Един от супермоделите на 80-те години, любима корица на “Воуг” и лице на стотици кампании е датчанката Рене Тофт Симонсен. Може и да не си спомняте името ѝ, но има голяма вероятност да сте виждали усмивката ѝ.
След няколко много бързи и бурни модни години, които минават в пътуване из целия свят, снимки къде ли не и връзка с басиста на Дюран Дюран - Джон Тейлър, Рене решава, че да скъса с модния подиум завинаги и се връща в родната Дания, за да следва психология.
Лека-полека животът ѝ се променя и днес Рене Тофт Симонсен е един от хитовите датски писатели. Книгата ѝ “Пасиансът на Карла” става любима на датската публика и интересът към нея провокира създаването на цяла поредица от общо пет книги.
Историите на Карла са подходящи за деца между 8 и 12-годишна възраст. Самата Карла е на 9 и хич не ѝ е лесно, защото семейството ѝ не отговаря на традиционната формула "мама + татко + аз", а е цяло сложно уравнение с неизвестни отклонения като "предишната жена на новия мъж на мама семейство ли ми е, или не?".
Как да подготвим децата за раздялата, как да навигираме в рамките на едно неконвенционално семейство, какво не трябва да забравят родителите, когато решат да се разделят като двойка… За тези неща поговорихме с Рене, която откликна на въпросите ни и им отговори и като психолог, и като писател, и като родител.
Поводът е издаването на “Пасиансът на Карла” (изд. Емас) на български език, а разговорът е важен, защото днес повече от всякога, както казва и самата Рене, историята на Карла е историята на много деца по света, живеещи между разделените си родители.
Как изглеждаше живота през очите на 17-годишната Рене, когато става Супермодел на света?
Май беше доста простичък. Ходех на училище в гимназията в родния ми Орхус и тъкмо се бях изнесла от жилището на майка ми. Бях много млада, а и не произхождам от семейство с финансови възможности, затова не бях пътувала много, преди да отида в Ню Йорк за конкурса.
Бях твърде “зелена” по отношение на модния бизнес, даже не знаех какво е “Воуг”. Тогава нямаше интернет, нито бях разгръщала модно списание, нито знаех нещо за модата. Бях едно обикновено момиче от малък град.
Тук превъртаме набързо през шеметната ви супермоделска кариера, за да ви попитаме какво всъщност ви накара да я изоставите и да се върнете в “цивилния” живот?
Всъщност бяха много неща. Работих като луда 7 години, без да спра, и като се връщам назад, си давам сметка, че съм била под страхотен стрес и с голяма тревожност. Тогава не знаех, че е това, но сега съм наясно. Тогава просто се чувствах зле, вече не изпитвах удоволствие от работата и направо не можех да понасям разни хора да ме пипат по цял ден.
И ако трябва да съм честна, много исках да започна да правя нещо за бъдещето си. Не си представях, че мога да остарея като модел и че бих могла да имам семейство, докато съм в тази професия. Освен това много си падах по книгите и исках да продължа образованието си. Това също беше причина да спра с моделството - за да започна да правя нещо по-академично.
Липсваше ли ви нещо от предишния ви бляскав живот, когато започнахте да следвате психология?
Всъщност не. Бях толкова щастлива да уча отново, страшно ми харесваше. Изведнъж почувствах, че имам живота на млад човек. Какъвто преди нямах, защото непрекъснато работех и живеех много отговорно и зряло.
Когато пътуваш по целия свят и постоянно трябва да се грижиш за външния си вид, да ставаш по изгрев и да снимаш цял ден - днес в Париж, утре на Хаваите, е много трудно да изградиш някакви трайни отношения. Пак да кажа - нямахме интернет. И затова бях много доволна да се върна при старите си приятели от училище и да намеря нови в университета, които да виждам всеки ден, а не само за няколко дни по време на работа.
След университета се фокусирате в работата с деца и по-специално с такива със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. Защо избрахте тази посока?
По онова време тази диагноза беше много нова за Дания. Самата тя и разработките по темата ми се сториха много интересни. Исках да се фокусирам върху детската психология, защото това винаги ме е интересувала най-много. А и горе-долу по това време станах майка и всичко, което беше свързано с детско развитие, ме занимаваше.
А как се захванахте с писането?
Когато завършвах университета и пишех дипломната си работа, открих, че ми доставя удоволствие не само темата, по която работех, но и самият процес на писане. Като малка винаги съм имала дневник и съм си пишела истории, но по време на моделските ми години бях забравила колко ми харесва писането.
Преоткрих това удоволствие, докато пишех дипломната си работа, и не знам откъде дойде идеята за книга. Просто един ден започнах и се занизаха история след история, страница след страница, и установих, че не пиша детска книга, а цял роман. Беше ми забавно и всъщност си позволих най-сетне да направя нещо, което ме забавлява.
Разкажете ни малко повече за Карла. Къде я “срещнахте” за първи път?
Карла сама дойде при мен, не съм я търсила. Но използвах структурата на моето семейство за модела на семейството в книгата. Много семейства - и по-специално децата в тях - страдат, когато майката и бащата се разделят и намерят нови партньори, защото, в крайна сметка, кой сега ти е семейство?
Съпругът ми не става автоматично баща на двете ми деца и аз не ставам майка на неговата дъщеря само защото сме решили да сме семейство. И в тази ситуация къде попадат децата? Струва ми се, че комбинацията от образованието ми по психология и личния ми опит с такова модерно като структура семейство е в основата на книгата ми за Карла.
Всъщност историята на Карла е и историята на много деца по света, нали така? Какво могат да научат родителите от нея?
Да, така е, днес дори повече от всякога. Важно е родителите да разберат, че фактът, че те са обикнали нов човек, не означава, че и децата са го обикнали или че трябва да го обикнат. Много е важно да уважаваш децата, да уважаваш това, че ти не си им майка и не си заслужила правото да им се караш или да ги принуждаваш да следват твоите правила.
Още нещо много важно: всички деца в семейството трябва да усещат, че имат еднакви права да са в този дом. В това число и децата, които живеят през по-голямата част от времето с майка си и посещават баща си и новата му съпруга. Те не са на гости. Те имат право да бъдат с баща си и домът, в който ги посреща, както и новата жена, която ги посреща, трябва да са дори по-предразполагащи, защото за децата е много лесно да се почувстват изолирани и това чувство може да е много болезнено.
Защо разводът, разделените родители и неконвенционалните семейства са толкова важни теми за вас като писател?
Това е голяма тема, защото такъв е животът на много деца и за някои от тях този живот може би е доста труден. Самата аз съм част от такова семейство. Със съпруга ми сме заедно вече 25 години, но когато се запознахме, вече имах две деца, той - едно. След това ни се роди общо дете.
Беше голям пъзел, докато нагласим нещата така, че всички деца да се чувстват равни и еднакво обичани от двама ни. Освен това на децата им отне години да се почувстват като истински братя и сестри. Може ли изобщо да си брат или сестра на някого, с когото нямате кръвна връзка, само защото живеете заедно всяка втора седмица от месеца?
Децата ни вече са големи хора, и четиримата са между 23 и 29 години и се обичат един друг, но това отне много години и много мисъл от всеки от нас, за да станем семейството, което сме днес.
Дъщерята на съпруга ми има страхотна майка и аз никога не бих могла да я заместя, но все пак съм важна част от нейния живот. Много съм мислила как тя би могла да е важна за мен и аз за нея, само защото съм се влюбила в баща ѝ и това ни е събрало.
Има доста емоции, които биха могли да излязат наяве в семейство като нашето. И то такива, с които трудно се справяш - гняв, ревност, усет за отглеждане на дете и т.н. Трябва да осъзнаваш каква точно е твоята роля и какви точно са чувствата ти, за да не удавиш децата в тях, защото те са невинни и нямат нищо общо с нещата, през които минават родителите им.
Как се говори с децата за раздяла и развод?
Трудно е. Смятам, че е редно и можем да говорим с децата за тези неща, но е важно да се вземе предвид възрастта им, за да се подберат правилните думи, с които да се комуникира всичко това.
Също така е важно да знаем точно колко информация да им подадем. Не им трябва да знаят, че според теб бившия ти съпруг е идиот. Това в крайна сметка е техният баща - позволи им да го обичат и не ги замесвайте в личните си кавги.
Можете ли да дадете някакъв съвет как родителите да опазят децата си психически след развода и да избегнат родителското отчуждение?
Смятам, че най-важното е и двамата родители да са пределно наясно с емоциите си и да поемат отговорност за тях. Не ги прехвърляйте на другия, не намесвайте децата в тях. Посетете психолог, работете върху себе си, работете върху осъзнатостта ви за вас самия, за вашите лични чувства. Опитайте се да се приемете и да установите контрол върху себе си.
Не можете да промените или да контролирате другите хора, но можете да контролирате себе си - работете върху това. От голяма полза за децата ще бъде способността ви да се контролирате - да не крещите, да не сте крайно фрустрирани, ядосани, ревниви и т.н. в тяхно присъствие. Без значение какви проблеми стоят между вас и бившата ви половинка, опитайте се да бъдете мили и да се държите достойно.
