“Само аз ли не се справям” е въпрос, който си задават много майки, когато животът с деца се окаже не съвсем като в съвършен майчински Инстаграм профил, издържан в пастелни тонове и с минималистичен дизайн.
Преди време решихме да отворим темата за гнева и яростта, които много майки изпитват всекидневно, похлупени под безброй очаквания от околните и неглижиране на собствените нужди.
Днешният текст е от наша читателка, която предпочита да запази анонимност, за да може да сподели спокойно - без да се срамува - че не се справя. И освен че усеща как не се справя, чувства, че едва ли не е единствената, на която майчинството никак не ѝ се получава спокойно и щастливо.
Ние можем да я уверим, че изобщо не е сама и че всичко, което се случва с нея, е напълно нормално. В следващи текстове ще се опитаме да изясним причините, поради които всичко това се случва и, евентуално, как можем да го овладеем. А сега ще се радваме да чуем и вашия опит и съвет.
Реших да ви пиша провокирана от статията за гнева на майката. Стоя и си роня крокодилски сълзи. Гневна съм, толкова много и постоянно, и то на най-съкровеното нещо, което съм създала – сина ни. Прекрасно русокосо и синеоко, почти 4-годишно, вечно недоволно детенце.
Причините
Преди година имах ужасно преживяване с онкологично заболяване, което психически и емоционално ме тормози и сега. Вследствие на бруталното лечение и ужаса ми, че умирам на 29 години и че прекрасното ми дете няма да ме помни, а вечно ще е "онова момченце, дето майка му умря от рак, бе, сещаш ли се, много малък беше още", допуснах ужасни грешки във възпитанието му.
И вече не мога да се справя вече с него. Той крещи, аз крещя и се чувствам най-лошата майка. Той се тръшка и отказва тотално да приеме каквото и да е, щом е казано от мен. Иска да играем нонстоп, а аз просто искам да почина малко след всичкото оцеляване през деня и домакински простотии вечерта.
Всички са перфектни
А другите майки около мен са едни такива роботизирани – хем красиви, хем здрави, децата им ангелчета, с които играят и се смеят цяла вечер. Къде бъркам аз?
Баща ми, в паниката си, че трябва да бъда спокойна, постоянно ме залива с констатации: “Изпуснала си го, изпуснала си го, какво ще го правиш това момче, като стане мъж – ще те пребива ли?!”
Тук си признавам, че тогава вече усетих, че нещата хич не са добре. Позволявам си да крещя по детето и всичко става все по-гадно, защото аз се чувствам хиляди пъти по-виновна.
Как го правят другите
С тези мисли и с поетите доста повече ангажименти около отглеждането на дете, както и безумните очаквания - кухнята да свети, да има сто неща за ядене, нищо че синът ми не яде, просто НЕ ЯДЕ, и какво ли още не – всичко ме тормози още повече.
За щастие, имам най-прекрасния, борбен и подкрепящ съпруг, който изключително много се грижи за нас. Само че продължавам да се чувствам, че не се справям.
Не знам как го правят другите…
Но това е – споделен грях, половин грях.
