Децата днес са подложени на неочаквано високи нива на стрес и тревожност и това в голяма степен е породено от поставянето на твърде високи очаквания от родителите и обществото. Ако постоянно натякваме колко са важни оценките в гимназията и сме суперкритични, ефектът може да е обратен както за детето, така и за нас. Ако пък бдим над него като всемогъщ закрилник, премахвайки всяка пречка по пътя му, докато стане време да поеме само по пътя си, то може вече да е неспособно да се справя само.
Пери Клас разказва за New York Times защо е по-важно да изградим авторитет r стабилна семейна среда, както и да дадем добър личен пример, пред вманиачаването в успеха в училище например.
***
Кога за последен път чухте възрастни хора да се оплакват, че днес деца се отглеждат много по-лесно?
Резултатите от тазгодишното Национално проучване за детското здраве в САЩ бяха публикувани през април и сочат, че много възрастни – независимо дали са родители или не – смятат, че децата днес изпитват по-високи нива на стрес и имат по-лошо психическо здраве, отколкото самите те са били млади.
Това е неочакван обрат в традиционната динамика, в която възрастните си спомнят за трудностите и опасностите едно време и заключават, че децата в днешно време са облагодетелствани, казва д-р Матю М. Дейвис, педиатър, директор на анкетата в C.S. Mott Children’s Hospital в Мичиганския университет.
Не че зложелателите са млъкнали. Всеки знае, че децата в развитите страни – привилегированите деца – днес са предпазени, защитени от буквалните и фигуративни удари и синини на реалния живот. Всеки получава награда. Ние наблюдаваме социалните взаимодействия между децата и ако някой казва нещо злобно, го наричаме тормоз и се намесваме. Родителите постоянно бдят над децата си, или по-лошо – разриват всички препятствия, които се изпречват на пътя им. Децата са свръхзащитени, разглезени, мързеливи и всичко им е позволено.
Всеки знае, разбира се, че децата днес са с претъпкан график, силно стресирани, натоварени с напълно нереалистичните и свръхконкурентни очаквания на родителите за постиженията и успехите в престижно учебно заведение. Малцина достигат това така важно отличие, защото шансовете са толкова малки. Родителите са свирепи перфекционисти, а децата са подложени на стрес, натискани отвъд границите на възможностите си и отчаяно осъзнават, че не са достатъчно добри.
Така че нашите деца не се развиват както трябва, защото сме до болка покровителствени в своето родителство или твърде строги и взискателни. За да обобщим: всичко, което правим, е грешно.
Време е да сложим край на критичния родителски метод „всичко, което правиш, е грешно“, който ни поставя в клопка. Помогнахте на детето с трудна задача в училище? Ах, вие, постоянно бдящи родители! А натъртихте ли колко е важен успехът от дипломата в гимназията? Вие сте хиперкритична, обладана от мисълта за престиж машина за стрес! (Дори през 70-те години на миналия век, родителите ми правеха и двете неща.)
Родителите също се стресират от усещането, че децата са толкова стресирани. „Днес има някои истински предизвикателства пред родителите по отношение на насърчаването да са закрилящи, като в същото време не прекаляват“, казва д-р Дейвис. „Това може да бъде много трудно постижимо равновесие както за родителите, така и за обществото.“.
Д-р Кенет Гинсбург – педиатър, специализиращ в юношеската медицина в Детската болница във Филаделфия – посочи специфична връзка между очевидните крайности на така нареченото „родителство на самочувствието“ и високите нива на стрес и тревожност у децата, които усещат тежестта на родителските очаквания. Проблемът е, че ако похвалим децата за това, че са умни, те може да се притесняват да загубят този етикет, и следователно е по-малко вероятно да поемат трудни задачи.
Но родителите могат да помогнат на децата да станат по-склонни да работят усилено, по-упорито, дори по-творчески, каза той. „Имаме огромно количество изследвания върху това кой тип родителсво води до най-добри резултати.“
Моделът, който д-р Гинсбург е представил в книгата си „Да отгледаме успешни деца: Балансът между любов и очаквания, закрила и доверие“, публикувана от Американската академия по педиатрия, е това, което той нарича просветляващо родителство.
„Трябва да погледнете надолу към скалите, да се погрижите те никога да не се сблъскат с тях и да ги подготвите да отплават безпроблемно.“
Това е стилът на родителски грижи, описан като авторитетен, често противопоставящ се на крайностите на позволителното и авторитарното родителство, и има много изследвания, които да го подкрепят. „Авторитетният или балансиран родител всъщност казва на детето: „Обичам те толкова много, но аз съм твоят татко/твоята майка, не съм твой приятел“, споделя д-р Гинсбург, „Ще ти дам много възможности да растеш, дълбоко чувство за връзка, така че да си здраво стъпило на земята. Ще ти предоставя много възможности да правиш грешки. Но когато нещо се сведе до безопасност или морал, ще направиш това, което казвам, защото зная най-добре.“.
Надявам се, че имам дни на просветление, когато достигам правилния баланс. Знам, че имам и свирепи, и закрилнически дни, и доколкото зная, моменти на свободия и епизоди на унищожаване на всяка пречка пред детето също, но набързо и в кратки интервали. Всичко, което съм сторила, докато децата ми растяха, вероятно е погрешно, освен когато е било правилно.
Като родители, ние всички вземаме решение след решение, след решение – нек се отдръпнем и да дадем шанс на детето да се намеси. Да го гледаме как се бори или да предложим помощ; да насърчаваме постоянство или да кажем, че понякога е окей да се откажат. Симпатизираме или порицаваме; утешаваме или им казваме да се стегнат. А балансът се променя в зависимост от детето, но също зависи от деня от седмицата и месеца от годината.
С изключение на лудите хора (и да, трябва да има някакви луди хора, иначе какви ще са подлите смешки на срещите на родителското настоятелство или родителските срещи), повечето родители са някъде по средата – опитват се да сторят най-доброто, понякога грешат, и често не са сигурни, особено когато децата ни станат по-големи, дали днес е правилен ден или грешен ден.
Когато се роди моето най-голямо дете, и съпругът ми се почувства затрупан от (предсказуемия и уместен) ужас от тази нова отговорност и всички решения, които трябваше да бъдат направени, моят собствен баща много любезно му каза да престане да се притеснява. Нямаше нещо, което да направим или да не направим, че де има толкова голямо значение – нито индивидуално решение, нито изказване, нито действие – каза той.
Детето ни щеше да разбере кои сме ние посредством всичко, което сме направили, начина, по който живеем, нашия тон, ценностите ни, случайната ексцентричност. Не само от това, което казвахме в общуването родител-дете, а от това как живеехме на този свят. Накрая синът ни щеше да ни познава по-добре от самите нас.
И по някаква причина това беше утешителна мисъл, че родителството не е нещо, което целенасочено бихме могли да предрешим, а че това кой си и как живееш неизбежно ще устрои семейната среда, която да оформи нашето дете.
Днес е 1 юни - Международният ден на детето, и Майко Мила! ще отбележи този ден и с един текст към родителите, учителите и въобще - всички възрастни, които обграждаме тези малки същества. Защото всички знаем, че поведението на децата е свързано с нашето собствено, с нещата, които им казваме или не им казваме, с това как се държим с тях - като с хора, които разбират всичко или като с деца, които трябва да се съобразяват и подчиняват, без да им е ясно защо. С днешния текст на психолога Доника Боримечкова - Балабанова, ще се опитаме да надникнем какво стои зад детската агресия и ще си пожелаем да се сблъскваме с все по-малко случаи на такова поведение.
Доника Боримечкова - Балабанова има бакалавърска степен по Предучилищна и начална училищна педагогика и магистърска степен в областта на Психологията на развитието.
От 2008 година работи в областта на грижите, предоставяни на деца, а в продължение на пет години работи с деца в детска градина като детски учител. Член е на Българското общество за лаканианска психоанализа, както и на сдружение „Дете и пространство“. Отскоро работи и в проекта СВОБОДНО ПРОСТРАНСТВО, където освен детски, посреща и родителски терзания под формата на ателие за родители. Интересът на Доника е насочен към един специфичен клон от психоаналитичната практика, а именно учението на Жак Лакан.
************************
За да се роди едно дете на този свят, са нужни само двама – баща и майка. Но за да се отгледа и възпита човек, е нужно цяло село. Няма нужда да обяснявам тази добила популярност африканска поговорка, но все пак накратко ще споделя моята интерпретация.
Отговорност за всяко едно дете носи всеки един възрастен от обкръжението му. В този смисъл вървят и размислите ми около все по-набиращия гной проблем с детската агресия.
Това е проблем, който ескалира в съвременното ни общество, и той присъства в световен мащаб, не само в България. В САЩ училищните убийства вече се превръщат в хроника, а не в инциденти.
Агресия в детските градини и училищата обаче винаги е имало. Нека се върнем в нашето детство и честно да си признаем, поне пред нас самите, че изплуват спомени на бой между деца и съученици.
Какво обаче се случва напоследък? Защо сцените на агресия все по- често завършват с фатален край? Защо децата ни се избиват? Какво се случва при родителите? На какво се дължи тази паническа вълна?
Казвам паническа, защото паниката подбужда човек към бързи, често лишени от логика действия, имащи за цел да спасят живот (като в добрия стар виц за срещата с мечката и превенцията на изяждането чрез мазане с л...на. А от къде л...на? Ще има, ще има...).
Все по-често паническите действия взимат превес над логичните действия по превенция. Малко изпреварвам собствения си текст. Първо би следвало да се отговори на въпроса какво предизвиква паниката или с други думи къде е срещата с мечката?
Отговорът е прост – човешките същества изпитват ужас да не останат без поколение. Поколението - децата, са репродукции на нашите собствени същества. Страхът да не загубиш детето си, опира в едни много дълбоки недра на човешкото несъзнавано, където човек се среща с ужаса на собствената смърт.
Предишните поколения, тези преди нас, са се справяли чисто количествено с този проблем – раждали са повече деца, пожелавали са си “голямо да порасне” и т.н. Само че сега така не става.
Днес жените не изкарват живота си вкъщи, за да си гледат децата, или ако има такива, те са единици, а и е спорна интеграцията на тези жени в обществото (говоря за многодетни майки с над 3 деца и не визирам само ромска общност, а и тип “Анджелина Джоли”).
Татковците вече не ходят на лов и война, и не е толкова вероятно да не се върнат вечер, но за сметка на това ангажиментите им са се увеличили многократн: "жена ми работи - аз работя, тя гледа децата - аз гледам децата, тя домакинства - аз домакинствам". Виждаме, че вече почват да се размиват и споделят редица задължения, които преди са били чисто женски или чисто мъжки.
И така, хората вече не могат да си позволят масово да имат по единадесет деца и да разчитат на това, че все някое ще оцелее. Затова треперим над единственото, двете, най-много - трите. Затова сме толкова чувствителни към всеки риск децата ни да спрат да съществуват. Важно е тук да спомена мимоходом мнението си, че медиите все по- добре експлоатират този чисто човешки страх, и съвсем мимоходом да се запитам на глас за етиката журналистическа..., но темата е друга.
Защо започнах с това, че е нужно цяло село да се отгледа дете? Защото е точно така.
Децата ни прекарват много повече "будни" часове в детска градина, училище, занимални с хора, които това работят – грижат се за деца. И тези хора искат и успяват да си вършат работата добре. Разбира се, ще има коментари за учители и възпитатели, които не се справят с работата си, но не това е темата - темата е детската агресия.
Тя е провокирана от два основни фактора – малките други и големите други.
В детската градина агресията е по правило непреднамерена, извършена с цел детето да получи нещо, което иска и основно е насочена към другите деца. В училище ситуацията леко се променя и агресията се развива и като инструментариум, като все повече се наблюдават различни форми на вербален и социален тормоз, освен физическата агресия.
Забелязваме и промяна в насочеността на агресията. Жертви са не само връстниците, но и възрастните. По мое мнение, второто се случва все по-често, защото наблюдаваме невероятен упадък на авторитета на възрастния (учителя), на училищната институция, изключително ниско ниво на доверие във въпросната институция от другите значими възрастни за детето (родителите).
Съгласете се, че няма как един баща да псува учителката, а детето на другия ден да отиде и да я гледа с обожание в очите... От този упадък на авторитета на институциите, плюс професионалното прегаряне, плюс дехуманизирането на субектите, за които се полагат грижи (децата са приемани за туби, които трябва да бъдат нахранени, или компютърни файлове, в които трябва да се налее някаква информация), идва проблемът с агресията към деца.
И трябва ясно да кажа, че това не е проблем само на системата на образованието, но и на всички институции, предлагащи грижа (здравеопазване, например).
Пак ще се прекъсна и ще се върна към децата и тяхната агресия – защо децата в училище се бият все по-често до смърт? Изреждам основни за мен самата причини.
Няма ясна представа за тялото на другия – не от необразованост, а защото "щом ме пребиват в електронната игра и нищо ми няма, значи няма да стане нищо фатално и в реалността". Тук говоря за незавършеност на представата за собствения несъзнаван образ на тялото. Чисто познавателно децата знаят къде са им ръцете, краката и главата, не става въпрос за това. Иде реч за едно по-дълбоко познание, което е под пластовете на знанието и съзнанието.
Отделно от това се прокрадва чувството за безнаказаност – "те големите не вкарват в затвора, та с мен ще се занимават". Доказателства и обяснения за това не смятам да давам, може да си пуснете някоя централна новинарска емисия и сами ще си ги откриете. Ето тук е страшното – освен че има усещане за безнаказаност, отдолу се прокрадва усещането за незабележимост и незначимост. А това е страшно, всепоглъщащо усещане. То залива цялото тяло и същество, и не подлежи на контрол.
Освен субектът да крещи за помощ друго не му остава.
Именно вик за помощ е това, на което ставаме свидететли. Детската агресия много рядко е занимание, упражнявано за удоволствие. Има и такива проявления, но рядко са крайни и фиически.
Трябва да държим в главите си това знание - никой не удря без да се е почувствал застрашен. Особено децата. И ние трябва да им помогнем – всички ние. Не само родителите, не само учителите, не само полицията, не само съдът, а всички. Именно затова е нужно цяло село – не бива да преотстъпваме задължението да подкрепяме децата си на видеокамерите и телевизионния екран.
Нашата роля, на всички нас, е да се изправим с живите си тела до детето, независимо дали е жертва или агресор, да подадем ръка, да избършем сълзите, да превържем раната, да говорим на Другия с уважение и разбиране, независимо от календарната му възраст. Защото един ден той ще стане възрастен и ще използва начина, който ние сме му показали, за да отгледа ново поколение.
