Тряскане на врати. Писане на драматични бележки, съдържащи думи като “ЗБОГОН” и “ЗАВНАГN”. Многословни обяснения и протести в пълен емоционален разпад. Мрънкане за наличието и/или липсата на всичко на този свят… Този списък е безкраен. И само онези родители, “дарени” с ексклузивната възможност да притежават малък-голям мрънкалник вкъщи, разбират какво точно се случва всекидневно по всякакви теми.
Майка, пожелала анонимност, споделя как стоят нещата в нейното семейство, в което едно от трите ѝ деца не спира да държи безконечни речи и тиради още от мига на проговарянето си. Момчето вече е на 18 и продължава да си каканиже за какво ли не.
Един текст с чувство за хумор и любов към малките мрънкалници, дори когато пораснат в големи многословници.
Вероятно синът ми е с твърде широк обсег интереси за 18-годишен младеж. В университета се е записал в клубовете по авиация и латински. Играе тенис, голф и тенис на маса с абсолютна прецизност и твърди, че е изкарал сериозни пари от покер. Но има един основен талант, който засенчва всички останали: неподражаемата му способност да държи тиради.
Той е майстор тирададжия. И няма как да е иначе, защото се упражнява цял живот. Много беше сладък, когато каза първата си дума, а после година-две по-късно, когато се опитваше да свързва думи в изречение, това дар слово вече не беше особено сладко. И нямаше връщане назад.
На 4 вече беше открил отворения прозорец и тогава разбрах, че не всяко дете трябва да бъде учено на телефона за спешни случаи.
Има деца, които злоупотребяват със 112, и аз явно “извадих късмет” да ми се падне точно такова. Когато го изпращах малко да си помисли в стаята си, той започваше да каканиже, че съм го заключила “завинаги” и не спираше да мрънка, че съм зла и грозна, и лоша. И след това си отваряше прозореца и почваше да призовава някой да се обади на 112. Полиция не се появи никога, но пък съседите сигурно са се чудили защо не мога да контролирам тези тиради.
Между другото, и аз се чудех.
Може би проблемът не беше в мен като родител. В края на краищата съм отгледала три деца, две от които изразяват фрустрацията си нормално с умерени тонове и звук. Може би проблемът беше в поредността на раждането им. Може би виновни бяха гените. Или кармата. Може би има връзка с еволюцията и велосирапторите, и пингвините, и двуногите.
Няма значение. И да не си помислите, че тирадите намаляха, като порасна. По-скоро мислете в посока как по-комплексната представа за света и по-богатият речник са направили тези тиради още по-безконечни. Детското му непрестанно мрънкане прерасна в безкрайни речи кога е трябвало да бъде сервирана вечерята, кой с какъв продукт за коса е прекалил, как Snapchat е крашнал…
Реалността е такава: синът ми си беше мрънкалник още от мига, в който вербално можеше да конструира обвинителна реч, и ще си остане такъв завинаги, до мига, в който гласните му струни станат на пепел.
А как аз съм преживявала всичко това?
Нека ви запозная със специалния ми двустепенен метод, разработван внимателно близо две десетилетия.
Грижа за себе си
Още щом го чуя, че започва да “загрява”, се оттеглям в банята и лягам във ваната с книга. Когато тръгне да тропа по вратата, мрънкайки, че ролката за почистване на косми я няма или че някой му е откраднал сандвича, го каня да влезе и да поговорим. И после добавям, като послеслов, “Гола съм”.
Оттеглянето му е със скоростта на светлината и в пълна паника и ми е много по-приятно от всички мигове, прекарани в банята в реална наслада от бомбичките за вана.
Самосъхранение
Назад в годините съм се опитвала да го “успокоя”, да пробвам да разговарям с някоя друга част от мозъка му. Сега просто отклонявам тирадите, за да не се налага да ги слушам.
Сандвичът? Мисля, че баща ти го изяде. Ролката за косми? Май последно беше в сестра ти. В нашата къща всеки е сам за себе си и оцеляват само най-добрите екземпляри. И ако аз съм усвоила изкуството да хвърлям някого под автобуса по-добре от онези наивни новобранци, то това си е техен проблем.
Когато го оставихме в колежа, оставихме зад гърба си и цял живот оплаквания от какво ли не. Върнахме се в една тиха, спокойна къща – едно луксозно спа за слуха. И честно казано, хареса ми. В началото.
Но ето какво научих в негово отсъствие: семейството ни някак странно е привикнало с тези безсмислени и добре познати тиради. Може и да не знаем кога точно ще изскочат, но е сигурно, че ще има такива. И в това има известен комфорт.
По време на ваканцията и с едномесечното му прибиране вкъщи известно количество от тази какофонична хармония беше възстановено. Вероятно не функционираме както трябва, но цял семестър тишина ми показа, че понякога хубавото мрънкане е за предпочитане пред тишината. Особено когато това означава, че синът ми си е вкъщи.
Сега обаче да не решите, че през следващите 4 седмици няма да се крия във ваната.
Източник: Scary Mommy
