fbpx


Ще спи ли? Ще яде ли? Ще си намери ли приятели? Ще се бие ли с другите деца? Ще боледува ли много?

Все въпроси, които си задаваме, преди да пуснем децата си на ясла и детска градина.

Всяко начало е трудно. Сложен е и преходът на детето от семейния дом и навлизането му в социалния живот. Но колкото стресирано е самото то в този период, може би двойно повече тревоги преживяват и неговите родители. Особено ако преминават през процеса за първи път.

Според психоложката и директорка на Асоциация „Родители“ Яна Алексиева при тръгването на детска градина е добре да се запазят повече позитивни емоции. От ключово значение е и спокойствието на родителите. Адаптацията на детето зависи най-вече от тяхната готовност да го пуснат да се отдели за пръв път от тях.

Затова е необходима и подготовка за плавно преминаване към градина.

„За да настъпи това спокойствие е важно родителите да имат възможност да започнат опознаване на детската градина и изграждане на доверие към учителите. Това може да стане с молба за предварителна среща, посещаване на родителска среща и спокойно време за задаване на въпросите и нуждите на родителите относно детето. За съжаление, това все още не е част от масовата практика“, казва Яна Алексиева.

Но така именно се случва в ДГ 117 „Надежда“ в столичния квартал „Младост“.

„Със записването на децата в детска градина правим родителска среща през лятото. На нея родителите се запознават с екипа“, обяснява педагогът Мариета Христова.

Новите семейства, чиито деца ще постъпят при тях се канят да видят помещенията, в които ще расте детето им. Запознават се с дневния режим, който при най-малките е изцяло съобразен с особеностите им и поведението в дома им.

„Изискваме информация с какво обичат да се занимават и какво правят с родителите си и се съобразяваме с този режим“, допълва Мариета Христова.

На тази среща се раздават анкетни карти, които близките на детето попълват. Въпросите са насочени точно към индивидуалните му особености, с които да се съобразят в яслата.

Притеснението

Това, което наблюдава и Мариета Христова, е, че майките, особено ако става въпрос за първото им дете, са силно притеснени.

„Тези, които вече имат дете в детската градина, не са така тревожни. Имат опит и знаят как става раздялата и постепенната адаптация. Затова се опитваме да успокоим младите родители, като им разкажем за престоя на детето в детската градина“, казва педагогът.

Следва и втора среща с родителите в двора на детската градина. Там майките могат да дойдат с децата си. Да играят навън на уредите, които има в градината – пързалки, катерушки, люлки.

Целта е възрастните да опознаят и другите деца, както и самите деца да се видят едно друго. За тези срещи се определят няколко дни, в които времето е хубаво. Обикновено те са през септември преди постъпването на децата в детската градина.

Подобна среща съдейства и за подготовката на детето за първите дни в градината. Това е важно, за да се намалят тревогите му.

Разказът за детската градина

„Добре е на детето да започне да му се разказва, че детската градина е интересно място, където ще играе и ще намери нови приятели“, подчертава психоложката Яна Алексиева. Тя съветва, ако детето има любима тема, да му се обясни, че именно в градината ще научи много повече за нея.

Още преди да е постъпило, е хубаво да започнат разходките до мястото, за да свиква с пътя дотам. Да вижда сградата и как други деца играят на двора.

И най-важното: „Да му се говори спокойно“, защото тревогите на родителите лесно се предават на децата.

Родителите също така трябва да са подготвени, че стрес ще има, както би имало и при самите тях, ако сменят работното си място. „И за да избегнат стреса, доколкото е възможно, е важно да се знае, че нищо не е на всяка цена. Добре е да сме спокойни и да сме отделили време за адаптацията и собствените си емоции“, допълва специалистката.

Личното спокойствие е и най-добрата подкрепа, която възрастният може да даде на детето. От изключително значение е то да бъде спокойно и уверено, че го изпращаме на интересно и позитивно място.

„Важно е да разказваме търпеливо какво следва, какви са графикът и ритъмът на градината“, казва Яна Алексиева и допълва, че за да се избегне допълнителен стрес, е необходимо в началото детето да бъде взимано от ясла в точния час, когато му е обещано.

„Малките стъпки помагат, за да има баланс между градината, семейството и преживяванията на детето“, казва още тя.

Плавна адаптация

Мариета Христова също отбелязва, че графикът е много важен за детето и в тяхната детска градина го следват при новопостъпилите деца. Така там се отделят между 3 и 5 дни, в които да бъдат посрещнати първите 2–3 нови деца.

След като те свикнат с пространството и с екипа и тяхното поведение се успокои, следва прием на следващите. В този период родителите също е добре да присъстват. Условието е да не играят само със собственото си дете, да не се фиксират само върху него, а да общуват и с другите. Така и тяхното ще види, че е хубаво да се забавлява с останалите деца.

Ако детето се е заиграло, ангажирало се е с някакво занимание, родителят може да се отдели от групата за известно време, като отиде в друго помещение. Т.е. да е наблизо и ако детето се разтревожи и го потърси, той отново да влезе при него и да го успокои.

Другото важно нещо е детето да идва с любима играчка. Така то пренася част от своя дом, от сигурната среда в новата. С тази играчка то може да спи в леглото при следобедния сън, както и да е с нея през цялото време, в което пожелае.

„Съобразяваме се с поведението на детето през целия период на адаптация“, казва Мариета Христова.

С темпото на детето

В 117 ДГ в София започват с организираните занимания по-късно – към края на октомври или началото на ноември. За да може детето вече да се е отпуснало и да припознава мястото като свое. Също така участието му в занимания е само пожелателно. Ако не иска да се включи, може да гледа отстрани и в момента, в който е готово, тогава да влиза в процеса.

„От нас се иска да адаптираме детето, да го въведем в новата среда, да почувства детската градина като свой дом и да е уверено, усмихнато и спокойно“, допълва Мариета Христова.

И ако са малко случаите в държавните градини, където изобщо се позволява на родителите да участват в адаптация на децата си, то има частни градини и кооперативи, където това продължава, колкото е необходимо за детето и родителя. В кооперативите дори е задължително възрастният да отдели достатъчно време и да остава в новото пространство, докато не е сигурен, че детето му се чувства спокойно и припознава средата като своя.

Понякога адаптацията продължава по-дълго. Може дори да изглежда, че е преминала и изведнъж детето отново да прояви симптоми на несигурност. В такива случаи в кооперативите родителят отново се връща и остава там, колкото е необходимо.

А какво става, когато детето не се чувства спокойно?

„Емоционалните преживявания се забелязват от повечето родители“, смята Яна Алексиева и уточнява, че трябва да бъдат взети под внимание случаи, при които детето не се чувства добре и не иска да ходи на градина. „В ранната възраст децата все още трудно споделят и разказват всичко. Това става поради липса на богат набор от думи, както и защото все още трудно се ориентират във времето и кога какво се е случило.“

Затова и според нея всекидневната комуникация с учителите, търсене на обратна връзка как се чувства детето през деня, има ли нещо интересно, което да иска да разкаже или нарисува, е много важна.

„За повече споделяне от страна на детето е от значение да не забравяме, че и ние като родители е добре да споделяме с децата си“, допълва тя.

На това мнение е и Мариета Христова. Затова екипът в детската градина поддържа непрекъсната връзка с родителите, за да знаят какво е правило детето при тях, а те също очакват от родителите да им разказват какво е правило у дома. Този контакт е в полза и за двете страни, за да са наясно всички през какви емоциите то преминава.

Всъщност е съвсем ясно: изобщо няма да е лесно. Поне в началото. Да, детето понякога няма да спи, няма и да яде. Ще се скара с някого за играчка или друго. Ще плаче за вкъщи.

Да си пожелаем на повече места да има възможност за плавното му навлизане в новата и непозната за него среда, което си е съвсем естествен процес. Но като всеки процес отнема време, има своите спокойни и тревожни моменти. И именно родителите и екипът в детската градина са тези, които е добре да действат заедно за по-лекото преминаване през тях.

Децата тръгват на училище, по-малките на детска градина, а още по-малките започват ясла. Как обаче я започват тази ясла - някъде плавно и полека, на други места с едно "чао" от мама, която няма да се появи в следващите 8 часа, а детето ще се чуди какви са тези непознати хора и какво прави то при тях.

От 2020 г. задължителното присъствие на родител по време на адаптационния период на децата е записано в Наредба №5 за предучилищното образование.

Ето какво гласи чл. 39 от нея:

Чл. 39. (1) (Предишен текст на чл. 39 - ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.) Сътрудничеството и взаимодействието между родителите и детската градина, съответно училището, се осъществяват при условия и по ред, определени с Правилника за дейността на детската градина или училището, чрез:

1. индивидуални срещи в удобно за двете страни време;

2. родителски срещи;

3. присъствие и участие на родителите в процеса на предучилищното образование;

4. други форми за комуникация.(2)

(Нова - ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.) Детската градина изработва и прилага модел за работа със семействата и децата в периода на адаптация от семейната среда към детската градина, който е неразделна част от Правилника за дейността на детската градина.

(3) (Нова - ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 02.10.2020 г.) Моделът по ал. 2 задължително включва краткосрочно присъствие на родителите в детската градина. Продължителността на присъствието на родителите, както и дейностите, в които могат да участват, се определят предварително на индивидуални срещи между учителите и родителите.

Сигурно има места, на които адаптацията в детска градина/ясла протича по този начин. Скорошният опит на Диана Хаджийска, написала следващите редове, обаче не е такъв.


Как се гледат децата в родните ясли и градини? Какъв е процесът на адаптация тук и отговаря ли той на добрите западни практики? Изобщо дреме ли му на някой как точно се чувстват децата ни, отвлечени и заключени в стая с 30 връстници и двама възрастни? Всички те непознати. Ползват ли хората от системата Covid-19 като удобно извинение да не въвлекат родителите в този процес?

След години абсолютно нежелание на Столична община да се справи с недостига на места в ясли и градини темата за качеството на грижата за децата там е забита в девета глуха. А е важна, дори по-важна от тази за местата.

Здравейте, казвам се Диана и съм един много ядосан родител. Ядосана съм на безкритичните и примирени родители; на недоволния, но непротестиращ персонал; на директорите и кметовете, толериращи всичко това. Как мисля да го променя? Започвам от директора, с копие до районен и ресорен кмет. В краен случай - емиграция. Ето и един мой сблъсък с реалността.

Европейски съюз, 21 век, телефонен разговор между родител на дете в яслена възраст и директор на ясла, в която детето е прието по чудо след жребий:

- Добър ден! Г-жа ... търся.

- Аз съм, няма кой друг да Ви вдигне на този телефон.

- Здравейте! Звънели сте ми от номера. Не знаех дали е само Ваш, или е служебен и някой друг също го ползва.

- Личният ми е.

- Добре, ще знам. Майка съм на дете, което скоро трябва да тръгне на ясла при Вас. Нямате сайт и не намирам информация за родителска среща и подробности за адаптацията, затова звъня.

- Ама каква родителска среща искате в тази пандемия, бе, госпожо? Работим от 1 септември и до 30 октомври детето трябва да дойде. Носите си документите и изследванията, за да ги видя и на другия ден тръгва.

- Без да познаваме персонала? Без да сме говорили за начина Ви на работа? Дори на двора ли няма да ни съберете?

- Ами елате, ако искате да говорим. Приемното ми време е от 9 до 14 часа.

- А адаптацията? Детето кога се запознава с персонала?

- Водите я и тръгва. Три дни до обяд, после цял ден.

- Да Ви кажа, разколебана съм.

- Ами както прецените, Вие решавате.

Разбрахме се да идем да говорим. Наистина ли това е грижа за деца в реномирана столична ясла? Наистина ли сме в ЕС и е 21 век?

И като се сетя, че племенничката ми тръгва в ясла с 3 страници план за адаптация, майка ѝ е с нея и има гарантирано място за всяко дете в града. На малко над 1000 км оттук...

Всички деца във всяка общинска и държавна детска градина и училище трябва да прекарват поне два часа навън. Това време за игра на открито е подсигурено от промените в Наредба №5, за които пише detskitegradini.com.

Тези два астрономически часа на открито ще са задължителни за всички деца в целодневна организация. При децатам посещаващи градина или училище полудневно, е определен минимум един час. 

В наредбата пише, че излизането на децата трябва да е подсигурено всеки ден, когато климатичните условия го позволяват. Надяваме се да не се появят рязко урагани и пясъчни бури и децата да имат възможност действително да прекарват време навън. Защото в момента на много места то е твърде ограничено. И през топлите месеци се случва да стоят по цял ден в сградата, без да ги извеждат.

В промените в наредбата, въведени още в края на 2020 г., се въвежда и адаптационен период с присъствие на родителя в началото. Продължителността на родителското присъствие и дейностите, в които може да участва, ще се определят предварително в разговор с учителите.

"Всяка учебна година в държавната детска градина или ясла нови 25 деца в яслена група прекрачват прага за първи път. От тях около 12 деца имат нужда от по-плавен преход и плачат продължително при раздяла. Приблизително 5 деца ще са със сериозни затруднения с адаптацията и може и да се наложи да бъдат спрени от детското заведение до започване на следващата учебна година или до достигане на първа група от родители¬те си. Причина могат да бъдат и честите разболявания, към които децата стават по-предразположени заради високите нива на стрес. Положението не е много по-различно и при започващите в първа група. Някои от децата не успяват да се адаптират и социализират напълно дори и до последната си година в детската градина."

Това е част от предговора на книгата Адаптацията в детската градина (изд. Сиела), чиято авторка Цветелина Зидарова казва, че процесът е труден не само за децата. От позицията на психолог в държавна детска градина, тя всеки ден се сблъсква и с тревогата на родителите, както и с мъчителните моменти, през които минават самите педагози. Целта на книгата ѝ е да даде яснота за всички елементи, които имат най-важно значение за по-лесното приспособяване на детето, за да избегнат и трите страни стреса, объркването, усещането за безсилие и взимането на неконструктивни решения. Книгата е на пазара и можете да се запознаете с полезните съвети в нея, а днес разговаряме с Цветелина Зидарова за работата и опита, които стоят зад създаването ѝ.

Цветелина Зидарова e завършила магистратура по „Семейно консултиране“. Основател е на Център за психологически обучения и консултации „Как да…?“ и Адаптационна занималня „Фукльовци”. През последните 10 години помага активно на деца и родители, които срещат трудности в адаптацията в детската градина. Успоредно с това от 7 години работи и като психолог в държавна детска градина.

-- Колко голям е проблемът с адаптацията в детската градина у нас, за да ви мотивира да напишете книга?

Зависи кого ще попитаме. В процеса на адаптация са включени основно три страни – родителите, децата и персоналът в детската градина. Всяка от тези страни има своето преживяване за страдание. Не мисля, че мога да сравня страданието и да придам важност на едното пред другото, но в практиката си срещам хора, които носят с години в себе си спомените от детската градина, страхът и травматичните преживявания. Плачът на децата и на родителите от двете страни на вратата, детето, което спира да се храни, да спи, което повръща от плач, според мен дават ясен отговор за това колко е важна тази тема.

-- В книгата описвате и вашите лични спомени от годините в детската градина - затова ли решихте да се върнете там като психолог?

Върна ме най-вече в търсенето на отговор на въпроса „Защо трябва да съм тук?". Защо е толкова страшно за едно дете да е в градината с децата и да предпочита да стои дори и само – вкъщи?“

Написването на книгата, според мен, е съвсем естествено и логично последствие от процеса ми на работа по тази тема. Когато си натрупал почти 11 години опит в изследването ѝ, срещнал си се с много семейства и случаи, откриваш много общи елементи в техните истории. Повтаряемостта на темите, въпросите и възможностите за подготовка ме наведе на идеята, че е хубаво да ги опиша в нещо като помагало, което родителите да могат да четат, когато имат нужда и да се срещаме на консултация след това, ако имат допълнителна нужда от подкрепа.

-- Разкажете ни малко повече за проекта си за адаптационна занималня?

Проектът започна 2009 г., когато с моя съдружник основахме център „Как да…?“. Аз тогава работех като психолог в държавна детска градина и още трупах опит в работата с деца и семейства. Забелязах, че много от родителите, които ме търсят, имат нужда от подкрепа за детето си относно процеса на адаптация. Идваха в кабинета ми и плачеха от жал и безсилие, защото се чувстваха виновни, че причиняват страдание на детето си. Някои дори се отказваха и спираха децата си от градина. Имаше и случаи на напуснали работа родители, които стигаха до сериозни конфликти със съпрузите си на тази тема. Случаи, заплашващи цялостта на семейството им.

Там, където работех аз, нямаше практика родителите да остават, да успокояват децата си и като цяло в повечето градини е наистина трудно да се създаде този преход. Необходима е много яснота за ролята на всеки от участниците, за да не се злоупотребява и да утежнява процеса още повече.

Поради тази причина решихме да създадем пространство, където да се отработват трудностите около раздялата в една защитена среда, където с помощта на психолози да се подкрепят и детето, и родителите. Този проект стана доста успешен, даде ни наистина много опит и знания да трудностите, пред които се изправя семейството и самото дете и създадохме метод за преодоляването им.

Когато натрупахме достатъчно опит, логичното продължение беше да се опитаме да адаптираме това знание в държавната детска градина. Така започнах работа като психолог и опознах средата и възможностите да се приложат тези техники вече на територията на градината.

-- Кои фактори оказват най-голямо значение за приспособяването на детето към детската градина, кои от тя липсват в градините и възможно ли е системата да се промени и да ги осигури?

Няколко са основните фактори. Както казах, участниците са трима. Всеки от тях е нужно да направи своите “ настройки“, за да се получи „коридор“. Важно е семейството да се е подготвило за промяната. Важно е и средата в детската градина да е по-гъвкава и толерантна, за да може детето да не се „разкъсва“ и да трябва да се пренастройва постоянно. Най-трудно е различието. Както за всеки от нас – всяка смяна на среда, на работа, на партньор изисква пренаствойка.

Дали системата може да се промени? Отговорът за мен е неясен. Мога да кажа, че се случва много бавно, защото са вплетени много вярвания, ценности, опит който се пренася като знание, което обаче не винаги отговаря на настоящите потребности. Има много поле за промяна и много нужда. Има градини, в които нещата се случват по-добре, при други нещата са както от преди 30 години поне.

-- Какви модели на поведение и отношение към детето трябва да следват родителите, когато се сблъскат с по-трудната му адаптация към новото място? Какви грешки им помагате да избегнат, чрез книгата си?

Подготовката при децата се случва чрез преживяване, чрез опит. Не става само да му говорим колко е хубаво в градината. Нужно е да се осъзнае, че това е промяна за цялото семейство, която има своите етапи още след раждането на детето, а не само за тръгването му на градина.

Природата ни е направила така, че да минаваме плавно, да тренираме уменията си. Детето не се ражда научено да ходи, например. То прави опити, изправя се, заяква и се пуска, когато е стабилно. Пък се изисква от него да е самостоятелно от раз. Не може да се получи без болка. Всяко ненавременно нещо и всяка рязка промяна провокира страх и травма.

-- Какво тогава трябва да направим като родители вкъщи, преди да дойде време за детска градина? Кои са успешните модели, чрез които да научим детето на самостоятелност?

Да си представим средата в детската градина, да си дадем ясна сметка какви умения са му нужни, за да се чувства добре на новото място. Да не си казваме „Те в градината ще го научат, аз не мога"; "То вкъщи си спи с нас, а там ще свикне само в легло..."; "Вкъщи аз го храня, но там ще се научи само...“ Когато детето учи новите неща в сигурна среда, сред най-близките си, е по-леко. Така новата среда няма да е стресираща толкова, ако си подготвен. Както ние самите, когато сменяме работа.

-- Казахте, че проблемите при приспособяването на детето към градината често са причина майки да напускат работа или да не започват работа, за да останат вкъщи с детето. Какви са капаните в този избор, който все повече родители смятат за абсолютно правилен?

Ако майката е взела решение да не започва работа и това решение е лично, не би трябвало да има проблем. Когато обаче семейството има нужда от доходи, които не могат да бъдат осигурени, защото детето се страхува да ходи на градина, това дава усещането за жертва, за липса на избор. Така се ражда неудовлетворение, напрежение, спорове между партньорите.

Работата не е само възможност за доход. Тя е социализация, реализация, усещане за важност, ценност, полезност, идентичност. Когато не можеш, а не, че не искаш – се получава усещане за капан. Много могат да бъдат последствията от това и за развитието на детето, но те вече варират в зависимост от конкретното семейство.

-- Можете ли са финал да споделите история за успешен процес на адаптация на дете в детската градина, към който сте допринесла като специалист и ще разберем повече за него от книгата ви?

Много са историите. Имахме дете в градината, което не можеше да се успокои. Плачеше силно при раздяла, след това плачът спираше, но детето не общуваше с деца. Затваряше се в себе си и правеше едни и същи стереотипни движения. Дори в колегите се прокрадваха съмнения за психическото здраве на детето. Оказа се, че връзката с майката е болезнено силна и детето не можеше да функционира буквално без нея. След няколко срещи с майката и бащата, те промениха много неща в дома си и отношенията с детето. Още след един месец състоянието му се подобри и започна да общува и да участва в ежедневните ритуали.


По темата:

Описанията на детските градини в Германия често звучат като текст от рекламна брошура, но тя невинаги казва цялата истина, смята Боян Юруков, който е тук, за да сподели разликата между КОНЦЕПЦИЯТА за велика германска детска градина и РЕАЛНОСТТА.

Ще забележите, че мрънкането в този текст е повече, тъй като по стара българска традиция за хубавите неща не говорим много, а и така и така други вече са го изброили.

Наистина, немалко неща в немските градини са супер. В поне някои от тях условията са доста добри. Излизането навън е основен постулат, адаптацията, оставянето на децата също са за пример.

Винаги обаче има проблеми, макар и различни. Затова, когато започнаха да зачестяват текстовете на българи, описващи германските детски градини, аз започнах да изброявам неща, които са пропуснали. Събрах тук всичко, което ми харесва или ме дразни.

Това са впечатления конкретно на семейството ми и в никакъв случай не твърдя, че нашият опит е меродавен или че всичко се отнася за цялата система. Аналогични проблеми – като с персонала и финансирането – има във всички големи градове и където се отнася го споменавам. С това наум, започваме отначало…

Прием

В Германия всяка провинция и често всеки град имат различни правила и стандарти. Във Франкфурт специално доскоро нямаше дори единна система за обявяване на свободните места, а просто един разпечатан списък с градините и телефоните им на сайта на общината. Сега има портал, през който може да кандидатстваш за място, но пак всичко става с лични разговори. На теория би следвало да се обявяват свободните места, но често това не става. Нямат задължение да приемат само през системата, така че на практика малко се е променило с нея. Там обявяват и новопостроените градини, което поне е полезно. Според общината за 15% от децата в града места няма.

Няма никаква форма на единно кандидатстване или класиране. Както преди, номерът е да ходиш често в градините и да питаш. Да проявяваш интерес е ключово. На доста места има дни за „оглеждане“ на градините и представянето им. В действителност са повече интервюта за родителите. Наскоро засякох опашка от 50-ина души пред градината ни при последния такъв ден там и всички бяха издокарани, за да направят впечатление. Тук номерът е да не се покажеш като претенциозен, взискателен и въобще човек, който ще им прави проблеми.

Не, не се връщат от работа. Това е в ранния следобед, тоя вляво е съсед и ходи с дънки и тениска на работа.

Причината за всичко това е, че градините са изключително независими. Решението кой ще бъде приет е почти изцяло на директорите. В редки случаи, когато родители могат да докажат явни белези за дискриминация, се обръщат към общината и тя се намесва. Колега стигна до там след година обикаляне. Няколко други просто се преместиха извън града.

Дискриминация обаче има много. Не се възприема за такава, защото се знае, че едни градини са само за християнчета, други за русначета и т.н. Един колега грък кандидатства в почти всички ясли в града и му „загубиха“ документите на 6 места. Номерът е да ги тормозиш отрано и да стискаш палци да се освободи място.

Първата директорка на сегашната градина изглежда избираше само „светли“ дечица, предимно от част на квартала с доста високи наеми. Следващите имаха други критерии. В яслата пък гледаха във всяка група да има деца от всякакви раси и етноси, за да свикнат децата на разнообразие. Повечето си бяха християнчета и имаха силен религиозен елемент в дневните дейности.

Това, разбира се, важи най-вече за градовете, където живеят повечето емигранти, а и все повече от немците със засилващата се урбанизация. Ако живеете само на 10 км извън града в някое село, няма такъв проблем, защото местата в градините и училищата са достатъчно. В градовете има и доста частни градини, но списъкът за чакане там е още по-голям, а и цените са сериозни. Някои по-големи компании си имат свои градини, които работят до по-късно, имат по-малко отпуска, но са само за техни служители.

Приобщаване

Това е нещо, което наистина е направено добре. Т. н. „приобщаване“ се прави с единия родител и отнема до 6-8 седмици в яслите и 1-2 седмици в градините. В началото родителят седи заедно с възпитателя и детето, после малко по малко се отделя и накрая стои в съседна стая, така че ако се разстрои, да го успокоиш. През цялото време целта е да е наблизо, а не да си играе с детето и да го наставлява.

Това се прави от възпитателя. Родителят следва само да помага, когато детето се разстрои съвсем. Детето само трябва да намери начин да играе с децата и да се отдели. Понякога това не става и има случаи, в които след седмици от градината просто ти казват „еми явно е трудно детето“. При нас в яслата стана сравнително бързо. Две седмици след като започнахме да я оставяме, започнаха драми, но и това мина.

Оставянето

Оставяме ги при шкафчето. Говорим с възпитателите там, подреждаме резервните дрехи и прочие. При нас специално се влиза с калцуни върху обувките, макар някои да си влизат просто така. Стимулира се това да говориш с детето, а не да бягаш без да те види. Ако попаднеш на свестен възпитател и ако в дадения ден не са пак без достатъчно персонал, помагат, като занимават децата, които се разстройват повече докато тръгнеш.

Някои деца имат шкафчета, други закачалки. 

Градината започва от 7:30, но толкова рано има само няколко деца. Почти всички се водят между 8:30 и 9:30. В нашата трябва да са там до 9:30 най-късно. На пълен ден градината свършва в 17:00 часа като някои градини са дори до 15:00 ч. В края на деня обикновено събират децата в една група, защото повечето родители са ги взели вече преди 16:00 ч. Имал съм случаи, в които в 16:40 са били строени като наказани пред входната врата да ни чакат при изключени лампи в цялата сграда.

Без да смятаме частните градини и тези към компаниите, в града има около 30-ина, които са отворени след 17 ч. Две или три работят след 18 ч. В повечето случаи обаче това е възможност „по изключение“. В яслата. когато я взимахме след четири следобед, ни обясняваха как не било добро за детето. По-лошото е, че казват същото и на дъщерята и тя после ни питаше защо толкова късно я взимаме. Това работно време на градините е и причината доста жени в Германия да си стоят вкъщи или да работят на половин работен ден, ако имат тази възможност.

Във Франкфурт градините могат да имат отпуска до 25 дни в годината. Това са най-вече 3 седмици лятна ваканция и Нова година. Останалите в нашата градина са различни дни за вътрешни срещи, обучения и прочие. Не всички градини използват всички 25 дни като нашата. През лятото са наистина затворени – няма сборни групи или алтернативи. Тези, които са към големи компании, се опитват минимален брой дни да са затворени, за да могат родителите да работят.

Хигиената

Голяма част от градините се управляват от религиозни и културни организации и те са в по-добро състояние. Немалко от общинските са си кофти, но на повечето хора това не им пука. Нашата ясла беше на католическа организация и не беше въобще чиста, въпреки че твърдяха, че се чисти и прави ремонт редовно. Стомашните вируси се въртяха постоянно. Преди да махнем памперса пък са ни я връщали толкова незабърсана, че в един момент беше често подсечена до кръв. Преди яслата не се беше случвало въобще.

И тук нещата опират до възприятието на родителите и кой как рационализира факта, че няма друг избор и трябва да ходи на работа. Двама колеги, например, ми се обидиха като им разказах за липсата на хигиена и че се подсича. Според тях всички деца се подсичали и е нормално да не ги бършеш основно като се наакат в памперса. Кой имал време за това? Та и в яслата така. Оплакванията пред директорката не помогната много на положението.

Всяко дете има своя чаша, която стои на място с името им на таблата. Децата трябва сами да си ги разпознават.

В градината сега е по-добре, тъй като е чисто нова. Пак обаче се въртят стомашни вируси през повечето време и съм намирал доста кални коридори. Хубавото е, че учат децата да почистват след себе си. Пият от собствена чаша и ги следят за това. В тоалетните не е добро положението, защото никой не ги следи какво правят. Така, като протекла едната, не я заключили, и нашата нагазила да не казвам в какво. После цял ден стояла така, защото я било страх да помоли да я преоблекат. В градината на тоалетна ходят сами, но не ги бършат като правило, ако са без памперс. Който може – може. Който не – переш яко па дано излезе. Очакват явно, че още на три години може да ходят сами изцяло. Е, има и деца, които на четири и нагоре са още с памперс де.

Храната

Отново зависи от мястото. В яслата оставяха едногодишни деца пред маса с купа мюсли и кана прясно мляко и който каквото грабне и успее да налее. На обяд – подобно. Концепцията им била, че трябвало сами да се учат. Нашата се връщаше редовно гладна.

В градината е доста по-добре, защото на 3 г. децата вече може да се хранят сами. При нас конкретно си има кухня и се готви. Не мога да кажа, че е много разнообразно, но тя го яде. И в яслата, и в градината се даваха сладолед и сладки, но не се прекалява. Следобед има тестени закуски в една щайга да си взимат докато играят на двора. С пясъка по ръцете. Няма мивка да се измият.

По принцип записват, ако деца имат алергии и нещо трябва да се избягва. Не знам колко го спазват. По форумите във Франкфурт виждам често се оплакват, че не се гледа много. Има ги правилата и концепциите на хартия, но храната си е същата за всички. Четох за няколко случая за деца със силни алергии или специални нужди, които уж са дадени в специализирани градини, но след няколко инцидента им се казва, че не могат да се справят и трябва да си ги гледат вкъщи. Единият случай бил за дете, получило алергичен шок от фъстъци в мюслито за закуска, след като изрично пишело в картона, че има алергия. Но това са неща из нета – нямал съм познати с подобни проблеми.

Възпитателите
Правилата по провинции са различни, но като цяло в яслите е 5 деца на възпитател, а в градините – 10 деца. На доста места обаче минимумът е по-разхлабен. Във Франкфурт на 25 деца трябва да има 1.75 възпитатели. Т.е. един човек цял ден и още един на 3/4 работен ден.

На теория яслите и градините се опитват да наемат повече хора, за да компенсират за отпуски и болести. Недостигът на персонал обаче е сериозен навсякъде и това води до затваряне на групи и градини. Многократно колеги и познати са оставали вкъщи, защото в някои дни градините не са работили заради недостиг на хора. В нашата градина се оказа, че бая пъти е имало по един човек на 20 деца. В последствие научихме, че е била дори заплашена от затваряне, заради нарушенията, но са успели да намерят още хора в последния момент.

Затова, като четете колко много възпитатели имали градините на група в Германия, знайте, че пак става дума за „концепцията“, а не непременно за реалността.

Част от персонала работи на половин работен ден – най-вече в пиковата част на деня. Има доста практиканти, без които трудно ще си изпълнят минимума за възпитателите. Някои градини имат и готвачи, макар в повечето случаи храната да се доставя. По-големите организации имат и „резервни възпитатели“, които отиват в онези техни градини, където има краен недостиг. Нито в градините, нито в яслите има медицински сестри или друг медицински персонал. Изключения са някои, които са част от по-големи комплекси включващи домове за сираци, защитени домове и прочие.

Нещо положително в нашата градина е, че има двама мъже възпитатели. Пак са малко, но е добре децата да виждат и там, че мъжете също се грижат за деца, а не само жените.

Единият е в групата на дъщеря ми. Е, конкретно с него имах проблем, защото доста време не искаше да отчете, че съществувам. Когато взимаме детето, винаги разпитваме как е минал деня, дали е имало проблеми. Почти година просто си заминаваше, като приближавах и го питах нещо. След като вдигнахме врява на директорката за други проблеми, стана доста по-контактен.

Възпитателите и децата

Отново зависи от градината и на кого попаднеш. Зависи и от квартала. В яслата имаше доста агресивни деца. Имала е ухапвания до кръв и никой нищо не е видял. В градината сега са доста спокойни, което навярно има връзка с квартала, но проблемите с персонала в конкретната градина водят до това, че не получаваме обратна връзка. Общо взето в повечето случаи никой не знае какво е ставало през деня.

Като правило обаче за всяко дете отговаря конкретен човек и той следи как се развива детето, какви са взаимоотношенията му с другите и говори с нас по тези теми. Градината е с т. н. „отворена концепция“, което значи, че има различни тематични стаи и децата може да ходят да играят където и да е. Стая за четене, за рисуване, за строене, за театър и т.н. Звучи супер на хартия, но ефектът беше, че никой няма никаква идея кой къде е и какво става с детето ти. Никой не отговаря за нищо. Затова и тихомълком разтурват тази концепция.

Забранено е дърпането на уши и физическите наказания. Може да наказват децата да си играят в единия ъгъл, но не и да ги бият или нагрубяват. Това не означава, че не се случва. Общо взето всяка година има дела по темата в региона на Франкфурт. Има и фалшиви обвинения срещу лелки, каквото дело за сексуален тормоз имаше наскоро. Най-често се уволняват тихомълком.

В яслата имахме такива съмнения, защото виждахме отпечатъци от пръсти на възрастен по ръцете и краченцата на детето, а и видимо се притесняваше от едната лелка. Като поставихме въпроса, онези отрекоха, но видимо се стреснаха. В градината също е казвала подобни неща, но е трудно да се прецени кое е измислица и кое не на тази възраст.

Камери е забранено да се слагат, а ако сложа т.н. „бръмбър“ в дрехата ѝ и го намерят, аз ще вляза по-бързо в затвора от възпитател дори да го улича, че малтретира децата. Според немския закон така нарушавам правото на неприкосновеност както на персонала, така и на другите деца. Начинът е да се говори, да не се тръгва с обвинения направо, а с добро. Като цяло и ръководството е доста внимателно към възпитателите, защото са кът и гледат да не и загубят. Затова и критиката е само в крайни случаи.

Навън

Една отличителна черта на немските градини е играта навън. По-малките градини нямат двор, но в големите се излиза почти всеки ден. Това е хубаво за каляване, а и ако чакат да е хубаво времето в Германия, не трябва да излизат въобще. Проблемът става, когато излизат на дъжд и децата се мокрят, никой не се сеща да ги преоблече, а и те не се сещат много. Възпитателите си стоят на завет, увити добре де. Това, комбинирано с постоянно отворените прозорци за проветряване дори на ниски температури и студената вода, която им дават, на практика води до намалена посещаемост, защото децата са постоянно кашлящи и със сополи.

Навън е 3 градуса, а вътре лелката беше с яке и шапка. Като попитах, каза, че „ей сега била отворила“.

Отново тук родителите не роптаят отчасти, защото няма особен ефект, но и заради възприятието. Говорил съм с някои за течението и излизането на дъжд и не го намират за странно. Те самите ги извеждат така. Е, на същите децата им са постоянно с течащи жълти сополи в най-добрият случай, но това си е тяхна работа.

В концепцията на градината ни е описано, че всеки вторник се излиза някъде. Известно време го правиха и беше наистина добре. Давахме им бутилки с вода и кутии за сандвичи и отиваха я в някой парк, я някъде другаде. Лятото имаше лунапарк по реката и през седмицата като няма кой да ходи, пускаха безплатно деца от градините на групи. Причината това да е възможно в Германия обаче е не само, че градините искат да го правят, но и градската среда. Има тротоари, които позволяват да хванеш 10-ина деца с двама възпитатели и да ходиш до центъра на града без да те е страх, че ще загубиш някое я в шахта, я на пешеходна пътека. Замислете се на колко места в българските градове това е възможно.

Всичко това обаче е въпрос на възможност. От доста месеци не се прави и то не само в нашата градина, просто защото няма хора. За да излизат така имат нужда от поне трима души на група да присъстват, а това не е било така дори един ден от твърде много време.

Болести
В градината ни почти през цялото време има залепена табелка я за стомашен вирус, я за конюнктивит, я за ръка-крак-уста. Наскоро имаше табелки и за трите по едно и също време. По-рядко има за скарлатина. Длъжни са да го обявяват при съобщени случаи. Децата обаче не трябва да представят бележки от лекар, че са здрави, за да се върнат в градината. Има и изключения – след като два месеца непрестанно имаше случаи на конюнктивит, изискваха бележка за това специално. Варицела епидемии няма заради високото ниво на имунизация.

Таблите за болести в рамките на 5-6 седмици. Най-вече стомашни вируси.

Децата ходят със сополи и кашлящи през цялото време. Единственото правило е да не е са били с температура в последните 24 часа или с разстройство и повръщане 48 часа, но доста родители не им пука много за това.

Ваксини формално не се изискват, но дори според групите на немските антиваксъри няма смисъл да се пробват тези с пропуски в медицинското. От година има и задължение градините да съобщават на властите за деца без нужните ваксини, което е подготовка за по-сериозни мерки, освен стандартното напомняне и информационни кампании. Самото медицинско се взима от личния педиатър, няма допълнителни изследвания на повечето места.

Спането

В яслите спят следобед. В градините като правило не спят. За по-малките деца са отделили няколко легла, ако някой се умори. Няма обаче за всички. Ако повече деца поискат да спят, лягат направо на земята и се завиват с одеало.

Следобед имат време за почивка, в която всички лягат така на земята да си починат. Повечето не заспиват, но който заспи така – заспи. Дъщерята се оплаква, че е твърдо и студено. Ако недостига персонал, не ги оставят да заспят дори да им се спи, защото няма кой да остане при спящите, докато останалите си играят.

Религията

Религията е изключително важна част от живота на немците. Половината градини и ясли се държат от религиозни организации, макар да се издържат почти изцяло с публични средства. Всъщност, сериозни средства се наливат от общината именно в строежа и ремонти на градини, които се преотстъпват на религиозни организации, докато непропорционално по-малко се дава за общинските.

Доколкото религията е засегната в самите градини зависи отново от директорите. В яслата ни бяхме към католическа организация, която в същия комплекс имаше детски дом и защитено жилище за жени и деца в риск. Там не видяхме да се залага чак толкова на религията. Такава беше и ситуацията в градината ни, когато ни приеха. Тя пък е към евангелистична организация и част от разговора беше за това. Увериха ни, че няма да се налага нищо. Е, молят се преди ядене с песнички и се следват немски традиции, но последното се прави и от повечето светски градини.

Последната директорка обаче имаше съвсем други идеи. Един петък, без да е обявено, изведнъж се оказа, че ще идва свещеник, с който ще разиграват сценки от Библията и ще си говорят за религия. И това всеки месец, а всяка седмица същото ще се прави от възпитателите. Ако не искаш – дръж си детето вкъщи. Добавиха и ходене в църква и прочие елементи в ежедневието. Интересното е, че доста от децата не са дори от християнски семейства – има мюсюлмани, индуси, будисти.

Таксите

В общинските градини и тези субсидирани от общината месечната такса поне във Франкфурт беше около 260 евро – 200 за грижата и 60 за храната. За полудневна е по-малко, но в големите градове малко хора пускат децата си на такава. Таксата за грижа може да се приспадне от данъчната основа.

От август в цялата провинция направиха безплатно ходенето на полудневна, което означаваше поне 150 евро по-малко на месец. Предстояха избори и социалистите вкараха предложение, за което обаче CDU успя да си припише политически дивиденти. Във Франкфурт обявиха, че полудневна не стига и надцакаха, че ще покрият цялата грижа. Така остана да плащаме 60 евро за храна, които наскоро бяха увеличени на 70 евро.

Самата община доплащаше и преди още доста отгоре на градините, а и въпросните 200 евро пак излизат от джоба ни през местните данъци и такси. Затова малко или много все тая, особено като се очаква вдигане на местните данъци. Всъщност, доста родители поне в нашата градина, негодуваха защо вместо да махат таксите, не инвестират в нови градини и най-вече персонал. Една от основните причини да не стигат хора е ниското заплащане, като дори на пълен работен ден някои възпитатели не могат да си позволят да живеят в града на само една заплата. Така дори общината да построи нова градина, тя често стои празна, защото няма хора.

Мрън-мрън

Може би ще се наложи да кажа пак, че всичко това са конкретни проблеми и впечатления, с които сме се сблъсквали. Ситуацията в селата и други градини може да е различна. Всичко опира до късмет на какво попаднеш.

Когато обаче прочетете нещо за „концепции“, се замислете как са ви рекламирали вашата градина и какво се случва на практика. Голяма част от концепциите са абстракции, с които се оправдава липсата на възможност, а понякога и желание на лелките да се занимават с децата. В други случаи са хубави идеи, които по практически причини може и да не се случат.

С изписаното не се опитвам да оправдая дефектите на едно място, да сравнявам или да кажа, че и другаде е зле. Не, не е. Навсякъде има положителни и отрицателни примери. Проблемите са различни и пречат на хората в различна степен. Въпросът е да не се подхожда с хиперболи и гняв, а да взимаме хубавото, адаптирайки го към възможностите. Всичко положително изброено горе се е случвало, защото е имало в даден момент директор, който е бил на място, община, която е контролирала и родители, които са натискали. Лошото е заради липсата на някое от тези неща или консенсус какво е нужно.

Оригиналният текст е на yurukov.net


По темата:

Самостоятелни и свободни – как растат децата в германските ясли и градини

Родителство по германски: „Оставете децата да се карат“

Те всички реват! – мотото на българската детска градина

На пръв поглед детето ти е да е прието в държавна ясла е голямо щастие, но истината е друга. В началото то почти не стъпва в нея - не само защото на власт идват Хремата, Кашлицата и други страшилища (спомнете си Как оцеляхме през първата година на ясла).

Тръгването на ясла или детска градина представлява вълна от рев, рев, рев, напрежение и пак рев, като реват не само децата, но и родителите, а препоръката на възпитателките е: „Оставяш значи детето и бягаш, защото ако се вкопчи в теб, ще реве още повече!“ Това ни разказа фантастичното същество NX06 в Детска ясла: началото (през погледа на един микроб).

Те всички реват! – мотото на българската детска градина е още една история за драматичното въвеждане на децата в място, пълно с други плачещи деца, родители на ръба, приповдигнати госпожи, микроби и сополи.

Разбира се, има начин всяко дете и неговите родители да преминат през това с темпото на собствените си емоции. Ще намерите този модел трудоемък за възрастните, но не и потопен в кофа сълзи. Директно от една малка стая в една берлинска ясла Тоня Йотова ни разказва за спокойния местен метод на адаптация на децата към първата им раздяла с дома.
_____________________

И в Берлин да получиш място в ясла е ужасно трудно. Кандидатстването започва още преди раждането на детето. Приемът се отпразнува с фойерверки, а родителите три дни не могат да си намерят място от кеф. Познато, нали?

За щастие, към институцията, в която работи съпругът ми, има ясла и детска градина за децата на служителите. Тя също е държавна, но тъй като право да кандидатстват в нея имат хора от определен кръг, вероятността за прием е по-висока. Така се разминахме с обикалянето по градини и разочарованието от липсата на места.

ТРЪГНАХМЕ на ясла в началото на март. Не, не съм от майките, които са слели идентичността си с тази на децата си. Аз и почти двегодишният ми син буквално тръгнахме заедно.

Във всяка ясла тук е предвиден адаптационен период, който в повечето случаи продължава между 2 и 4 седмици. Масово децата тръгват на ясла, когато навършат една година, тогава и родителите им се връщат на работа. Модел, в който майката стои вкъщи с детето няколко години и единствено бащата работи, е по-скоро изключение.

Първата седмица беше опознавателна за всички. От понеделник до сряда със сина ми стояхме заедно по един час в групата, като получих указания как да се държа с моето и с другите деца.

Изключително приятно ми беше да видя една от стените на стаята, в която децата си играят и се хранят. На нея имаше залепени къщички от хартия, а във всяка къщичка имаше семейна снимка на всички деца, техните родители, братя и сестри. Така те винаги са пред очите им... искат или не.

Получих списък с всичко, от което детето ще се нуждае, обясниха ми как ще протича денят му и ме разпитаха за неговите навици и особености на характера. На четвъртия ден дойде време да изляза от стаята за 10-15 минути. Това време с течение на дните и по-скоро седмиците се увеличи до 2 часа. Съответно и моето присъствие постепенно се редуцира до минутите, в които го подготвях и предавах на възпитателките.

Не си мислете обаче, че тези два часа ги прекарвах в шляене по улиците или че се наслаждавах на свободата си, пиейки кафе и четейки вестник. В сградата има малка стая, предвидена за родители на деца в адаптационен период, където те са на една ръка разстояние, ако се наложи да се прекрати по-рано предвиденото за деня време на детето, което все още свиква с новата ситуация.

Дълбоко в себе си съм убедена, че тази стая е отмъщение за родители като мен, които през живота си не са стъпвали в детска градина. Не големината от 3 кв. м и липсата на обхват се оказаха проблем, както си мислех първоначално.

Там освен мен чакаха и други родители, така че почти никога не бях сама, а книгата, която си носех, си остана непрочетена. Част от тях говореха постоянно за памперси, гледачки и нощното будене на децата си – и като всички новоизлюпени родители развиваха теории, в чиято истинност бяха убедени.

В тези моменти се питах кой от двама ни точно се адаптира, кой ще свикне по-бързо с присъдата си. И с надежда и с насълзено око поглеждах към вратата – дали пък майка ми няма да дойде и да ме вземе най-накрая от тая проклета градина вече?

Дълго време на вратата стоеше негова снимка с послание за добре дошъл. Въпреки това правилата важат за всички, не се правят изключения за важните неща. Така постепенно моето дете започна да закусва и да обядва в яслата, а сега – четири месеца по-късно – вече спи там и участва във всички обичайни дейности.

Отне му по-дълго от обичайното, но това е разбираемо по ред причини. Вкъщи общуваме с него съзнателно единствено на български език и за първи път се оказа съвсем сам в немскоговоряща среда. Не е свикнал с отсъствието ни - отглеждаме го сами, без помощта на роднини и бавачки. Друга причина, за която ни споменаха в яслата, би могла да бъде и възрастта му - едногодишните деца свиквали много по-лесно.

Без значение какви са причините, на нас ни беше предоставено достатъчно време за адаптацията, за да не се насилва и стресира детето. Всеки ден напредъкът му беше поощряван, информираха ме как е реагирал на промените, какво се е случило и какво ни предстои.

Постоянно имах и имам достъп до помещенията в яслата и така виждам усилията и творческия подход на всеки учител. Случвало ми се е да вляза в стаята им и да открия там възпитателката, която отговаря за часовете по музика, да свири на китара, седнала на пода с децата – ей така непринудено и просто, за да го разсее, защото той обича музика и тя го успокоява.

Днес синът ми не тича с радост всяка сутрин към градината, но когато е там, не плаче, играе и се усмихва. Моментите, в които се усещаше, че нещо го тревожи, отдавна отминаха. Научи се на много неща, включително и на някои много важни думи на немски, а и е доста по-самостоятелен.

А аз съм спокойна, защото и на двама ни беше даден шанс да изживеем раздялата по нашия си начин. Човек има нужда от точно толкова малко, за да се отпусне и да се довери.

От 27 години Амелия Матеева живее в Рейкявик, Исландия, като през голяма част от тях е работила като учителка в детска градина. Грижила се е за стотици хлапета, включително за деца със специални образователни потребности и има какво да ни разкаже за грижата, която цялото общество полага за тях.

Да, историята ѝ звучи като от друга планета на фона на протестните палаткови лагери на българските майки на деца увреждания в София, Варна, Бургас, Добрич и Русе, които остават навън, докато не бъде приет Закон за личната помощ.

"Помощ" е ключова дума в исландската история на Амелия Матеева не само заради наличието на работеща социална система. "Помощ" означава да възпитаваме децата си не в някакво милозливо отношение, а в толерантност, която осигурява на по-"различните" им връстници възможността да прекарат детството си в същата изпълнена с игри, екскурзии и омазване в летните дъждовни локви среда.

Такъв е случаят на Ари. Исландската висша сила в неговото отглеждане, адаптация и социализация е контрапункт на примитивната логика, според която едно дете или един човек в нужда може да е излишен обществен “товар”, както отбеляза Мария Касимова-Моасе в Уродливостта на майчинството.

Историята на Ари е и отговор на въпроса „Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?“, с който в началото на юни Надежда Данабашева се сблъска и ни разказа в Децата със СОП са добре дошли, но в някое друго училище. 

_______

От 27 години живея и работя в Рейкявик. 17 от бях учителка в детска градина. Преди три години напуснах и сега се занимавам с разнообразна дейност, която ми доставя удоволствие. Радостта да бъда с децата обаче не ме е напуснала и продължавам да работя с тях по заместване.

Стотици деца са минали през мен, много сме се смели и играли. Имам прекрасни спомени с тях и родителите им и се радвам, че не са ме забравили. Работила съм с деца с увреждания, със синдром на Даун, с аутизъм, с хиперактивни. Но детето, за което искам да ви разкажа, е Ари.

Беше на година и половина, когато постъпи в детската градина. Дребно дете, много плачеше, пълзеше и почти не се опитваше да се изправи на крака. В началото го хранехме с бебешки пюрета, пиеше вода от шише с биберон. Тъй като се нуждаеше от повече грижи, от човек, който непрекъснато да бъде до него, моя колежка пое изцяло работата с Ари. А всички останали помагахме, защото не беше лесно.

Дойде и диагнозата. Ари беше с много рядко заболяване, такова имаха само две деца в цяла Исландия – страна с малко над 300 хиляди души население. Озова се в инвалиден стол. Не можеше да използва ръцете и краката си, не можеше да яде сам и да сдъвква храната си, не можеше и да пие, не говореше. Издаваше само звуци, по които разбирахме дали е доволен или нещо го притеснява.

В Исландия всяка детска градина има правото и задълженията да се грижи за децата си, независимо от това дали има деца със специални потребности. И така Ари остана с нас до 6-годишна възраст.

Учителите и децата се хранят заедно на една маса сутрин, обед и следобед. Ари винаги беше с нас. Храната му се смилаше с миксер и го хранехме с лъжичка. Децата много обичаха да помагат – бършеха му устата, а други му държаха ръцете, защото той ги размахваше и храната се разпръскваше. Както казах, Ари не можеше и да пие. Имаше една малка сонда, забодена в корема, в която се наливаше водата, за да може да я приеме. Имаше специални ортопедични обувки и шини на краката.

Един ден Ари получи пристъп в градината. Направо се вкочани, от устата му започна да излиза пяна. Бърза помощ дойде за по-малко от 3 минути. Децата чакаха докторите и викаха: “Тук, ето тук е Ари“. Дадоха му лекарство и той се успокои. Но към диагнозата му бе прибавена и епилепсия.

Когато след около месец се наложи пак да викаме Бърза помощ, всички в детската градина преминахме през лекция как да постъпваме и използваме лекарство в случай на нов пристъп. Такива имаше, но ние се справяхме чудесно.

Така Ари растеше, ядеше и играеше с децата. Тъй като не можеше да ходи, му слагахме наколенки, мека каска на главата, предпазители за лактите, за да избегне удар или нараняване, докато пълзи. Обикновено си играеше с другите деца на котка и мишка. И понеже не можеше да говори, когато беше щастлив, издаваше един много специфичен звук – като мяукане. Затова по-често беше котката, а децата мишки, които бягаха.

В Исландия всички деца играят навън, независимо какво е времето – вятър, дъжд, буря, сняг. През зимата обикновено по един път на ден, по час и половина, защото денят е много кратък. Лятото обае сме само навън, ходим на екскурзии и разходки. Когато вали дъжд, децата играят с червеи, правят торти от кал и шляпат свободно в локвите, защото всички сме със специални гумени дрехи, ръкавици и ботуши.

Ари беше винаги с нас. Люлеехме го на люлките, пускахме го по пързалката, лазеше, играеше в пясъчника. Разхождахме го из двора или в инвалидния стол, или го подпомагахме да ходи, хванат под мишниците. Той правеше всичко, което правеха другите деца, нямаше нито едно пропуснато мероприятие от детската градина. Пътуване с автобус, музей, театър, кино, концерт, разходки до океана. Навсякъде с нас, в инвалидната количка.

Всички работехме заедно и много си помагахме, за да може да преживее всичко както другите деца. Един път ходихме да разглеждаме вертолетите на спасителните отряди и се качихме в един да го разгледаме. Пилотът взе Ари на ръце и започна да му показва разни бутала, копчета, слушалки.

Когато децата правеха подаръци за Коледа и Ари взимаше дейно участие. Потапяхме му пръста в боя и го движехме по картона – получаваше се истинско произведение на изкуството.

Водехме го и на рехабилитация. Един път в седмицата той ходеше на басейн с неговата лична учителка, а човек от детската градина винаги я придружаваше, за да има двама души за сигурност. Той се чувстваше много добре във водата. Басейнът е специално обзаведен и пригоден за деца инвалиди със съответна техника и играчки. Понякога си почиваше на водно легло, под което имаше тонколони, така че вибрациите на водата посредством музиката да успокоят тялото. Или пък се покриваше с едно одеяло, пълно с топки, което е тежко, но има релаксиращ ефект. (Моя приятелка, която се занимава специално с деца с аутизъм, ми каза, че такова одеяло има много успокоителен ефект).

Един или два петъка в месеца идваше шофьор, който взимаше Ари за почивните дни и го караше в дом за деца със специални нужди, където прекарваше почивните дни и получаваше всички необходими специализирани грижи. Това облекчаваше родителите, които имаха възможност да отдъхнат и да отделят внимание и на другите си две деца. Ари имаше по-големи брат и сестра.

На всеки 6 седмици имахме среща с родителите, рехабилитатор и социален работник, по време на която се разглеждаше състоянието и развитието на Ари. И така той си растеше, играеше и дойде време за завършване на детската градина. Беше с всички на тържеството, получи диплома и цветя. И имаше право да отиде във всяко едно училище.

Имайки предвид физическото му състояние и голямата степен на инвалидност обаче, се взе решение да отиде в училище за деца със специални потребности и инвалидност, което е оборудвано с модерна техника и всички удобства, басейн, салон за гимнастика.

Ари вече е 15-годишен. Не съм го виждала много години, но моя колежка ми каза, че много е пораснал. И така той ще завърши основно училище и гимназия, ще получи диплома, ще носи костюм и вратовръзка и ще получи студентска Бяла шапка, каквато се дава при завършване на гимназия.

После може да посещава и университет – и винаги да бъде наравно с другите. Защото той не е различен, а има нужда от любов и грижи както всяко живо същество.

cross