Човек и добре да живее, стига до момент, в който трябва да отиде на зъболекар. Ако е като Ирина Николова, която ни споделя следващата история, преживяването няма да е като разходка в парка. В този случай приемете нашите искрени съжаления и съчувствия.
Нещата при Ирина обаче се задълбочават, когато се оказва, че “духът” от зъболекарския стол я преследва и след процедурата. Вижте как и се посмейте с нас на нейната история. Ирина, извинявайте, че ще се забавляваме на ваш гръб, ама то какво друго ни остава…
Две думи мотивират най-силно една жена за действия: „безплатно“ и „двойно“. Безразсъдни действия обичайно.
Стоматоложката ми отдавна ме навива да реша въпроса с един липсващ зъб. Хич не ми е притрябвал и него да го мия, чистя и поддържам, сякаш не ми стигат останалите 27. Но предъвках мисълта и си казах, че смела жена като мен не оставя нерешени въпроси зад гърба си или в конкретния случай, в устата си.
Първо направих задълбочено проучване по темата. Обадих се на една приятелка, която имаше сходен проблем и набързо се сдоби с нов зъб. Поразпитах я как стават нещата, къде, при кой доктор, тя казва: „Имплант се слага, в еди-коя-си клиника, при един доктор хубав, със сини очи“. Щом е хубав, рекох си, отивам и аз.
Смела жена на зъболекар
Трябва да знаете, че аз на зъболекар е като полярна мечка на сауна. Нито ми харесва, нито ми се получава. Но смела жена като мен не пада по гръб пред зъболекари.
И тръгнах. По пътя си мислех: „Този пък колко да е хубав, дали не забравих ютията включена, и котлона, и бойлера, дали някоя тръба няма да се пукне, а баба ми все с импланти е ходила“. Но отидох. И той вярно се оказа хубав, със сини очи. Викам си, дотук добре. Още не съм убедена, че ми е потребен неговия имплант, но поне да чуя за какво става дума.
Прегледът, снимката, престоят на зъболекарския стол бяха травматично преживяване, но смела жена като мен не дава лесно назад. Гледам съсредоточено хубавия доктор в очите и почти чувам какво ми говори за ползите от импланти. Но чак когато каза „Другият месец ще ги пускаме с добро НАМАЛЕНИЕ“, се убедих, че този имплант наистина ми е нужен и задължително трябва да го имам.
Говореше ми с хубавите си сини очи за кост, материал и други досадни подробности (кой го е грижа, аз вече съм взела категорично решение) и всичко можеше да бъде прекрасно, ако този хубав човек не бе споделил намерението си да поставя импланта с чук!
Импланти и чукове
Рязко се събудих от сладкия сън за намаление и сини очи, взети заедно. Сърцето ми спря, заби ми се тоя чук в мозъка и стана ясно, че нещата или ще се получат с насилие (както винаги в семплия ми, но мъчителен, опит със зъболекари), или няма да се получат изобщо, ако ще и с тройно намаление.
Смела жена като мен обаче не ляга да умира там пред някакви си дентални чукове. Държах се стабилно и елегантно (макар да няма подкрепящи доказателства и свидетелски показания) и се заклех, че ще го сложа импланта, ако ще не с чук, а с винтоверт, струг и оберфреза накуп.
Добрата новина, скъпи безстрашни приятели, е, че за всички нас медицината е измислила страхотна благина: седацията! Това е един магичен процес, при който група симпатични хора, известни като анестезиолози, ти наливат шеметни коктейли директно във венозната система и те изстрелват в свят без зъболекари с чукове!
И така, с чук и със седация ще го слагаме импланта. Избрахме дата, час, преговорихме всички детайли милион пъти, ходих на трийсет консултации и проведох стотина телефонни разговора с хубавия човек - направих всичко възможно да го доведа до решението сам да се откаже да работи с мен. Ама и той упорит излезе, търпя ме, слуша ме, не отстъпи!
Моментът
Датата наближава. Аз припадам по хиляда пъти на ден. Пустият чук ми е виснал пред погледа и се питам дали няма да е по-леко да си забия пергел в окото и да се свършва, хем и по-евтино ще ми излезе, остави тяхното намаление.
Но дойде моментът и отидох – отговорна жена като мен няма да провали графика на хубавия доктор и да му съсипе деня. Условно казано, нали, защото не знаете какво стана после….
Станах сутринта, тръгнах, стигнах, даже седнах на стола, почти без да се налага три яки момчета да ме влачат и бутат дотам. Почти не се побърках и почти не се оглеждах за чука. Ситуацията почти беше под контрол. Докато този хубав човек, докторът, с благ и равен глас не оповести: „Анестезиологът го няма, болен е“.
Ето тук вече беше моментът да умра! Не знам как, но успях с ошашавения си мозък да се досетя, че това вероятно е скапан черен докторски хумор. Ами… не беше.
Да видите вие как смела жена като мен може да реве като магарица! Исках да си тръгна, не, исках да скоча през прозореца, да подпаля клиниката, да си забия пергела в окото или какъвто инструмент имат да ми услужат, а те имат доста подходящи уреди за самоубийство, наистина.
Хубавият доктор пишман стана, чудеше се къде да се дене и дали и той да не си забие нещо в окото. Докато се изясним, че има резервен анестезиолог, което аз не бих допуснала никога, хемоглобинът, сатурацията и артериалното ми налягане паднаха под нулата няколко пъти. Май и на доктора също.
“Госпожо!!!”
Така в шеги и закачки изчакахме резервния анестезиолог, който също не е лош човек, ако изключим, че се разхожда с едни потресаващо дълги игли, опитва се да те прободе с тях по вената и да ти източи кръвта в скрит бидон под стола. И ми вика „ госпожо“!!! На очарователна и деликатна девойка като мен! Всичко минава и всичко се забравя, но не и мъж с бяла коса да те нарича „госпожо“!
Подскачах, пищях, той пищеше също и на всяко „Не мърдайте, ГОСПОЖО!“ се опитвах да му разбия зъбите с ритник и като цяло беше доста весело и приятно. Леко се пооживи и хубавият човек със сините очи, защото преди това изглеждаше сякаш е готов да се откаже от кариерата си или дори от живота изобщо.
Докато аз се стараех да неутрализирам господина с иглите посредством ритници, хубавият доктор застана предпазливо зад гърба ми, прекръсти се и тихо си прошепна „Добре, че не станах анестезиолог“. След което ясно и отчетливо произнесе: „Аз съм виновен“.
Залата утихна, екипът се заозърта невярващо и смирено, а аз за пръв път развих доверие към хирурга си и се успокоих. Или просто човекът с иглите успя най-сетне да ме убоде и да ме приспи.
С неприятен вкус в устата и неприятна миризма наоколо
Събудих се в приятен унес и с неприятен вкус в устата и почти се зарадвах, че го реших най-накрая този въпрос. Почти, защото се озърнах и не си видях доктора! Тогава ми стана ясно, че клетият красавец или е припаднал наравно с мен, или се е отказал да ми монтира импланта с чук след този панаир. Аз така бих направила, ако си имах работа с някой като себе си.
Криво-ляво изяснихме се, че всичко е протекло гладко и имплантът си е на мястото (което аз не можех да повярвам, докато не видях снимка), пулсът ми се възобнови, платих си за услугата с обещаното намаление и хукнах с една приятелка да инвестираме в ботуши и парфюми. Трябва да знаете, че когато човек спре да си има вземане-даване със зъболекари, рязко му се доживява.
До момента, в който, прибирайки се вкъщи след този възторжен ден, малкото ми дете не ме подуши и ревна: „Къде си била? Миришеш на зъболекар!“ За бога!!! Мириша на зъболекар! Внесла съм в къщата си онази покъртителна смрад на формалин, от която не просто ти се повдига, ами ти изпилва нервите като доктор с машинка и ти иде да се обесиш с ластик.
Разсъдлива жена като мен веднага се бухва в банята, къпе се тринайсет пъти, изхарчва националния резерв от душ-гелове и счита проблема за решен. Уви, детето все така реве, че мириша.
Мина ден, мина втори, пролях вода, равна на обема на няколко язовира, свършиха ми всички парфюми, хвърлям дрехи в кофата всяка вечер – детето реве ли, реве. Казвам си, това все някога ще спре, смела жена като мен няма да се остави на една досадна миризма да я дебалансира.
На петия ден, тъкмо когато нещата изглеждаха вече под контрол, свидното ми чеденце примирено отбеляза: „Още миришеш. Да нямаш зъболекар в гардероба?“.
