fbpx

Днес ви срещаме с Вера. Това не е истинското ѝ име, но историята ѝ е съвсем реална.


Три години и седем месеца без алкохол.

Но за да стигне дотук, Вера извървява дълъг път. Две години я делят от първото обещание, което дава на себе си, че спира да пие, до заветния ден, в който си казва „Само да мине ето тази среща и отивам да си купя вино“, но не го прави.

Вера е от Полша. Първото ѝ напиване е едва на 11 години. Започва ударно – със спирт. Черпи я вуйчо ѝ, докато е на гости на братовчедките си. Помни, че се прибира пияна у дома, а майка ѝ вдига скандал на вуйчото.

„Мама много искаше да ме предпази от алкохола, защото баба ми (нейната майка) е била алкохоличка. И тя е израснала в къща, където бутилките изниквали от всякакви места.“

И въпреки че в дома, където расте Вера не се пие алкохол, тя също се оказва подвластна на силата му.

Силата на алкохола

„Още от първия път усетих тази свобода, сигурност, прекрасно чувство, което идва, след като човек си пийне и се отпусне. Усетих как ми действа алкохолът. Дава ми смелост, бях по-забавна, печелех компанията. Започнах да го търся. Понякога си мисля, че съм била родена привикнала към него. Невероятно усещане.“

При вуйчо ѝ винаги има бутилки. Като си сипвала по малко, никой не забелязвал, и така силните напитки навлизали постепенно във всекидневието ѝ. Майка ѝ не осъзнава какво се случва, макар и да изпитва страх дъщеря ѝ да не тръгне по този път. Има причини Вера да тръгне по него, свързани и с начина на възпитание.

Алкохолът и емоциите

„Това неимоверно има влияние върху човека, който съм сега, но никой не се ражда научен как да възпитава детето си. И родителите ми не знаеха как да се справя със собствените си емоции и проблеми, как да се отпускат, успокояват и чустват пълноценни.“

Пътят на Вера става все по-хлъзгав. Опитва амфетамини за първи път на 18.

„Даже беше късно. Моите колеги и приятели приемаха от доста по-рано. Аз се страхувах и затова дълго време се спирах, но като видях, че всеки взима, спрях да го мисля.“

В началото пробва само от купон до купон. Амфетаминът се отразява много зле на организма ѝ. След години на упротреба на различни вещества (марихуана, екстази, мефедрон) преминава на любимия кокаин, който ѝ позволява да функционира в обществото, без да се забележи състоянието ѝ. Но той е скъп и си го позволява веднъж в уикенда. И цялата седмица се превръща в едно чакане, за да дойде този ден, който Вера приема като празник.

Минават доста години, докато Вера успява да забележи, че не пие като повечето хора – между другото, при събирания, при излизания с компания. Фокусът ѝ се променя и, вместо да я води идеята да се среща с приятели, излиза, за да пие. Това се оказва най-важното.

„Независимо какво ми се случваше през деня, целта ми беше да се напия вечерта. Уж да си пийна, но то си беше истинско натряскване. Забелязах, че нямаше значение и с кого ще се видя, важното беше какво правим. А то трябваше да е свързано с пиене.“

Сбърканите представи

Успява добре да се прикрива, дори от самата себе си. „Представата ми за алкохолика или за човек с проблем с алкохола беше различна. Смятах, че такива хора задължително не се справят във всяка област – работа, връзка, финансово. А аз много добре се криех. Имах си своите начини да го правя. Отивам на работа например след запой и едва два часа сън, но смятах, че като сложа бяла риза, ще скрия силния си махмурлук.“ Защото явно кой носи чиста, спретна, снежнобяла риза, ако се е унищожил предната вечер?!

И докато Вера някак се справя с всекидневието си – има приятели, има работа, не осъзнава пред какъв проблем всъщност се изправя. Липсва ѝ този важен показател, който да ѝ подаде знак за внимание. А идеята, че се справя с всичко, е и най-голямото ѝ оправдание пред самата нея.

„Заради това, че усвоих начина, по който хем да пия, хем да се справям, не търсих други здравословни механизми. Не усетих обаче и че количеството изпит алкохол значително се увеличи и вече не ми вършеше работа като преди. Вече не бях така приета, толкова забавна. Спрях да се развивам емоционално.“

Близките постепенно започват да правят коментари за количеството, което изпива. А тя може да пресуши до три бутилки червено вино на вечер и четири бяло.

„Оказа се, че доста издържам на алкохол, защото не припадах, или ако и това ставаше, го правех така, че никой да не ме види“, допълва Вера.

Постепенно плановете ѝ да се развива в работата и извън нея, спират да се осъществяват. „Правех много неща и видях, че всички обещания, които си давам – да ям по-здравословно, да се грижа за здравето си, не се изпълняват. Алкохолът ми пречеше. Обещавах си, че ще отида на тренировка, но не отивах, защото предния ден бях препила. Не бях способна да постигам целите и резултатите, които искам, защото нещо ми пречеше. Чак тогава започнах да търся какво е това нещо.“

Вера и България

Вера е в България от осем години. В началото е много ентусиазирана. Не усеща никакви трудности. Не е затворен човек, обича да се запознава с нови хора, да посещава нови места и се чувства чудесно.

Периодът на преместване, в който уж си подрежда наново живота, изглежда обнадеждаващо. Идва, за да прави свой бизнес, но всъщност разбира, че това е опит да избяга от всичките си проблеми.

„Мислех си, че ще ги оставя в Полша, но всъщност ги взех със себе си. Това, че имах планове да се развивам и да правя бизнес, се оказа голямото ми оправдание. Не бях щастлива, не знаех как да си помогна и не търсих проблема в зависимостта. Не се опитвах да си отговоря защо пия, а търсех причините за всичко, което исках, а не ми се случваше, навън. Мислех, че преместването ще ме спаси, но не стана така.“

Трябва да минат една-две години от преместването ѝ в София, докато Вера не осъзнава, че животът ѝ продължава да се движи като в Полша.

„Всеки ден се напивах. Имах контакти на дилъри, които ми носеха наркотици у дома. Тогава осъзнах, че животът ми е същият като преди. Единствените неща, които се промениха, бяха държавата и езика, на който говоря.“

Отнема ѝ дълго време, преди да спре напитките, може би защото се опитва да се справи сама с проблема. „Установих, че проблемът ми беше, че не бях способна да преживявам случващото ми се и да се справям с емоциите и с обикновени житейски проблеми без алкохол или обещание за скорошно напиване. Първоначално подтиснати емоции избиваха и ги давех в алкохол, но със времето това се превърна в начин на живот: пиех, когато бях уморена, весела, тъжна, напрегната, отпусната... За празник, за труден понеделник, за „сряда – малкия петък...“.“

Към светлата страна

Преминаването от тъмната към светлата отнема доста време. Две години продължава осъзнаването до самото спиране.

„Имаше големи напивания. Всеки понеделник си казвах, че спирам, но сряда вече усещах, че имам желание да пия, и запоите ми бяха от сряда до неделя. В средата на седмицата започвах по-лекичко, за да издържа до петък. Но уикендите бяха силни. Едва имах сили да се изправя и да отида на работа в понеделник.“

Идва пандемията.

Вера усеща как нещата се влошават. Количеството алкохол се увеличава, тъй като я няма мотивацията да спре. Няма кой да я види, което за нея е особено важно. „Никой не знаеше за състоянието ми и началото на локдауна беше труден период. Неведнъж исках да спра напълно да пия, но не се получаваше.

Пробвах и да си купувам малка бутилка вино, което е нищожно количество. Ако си вземех голяма, свършваше за нула време. Опитах и с бира, но тя изобщо не ми беше вкусна, така че бързо я оставих. Търсих компании и поводи да се напия. Напълно загубих доверието си към самата мен. Осъзнах, че не мога сама.“

„Защо не пиеш? Да не си нещо болна?“

За трудното спиране роля изиграва и фактът, че ако си в заведение и не пиеш алкохол, всички те питат защо.

„В България ако не пиеш, те карат да се чувстваш виновен. Всеки те приканва. Заливат те с въпроси: „Болна ли си? Бременна ли си?“. Ракията е решението на всичко. Тя лекува, върви със салатата, отпуска вечер след напрегнат ден. В Полша е същото, но с водка. Лекуваме се с алкохол, сипва се навсякъде, дори и в чая.“

Вера усеща, че е време да си помогне, но да не е сама. И пак го прави по време на пандемията. „Баба ми, която беше алкохоличка, почина от онкологично заболяване. Но седем години по-рано спря да пие. Беше трезва, а за това ѝ помогнаха хората в „Анонимни алкохолици“ (AA). Те ѝ спасиха живота.

Бях тийнейджър, когато си отиде и не успях да разбера историята ѝ, но знаех, че ако имам проблем, трябва да потърся АА. Така че въобще не мислех за други начини. После разбрах, че човек може да се възстанови и като посещава специализирани центрове или психотерапия, но към онзи момент АА беше единственото ми решение. Мисля, че добре направих, защото спрях да пия още след първата сбирка, на която отидох.

Бях трезва от три дни. Вече ми трепереха ръцете, исках алкохол. Мислех само как след сбирката ще отида да пийна нещо. Но още на първата ни среща им повярвах, че мога да спра.

Споделих им, че си нямам никакво доверие, защото не спазвам обещанията, които си давам. Те не искаха обещание. Попитаха ме дали пак ще дойда и аз потвърдих. Обещах им и изпълних обещанието си пред тях.“

Истинското отказване

Идва втора сбирка и голямото смятане от трета до четвърта, ден за ден. Вера успява.

„Отказах едновременно алкохола и наркотиците – веществата, които променят съзнанието ми. На сбирки казвам, че съм алкохоличка. Зависима съм от алкохола, от наркотици, от храната, от сладкото специално. Сега се опитвам да изградя здравословна връзка с храната.“

Спирането, според Вера, е индивидуално и групово. Това, което върши работа, е вярата във висшата сила, която ти помага да се справиш. Тя може да не се разбира като Господ, а да е например групата, събрала се в рамките на АА сбирка.

„Групата дава много. Имаме чувство за принадлежност. Индивидуалното – болките, които ни карат да пием, всеки го носи в себе си. Но в рамките на групата намираме инструмента, който ни дава шанс да лекуваме тези болки. Не знаем дали ще успеем, но поне осъзнаваме какви са и, работейки по програмата, разбираме как да се приспособим към различен и здравословен живот, в който може да се радваме истински, а не само след изпито количество алкохол.“

В АА няма осъждане. Не се дават и съвети.

„Прекрасното е, че сме голяма група от тотално различни хора, с различни професии, възраст, положение в обществото. И колкото сме различни, толкова и си приличаме по това, с което сме се заели. Всеки има право да казва какво го вълнува. Успяваме да видим себе си. Споделяме и е чудесно, че можем да се доверим на общността“, разказва Вера.

Тези, които идват в АА, вече подозират, че имат проблем. Така че първата крачка вече е направена. В АА Вера усеща, че се припознава във всяка една история, колкото и различни да са хората и животите им.

Днес вече спокойно ходи в заведения. На въпроса защо не пие, отговаря спрямо ситуацията, но казва, че не ѝ е проблем да обясни, че е алкохоличка. Усеща, че тези, които най-много настояват да пие, всъщност имат проблем. Тя е била като тях, много са ѝ пречили непиещите. Съвети не дава, не иска да пропагандира АА. Може само да разкаже своя пример.

Алкохолът не ѝ липсва, но още помни внезапния му ефект. Казва, че той е за здрави хора, които знаят как да пият. Днес вече търси други начини да се отпусне – чрез музика, спорт, дихателни упражнения, книга или с човек, който ѝ влияе добре.

Съжалява, че когато е усетила още в началото проблема си, ѝ е липсвал куражът да се справи. Обърнала му е гръб, избрала е „лесното“, затвърдено от години, решение. Наясно е, че ракията със салата дава много, но и взима. Купоните, простиращи се от петък до неделя, в които се изпиват големи количества водка с кокаин, са в миналото.

„Постоянно имах чаша с питие в ръката“, спомня си тя. Днес този навик е останал, за да ѝ напомня колко важно нещо е преживяла. Но вече чашата е пълна с вода или сода.

„Преди намирах щастието в това да се напия и надрусам, да забравя всички грижи. Сега спокойствието ми е на първо място. И внимавам да не забравя за него, защото много лесно се забравя. Имам нови приятели и те са истински, и стари приятелства, които са вече различни. Когато излизам с тях, не е за да пием и да ядем, а за да ги видя.“

Когато гостува на семейството си в Полша, усеща разбирането и подкрепата им. Променя се и начинът ѝ на работа. „Бях търговец, постоянно се предизвиквах, исках да се доказвам.“
Сега Вера е избрала друга посока. Учи за психотерапевт – за да помага на хора, които имат проблем, но все още не са стигнали дъното. И като се погледне в огледалото, най-ценното, което вижда, е, че си има доверие.

cross