fbpx
И аз съм човек

Страх ме е да не стана като майка ми

21 април 2021

Нали знаете приказката, че рано или късно всички се превръщаме в родителите си. Е, авторката на този текст, която предпочита да остане анонимна, има същите опасения за себе си, и то не защото майка ѝ е някакъв ужасен човек, а точно обратното. Може и да звучи странно, но ето какъв е случаят:


Ето каква е истината: обичам майка си.

Ето още една истина: страх ме е, че се превръщам в нея.

Знам, че това звучи жестоко, дори неблагодарно, като се има предвид каква невероятна майка е тя. Разведе се с баща ми, когато с брат ми бяхме на 3 и на 5 години. Той си тръгна и не се върна никога повече, а тя ни отгледа сама. Работеше на три места и никога не позволи да разберем какво значи да си легнеш гладен. Създаваше правила и прощаваше провиненията. Подкрепяше ни и ни подтикваше да се развиваме. 

И за да може да прави всичко това, жертва собствения си живот в името на мен и брат ми. Рядко излизаше, рядко обръщаше внимание на собствените си интереси, рядко намираше къде другаде да се впише, освен в ролята на “самотната майка”. Даде ни всичко и правейки това, така и не създаде основа за себе си и за живота си с пораснали деца със собствени животи. 

Сега аз и брат ми сме възрастни хора със собствени деца. Тя живее за историите и посещениятa от внуците, които се стараем да правим често, а междувременно си намира някакви тихи занимания, за да се държи заета. Няма никакви съществени приятелства или хобита, или дългогодишна мечта, която сега би могла да преследва. И няма никакъв интерес да промени това. Често е сама, чакаща да научи кога ще е следващото посещение или следващата новина за децата. Гледано острани, изглежда адски самотно.

Гледано отблизо, ми се струва, че виждам част от някакво бъдеще, към което съм се насочила. И съм ужасена от този факт. 

Наскоро се разделих с бащата на децата ми. По ред причини той вече не е част от картинката и няма и да бъде. Грижа се за двете си дъщери сама. Всяка тяхна нужда – финансова или емоционална, мен чака. По странен начин всичко това прилича на живота, който майка ми водеше, и то тъкмо около тази възраст, на която съм аз сега.

Което означава, че знам какво коства на една самотна майка всичко, знам количеството кръв, пот и сълзи, необходимо, за да се отгледат две деца и да станат добри хора. Коства ти всичко. И ще дам всичко от себе си. Както майка ми даде всичко за мен и брат ми. Момичетата ми не заслужават по-малко. 

И въпреки това не мога да спра да мисля за живота, който води майка ми в момента, и знам, че не искам такова бъдеще за себе си. Не мога да спра да сравнявам и да се ужасявам от това, че историята се повтаря. Ужасявам се, че ще дам прекалено много и после нищо няма да ми остане. Въпреки че това е живот, който ѝ приляга, и тя е щастлива по този начин. Въпреки че след цял живот борба само и само да си държи главата над водата, сега заслужава да се пусне по течението и да си кара живота, както иска. И въпреки че изглежда привидно доволна.

Знам, че аз не бих била. Знам, че трябва да построя някаква основа за живота, който идва “след” – след като децата пораснат и са заети да градят собствения си живот. Знам, че сега трябва да отделя време да поддържам приятелства за после. Сега трябва да положа усилия да сложа основите на живота, който ще дойде след това. Което означава, че трябва да намеря време и енергия за себе си, за собствените си интереси и за собственото си бъдеще. Време и енергия, които майка ми никога не отне от мен и брат ми. 

Е, как тогава да се примиря с това? Как да дам толкова, колкото даде тя, без да жертвам всичко, което пожертва тя? Как да намеря този деликатен, невъзможен баланс?

Мога да дам колкото даде и тя и да чакам да ми дойде реда в следващото десетилетие. Животът не свършва в края на 40-те, когато децата влязат в университета. (Всъщност знам много истории, които могат да потвърдят, че животът става доста по-интересен точно тогава.)

Но търпението никога не ми е било силна черта. 

В крайна сметка решението за мен може би ще е да спра да търся баланс. Да свикна с мисълта, че запазването на малко от мен за мен самата означава да не се хвърлям изцяло, да не жертвам всичко. Не трябва да жертваш всичко, за да бъдеш майка (дори самотна майка), която успява да отгледа добри хора, която създава правила и прощава провинения, когато подкрепя и побутва децата си към успеха.

И също така да спра малко да се страхувам, че може да свърша като майка ми и вместо това да ѝ отдам дължимото и да я оставя да си живее живота, както си иска. Всъщност тя може да живее точно този живот, за който си е мечтала.

Често си мисля, че животът на майка ми е някакво стечение на обстоятелствата. Историята, която си повтарям, е, че тя не е осъзнала, че като дава толкова много на нас, няма да остане нищо за нея. Но никога не съм я питала дали това е така. Може би всъщност е знаела много добре какво прави. Може би е правила каквото е най-добро за нея, докато прави и най-доброто за нас.

И ако е било така, явно имам доста да уча от нея.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross