Покрай новината за Алексей Петров (известен също и като Трактора), сигурно сте пропуснали колосалната изцепка на учителския синдикат „Образование“ към КТ Подкрепа. А не трябва, защото тя е абсурден пример за това каква крайна ретроградност цари в определени срещи в българското образование. Принципно бих пуснал линк към позицията. Но тя е толкова жалка, че не си заслужава трафика и времето. Затова набързо ще адресирам основните проблеми в нея.
Председател на този синдикат от 2011 г. е д-р Юлиан Петров. Той е на годините на баща ми, който, макар също да гони 70-те, все още е прекрасен учител и не споделя тъпотиите, изцвъкани от Петров. Петров е магистър по музика и естетика, а също така и доктор на педагогическите науки. Няма да е лошо да си погледне дипломите отново. И после да се върне и пак да прочете следното заявление, разпространено от подопечния му синдикат: „Вече десетилетия неограничената и обхваната от порока свобода манифестира в българското общество, медии и училище. И взима своите жертви – нашите деца и пораснали ученици.“ Разбира се, плюс думите за „традиционните ценности“ и „християнските добродетели“.
Сред мерките за справяне с този проблем според него и синдиката са:
- Глоби и наказания за ученици и родители, които не спазват училищния правилник.
- Оценка за дисциплина на българските ученици.
- Забрана на нерегламентираната комуникация между родител и учител.
- Да се спре с политическата и административна подкрепа на всички български институции към всеки родител написал жалба срещу образователна институция.
Сериозно ли? Ама наистина сериозно ли? А да върнем член първи, пеенето на песни в подкрепа на партията и ученическите бригади, за да помагаме на ТКЗС-тата да преизпълнят петилетката?
Да, ние знаем, че не сме идеални и че образованието ни има проблеми. Но идеите, които работят, са точно обратните. Подкрепа и поощряване на добрия пример, всевъзможна комуникация между родител и учител и решаване възможно най-бързо на всеки проблем между родител и образователна институция. А за дисциплината - не знам как Попов и компанията не са се сетили да върнат боя с върбови пръчки. И плетенето на кошници за по-леки провинения.
Хубаво е, че има и бърза реакция от страна на популярни учители като Васил Лозанов, който е и заместник директор на Испанската гимназия. „Много е любопитно как с някакви хора в същата професионална сфера все едно обитаваме две различни времеви линии, които съвсем слабо си кореспондират. В конкретния случай се съмнявам този абсурд да отразява позицията на мнозинството. Всеки колега, който намира подобни предложения за уместни, бих призовал да преосмисли или мнението, или кариерата си“, написа Лозанов.
А аз искрено и от сърце препоръчвам на този синдикат самосиндикално да се закрие. На никого, ама наистина на никого няма да липсва.
По темата говорихме и с Пламена Николова, директор „Политики за децата“, Национална мрежа за децата.
Какво се има предвид под „бездействащите погледи на държавните институции, демонстриращи апатия и малодушие към войнстващите родителски напъни за намеса в управлението на българското образование. Отрицателните последствия от този поощряван от МОН, РУО и Общинските институции флирт с родителските активи, е повече от очевиден“?
Енигматичното внушение зад подобна високопарна фраза наистина остава загадка, защото в него има очевидно противоречие – ако институциите действително бездействат и са малодушни пред така наречените „войнстващи напъни“ на родителите, как е възможно те да поощряват активно същите, и дори, както се твърди във втората част на изречението, да флиртуват с тях? Логически, едно от двете твърдения е невярно, което показва, че или синдикатът се опитва да създаде впечатление, което просто да звучи стряскащо, но де факто да не носи никакъв реален смисъл, или сам осъзнава, че зад подобни заявления не стои обективна истина.
В същото време едно от основните искания е родителите да сключват своеобразен договор с училището за дисциплината на своите деца, като така сами предлагат да се използва потенциалът на комуникацията и партньорството в училище, но в същото време, ако се приеме, че целта е училището да е коректив на възпитанието на децата по отношение на семейството, на семейството и родителите се отнема възможността от своя страна да бъдат коректив на училището при възникнал проблем, защото в т.5 от исканията императивно се настоява: „Да се спре с политическата и административна подкрепа на всички български институции към всеки родител, написал жалба срещу образователна институция“. Коя политическа партия и административна единица собствено стои зад подкрепата на демократичното право на родителите и всички български граждани да подават жалби и сигнали остава неясно.
В рязък обрат в последната шеста точка от манифеста на синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“ обаче се оказва, че всички страни, включително и самите родители, са „срещу“ учениците, като своеобразна жертва на агресивните от тях, тъй като се призовава за инициирането на „обществен дебат, в който да се потърси консенсус по повод възпитанието на децата в посока нулева толерантност към ученици, които налагат агресия към съученици, учители, родители и обществени институции.“
Накратко, изречението може да се преведе като „децата са виновни, а родителите им ще плащат за това, без възражения“.
По-интересни са два въпроса, които възникват вследствие на така изразената позиция на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа“:
1. Къде в обществените функции на синдиката като форма на сдружаване и защита на трудово-правните отношения на работещите в системата на образованието се вписва така дълбоко вкорененото през последните години влияние и дори директно вмешателство във формирането на образователни политики в България? Според целите, които синдикат „Образование“ си поставя видно от собствената им уеб страница:
- Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа представлява своите членове пред работодателите, властите и органите на държавната администрация, а също така и пред обществени организации и институции. Синдикатът участва в преговори с работодателите за сключване на Колективен трудов договор на всички нива, уредени чрез Кодекса на труда.
- Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" оказва компетентна юридическа помощ и посредници в случаи на конфликти и трудови спорове между своите членове и работодателите.
- Синдикатът организира и ръководи протестни акции на членовете си при съществени нарушения на интересите на работещите в средното образование. Той осъществява и провежда семинари за обучение на членовете си.
2. Ако приемем, че проблемите с тормоза и насилието в българското училище попадат под една от гореизброените хипотези, как искането за глоби, наказания и оценки за дисциплина, както и забрана на комуникацията, освен по служебен път, между учител и родител се вписват в първата и най-важна заявка за функциите на синдиката, а именно:
- Синдикат "Образование" ... работи за демократизиране, хуманизиране и деидеологизиране на средното образование в България, чрез демократични промени в законодателството, ръководството и управлението на образованието.
Изглежда, че двата големи синдиката в образованието – СБУ и КТ „Подкрепа“ разбират демократизирането, хуманизирането и деидеологизирането чрез различни, но сходни инструменти – първият в спиране на военната агресия с военно обучение, а вторият – в изкореняване на тормоза и агресията в училище – чрез наказания, административна агресия и тормоз. Все инструменти на отдавна отминал режим.
Наистина ли някой вярва, че ще има ползва от оценяване на дисциплината? Има ли го някъде в модерния свят този елемент от социалистическия морал?
Оценката на дисциплината е напълно архаичен инструмент във формата, в която синдикатите настояват за нея от години. Оценките в образователната система по правило се поставят само и единствено за академичните постижения на учениците и дори в този случай не може да се злоупотребява с тях просто защото ученикът има поведение, което не отговаря на изискванията на училището. Тоест, не може да се постави ниска оценка на знанията на ученик, защото той не спазва дисциплината в клас. Отдавна отпадна дори и така наречената единица за подсказване, тъкмо защото тя не може да се постави в една система за оценяване на предметното знание и умения наравно с останалите оценки.
Практиката в успешните образователни системи изрично акцентира върху необходимостта от позитивен подход, поставяне на ясни правила и граници за учениците и развиване с помощта на училището, учителите, родителите, общността на подходящи социално-емоционални умения, умения за самоконтрол и личностни взаимоотношения, които да помагат на децата да спазват тези правила и граници, без да ги нарушават или поне не драстично.
По отношение на случаите, в които това въпреки всичко се случва, се използват различни методи като допълнително оставане в училище след края на часовете, допълнителни задачи, включително и неучебни, писмо до родителите, отнемане на привилегии, консултиране и допълнителна подкрепа, включително чрез форми на училищна медиация, отстраняване от клас или група и в много крайни случаи – отстраняване от клас за определен (ограничен) брой от дни или изключване, което е абсолютно крайна мярка. Всички те обаче се случват при изрично определени и предварително известни правила, в постоянна комуникация с родителите от страна на учителите и при необходимост с други специалисти, директор, борд на училището и прочее. Разграничават се ясни и последователни стъпки, които следва да бъдат изминати мотивирано при налагане на следваща степен на наказанието, като дори при най-крайната мярка – изключване, се обсъжда продължаването на образованието на детето и неговото бъдеще и подкрепа.
Ако в някои системи, макар и рядко, може да се открият остатъци от оценка по дисциплина, то те съдържат и позитивна оценка, тоест ученикът може да получава и точки за позитивно поведение и да получи шанс да се „поправи“ чрез определени дейности и добри постъпки, като така отново се мотивира желано поведение.
Част от проблемите, които остават все така нерешени в рамките на българската система, е, че все още много рядко се използва позитивното въвеждане на правила и граници на поведение както на ниво класна стая, така и на ниво училище. Така много често, учениците всъщност не са наясно какво е желаното поведение, какви са неговите граници, кой е правилният начин да се адресира тяхна нужда. Много училища пък имат изключително строги и уронващи достойнството правила като забрана за посещение на тоалетна през учебния час или пък правила, които ту се спазват, ту не, а понякога дори санкционирането на едни ученици е по-строго, а за други такова няма. Това създава чувство за несправедливост у децата и води реално до повече бунт и нарушаване на правилата, отколкото спомага за тяхното спазване, тъй като децата смятат, че каквото и да направят, ще бъдат неминуемо санкционирани или пък обратното – ще им се размине.
При ясна система на правила и последствия (не наказания!) всяко дете се чувства сигурно в това, че както то спазва правилата на училището, така и училището пази него от потенциални чужди нарушения.
В същото време обаче развиването на социално-емоционални умения е твърде слабо позната област от развитието на децата, а би следвало тя да е неразделна част от тяхното формиране като личности и израстване, наравно с четенето и писането. Нормално е за малките деца поради особености на темперамента и характера си и когнитивното си развитие според възрастта им невинаги да знаят как правилно да изразят чувствата си или да покажат, че нещо не е наред с тях или обкръжението им, включително да покажат, че са тормозени например. Тук ролята се поделя между семейството и училището и затова е толкова важно да се избегнат всякакви опити за поставяне на барикада и окопна война между двете страни, които трябва да звучат в един тон, за да получава детето правилни послания кое е редно и кое не. В по-горните класове ролята на родителя намалява обратнопропорционално на възрастта на детето, но в същото време развитието на младежите е много комплексно и необходимостта с тях открито да се обсъжда и говори за правила, граници и последствия е още по-голяма.
Съвсем отделен от тази базисна необходимост е въпросът с тормоза и насилието в училище. Това са две сфери, в които училището може и трябва да действа превантивно, но в същото време, да получава нужната подкрепа и от външни участници, когато става дума за сериозни и тежки случаи. За съжаление, много често и двете явления се съпътстват от проблеми в семейството и личния живот на детето, включително като жертва на някакво насилие, и тогава не може да се очаква училището само да се справи с възникналите проблеми, които често се трупат като снежна топка, която не може да бъде удържана. Тук българското училище се оказва обикновено с много малък и бързо изчерпващ се ресурс от вътрешна и външна подкрепа – от една страна, психолозите и педагогическите съветници са малко и с ограничена възможност да работят по случаи, както индивидуално, така и групово (и с родителите), от друга – механизмите за взаимодействие със семейството са изцяло доброволни и не позволяват да се изиска дългосрочен ангажимент, включващ работа и със социалната система и системата на закрила. Така често училището се оказва самотен войн, изчерпал всичките си възможни ходове до последния – преместване в друг клас или училище, което неминуемо води до преместване на проблема от болната глава на здравата.
Една възможна форма на справяне с по-тежките и сериозни случаи на тормоз и насилие е външна за училището институция, която да консултира семейството и детето, да осигурява подходящи специалисти извън училищния екип и среда и да следи за постигането на определени цели в поведението, включително що се отнася до повишаване на родителския капацитет, ако е необходимо. В същото време това може да е и подходящо място за училищна медиация, когато вследствие на тормоз и/или насилие са възникнали сериозни конфликти между училището и семейството, засегнатите деца и техните родители или учител и ученик. Така в своего рода арбитър се превръща външна на училището страна, което позволява да се запази нормалният климат за останалите ученици и учители и да не се стига до вътрешни конфликти.
Не е ли по-важно всъщност да има постоянна и интензивна комуникация между родител и учител, вместо да се иска забраната ѝ?
Да, разбира се. Всъщност освен отваряне на училището за партньорство с родителите и общността и открито обсъждане на проблемите и предизвикателствата, което е точно обратното на формализирания и едностранчив подход, който се предлага от синдиката, е възможно да се направят множество подобрения в условията на работа на учителите (основна работа на синдикатите), която да им помогне за справяне с дисциплината, поставянето и спазването на граници, както и в работата с ученици, които изискват повече от обичайното внимание.
Самият синдикат „Образование“ е предлагал неведнъж осигуряването на финансиране за назначаване на помощник на учителя, както и различни ресурсни специалисти, които да подпомогнат работата с деца със специални потребности. Намаляването на броя на деца в клас, намаляването на огромната административна тежест и бумащина, даването на реална свобода на преподаването чрез рамкови програми, реална иновативност на училищата, подкрепа от страна на РУО към подобряване на преподаването, вместо единствено объркващи и санкциониращи и/или напълно формални оценки и проверки, подготовката на учителите за работа в интеркултурна среда, с деца със специални потребности, за превенция на тормоза и насилието чрез повече разбиране на какво реално се дължат те и как да ги разпознаваме и адресираме, социално-емоционални умения, справяне с предизвикателно поведение, работа с родители и прочее.
Подкрепата от медиатори, както и интервизията и супервизията на преподавателите с цел превенция на професионалното прегаряне също са част от нещата, които могат да помогнат на позитивния климат в училище, а оттам и на по-добрата комуникация и намаляването на тормоза и насилието. Понякога банални неща като осигуряване на пространства за почивка и хранене, премахване на мъчителния двусменен режим, балансиране на натоварването в часовете през деня и осигуряване на достатъчно пространство в класните стаи, за да не си пречат физически децата, създаване на възможности за занимания със спорт и изкуство внасят голямо подобрение по отношение на намаляване на агресивното поведение и конфликтите.
Преди всичко обаче е крайно време училището и родителите да се чувстват като участници в един и същи процес, от една и съща страна на уравнението. Това ще елиминира и всички порочни практики, свързани с нарушаване на границите между родителите и учителите/училището, за които говори синдикатът. Да, не може да се очаква учителят да е на разположение 24/7 на живо и по телефона за родители, както и да решава проблеми извън своята компетенция, но и ограничаването до формално общуване би имало също толкова лош ефект. Има среден път и той е в изясняване на ролите на всички страни и осигуряване на пространство и споделени правила както за комуникация, така и за решаване на конфликти, когато такива има. Но също и за празнуване на победите, насърчаване на позитивния опит, създаване на общност.
За всички, израснали с дисциплиниращите практики на тоталитаризма, е ясно, че не те са тези, които носят престиж на образователните институции или издигат обществената роля и печелят уважението на учителската професия, и със сигурност не са инструмент за намаляване на агресията и насилието в училище (още по-малко в обществото, доколкото процесът на въздействие е обратен). Да се изискват формални наказания и глоби е все едно да се опитваш да потушиш огън с ръжен – само го разпалва още повече. Трансформацията в българските училища по отношение на дисциплината, тормоза и насилието ще започне тогава, когато училището си върне ролята на място за развитие, израстване и приемане, а не на институция за корекция на поведението или изтърпяване на наказания.
