?“ и безброй часове ставане по тъмно.

Не знам защо майките в чужбина толкова се радват. Не знам. Декларации ли не попълват, текстови задачи ли не решават, тетрадки ли не подвързват, помагала ли не купуват или не стават в шест с реалното усещане, че от децата им няма да излезе нищо свястно и всичко е по тяхна вина (на родителите, не на децата ).

Надявам се да ми вдъхнете кураж и да ме успокоите, че ще оживея и тази година и че децата няма да пропаднат и да отидат да живеят в каравана нейде из Добруджа, където по цял ден да се наливат с домашна ракия и да пеят фалшиво.

А аз ви пожелавам и вие да оцелеете и един ден и ние, като другите, да се радваме, че учебната година иде.
Дотогава, brace yourselves!!! Учебната година is coming!

Една наша анонимна читателка днес ни разказва за дългия път на една двойка, която се обича дълбоко и която е решена да се справи с проблема, наречен мъжка депресия. Да, това е реален психологически проблем и е много по-различен от депресията при жените. В своя първи текст по темата една жена ни разказва какво да очакваме от депресията на мъжа и дава практически съвети на семейства, в които има същия или подобен проблем.

Ние сме странно семейство, смесен брак между българка и англичанин. Но не това е странното. Странното е, че имаме 20 години разлика във възрастта, а още по-странното е, че любовта ни е изключитeлно силна.

Ние сме онази двойка, на която всичко ѝ е наред – и къщата, и колата, и сексът; дори сме намерили баланс на културно-историческите си разлики. И кучето ни беше добро, възпитано и умно. Семействата ни се обичат и разбират.

Пътуваме, работим, веселим се, грижим се един за друг. Имаме всекидневни проблеми, както всички хора: тук-там парите са малко, от време на време мен ме тресе хормонът и мъжът ми се дразни, понякога ми иде да го убия, като се запъне като магаре на мост – типична черта на неговия характер.

Но винаги, винаги разрешаваме проблемите си, разбираме се, не се обиждаме, гледаме да се сдобрим преди да заспим, за да не пренесем лошите чувства в следващия ден.

Един ден преди няколко години, нещата тръгнаха на зле – на малкия португалски остров, където бяхме решили да поживеем година-две. Професията ни е такава, че можем да занесем лаптопа, където искаме, и да работим оттам. Супер. Хайде в рая тогава.

Съпругът ми обаче рязко се промени. Започна да не спи, да не яде много добре, да е тъжен. Тези чувства, мислех, са вдъхновени от новата атмосфера, несигурността на бъдещето ни в "рая". Основният му проблем беше местното население. Той никога не е бил най-общителният човек на света и аз мислех че новият език и обичаите на местните просто не му харесват.

След седмица-две нещата стигнаха до крайност – той започна да плаче, да се тресе, да не може да диша добре. Спря да се къпе, започна да яде много малко, да не слуша музика.

Видях се в чудо – какво се случва? Проверих в интернет и намерих информация за депресията. Стори ми се правилната насока на мислене – съпругът ми имаше минали житейски проблеми с тежък развод, невъзможност да изгради връзка с децата си, липса на лична свобода заради финансови затруднения и т.н. Може би не е могъл да отработи тези проблеми навременно.

Заех се да му помогна да преодолее проблемите, да размисли над миналото, да преживее тъгата. Последваха дълги разговори по цяла нощ, аз - спокойно и с разбиране, той - дълбоко емоционален и непрекъснато обвиняващ другите за проблемите си.

Бях много притеснена: нима този интелигентен мъж не може да разбере, че не са му виновни другите за това как се чувства? Исках да споделя със семейството ни, но той ме помоли да не му причинявам този срам. И аз се съгласих.

Никога преди не се бях чувствала толкова сама с него. Нещата се развиваха все по-зле и по-зле. Имах чувството, че обвинява мен за проблемите ни (не бях права за това, просто така се чувствах), и най-вече се чувствах ужасно че съм го предала и съм го завряла в този изолиран "рай".

Това продължи със седмици, месец, месец и половина. Не издържах, беше ужасно. Винаги съм била усмихната и щастлива, от малка още, а това ме съсипваше. Особено тежко ми беше, че не мога да споделя с никого.

Справихме се някакси, след около два месеца нещата се успокоиха, той се оправи и макар и с разклатено самочувствие и доста чувствителен, си беше моят обичен, прекрасен и красив съпруг.

Успяхме да съберем достатъчно пари, за да се изнесем от "рая", който се оказа ад преждевременно и дойдохме да поживеем в България за известно време - 9 месеца, тъй като откакто се познавахме, не бяхме живели близо до моето семейство, а аз исках те да се сближат. Не е лесно да обичаш някого, без да говориш езика му, без да се виждате редовно. Та, планът беше тип-топ. Мъжът, и той беше тип-топ. Аз - не толкова.

Имах чувството, че преживяванията в Мадейра са ме изцедили и няма да бъда никога същата. Ох, горката аз, нали, ха-ха?! Хората мислят, че да се самосъжаляваш е жалко. Да, съгласна съм донякъде. Но самосъжалението е като топла съчувствена прегръдка, която е от теб за теб. Има нужда и от нея. Само да не се прекалява.

В България нещата не минаха добре, и двамата нямахме мотивация за нищо. Всекидневният живот беше тежък, нерадостен и като цяло не можахме да прекараме достатъчно време със семейството ми – не толкова колкото ни се искаше. С приятелите пък още по-малко.

Най-хубавото нещо беше, че той се сприятели много силно с моя приятелка и не го бях виждала от отдавна толкова общителен. За късмет и кучетата ни се сближиха много и петимата прекарахме много хубави дни заедно.

Моята приятелка е психотерапевт и с нейна неформална помощ се справям със ситуацията. Тя не консултира мъжа ми, тъй като срамът от близките все още е дълбоко вкоренен в него.

Имаше отново влошаване на настроението му през зимата в България – около месец. По това време мислех, че връзката ни се разпада и се почувствах още по-виновна за това. Та нали бяхме в "моята" държава, сред моя народ и при моето семейство. А той не беше щастлив.

Не разбирах, че и на Луната да бяхме, той пак щеше да се чувства така. Какво ли не опитах за да го направя по-щастлив, но - нищо. Помислих си, че ако нещата продължат така, ще се разделим накрая, няма как. Настроението ми удари дъното и пак започнах да дебелея. Ужас.

И така, след много безсънни нощи, проведени в разговори и сълзи, и двамата решихме, че е най-важно да се справяме с, всеки ден, ден за ден. Тук е и първият ми практически съвет за вас – макар да ви се струва логично, че мечтите за бъдещето ще помогнат на депресирания мъж, това не е така.

Според множество публикации по темата и личния ми опит, дългосрочните мечти, а дори и тези в по-кратък план, добавят още повече тежест към грижите му. Натоварват го поради очакванията, които той налага върху себе си.

Все пак той иска да бъде напълно функциониращ човек и да ви направи щастлива. Казано накратко, концентрирайте вниманието му и вашето към днешния ден, за колкото по-малко неща едновременно трябва да мисли той, толкова по-добре.

Начинът на мислене на мъжете, да говорим честно, е по-различен от женския, и това е причината двата пола да преживяват депресията различно.

Разбира се, всеки човек е различен и има индивидуални черти на характера и психиката. Не приемайте думите ми като догма, мислете, анализирайте партньора си и вадете заключения не въз основа на "дебелите книги", а спрямо индивида срещу вас.

И не спирайте да се грижите за себе си!  

Научих това от майка ми и баща ми (с които най-накрая споделих преди около месец), но и от интуицията си. Моята приятелка също беше дълбоко загрижена за това, че не излизах с приятели, не се грижех за себе си, за теглото си (не заради начина, по който изглеждам, а заради самочувствието и здравето ми), за това че не се усмихвам, бяха ми потънали очите, изолирах се от обществото. Винаги съм била много слънчев и отворен човек, а сега все едно сянка беше паднала върху мен - или по-скоро покров.

Депресията на мъжа ви ще се отрази и на вас, няма как да не е така. И затова ви предлагам няколко начина, да си обръщате повече внимание:

  • Намерете ново хоби, което не отнема много време – аз започнах да пиша и Красимира и Елисавета от Майко Мила! ми подадоха ръка. Безкрайно благодарна съм им, защото това ми дава мотивация да седна и да завърша нещо, иначе сигурно щях да напиша два реда и да го зарежа, но сега знам, че те очакват от мен да съм редовна и това ме мотивира.

  • Изхвърлете всички стари вещи, които не ви трябват, заемат място и пречат вкъщи – депресията при мъжете често се изразява в желанието им да "раздават" вещите си. За тях изхвърлянето на вещи значи намаляване на броя на отговорностите. Отново, това може да не е вашият случай, но е често срещано. В някои по-сериозни случаи, когато хората раздадат повечето си вещи, това е сигнал за самоубийствени мисли – време е за консултация с лекар.

  • Консултирайте се с лекар – това е много трудно за някои мъже – и това е причината често депресията да не се диагностицира и лекува правилно. За щастие, моят съпруг се съгласи да се види с лекар и сега чакаме кръвни тестове за хормонален дисбаланс и скенер на мозък за проверка за отминал инсулт или стесняване на кръвоносни съдове, поради многогодишно пушене. Ако тези изследвания не покажат нищо физиологически нередно, минаваме към консултация с психотерапевт.

Три практически съвета по последната точка:

а) консултацията с лекар трябва да стане с негово съгласие, не можете да му помогнете, ако той не иска помощ;

б) запазете час рано сутрин, преди навалицата, за да се избегне чакането в чакалнята с други хора;

в) отидете с него и го попитайте дали може да влезете в кабинета с него, защото вие ще сте основният човек, който ще съпровожда неговото лечение и е важно да влезете в тази роля от самото начало (все пак, ако той откаже, не се притеснявайте, има и други начини да му помогнете).

Ако той откаже да се срещне с лекар, вие отидете, за да можете да поговорите със специалист. Ще ви помогне.

- Не говорете за състоянието му пред други хора – нека той да има къде да се "скрие" от обществото, нека домът му да е тайното място, където може да покаже истинските си чувства. Аз лично говоря с приятели и роднини тайно, не защото искам да го лъжа, а защото не искам той да се срамува от това.

Ще ви дам пример. Наскоро имахме много тежък епизод от около седмица и аз бях наистина на края на силите си. Обадих се на майка ми и баща ми (баща ми е лекар, а майка ми е най-близката ми приятелка). Хвърчаха сълзи и сополи навсякъде. Едвам успях да обясня какво се случва и те седяха на Скайп абсолютно безпомощни и ме гледаха как рева. Само това, че успях да споделя с тях след години на мълчание, ми даде сили да се справя.

И ето, нещата се успокоиха след няколко дни и съпругът ми беше достатъчно уверен, че да можем да проведем разговор за състоянието му. Аз мислех, че трябва да съм честна с него и да му кажа, че съм говорила с родителите си. Голяма грешка. Той се разтрепери, разплака се, ужаси се. Как ще го погледнат те сега? Какво ще си помислят за него? Как ще се държат с него? Различно?

Това не са лигавщини – това е част от състоянието му – срамът от близките, че си се провалил като човек, че си счупен и болен - това е истински проблем за мъжа с депресия. Пазете го това.

И така, това беше въведението към серията разкази за мъжката депресия. В следващия ще се постарая да ви покажа само обосновани и научно разработени тези. Не вярвам в караконджули, русалки и размахване на кристали и затова използвам информация от официални публикации, предимно на английски език.

Ако имате нужда от съвет, моля оставете ми коментар или ми пратете лично съобщение, чрез контактната форма на ‘"Майко Мила!" и аз ще ви помогна доколкото мога. Не съм психолог, но прекарах последните 3 години от живота си в борба с тази болест – мога да споделя с вас моя опит и да ви изслушам.

*Голямото черно куче е евфемизъм за депресия, но повече за това - следващия път.

Още по темата:

Депресията, моята 10-годишна анонимна компания

11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия

cross