„Локалите“ – групи от младежи, обикновено облечени в черно, които пребиват случайни хора „за спорта“ – станаха повод за още повече негативна енергия, тревога и стрес. Сложихме им етикети, намразихме ги, даже преди да сме ги срещнали, и оставаме с впечатлението, че агресията в страната удря тавана. И никак не сме далеч от истината вероятно, но проблемът е, че… това не решава проблема.
Психиатърът д-р Владимир Сотиров, управител на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“, вижда в „локалите“ лошо гледани деца – деца, които са израснали в дефицит на любов, деца, които са били системно неглижирани или дори активно малтретирани – били са „възпитавани“ строго (възможно е да са „яли“ доста шамари от строгите си бащи дори при най-малкото провинение, например неподчинение и това е възможно да е бил единственият начин, по който бащата е присъствал в живота на детето).
Според него много родители смятат, че възпитанието на децата се състои единствено в налагане на правила, в отправяне на изисквания и очакване за пълно подчинение. „Родителите смятат, че това им се дължи от децата, след като „от нищо не са лишени“, осигурено им е „всичко“, като тук се има предвид обезпечаване единствено на материалните нужди на детето, но не и на емоционалните.“
„Локалите“ са симптом на едно провалено родителство. Децата са огледало на своите родители – гледаме децата и тяхното девиантно поведение, но виждаме родителите и техните дефицити да се грижат и да обичат.“
Задаваме си въпроса дали обаче социалните мрежи не хиперболизираха образа на агресивните младежи? Дали боят не започна да звучи като нов прочит на стар стих? Д-р Сотиров смята, че винаги е имало канали за комуникация, през които са се предавали начини на мислене и форми на поведение. И дава пример с футболните агитки в миналото, които не са имали нужда от дигиталните социални мрежи, за да организират своите набези. „Социалните мрежи правят нещата само по-динамични.“
Дали младите хора днес са по-гневни от тези преди 20 години – психиатърът се съмнява да е така, въпреки че не може да каже със сигурност. По-скоро вижда леко модифициране във формите на изразяване на гнева.
„Например поведенията на самонараняване са станали по-популярна и разпространена форма за отреагиране на фрустрациите и гнева. Самоувреждащите поведения също са (суб)културно специфични – от (зло)употребата с алкохол и наркотици, през порязванията по крайниците, та чак до малтретирането на тялото (и душата) чрез гладуване или подлагане на обезобразяващи козметични процедури“, обяснява той.
Тези деца най-вероятно са били системно неглижирани, не им е било обръщано достатъчно внимание, никой не се е ангажирал с тях, с техните преживявания, с вътрешния им свят, с вътрешните им конфликти и терзания, с несигурностите и страховете им, коментира д-р Сотиров. Именно с това той си обяснява факта, че те развиват подобни форми на поведение – от една страна да демонстрират (това е ключово, подчертава психиатърът) колко са смели и силни, а от друга страна – да заявят за своето съществуване по начин, който трудно ще направи когото и да било безразличен.
Тоест, тези агресивно действащи групички младежи „имат нужда да (свръх)компенсират преживяването си за незначителност, за незабележимост.
Тези деца викат, крещят за внимание. И мисля, че тази потребност е съвсем валидна. Проблемът е, че тази нужда от валидиране не може да дойде от родителите им, поради собствените им дефицити.
Ето защо тази потребност ще трябва да бъде удовлетворена по институционален път – служби (правоохранителни, пробационни, превъзпитателни) ще трябва да влязат в ролята на отсъстващия родител, който да наложи нужните санкции, но с грижа и внимание. Иначе казано – с любов.“
Агресията е поведение и като всяко поведение подлежи на култивиране – думите на д-р Сотиров звучат успокояващо на фона на крещящото недоволство, в което не откриваме разрешение. Затова с дългогодишния и опитен психиатър се залавяме да търсим причините за появата на толкова много физически изразен гняв.
Проявите на агресия той определя като артефакт на културата и отбелязва, че търпят влияние от същата тази култура, разбирана като система от норми и ценности, регулиращи отношенията между хората. Тоест – културата предписва допустимите поведения, а субкултурата предписва своите поведения, които често са контрапункт на мейнстрийм културата.
Д-р Сотиров нарича гнева преживяване и ни обяснява, че той възниква тогава, когато несправедливо ни е отнето нещо, което ни се полага по право.
„Когато сме малки деца, още бебета, на нас ни се полага да бъдем обожавани, след това ни се полага да бъдем харесвани, а по-късно да бъдем обичани. Да бъдем обичани означава, че можем да бъдем и критикувани, но с грижа и внимание към усещането ни за лично достойнство.
Обичта изключва малтретирането, садистичните наказания, униженията. Ако един родител е обичащ, детето усеща любовта му дори тогава, когато родителят го наказва.
Ако обаче детето е лишено от любовта, която му се полага по право, то реагира с гняв. Гневът се проектира в поведението под формата на агресия. Когато гневът е насочен към авторитет (какъвто е родителят, сам по себе си), който е прекалено силен и е опасно да се конфронтираш с него, гневът се пренасочва към някого в съседство, който е по-слаб и върху когото е безопасно да излееш гнева си. Или пък върху себе си.“
Във всеки случай агресията (независимо дали е насочена към другите, или към себе си) е проявление на дефицит на любов, обобщава психиатърът. Той е категоричен – отгледаните с любов деца не са агресивни. „Или по-скоро агресията при тях е култивирана – трансформирана в конкурентност, амбициозност, желание да се докажеш през академични или спортни постижения, непримиримост с неправдите, твърдо отстояване на позициите си.“
Неглижирането също е предпоставка за възникване на фрустриращи преживявания и гняв. Купуването на маркови дрехи и маратонки не е проява на любов, казва д-р Владимир Сотиров. Защото, обяснява той, любовта на един родител към неговите деца се проявява в начина, по който този родител общува с тях, във времето, което прекарва в игри с тях, във вниманието, което им отделя, особено когато те имат нужда от него.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Любовта е отношение, поглед, милувка, интонация, дума. Безразличието, отсъстващият поглед, прекаленото ангажиране със свои задачи и реагирането с раздразнение на желанието на детето от общуване с родителя, са все форми на лишаване от любов. Лишените от любов деца не стават здрави възрастни. Гневът, който лишаването им от любов предизвиква, може да ги съпътства през целия им живот.“
Поглеждаме и към така традиционно ползваните „лоши“ и „добри“ чувства, за които ни се говореше преди 30 години, но те се оказват актуални и днес.
„Няма позитивни и негативни чувства. Всички емоции са полезни. Гневът също. Той ни помага да се защитим, когато сме злоупотребени, насилени, ограбени. Гневът мобилизира съпротивата ни, дава ни сила да се противопоставим и да не позволим да бъдем злоупотребени. Единственият проблем е, ако насочим гнева си не към насилника, не към този, който ни отнема онова, което е наше и което ни се полага изначално – да бъдем зачитани и третирани с уважение, с грижа и внимание (което е еквивалент на любовта)“, казва д-р Сотиров.
Той е убеден, че дори и да сме постъпили лошо и да сме наранили (волно или неволно) друг човек, има начини да бъдем санкционирани с грижа и внимание. Онова, което е важно, когато става дума за чувства, е:
„А не да придобиват единствено форма в поведения. Важно умение, свързано със съзряването на личността, е придобиването на способността за наричане на нещата с истинските им имена и тяхното споделяне. Важно е да можем да кажем: „Това, което се случи/направи, ме нарани. Чувствам се объркан/тъжен/отчаян/гневен/уплашен.“
Няма лоши чувства, има лоши поведения, обобщава д-р Сотиров.
В това да погледнем към обстоятелствата в миналото ни, които пораждат агресията, специалистът вижда пътя към разрешаване на агресивното поведение. Важно е да посочим и аналозите на тези обстоятелства в настоящето, които активират агресията и я събуждат за живот.
И още – да си позволим да се разгневим (вътре в себе си) на върховните авторитети в живота ни – на родителите си – за това, че са били твърде заети със себе си или с работата си, или с грижи за другите, вместо да бъдат заети (ангажирани) с нас.
Изводът на д-р Владимир Сотиров е: „Най-здравословният начин да отреагираме гнева е като го назовем и го изречем, и като го адресираме към човека, с когото е свързан и чието поведение го поражда: „Ядосан съм ти!“, „Сърдит съм ти!“, и това отвори пространство за обяснение един към друг.
Обясняването, говоренето, споделянето един с друг създава условия за ескалация на конфликта, но също така създава и условия за поставяне на гнева в контекст на реални отношения с конкретен друг човек, дава шанс за осъзнаване на вината, приемане на вината, искане на прошка, респективно, получаване на прошка.“
Виковете от домашното насилие обикновено излизат от пределите на дома. И тогава вече са обществена отговорност. Да подминем крясъците е като да имаме спасителен пояс и да гледаме как някой се дави пред очите ни, вместо да подадем пояса и да спасим живота. Специалисти, които работят директно с претърпели насилие хора, казват, че на жертвите им е необходимо време, за да осъзнаят колко токсичен е станал животът им. Но това често включва и този на децата им. И във времето, в което удряният и унизеният човек още не е стигнал до прозрението за дефекта от болката, съседите, близките, роднините са онези, които могат да изиграят ключова роля, за да секне насилието по подходящ начин. Не с последния дъх на жертвата. А с подаване на сигнал, който да запази много следващи вдишвания и издишвания в спокоен ритъм.
Фондация „Будителките“ започна кампания с финансовата подкрепа на Българския фонд за жените и Европейския съюз, чрез която да отпуши гражданското чувство на съседа и онзи близък, който случайно е чул или съвсем съзнателно му е споделено, че „нещо става в дома на семейство Петрови“. Преслава Фентам-Флетчър, директор „Развитие“ на Фондация „Будителките“, разкрива повече за смисъла от подаването на сигнали. С нея правим и профил на насилието и се питаме има ли протекция към него – както обществена, така и политическа?
Близките и роднините са хората, които могат да са на първа линия в прекъсването на домашното насилие. Преслава Фентам-Флетчър цитира данни от проучване на SafeLives, според което 79% от хората, които претърпяват някакъв вид домашно насилие, първо споделят за случващото се с някой познат.
Преслава Фентам-Флетчър. Снимка: Личен архив
Идеята на кампанията е близките да бъдат образовани, а информацията да ги провокира да бъдат активни, и да оказват подкрепа на нуждаещите се. Защото, както Преслава отбелязва, ако 79% от пострадалите от домашно насилие първо разкриват на приятел, колега или роднина, то тези, които бъдат подкрепени от съответния приятел, колега или роднина, имат много, много по-голям шанс да излязат от ситуацията на насилие.
Статистика, обобщена от запитване в затворена Фейсбук група на фондацията, създадена именно за подкрепа на претърпели насилие, показва, че 50% от оцелелите споделят, че благодарение на такава подкрепа са успели наистина да напуснат връзката си.
Защото напускането на връзката отнема много време. Това е един процес. Знаем също така, че една жена например се връща поне 7 пъти при насилника си, преди да направи финалното решение да си тръгне.
Но идеята на кампанията е и всъщност да овласти хората и те да знаят, че има начин, по който да помогнат. Целта е да се повиши чувствителността на обществото и да спрем да толерираме насилието, добавя Флетчър.
По думите ѝ последните промени в Закона за защита от домашното насилие позволяват на всеки човек да сезира районния съд с молба за незабавна защита. Това може да е роднина или познат. На много места обаче това прилагане на закона не се случва, обобщава Преслава, тъй като липсва информираност към институциите как да прилагат нормативната уредба.
Тя определя промените като ефективни, но ако не всяка институция знае какво да прави, например – ако полицията и социалните работници не знаят как да разпознаят насилието, ефективността се обезсмисля.
„Държавата абдикира. Националният съвет за превенция и защита от домашното насилие, който се учреди, за да се занимава с тази тема, все още не е свършил много голяма част от работата си. Нужно е създаването на координационен механизъм, който обяснява на полиция, на социални работници, на медицински заведения, на прокуратура как да работят. За да могат те да дадат максималната защита на пострадал от насилие“.
С Преслава коментираме и тенденцията, че в малките населени места в България често се забелязва една протекция на насилника. Тъй като в селото, или в много малкия град, обикновено хората се познават, ако този, който упражнява насилие, е близък или дори приятел на някой от органите на реда, е възможно да му се размине.
В такъв случай, от „Будителките“ съветват да се обърнем към Главната дирекция на Националната полиция и да подаваме сигнал и там, за да може да се направи разследване на място в даденото полицейско управление. В противен случай, жертвата на насилие е възможно да получи отказ и да преживее пореден страх за себе си и живота си.
„Хората не споделят, защото ги е срам. Администрираме най-голямата група във Фейсбук за хора, засегнати от домашно насилие – Не си сама – Заедно срещу насилието – в нея вече има над 10 000 души. И има едно чувство за срам, когато човек се намира в такава ситуация, и това е причината хората да не се отварят за споделяне. Другата причина е семейството. В България много по-голямо внимание се отделя на това да се съхрани семейството, отколкото да се говори за индивидуалното щастие на някой човек. Тоест, имаме да преодоляваме стереотипи“, казва Преслава Фентам-Флетчър.
Тя определя насилието като един много постепенен процес. Случва се когато един човек отнеме увереността на друг, самочувствието му, както и много постепенно неговата автономност, за да стигне дотам, че да го отделя от близки, от роднини и от приятели.
Целта на екипите, като този на „Будителките“, е да покаже на уязвимия човек, че той има ресурси в самия себе си, и може да направи лека-полека своето напускане от възела на токсичната връзка.
Целта на насилието е да вземе контрола над другия човек в отношенията. И когато един човек живее в насилническа връзка, този контрол се отнема постепенно и систематично, обяснява Преслава. Принудителен контрол се случва, когато насилието се развива във времето, абсолютно отнема силите и достойнството на един човек и неговата самостоятелност. Това е един много дълъг процес. Хората, които подават сигнали, са вече много дълбоко в него, добавя тя. Червените флагове за насилието са най-различни и резултатът от тях не е винаги под формата на физически наранявания:
От фондацията напомнят, че ако дете е свидетел на някоя от тези форми на насилие у дома, то става директна жертва.
В търсене на психопрофила на насилника Флетчър обяснява, че често става дума за харизматични и много образовани хора. Защото насилието не дискриминира и не се случва само на определен тип хора. Може да засегне всеки, независимо от пол, социално състояние, религиозна принадлежност или професия.
Още не сме свършили, скрол надолу
Причините за широките мащаби на домашното насилие в България Преслава вижда в патриархалното общество. Тя отбелязва, че все пак не е изолиран проблем само за нашата страна. Част от решението според нея е още в детската градина и в училище да се говори за това какви са нашите лични граници и какво не бива да толерираме като отношение към нас. Както и кои са признаците на насилието. Изграждането на социални и емоционални умения всъщност е превенция срещу агресията.
Флетчър отговаря бързо: „За да има, държавата трябва да се активира тук.“ Тя вижда решението в реалното заработване на Националния съвет за защита и превенция от домашното насилие. Така един потърпевш би трябвало да получи психологическа подкрепа. Хората, които не могат да си позволят платена юридическа помощ, имат право на безплатен адвокат, като Националното бюро по правна помощ има клонове във всеки град, където хората могат да се обърнат за помощ.
Няма държавна безплатна психологическа помощ, но много организации съдействат. Денонощно работи и горещата телефонна линия за пострадали от насилие. „Будителките“ също непрекъснато консултират хора в групата във Фейсбук.
Процесът на възстановяване и социализиране на хората е много важен. Но пък и както казваме с тази кампания, близките играят изключително важна роля тук за стъпването на краката, за това да могат да подкрепят, да бъдат до уязвимите. Защото хората, когато са пострадали от насилие, се намират в много остра криза, когато се обърнат към нас и те дори понякога не си спомнят, че имат брат или сестра, или приятел, към когото могат да се обърнат.
Преслава Фентам-Флетчър казва, че държавата е заложила и друг механизъм за справяне с проблема: курсове за насилници, където те могат да разберат как да се справят с агресията. Тези курсове обаче все още са само думи в документи. Въпросният национален съвет не се е събирал за тази година нито веднъж. Не са обявени средствата, които трябва да се отпускат на организации, за да се работи по програмите за защита от насилие.
Ние сме в един застой. Чувстваме, че държавата абдикира. Затова искаме с тази кампания да овластим народа.
Как можем да помогнем всички – още инфомация ще намерите в сайта на фондацията ТУК.
„Домът ти е най-опасното място. Потърси убежище другаде.“
„Може да изгубиш гласа си. Преди да можеш да извикаш за помощ.“
„Свали розовите очила. Преди да загубиш зрението си.“
Това са част от посланията, които преди няколко месеца шамаросаха (каква ирония!) любопитството ми, след като фийдът ми „посиня“ от загадъчни постове. Когато скоро след това разбрах, че „КОД СИНЬО за цялата страна“ е проект в подкрепа на жертвите на насилие, улових символика в тайнствеността. В България агресията у дома сякаш е свещена енигма. Крясъците се чуват далеч, но мълчанието на съседите ги надвиква. Майката слуша за юмруците на сина си, но не обелва и дума, понеже жена му го е предизвикала. Колежката идва с насинено око в офиса, но това са лични неща, за тях не се говори на работа.
Сабина Иванова и Лора Радкова започват да изпълват тишината с истории и да разказват за ужаса, който жертвите на насилие изживяват. В тези истории решаваме дали да сме съучастници на агресора.
Какво събитие, факт, новина ви тласна към създаването на КОД СИНЬО?
Сабина: Нямах конкретен случай, заради който да реша да се захвана с проект за домашното насилие. Просто човек трябва да се огледа и да види в каква страна живеем и колко сме толерантни като общество към домашното насилие и насилието над жени. Това е достатъчна мотивация. А и самата аз като жена мога да си представя колко е лесно да попаднеш в ситуация, която застрашава живота и здравето ти. И колко трудно можеш да намериш справедливост. Имам и две малки племеннички. Иска ми се някой ден, когато те станат жени, ако изберат да останат тук – да живеят в държава, която гарантира сигурността им.
Лора: Проектът „КОД СИНЬО за цялата страна“ се роди от неотложната нужда да се даде глас на хората, преживяващи домашно насилие. Но този глас, който никой не беше чувал в дълбочина – реалните истории на години живот в тези условия. Абдикирането на държавата в справянето с този сериозен обществен проблем води след себе си многобройни случаи в новините за жертви, останали без подкрепа, преживели нечовешко насилие, а някои от тях и загубили живота си. Плашеща е статистиката, която показва, че всеки трети човек в България е свидетел или жертва на насилие в собствения си дом. Проектът не се роди от изолирано събитие, а от нещо, което сякаш се превръща в норма за нашето общество.
Кои са първите „климатични изменения“, които настъпват в един дом и които предвещават разрушителна буря?
Сабина: Със сигурност знаците, че сме с човек, склонен към насилие, са там, преди още да сме заживели заедно. Историята с всичките му бивши, които са били много зле, но ти не си като тях, вече е достатъчен червен флаг. Отношението към околните, пристъпите на агресия, бомбастичните жестове, бързото навлизане в личното пространство, претенциите към облеклото, грима, ограничаването от обкръжението… Но насилниците умеят и да създават среда на комфорт, в която човек се чувства добре. Именно затова всичко е толкова объркващо.
Лора: Първите сигнали често са незабележими и лесно се пренебрегват: унизителни забележки и подхвърляния, постепенна изолация от приятели и семейство, налагане на контрол върху финансите, личното време, външния вид. Тези на пръв поглед дребни прояви на власт и контрол постепенно ескалират до агресия – емоционална, вербална, физическа. Когато тези „облаци“ се сгъстят, бурята става неизбежна. А измъкването оттам е трудно.
Един от основните проблеми в торнадото на домашното насилие е, че жертвите остават на място въпреки синините по тялото, въпреки счупеното уважение и убитата любов. Защо несигурността им, че няма да се справят, ако си тръгнат от проблема, се храни толкова зловещо?
Сабина: Както казах – моментите на насилие се редуват с моменти на обич. Това изключително много разбърква мисълта и замъглява преценката. Ако прекалено често търсите оправдание или обяснение защо партньорът ви е направил нещо – оправдание най-често няма. Но причината много жени да стоят с насилниците си, е свързана със страх, че може децата им да бъдат отнети, или с икономическа зависимост. Много често слушаме за курсове как да привлечем богат мъж, който да ни дава пари, а на нас да не ни се налага да работим... Само че и златната клетка е клетка. Много по-полезно би било да се образоваме кои са ранните сигнали, че сме с агресор. Това някой ден може да спаси живота ни.
Лора: Несигурността на жертвите се корени в дълбоката психологическа манипулация, на която са подложени. Насилниците често изграждат среда на страх и зависимост, убеждавайки жертвите, че не са способни да се справят сами. Липсата на финансова и емоционална подкрепа също допринася за чувството на безизходица. Нашият проект цели да разруши този цикъл, като покаже, че независимо какво се е случило, изход има и помощта съществува.
Всъщност нека застанем по-близо до думата „жертва“. Вероятно много от хората, чиито съдби се покриват с дефиницията ѝ, се срамуват от подобно определение. Как един човек да разпознае, че е жертва, но и да не изпитва вина и срам от това?
Сабина: Аз лично нямам отговор на този въпрос. Думата „жертва“ за мен отговаря на една проста истина – ако някой те е наранил под каквато и да е форма, ти си пострадал. И това е факт. Но тук ще си позволя да цитирам Жизел Пелико, която системно е била изнасилвана в брака си и успя да осъди съпруга си и останалите извършители: „Срамът трябва да си смени мястото“. Силно вярвам, че срамът е при агресора, а не при пострадалия.
Лора: Разпознаването започва с осъзнаването, че никой не заслужава да бъде унижаван или нараняван. Жертвата трябва да си припомни, че любовта не е контрол и насилие, а уважение и подкрепа. За да се преодолеят вината и срама, е необходимо разбиране, че насилието е вина на насилника, а не на жертвата. И това да се осъзнае от цялото общество, а не само от хората, преминаващи през този ад. Нашата цел е да покажем на хората, че могат и трябва да търсят помощ, без да се страхуват и без да се срамуват.
В представянето на проекта КОД СИНЬО показахте шест истории, в които има много обиди, удари, кръв… Това са реални истории, които в показаните видеа, са изиграни от известни актьори. Коя е най-разтърсващата история на домашно насилие, която сте чували?
Сабина: Не бих си позволила да разкажа. Това е нещо, което е било поверено на мен. И не мога без съгласието на човека, който е споделил, да разказвам каквото и да е. Но искам да обърна внимание, че често, когато говорим за домашно насилие, не говорим, че и в брака има сексуално насилие. Добре е да помним и да знаем, че независимо че сме във връзка с някого, имаме право да казваме „Не“. И другата страна трябва да уважава това.
Лора: Всяка история в проекта „КОД СИНЬО за цялата страна“ е разтърсваща. Както и всяка една от тези, които, за съжаление, ежедневно чуваме по медиите. Но разтърсващите истории на тези хора са разказани, за да заявят нещо изключително важно – че въпреки всичко преживяно, всеки човек МОЖЕ и заслужава шанс отново да построи живота си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Има някакво предубедено обществено мислене, че жертвите на насилие са само жени и/или деца. Вие разкривате и един мъж, изигран от Александър Алексиев. В разказа си той говори за „склада за тъга“, в който попада, за потиснатите чувства, защото в България се вярва във фразата „Мъжете никога не плачат“. Защо мъжете могат да плачат и можете ли да посочите и други примери за мъже, които са жертви на насилие?
Сабина: Мъжете са по-чести жертви на психически тормоз. Разбира се, има и случаи на физически, но те са рядкост. Което не ги омаловажава. Обществото ни е патриархално – всеки в него има своята роля и не трябва да отстъпва от нея. В този контекст, мъжете трябва да бъдат силни, да не показват емоции, да се справят с проблемите, не да ги имат. Дори не искам да си помисля колко хора плащат цената на тази невъобразима глупост – че сълзите и изразяването на емоциите са женски патент. Емоциите не са частна собственост на определен пол – всички ги имаме и е наша отговорност да се научим как да ги навигираме. Както и да възпитаваме деца, които да могат да се справят с тях след време. В този ред на мисли – много случаи на насилие е можело да бъдат избегнати, ако ние самите знаем какво се случва с нас и можем да го овладеем.
За мъжете, жертви на насилие, мога да кажа едно – ние като общество имаме задачата да станем толерантни и разбиращи, за да може всеки, който е пострадал и има нужда от помощ, да я потърси и получи без срам. Независимо от пола си.
Лора: Мъжете също са жертви на насилие, но често се срамуват да говорят за това заради социални стереотипи. Историята на мъжа в нашия проект разкрива тежестта на потиснатите чувства и влиянието на средата – родители, приятели, общество. Но хората трябва да знаят, че сълзите не са слабост, а израз на човечност. Чувствата и тяхното изразяване и споделяне не са нещо срамно, а нещо необходимо. За съжаление, примерите за мъже, жертви на домашно насилие, не са единични, като най-често става въпрос за психически тормоз. Но реална статистика трудно може да бъде изведена. Точно заради стигмата, че „мъжете никога не плачат“. Или просто никога не разкриват това пред хората.
Шамарите не е задължително да са физически. Както и вие посочихте, агресията може да е и психическа и боли не по-малко. Психолозите сравняват вибрациите от силни крясъци с усещането за удар. Вие кое бихте определили като психически тормоз и насилие?
Сабина: Психическият тормоз може да има и физическо измерение. Ако всеки път, когато се прибирате в дома си и от мисълта, че ще прекарате вечерта с партньора си, получавате сърцебиене и топка в гърлото – значи нещо не е наред във връзката ви. Героят на Алек Алексиев разказва за това – три години панически атаки вечер, докато е със съпругата си.
Партньорът ни е някой, който трябва да ни кара да се чувстваме добре, защитени, спокойни, обичани и най-вече свободни да бъдем себе си. Ако тези неща не са налице, но в същото време ви е страх да си тръгнете – червената лампичка трябва да ви светне веднага.
Лора: Психическият тормоз е всяко поведение, което подкопава самочувствието на човек, манипулира неговите емоции и начина, по който възприема себе си, или го изолира от близките му. Това включва постоянна критика, заплахи, контрол и дори мълчаливото игнориране. Психическото насилие наистина може да остави белези, които са по-дълбоки от физическите. И по-непреодолими, понякога дори с години терапевтична помощ.
По какъв начин вашият проект предлага решение на проблема?
Сабина: Проектът ни не може да предложи решение на проблема с домашното насилие. Това то да бъде решено е въпрос на политическа воля. Манталитетът тук на много места все още следва максимата, че жената е подчинена на мъжа и че ставащото в семейството, си е лична работа. Това до голяма степен е отразено и в Закона за защита от домашно насилие. За нашето законодателство домашното насилие не е престъпление само по себе си, а условие, в което е извършено престъпление. И законът трябва да бъде променен. Как обаче да се случи това, като една голяма част от електоралната маса у нас споделя мнението за семейните отношения, в които на жената ѝ е дадено да търпи? Излиза, че електоратът изпраща определени партии във властта, партиите пък им пазят комфортната среда, в която те да си бият жените, образно казано. И всички са доволни.
Лора: Чрез разказването на съвсем реални истории, проектът цели да ангажира общественото внимание към този толкова сериозен проблем и да помогне на жертвите (и на хора, които имат съмнения, че са в токсична връзка) да разпознаят сигналите и да съберат смелост да потърсят помощ. Този проект е осъществен заедно с Фондация П.У.Л.С, която повече от 20 години оказва подкрепа и закрила на хора, пострадали от домашно насилие, чрез терапевтична помощ и настаняване в кризисни центрове. И повече от 20 години има нужда от всяка обществена и институционална подкрепа.
Ако едно изречение може да се превърне във вълшебна пръчица и да вдъхне увереност на хората, които все още търпят, кое би било това изречение?
Сабина: Моето вълшебно изречение е: Обадете се на 076 60 10 10. Ако сте в беда, ако няма кой да ви помогне, ако търпите психически или физически тормоз… обадете се веднага. Има кой да ви помогне.
Лора: Вълшебството тук е в осъзнаването. И в безвъзмездната подкрепа от хората около нас. Едно-единствено изречение надали ще помогне, но много изречения, повторени много пъти – да. За да осъзнаеш, че всеки човек заслужава уважение и никой няма правото да те наранява и контролира. За да направиш крачката да потърсиш помощ и да откриеш, че има и друг живот!
“направо е отвратителна лигла”
“трябва да изляза, защото ще я убия…”
“тя знае какво става, като останем насаме”
“ни майка ти ме стряска, ни баща ти, ни вуйчо ти, ни който и да е”
“трябва да я надумкаме и тогава да седи и да реве цял ден”
“един месец я държá, сега ще останем насаме, още един месец ще я държи”
Това са част от репликите на педагог към ученичка в Центъра за специална образователна подкрепа в Бургас (ЦСОП-Бургас), твърди анонимен източник. Може да ги видите сами във видео материала по-долу.
Човекът, който изпраща видеото със сигнал към Елисавета Белобрадова, използва медиите като последна надежда за промяна, защото според него досега нито директорът на училището, нито Агенция за закрила на детето, нито ресорните експерти в общината са обърнали сериозно внимание на случая. Провеждана е проверка, която не е открила никакви нередности.
В разговор, който проведохме с директорката на ЦСОП-Бургас – Диана Костова, г-жа Костова заяви, че всичко това е лъжа, че няма никакъв тормоз, че децата са обгрижени чудесно и родителите са изключително доволни от отношението и работата на персонала в Центъра. Г-жа Костова потвърди също така, че е имало проверка, която не е установила нищо нередно.
Това, което се вижда и чува в клипа, се случва в годините и не е инцидент или единичен случай, твърди анонимният източник. Той иска да запази самоличността си в тайна заради заплахите за саморазправа, които се отправят към него.
Основните реплики са насочени към момиче, което не провежда никаква вербална комуникация с двете жени, част от екипа на ЦСОП-Бургас, както твърди в сигнала си източникът.
След това двете жени започват да говорят и за ученици от предишни випуски, разказвайки през смях история за дете, което кара колело, докато са му връзвали ръцете.
Междувременно в това училище се образоват десетки деца със специални потребности. Огромният процент от тях не могат да говорят и няма как да споделят на родителите си какво им се случва през деня. Няма как да го разкажат и при евентуален разпит от компетентни органи, в случай че това се наложи.
Вербалната агресия е само част от всичко, разказва още човекът, подал сигнала. Многократно е ставал свидетел и на физическа агресия, като боят е част от образователната система, казва още той, като подчертава, че не всички учители се държат така с децата, но тези, които го правят, не получават никакво наказание.
В момента ангажимент да инициира проверка след подаден към него сигнал е поел кметът на Бургас Димитър Николов.
Надяваме се обществената непримиримост по въпроса да даде по-силна мотивация на институциите за по-щателна проверка на случващото се в ЦСОП-Бургас.
Завършваме с един цитат от сайта на училището, надявайки се някой ден той наистина да значи нещо:
“През дългогодишното си съществуване принципите, на които се подчинява работата в училището, са изцяло отдадени в ползата и името на децата със специални образователни потребности, изцяло съобразени с индивидуалните им възможности и потребности, извършвана от най-добрите специалисти в областта.“
Вчера една наша читателка, която предпочита да остане анонимна, е станала неволен свидетел на сцена, в която майка бие детето си. Решила е да не подмине и да се намеси, но всъщност не е знаела какво точно да каже. И ето тук казва поне малка част от нещата, които би ѝ се искало да чуят родителите, които имат навика да бият децата си.
Какво да правим, ако видим родител да бие детето си? Изключвам нашите собствени емоции, багажът който носим, понеже ние самите сме били децата си и чувстваме вина или сме били бити като малки.
Трябва ли да заговорим родителя? Няма ли това да го предизвика и като остана насаме с детето, да го пребие от бой за назидание? Защото на нас ще ни олекне, че сме направили нещо и не сме оставили нещата така, но моят опит говори, че за детето е вредно да се намеси непознат.
Преди ден станах свидетел на майка, която удряше малко момиченце. Имаше и момченце с нея. Удари я веднъж и замълчах, за да не го изяде детето после заради моята съвест. Подминаха ме, после няколко пъти спираха, за да я удря по главата. Целеше се под качулката на детето и налагаше здраво, само по главата.
Не издържах, хукнах след тях, виках да спре. Докато ги настигна, премислих хиляда сценария, за да спася малката от още бой - да извикам полиция и да вървя след тях, докато дойдат полицаите, само да я заплаша с полиция, да държа прочувствена реч... Представях си как би повлияло на жената всяко от тези действия и кое би я спряло. Очаквах и агресия, очаквах и на мен да посегне.
Накрая те се спряха и като се погледнахме, аз почнах да заеквам и да рева. Говорих несвързани неща, знаех, че каквото и да ѝ да кажа, тя вече го знае. Мила, мила, сладка, възпитана и нежна дама, каза ми, че знае, че не е права. Изслуша ме, целуна детенцето и му се извини. Аз основно се извинявах, че се меся, доколкото си спомням.
Ако четете това, госпожо, моля за извинение отново. Пак ми се губят всички обяснения защо не бива да удряте детето, а веднага ми стана ясно, че всички те са ви известни. Знам и че вероятно ще го правите отново и щом си позволявате да го правите на публично място, предполагам, че у вас е още по-зле.
Сигурно имате причини, всеки има причина. Моля ви да помислите следващия път, преди да ударите. Само няколко секунди си дайте и може би няма да продължите. Ударете себе си, ако сте бясна, викайте, скачайте, всякакъв друг начин измислете, за да се спрете.
Не е безобидно да биете децата, а по начинът, по който го правите, сериозно ги застрашавате, дори и само физически. За психическите последствия съм сигурна, че сме доста, които можем да "се похвалим", но не това е фокусът на този текст.
Знам, че сигурно никак не ви е лесно, повечето родители бият, когато имат трудности и самите те се чувстват беззащитни. Но общото във всички тези случаи е, че детето няма вина. Никое дете не е заслужило да го удрят, никое дете не е заслужило да гледа как бият брат му или сестра му.
Не знам как да завърша.
Бъдете здрава.
Когато децата са си вкъщи и не са заети да гледат в екрана на устройството, от което върви училището, обикновено има едни “забавни” моменти, които приличат на кечмания. Скандали, боричкане, пищене – има ги в различна степен в зависимост от това колко са големи децата.
Д-р Емили Едлин дава идеи какво могат да направят родителите, за да смекчат малко кавгите между братя и сестри. Според нея този тип пререкания, затворени в сигурната среда на дома, всъщност помагат за изостряне на уменията за истинския живот и обикновено е добре родителят да прави или казва доста малко.
Обикновено кавгите между братя и сестри се свеждат до четири основни причини: ревност, спорове за собственост, лично/физическо пространство и просто-за-кеф.
Това, което децата получават от общуването на с братята и сестрите си, е огромен обем от умения за живота като способност за преговори, емоционална регулация, развитие на говорните възможности, както и разбиране на чуждите емоции.
Така че колкото и да ни се иска да потиснем такъв конфликт или колкото и да ни притеснява, че едва ли не показва някакъв проблем в семейството, пререканията между братя и сестри имат потенциала да обслужат една по-голяма цел в детското развитие и обикновено трябва да ги оставим да се развият и отминат от само себе си.
Експертите препоръчват: избягвайте да вземате страна и правете по-малко колкото по-големи стават децата. За децата в детската градина е важно да се създаде модел, по който могат сами да потушават конфликти, за да се научат как по този начин да потушават и други импулси – например, назовете правилно емоциите и открийте решения за тях.
За възрастта 5-9 години може да се ползва и друг подход: “Как мислиш, че се чувства сестра ти сега?” или “Какви начини виждаш да решим този въпрос?”. С време и практика децата ще имат нужда от все по-малко намеса.
Много често препоръчвана стратегия е да установите кое дете каква роля има в конфликта, да идентифицирате проблема и да ги оставите да намерят решение без вас.
При още по-големи деца или такива, които са доказали, че имат умения за решаване на конфликти, трябва да правим дори по-малко. Достатъчно е родителят да ги окуражи, че могат и трябва да се справят с това сами. И действително да ги остави да се оправят.
Едно от големите преимущества на този подход е, че ако конфликтът е бил иницииран, за да се привлече вниманието ви, а вие го отместите, подобно поведение може да доведе до нова ескалация на напрежението. Затова кажете нещо малко и окуражаващо, но не решавайте проблема им вместо тях.
Ако няма как да излезете от стаята – например пътувате с кола, е добре да се намесите по-категорично, просто защото ви е неприятно да слушате скандали.
Може да измислите собствен начин, по който да го правите, и да го използвате всеки път. “Знам, че двамата може да решите това и сами” или “Очевидно имате проблем, измислете какво правите после” са примерни варианти, с които може да подходите.
Понякога може да отбиете колата и да изчакате да се успокоят – това също работи, особено когато отивате някъде, където те искат.
Повечето конфликти между братя и сестри са съвсем нормални, стига да се свеждат до обикновено боричкане и спречкване по няколко пъти на ден. Има ситуации обаче, които не са нормални и се смятат за насилие.
Това е съвсем различна динамика на общуване от обикновения конфликт между братя и сестри. В нея обичайно единият брат или едната сестра е извършител на някакъв вид насилие срещу по-малкия и по-слабия си брат/сестра.
В подобни спречквания по-възрастният, по-едрият, по-силният може да е физически агресивен по начин, нанасящ изключителни вреди, което ще ескалира с времето, ако не се вземат мерки предварително.
Обикновеното дракане става емоционално насилие, когато в него има жестокост и когато е винаги от едно и също дете към другото, вместо ролите им да се сменят.
За съжаление, родителите често игнорират тези взаимодействия, определяйки ги като нормални, когато всъщност трябва да се намесят, за да предпазят детето, върху което се излива агресията. Ако нещата действително са такива, може да се потърси професионална помощ, за да се намери решение на проблема.
Братята и сестрите винаги ще се карат и ще се боричкат. Много. Но това, че е нормално не го прави приятно и имаме всяко право като родители да искаме да спре незабавно.
Но ключът към напътстване на връзката между децата ни в дългосрочен план е в това да не натрапваме намесата си. Наблюдавайте как и дали успяват да използват модели за преговори и решаване на проблеми и им се доверете да се опитат да се справят сами.
В Международния ден за борба с насилието над жени публикуваме текста на Борислава Кузова, провокиран от случая с жената, убила двете си деца в Сандански, и даващ ни възможност да помислим какви са причините за всичко това.
Какво се е случило в дома на това семейство никога няма да разберем. Не ни е и работа. Но като общество може би е време да спрем да мълчим и да извръщаме поглед. Ако имаме сили и доблест за това, разбира се.
В последно време се въздържам да обсъждам и споделям тежки теми. Имаме си всекидневна черна сводка, брифинги и стотици молби за спешно даряване на кръвна плазма, още повече истории, които се крият зад всеки случай на заболял у нас.
Истории за умиращи на стълбите на болниците, в линейките или вкъщи, които никой не е прегледал, освен по телефона, и само близките им (понякога) са присъствали на техния край.
Свидетелства за това как цялото общество плаща кървавия дан на съсипаното българското здравеопазване, за абсолютния хаос и безхаберие на управлението, които ни водят бавно, но сигурно към отчаяние. Рядко има по-голям грях от унинието.
На този фон, в който все повече приятели се заразяват, някои го карат наистина тежко, а други дори умират, поне страшната стигма да си болен се вдигна. Отрицанието спира да работи, когато всеки от нас познава някой, който е минал през болестта или той самият се е разболял. Вече сме във фазата на приемането, макар гневът все още да съпътства дните ни.
Имаме отговорност към себе си – преди всичко към себе си, а после и към другите – да се съхраним психически. Онези, които владеят думите и които имат трибуна за изява, да я ползват не за престъпно черногледство и да пръскат още повече отчаяние и страх, а да бъдат контрапункт на случващото се, да дават някаква надежда.
Или ако не могат да си изкривят душата, да замълчат. Защото не че не виждаме всички какво става. Просто имаме отговорност да не увеличаваме цялата мъка. Ако можем.
Да се съхраниш психически във времена, в които наистина е трудно, е почти невъзможно. Аз не успявам много добре, а имам здраво, стабилно и щастливо семейство, работа, хобита, време за почивка и за възстановяване.
А как се справят онези, оставени в пълен мрак? Онези, които са бити, насилвани, ругани, които са оставени без дори една искра светлина?
Ще ви кажа как.
Не се справят.
Тях ги е имало преди Covid-19, има ги и ще ги има след него. Те вдигат ножа и убиват децата си, защото нищо не е останало от предишната им същност – потъпкана, смазана, отнета, изсмукана от токсичните отношения на една семейна среда, в която съпругът е насилник и манипулатор.
Всички скочиха и гракнаха срещу тая жена, извършила непростимото. А трябваше да замълчим. Простичко да се стишим и да ожалим жертвите. Те са три. Няма човек, способен на убийство на децата си, който да не е с психическо заболяване. Оборете ме, ако можете.
Това не отменя ужаса от стореното и греха на тази майка. Като всички вас и аз не мога да преглътна стореното от нея. Но и не хвърлям камък върху човек, насилван от съпруг и свекър, неглижиран в полицията, защото семейството на съпруга има връзки там, където би трябвало да я защитят.
Там са ѝ казали, че виждат, но това не значи, че ще ѝ помогнат. Не хвърлям камък върху човек, докаран до такова дълбоко отчаяние, че вече е не само сянка от предишното си аз, а нищо повече и нищо по-малко от чудовище, родено от насилие.
Обществото ли е виновно? Защо? Защото мълчи? А как да помогнеш, когато натискът е бил институционализиран, когато дори полицията застава мълчаливо и не толкова на страната на насилника? Където съчувстват, но не правят стъпка за защита?
Осъдихме я – всички ние, не със своето бездействие и мълчание, а с липсата ни на желание за промяна на едни нрави, които се простират далеч отвъд личното възпитание на синовете в семействата, и стигат до бездушието на онези, които са се клели да защитават и пазят, но ги няма никакви.
Така е удобно, чисто и в реда на нещата, за да не нарушаваме нечий сън. За адвоката на съпруга, който оказвал натиск и я „обработвал“ часове, че ще изгуби децата си, ако не се прибере в дома на насилието и мрака. За липсата на справедлив съд и дело, което трябва да се гледа някъде другаде.
Вероятно никога няма да разберем цялата истина. Като с всичко останало. Защото няма как да се поставим в обувките на жена, убила собствените си деца, носени, люляни, обгрижвани и обичани, но които не е успяла да защити нито от насилието вкъщи, нито от ужасяващото създание, в което тя самата се е превърнала.
Много, много сме виновни като общество, че допускаме цялата тази гнусотия да се случва и да продължава. Стотици жени сега, точно в момента, ви се усмихват с прибрани зъби, сядат деликатно на стола и по нищо не показват, че са целите в синини. Стоят с тихо сведен поглед или смело ви гледат в очите и се изнасилват да изглеждат нормални.
Тях няма да ги видите да се смеят високо и невъздържано, да клюкарят съседите си, да обсъждат нечие сочно дупе. Те са идеалните колеги, съседи, приятели, които нищо не искат и никога не отказват. Удобно ни е да не ги виждаме какви са в действителност.
Те са бити, душени, драни, блъскани, горени, събличани и насилвани. Те са научени да мълчат и да не отговарят. На тях им е вменено чувството, че заслужават, защото не са пуснали прахосмукачка или са погледнали продавача в магазина за повече от секунда.
Те са следени, подслушвани, контролирани къде ходят и с кого. На тях им се забранява да говорят, да споделят, да търсят помощ. Спирани са да учат, да работят, да имат приятели, да се виждат със семействата си.
В домовете им цари безупречен ред и студ. В домовете им има страх и липсва надежда. Те са заложници на ада, в който живеят, и от който вярват, че няма измъкване. И те наистина се уверяват, че това е точно така, защото не намират подкрепа нито в родителите си, нито в приятелите си, които се чувстват безсилни, нито в полицията.
Ние сме неподготвени като общество да помагаме и не знаем как да реагираме. Те са унижавани, на тях им се крещи или тихо, злобно и категорично им се вменява, че не струват нищо, че си нямат никого, че са абсолютно безполезни същества.
Дресирани са да мълчат, да не отговарят. Научават се, че мисленето е нещо опасно и не е за тях. Имали са минало, имали са образование, смели са се и са плакали, и са обичали силно, но вече нищо от това не съществува, изгорено в настояще, в което няма дори един източник на светлина. Те са тихи и незабележими. Докато изчезнат напълно.
Те са ваши съседки, приятелки, колеги. Учат децата ви, продават ви картофи, подават ви билет за метрото или карат трамвай. Вие можете да сте всяка една от тях.
Сега сте готови да обсъждате следствието, а готови ли сте да говорите за причините?
Ножът е бил държан от не една ръка.
Ако вие сте жертва на домашно насилие или ваш близък, можете да сигнализирате на телефон 112, на Горещата телефонна линия за пострадали от насилие 0800 1 8676, както и телефон 02 981 7686, където отговарят психолози и експерти от фондация „Анимус“.
Близо 1 милиард деца на възраст между 2 и 17 години са претърпели физическо, емоционално или сексуално насилие, според данни за целия свят на СЗО от 2017 г.
Икономическата цена на насилието над деца възлиза на около 7 трилиона щатски долара годишно в световен мащаб.
То съществува във всяка държава, общество, етническа или религиозна група, независимо от социалния статус на детето или семейството. Последиците са огромни – както за децата и техните семейства, така и за самите общества.
С цел да обсъдят какви мерки за преодоляване на насилието съществуват в глобален мащаб и какви действия предприемат страните в Източна и Югоизточна Европа за решаването на проблема, международни експерти се събират в София на конференция „Интелигентни инвестиции в стратегии и партньорства за предотвратяване и справяне с насилието над деца“ на 27 юни.
По време на срещата ще бъде представен и обсъден техническият пакет INSPIRE, разработен от 10 организации - СЗО, УНИЦЕФ и други международни партньори, съобщават от Национална мрежа за децата. Той съдържа 7 стратегии, базирани на научни доказателства и добри практики, за прекратяване на насилието срещу деца и млади хора: I (изпълнение и прилагане на закони), N (норми и ценности), S (безопасна среда), P (подкрепа за родители и полагащи грижа лица), I (увеличаване на доходите и икономическо укрепване), R (услуги за реакция и подкрепа), E (образование и житейски умения). И по-точно:
I: Целта на стратегията е да гарантира изпълнението и прилагането на закони, които забраняват насилническото поведение, като сексуално насилие или насилствени наказания на деца. Такива закони и политики дават сигнал, че обществото не приема тези поведения за приемливи и могат също така да доведат до намаляване на излагането на основните рискови фактори за насилие над деца.
N: Социалните и културните норми могат да създадат насърчаващ или нормализиращ насилието климат. Тази стратегия има за цел да намали толерирането на насилие над жени и деца, като укрепи ценностите, които подкрепят положителните и справедливи по отношение на половете взаимоотношения за всички деца и юноши. Това изисква промяна на дълбоко вкоренени социални и културни норми и поведение, по-конкретно – на идеята, че определени форми на насилие са не само нормални, но понякога и основателни.
S: Тази стратегия цели да се създадат и поддържат безопасни улици и други места, където децата и младежите прекарват времето си. Тя се фокусира върху промяната на социалната и физическата среда в общността (а не на лицата в нея), за да насърчи положителни модели на поведение.
P: Стратегията има за цел чрез обучителни програми да ограничи суровите родителски практики и да създаде позитивни взаимоотношения между родители и деца, като подпомогне родителите и полагащите грижа лица да осъзнаят значението на положителната, ненасилствена дисциплина и на близкото и ефективно общуване.
I: Основна цел в този раздел на INSPIRE e подобряването на икономическата сигурност и стабилност на семействата, намаляване на малтретирането на деца и на насилието от страна на интимния партньор. Тя включва подходи като: предоставяне на директни плащания на семейства в комбинация с обучение за родители и/ или при условие, че гарантират посещаване на учебни занятия от техните деца; или предоставяне на микрофинансиране в комбинация с обучение на мъжете и жените за половите норми, домашното насилие и сексуалността.
R: Фокусът тук е върху подобряването на достъпа до качествени услуги за подкрепа в областта на здравеопазването, социалното благосъстояние и правосъдието за всички нуждаещи се от тях деца – включително за съобщаване на насилие – с цел намаляване на дългосрочното въздействие на насилието. Децата, които са преживели насилие, се нуждаят от достъп до здравни и подкрепящи услуги, които да им помогнат да преживеят травмата. Тези услуги могат също така да помогнат за прекъсването на цикъла на насилие в живота на децата и да ги подкрепи да се справят и възстановят по-добре.
E: Стратегията има за цел подобряването на достъпа на децата до по-ефективно образование, осигуряващо равнопоставеността на момчетата и момичетата в училище, усвояване на социално-емоционални умения, обучение по житейски умения, както и гарантиране на безопасна и насърчаваща училищна среда. Успехите в ученето както при момичетата, така и при момчетата, предоставят защита от превръщане в жертва или извършител на насилие. Програмите, които укрепват усвояването на социално-емоционални умения у децата подобряват техните възможности за общуване и поддържане на връзки и им помагат да се научат да решават емоционални проблеми, да емпатизират и да се справят безопасно с конфликти – житейски умения, които предотвратяват насилието.
Всяка държава може да се възползва от INSPIRE, ако той се прилага посредством национална програма за действие, в която активно участват всички страни – правителството, гражданското общество, родителите, децата и младите хора, медиите, бизнесът.
За успешното прилагане на INSPIRE изключително важни са данните за насилието над деца от национални проучвания на населението и от административни системи (например болниците, данните на полицията и социалните служби). Оценката им предоставя на създателите на политики против насилието критично важна информация за това дали разработваните програми оказват предвиденото въздействие. Затова по време на конференцията „Интелигентни инвестиции в стратегии и партньорства за предотвратяване и справяне с насилието над деца“ ще бъде изяснено и защо е важно и необходимо да събираме подробни данни и информация за насилието, последствията от него и цената на бездействието.
България не поддържа единна база данни за случаите на насилие. По данни на прокуратурата за 2018 г., 2379 непълнолетни и 1941 малолетни са пострадали от престъпления. През 2018 г. са постъпили 1106 сигнала за насилие над деца, докладва Агенцията за социално подпомагане. Случаите на агресия в училище се увеличават, като нараства вербалната агресия. Според данни на Министерството на образованието и науката, за учебната 2017/2018 г. е имало 3616 случаи на агресия (през учебната 2015/2016 г. те са били 3043).
Регионалната конференция на високо равнище „Интелигентни инвестиции в стратегии и партньорства за предотвратяване и справяне с насилието над деца“ се организира от Министерството на труда и социалната политика, Държавната агенция за закрила на детето, УНИЦЕФ, Световната здравна организация (СЗО), Child Protection Hub, подкрепян от Terre des Hommes и Обединение „Детство без насилие“- България. В регионалната конференция ще вземат участие над 140 експерти и представители на държавни институции от 10 държави от региона, както и авторитетни академични преподаватели от САЩ, Обединеното кралство, България.
Дата и час: 27-28 юни, 9:00 ч.
Място: Парк-хотел Москва
По темата:
Вяра Георгиева споделя личния си опит с детската агресия в училище. Тя повдига темата за родителската реакция към насилието, която, за съжаление, все още се състои повече от заплахи между възрастните, отколкото от адекватни разговори.
Още когато предстоеше синът ни да напусне защитената среда на детската градина и да тръгне на училище, в нас се зароди онзи напълно рационален страх и постоянно безпокойство за неговата безопасност.
Да не би някой да го нагруби, удари, травмира. Започнахме да му говорим и да го подготвяме как да реагира, какво да направи. Окуражавахме го да споделя с нас какво му се случва през деня.
Обяснявахме, че дори да си само свидетел на акт на насилие, това е лошо, прави те съучастник. Учехме го какво е лична отговорност, за да не търси оправдание за поведението си.
И въпреки това един ден се случи. Получих телефонно обаждане от училище.
Но не за това, че детето ми е станало жертва на насилие. По-лошото.
В самото начало помислих, че е станала грешка. Сигурно търсеха друга майка. Нима беше възможно моето възпитано, скромно, добро момче да удари друго?! Уви, да.
Пътувайки към училището, стиснала волана с потни длани, мислех само за едно. Не как това се случва на мен, а какво да правя оттук нататък. Ще кажете, че преекспонирам ситуацията сигурно. Какво са няколко шамара между 9-годишни момчета? Колко по-страшни неща има! Но аз изпитвах вина за случилото се.
Защото според мен отговорността е винаги на родителите. Няма лоши деца по рождение, нали? Значи аз бях сгрешила нещо.
Първото, което направих, когато видях детето си, беше да го прегърна. Да му кажа, че всичко е наред. Видях го уплашен, виновен и все още толкова малък. Та, първата ми реакция беше да го уверя в моята подкрепа и обич.
Пропускам, че преди това бях говорила с учителката, за да ми разкаже точно какво се е случило. По-трудното се оказа да накарам него да говори. След много сълзи, въздишки и търпение от моя страна, най-накрая чух неговата версия. А тя не се различаваше особено. Няколко момчета, включително той, раздразнени от друго дете, скочили и го ударили.
Не беше подведен, както мои близки се опитваха да ме успокоят.
Аз не исках да го оправдавам. Не исках да слушам кой друг какво е направил. Исках да проумее своята отговорност в случката и да понесе последствията.
Нямаше наказания, ако това си мислите. Напротив, в следващите няколко дни се опитвах да съм максимално мила с него и на разположение за разговори и споделяне. Виждах вината и съжалението, което изпитва, но не исках да остане само с тях. Затова следващото, за което говорихме, беше какво да предприемем сега и още по-важното, как да се реагира в сходна ситуация в бъдеще.
Имаше още много говорене. Аз говорих с майката на пострадалото момче, която реагира повече от адекватно, за което съм ѝ благодарна.
Бащите се виждаха отделно, защото се оказа, че за другото момче това не е първата подобна случка и таткото, разбираемо, не беше особено благоразположен. Наистина не мога да си представя какво са преживели тези родители. Това им и казах. Че съжалявам и отдавам голямо значение на случилото се.
Моят син се извини и така нещата приключиха. Нищо драматично ще кажете. И сте прави. Момент от съзряването на момчетата. Но ако е вашето дете – побойникът или тормозеният...
За щастие, година след това не сме имали подобни емоции. Или поне не знам. Винаги ще имам едно наум. Ще ми се да вярвам, че с нашите действия и думи на родители можем да предотвратяваме, променяме и подобряваме лошите неща, които неминуемо ще се случват на нашите деца.
Още не сме свършили, скрол надолу
И за финал искам да споделя няколко не съвсем позитивни коментара, които чух из училищните коридори и имат много общо с описаната по-горе история.
Коментар от майка към учителката:
„Ами вече ѝ казвам, като я удрят, и тя да удря.“
Коментар от баща по време на родителска среща:
„И да знаете, ако някое от вашите момчета удари дъщеря ми, нито охрана, нито учители ще ме спрат. Идвам и го мятам!“
Коментар от моя колежка:
„Предпочитам детето ми да е от тези, които удрят, а не от онези, които ги бият и тормозят.“
Живеем в култура, която все още отглежда насилници, казва терапевтът Валентина Димитрова в този текст и напомня, че от посланията и поведението на родителите и от начина, по който изразяват любовта помежду си и към децата зависи ясното разобличаване на формите на насилие.
Когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне). НО обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил е: „Ооо, щом те удря значи те харесва“. Същото е и когато момиче удари момче.
Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така - децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите. И може наистина да изразяват „харесване“, като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят.
Тук обаче идва ролята на родители, учители и на обществото.Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Него удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами, и повишаваме тяхната тревожност.
Живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, израства с вътрешен конфликт. Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също.
В момента обществото е в ситуация на такъв конфликт – изправяме се срещу насилието, а същевременно децата продължават да се възпитават с шамари.
Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“ - тогава вероятно „му е бил малко боят“.
Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат.
Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители?Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“...
Когато говорим за домашно насилие, е важно да не изпускаме от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение.
Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например, никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват.
Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен,тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ - иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея.
Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.
При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения сцената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеал – само тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.
Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - негов е изборът дали удари масата или възглавницата вместо жената, или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи.
Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени,колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят.
Как да уверим децата си, че любовта ни е безусловна? Като даваме послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно. Като даваме правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдем насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при нас, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!
Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства ида полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...
Валентина Димитрова е терапевт и съосновател на Център за семейно щастие „Нюанси“. Оригиналният текст е публикуван ТУК.
Още по темата:
Осем жестоки истини за бащите на момчета
„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват
Не стойте „зарадидецата“ – махнете се заради тях
