fbpx
И аз съм човек

Славчо, или защо е добре да помагаме

13 март 2024
Славчо. Снимка: личен архив

Най-лесно е да отвърнем глава от проблемите, които може и да не ни засягат пряко. Но това не значи, че те не съществуват. За такива проблеми и за хората с „проблемите“ вратата на „Розовата къща“ винаги е била отворена. „Розовата къща“ е единственият в България нископрагов център за хора със зависимости. Само за 5 години екипът ѝ е помогнал на 864 души с топъл обяд, чисти дрехи, консултации и административна подкрепа. Тези 864 души са посетили „Розовата къща“ 34 304 пъти.

В края на февруари организацията получава предизвестие за прекратяване на договора за наем на сградата, в която се помещава „Розовата къща“. Подходяща сграда в район „Сердика“ няма. Оказва се, обаче, че има подходящ парцел. На него могат да бъдат поставени преместваеми постройки. За да се купят жилищните контейнери, за да се почисти и огради теренът, са необходими 100 000 лв. Сума, която, както сами разбирате, в „Розовата къща“ няма откъде да намерят.

За да ви илюстрираме важността на такива места като „Розовата къща“, препечатваме историята на Славчо, публикувана преди време в „Тоест“. Това е топъл, вълнуващ разказ на Юлия Георгиева за един млад и добър човек, който с малко помощ успява да изплува от мътните и бурни вълни на днешната ни реалност, особено враждебна към падналите, слабите, „грешните“.

Как да помогнете:

• Банковата сметка на организацията е:
Фондация Център за хуманни политики
BG25UNCR70001523230099
UNCRBGSF / Уникредит Булбанк
Основание: Дарение за Розовата къща
• PayPal: office@centerforhumanepolicy.org

• DMS PINK HOUSE на номер 17 777


И като се събудя нощем, не мога да разбера къде съм.

Ставам. Отивам в кухнята. Святкам лампата. Правя си една топла попара. И след като я изям, започвам да вярвам, че съм си вкъщи, и мога наистина да заспя.

За първи път ще използвам истинско име в историите на Розовата къща. Чак сега мога да си го позволя без притеснение, че нещо лошо може да се случи с този човек. Името му е Славчо. На 42 години е, а 42 е отговорът на всички въпроси, както е казал един мъдър човек.

„Проблемен“ е бил винаги.

Отпада от училище някъде във втори клас, в едни времена, когато немалка част от хората на Розовата къща (несъществуваща тогава) също са били изплюти от системата. Защото въпросната система не търпи хиперактивни деца, не търпи деца със затруднения в обучението, не търпи деца с поведенчески проблеми, без учебници и тетрадки, без правилните дрехи, без родители на родителски срещи.

В онези времена всички такива деца набързо се превръщат в „проблемни“. Етикетът е татуиран, а подкрепа, разбиране и търпение не се предвиждат. Много скоро „проблемните“ спират да ходят на училище, забъркват се в глупости, което обикновено води до „настаняване“ в институции интернати.

Създадени са в края на 50-те години на миналия век под името „трудово-възпитателни училища за морално застрашени деца“ в отговор на приетия през 1958 г. Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Институциите в края на 80-те и началото на 90-те години (а и сега) не са място, където човек може да се развива и да гради умения и бъдеще.

Всеки се бори да оцелява.

Славчо избутва ден след ден в очакване на свиждането с родителите си.

В грижите си за всичките си девет деца те очевидно не са успели да покрият очакванията на системата, не са и получили подкрепа в нищо.

Сами се борят за своето оцеляване – собственото си и на децата си, поне на тези, които системата още не е натикала в някой интернат.

Пътуват всяка седмица, независимо къде е мястото, където този път е преместен Славчо. И до днес не е ясно как са се придвижвали, откъде са намирали пари. Просто са били там. Винаги когато е било възможно, са били близо до детето си.

Бъдещето на „проблемните“ деца е в интернат – може да те изпратят там, защото просиш или защото си избягал от дома, или защото си откраднал малка сума пари. Тези институции са си съвсем работещи и днес, като под един покрив живеят деца и младежи на възраст между 8 и 18 години. Да кажем, около 80 души. Денонощно заедно.

Ходила съм по такива места, за да говоря с момчетата и момичетата за наркотици.

Това на практика са си затвори за малолетни.

Виждала съм наполовина остригани коси, като в концлагер. Виждала съм дете на 13 години, вкарано там за притежание на 5 цигари с марихуана.

Виждала съм сутеньори, които стоят необезпокоявани пред вратата и чакат набелязаната девойка да си подаде носа навън, за да я върнат „да работи“, а когато това стане и тя бъде хваната отново, наказанието е за нея. Момичетата винаги твърдят, че са избрали сами да предлагат секс услуги, никога няма сводник… (Нали трябва да има и утре.)

Славчо се справя добре в обучението по престъпления в детско-юношеската школа за криминално проявени. Той е здраво, добре сложено момче, което успява да оцелее, а понякога при него се озовава и брат му. Определено е от помощ да не си сам на такова място.

В дните, когато е на свобода между различните присъди, вече не го свърта вкъщи. На 13 години е – започва да бяга, да взема наркотици, а това неизбежно е свързано с още кражби и продажби.

И разбира се, наказват го отново и отново. Не може да пресметне точно колко време е прекарал в интернати и колко му се е събрало да живее вкъщи между присъдите. С математиката там не са се справили добре. И с писането не са. И с четенето.

На 18 вече е пълнолетен и системата запретва ръкави да се „справи с него“. Местят го в затвора. Не мисля, че някой на света е имал различно очакване за развитието му. Но животът е твърде креативен и може да е много, много зъл.

В рамките на няколко месеца Славчо губи и двамата си родители, както и големия си брат.

Вече съвсем официално няма дом, където да се прибере. Сестрите му си имат семейства и свой живот, а с другия му брат от малки са хванали този път.

И Славчо излиза от затвора, живее на улицата, издържа се от кражби, продажба на наркотици и дребни далавери. Влиза в затвора отново – оцелява криво-ляво. Излиза… Влиза…

Днес Славчо е на 42 години, 17 от тях е прекарал в затвора и по институции. Започнал е с наркотиците на 13, а с престъпленията – още преди това.

„Безнадежден“.

Чувала съм това определение за него от много хора в различни етапи от живота му.

Познавам го от поне 20 години. Един човек на улицата, съвсем различен човек в затвора.

Но винаги „безнадежден“.
Когато направихме Розовата къща, изобщо не си давахме сметка какво може да означава тя за някои хора. Първо при нас дойде братът на Славчо – веднага след едно излизане от затвора. Та къде другаде можел да отиде първо?

За съжаление, това настроение не се задържа дълго, но имаше достатъчно време да доведе и Славчо. Той също тъкмо беше излязъл от затвора и много бързо си влезе обратно в релсите на „безнадежден“. Дойде с тъмнината в погледа, с повишаването на тона, понякога се усещаше и агресията му. И двамата братя живееха под моста. (Розовата къща работи само през деня, няма как и къде да се настаняват хора за нощувки.)

Славчо в „Розовата къща“. Снимка: Мила Бобадова

Славчо обаче дойде и се задържа. Някак встрани от другите, някак сам, някак по различен начин. Правеше впечатление, че не иска да взема дрехи от нас. Купуваше си от магазините втора употреба, ползваше пералнята, за да ги изпере, но никога не прие дрехи или обувки от нас. Рядко се съгласяваше да вземе и храна, носеше си отнякъде. Другите имали по-голяма нужда, той се справял.

Илияна (нашата психоложка) успя да установи добър контакт с него. Заработиха заедно и започнаха да се случват странни неща. Тъмнината в погледа взе да изчезва понякога, а в някои моменти дори се появяваше усмивка. Лека-полека Славчо се разговори, дори за себе си. Започна да се преобразява ден след ден – като какавида.

Никой от нас не го е искал от него, но той реши и малко по малко спря всички незаконни вещества. Започна да мечтае. Мечти… да си намери работа, да наеме квартира, за нас това са битовизми, за него – огромни стъпки. И той ги следваше.

Веднъж, докато го карах с колата към един строеж, на който започваше работа, ми каза:

Не бих издържал още веднъж в затвора. По-скоро ще си направя нещо.
Свърза се със сестрите си, които не беше чувал и виждал от години. Запозна се с племенниците си. Отново започна да гради семейството си. Няколко пъти започва да работи, отиде да живее при приятел, който не взема наркотици. Взе си куче.

И тогава, в този супертежък период за всеки човек със зависимост, когато всичко на света те принуждава да отидеш и да си купиш наркотик, за да спреш болката, за да я забравиш, когато всяка стъпка е безкрайно страшна и всяко предизвикателство изглежда непреодолимо…

… точно тогава пристигна поредната призовка. Опит за кражба на велосипед. Опит.

По време на престоя му в следствието ни се обадиха от прокуратурата с молба за помощ. Беше се самонаранил, беше направил страшен панаир в цялото следствие и беше заявил, че е клиент на Розовата къща и че ще говори само с Илияна. И хората звъннаха. Издадоха ѝ пропуск и я помолиха да ходи колкото може по-често,защото той е друг, след като се видите.

Славчо беше осъден на 6 месеца затвор. Колегите ходиха на свиждане в затвора, но за съжаление, срещите с Илияна нямаше как да продължат и там. Всички ние бяхме обезверени и всеки ден очаквахме да чуем най-лошото.

Но Славчо отново оцеля. В това е трениран най-добре.

Дойде в Розовата къща направо от затвора, както си беше със сака. Дойде с огромна усмивка. По време на престоя му в затвора неговите сестри се бяха организирали и бяха покрили разходите за квартирата му, бяха се погрижили и за кучето му. Сега Славчо имаше къде да се прибере, къде да изяде попарата си през нощта.

Започна работа. Новите му началници са изключително доволни от него и след първите 3-4 месеца започнаха да се съобразяват кои смени са му по-удобни. Смени квартирата си с по-добра, а кучетата вече са две.

Продължава да идва всеки ден в Розовата къща, но вече като член на екипа ни. От два месеца Славчо работи при нас на половин работен ден и е незаменим. Той е експерт в онзи, другия свят. Помага ни в търсенето на повече хора, които имат проблем. Помага ни с личния си пример, като често казва на другите: „Щом аз мога…“ Помага ни с усмивката си. Помага ни с абсолютната си отдаденост. (Поради банкова грешка не беше получил превод на първата си заплата и не се обади да ми каже. Когато разбрахме какво е станало, реакцията му беше: „Винаги бих работил тук без заплащане. Не затова го правя.“)

Най-много ни помага обаче във вярата.

Има смисъл всеки човек да бъде подкрепен!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross