„Изписа се, каза се. Но в същото време не съвсем всичко за следродилната депресия“. Така започва текстът, изпратен ни от Десислава Борисова. Един разказ за самотата, за тъгата, за нежеланието да станеш от леглото...
Следродилна депресия, предполагат.
За случая с майката на две деца, избрала да се самоубие, предполагат, че мотивът е следродилна депресия. Ако е това, то я разбирам. Така, както толкова много жени, които са попадали в тази лепкава кал, от която ежедневието ти вони, а спомените ти са безцветни. Животът е безсмислен и така нататък.
Иска ми се да споделя какво ми беше и на мен, понеже беше скоро, и понеже не мога да кажа, че всичко е зад гърба ми. Много по-често чувствам товара на гърба ми, качен заедно с прането, сушилнята, захранването, грижата да си оскубя веждите, да бъда активна, да изглеждам добре. Както и да не се оплаквам, понеже партньорът ми не е под наем вкъщи и все пак подхваща нещо. Кога след мой лош поглед, кога досетил се и сам.
Ходех на терапия, преди да имам дете.
Ходех, защото не исках да имам дете. Исках да го предпазя от травмите и обременеността на женската част от моето семейство. Терапията помогна. Все още не понасям много неща в майка ми. Все още не искам детето ми да се чувства, както се чувствах, и продължавам да се чувствам. Но е факт, че благодарение на терапията, дъщеря ми, се появи.
Обаче с нея се роди и следродилната депресия.
И докато всички около мен ми обясняваха, че да имаш дете е най-хубавото нещо, смисълът на живота, велико е, страхотно е, предизвикателно е – аз не чувствах нищо. Това не бяха моите истини. Дни след раждането сновях из дома ни и се чудех как ще живея оттук нататък. Не съществуваше утре. Нямаше чувство на пълнота, нямаше сплотяване с партньора ми. За сметка на това имах препълнени гърди, увиснал корем, ревящо бебе и пълна липса на желание да живея.
Абсолютен мрак.
Исках да си легна и да не ставам. Исках да убия всеки, който ми обясняваше, че „и това ще мине“ и че „само трябва да се стегна и да се организирам“. Чувствах се сякаш съм изгубила гласа си и не успявах да обясня на никого защо се чувствам зле. Изобщо не успявах да обясня как се чувствам, защото не говорех за това. Просто стисках зъби пред всички и се скъсвах от рев, когато бях сама или при терапевтката ми.
Още не сме свършили, скрол надолу
Нямаше уши да ме чуе и да ме разбере.
Партньорът ми мълчеше като пукел, защото какво по-плашещо от нещастна жена и сълзи? Ако трябва да съм честна, най-тежко ми беше именно от неговата неспособност да ми подаде ръка.
Той правеше много неща, които мъжете не правят – готвеше, чистеше, дори спеше с бебето в друга стая. Идеята, че някакви си хормони бушуват из мен и съм в черна дупка, му беше непонятна. По-тъжното – на мен ми изглеждаше сякаш не прави никакво усилие да ми влезе в обувките.
Самотата на една следродилна депресия, хора, е нещо, което не може да се опише.
Ти си абсолютно изолиран. Няма светлина, няма утре, няма надежда, тягостно ти е, искаш да се свиеш в ъгъла на някой гардероб, да плачеш, да крещиш. А най-страшното е, когато нищо не искаш. Защото и това е следродилната депресия – отсъствието на всичко, отсъствието на желание, твоето собствено отсъствие от твоето си аз.
И понеже споменах – да, ходех на терапия, и не – тази терапия не успя да предотврати депресията. Но някак ми помогна да намеря своите механизми за справяне.
Така че, хора, когато ваша приятелка роди, бъдете около нея. Не само първите дни и седмици. Слушайте я. Питайте я как е, преди да питате как е бебето. Интересувайте се от нея истински, настоявайте, досаждайте. Бъдете нейната причина утре да си погледне телефона, макар и сигурно да ѝ е досадно. Бъдете причината да се разплаче пред вас и да спре да мокри възглавницата вкъщи. Защото, както ни учиха на един семинар за гледане на новородено – прегръщайте. Може и болката ѝ да не изчезне, но много по-леко се плаче в нечия прегръдка и на нечие рамо.
