Как е реагирала, като е научила, че ще има син, а не дъщеря, и защо това я е уплашило, разказва за Scarry Mommy Морган Флахърти. А ние се чудим, чак такава драма ли е.
Преди няколко години се роди първото ни дете – дъщеря. Израснала съм в семейство с братя. И както вероятно се досещате, винаги съм си мечтала за сестра. Бях едновременно изненадана и възхитена, когато разбрах, че ще имаме момиче. Разбира се, нямахме конкретни очаквания какво значи да отглеждаш дъщеря, но самата идея, че е момиче, ме успокояваше – поне ми е донякъде познато.
Именно с дъщеря ни като първо дете започнахме да изграждаме увереността си на родители. Всяка фаза ни даваше усещането, че (поне временно) сме се ориентирали в родителството, както и че откриваме какво е да бъдеш родител чрез връзката си с нея. Затова ще призная, че бях леко изненадата от първичната ми реакция, когато разбрахме, че второто ни дете ще е момче.
Макар да изпитвам вина, че го казвам, първото, което почувствах, беше разочарование и страх от непознатото.
За мен идеята да имам момиче беше позната, свързана с преживявания, които разпознавам и знам как да управлявам. А момчето… беше нещо съвсем различно. И веднага ме обзе страх от това непознато преживяване.
Какво е „разочарование от пола“ на детето?
Преди да го изпитам лично, бях чувала за т.нар. „разочарование от пола“. Според Националния здравен институт на САЩ това е „субективно усещане за тъга, когато родителят научи, че полът на детето му не съвпада с очакванията или желанията му“.
Исторически и културно в много общества е съществувало предпочитание към синовете, но днес подобни чувства могат да възникнат по най-различни причини – например ако родителите вече имат няколко деца от един и същ пол.
Рейчъл Голдбърг, лицензирана брачна и семейна терапевтка с фокус върху бременността и следродилния период, обяснява, че разочарованието от пола е напълно нормално чувство.
„Нормално е да имаш чувства относно пола на детето“, казва Голдбърг. „Няма нищо нередно в това. Можем да се преструваме, че нямаме предпочитания или определени емоции, но истината е, че е често срещано и далеч по-разпространено, отколкото хората признават заради срам или вина. Дори някой да изпитва лека тъга, не означава, че ще обича детето си по-малко.“
Причините за подобни чувства са разнообразни. Може да са свързани с лични преживявания от детството, с желанието за определен вид връзка или дори със страх от повторение на травматични модели.
„Понякога хората са имали много специална връзка с родител от противоположния пол и искат да изживеят това отново с детето си. Или пък са имали трудна връзка и си представят, че ще е по-лесно с дете от другия пол“, допълва Голдбърг.
Кога разочарованието от пола става проблем?
„Няма правилен или грешен начин да се чувстваш по тази тема“, казва Голдбърг. „То е човешко. Става по-притеснително, ако чувството на разочарование доминира, пречи на свързването с детето или води до продължителна тъга или огорчение. Но моментно разочарование или тъга не правят никого по-лош родител.“
Националният здравен институт на САЩ също подчертава, че повечето случаи са леки и отшумяват скоро след раждането. Но при по-дълбоки емоционални състояния се препоръчва психологическа подкрепа, особено с цел подготовка за реалността след появата на бебето и изграждане на здрава връзка между майката и детето.
Как се справих с разочарованието?
В моя случай знам със сигурност, че попаднах в по-леката категория. Усещам, че първоначалното разочарование вече започва да се разсейва. И съм сигурна, че напълно ще изчезне в момента, в който срещна сина си. Обичам дъщеря си, но също така знам, че всяко дете, независимо от пола, ще бъде уникална личност със свои интереси и характер.
Като родител вярвам силно, че представите и очакванията за полова идентичност трябва да произлизат от самото дете. Ако утре дъщеря ми реши да се откаже от принцесите и роклите, ще има пълната подкрепа и на двама ни като родители.
И мисля, че точно защото вярвам толкова силно в това, бях толкова разочарована от себе си, че не почувствах единствено радост, когато разбрах, че ще имаме син. В сърцето си знам, че биологичният пол не определя какъв човек ще стане детето ми – и именно затова бях толкова изненадана и огорчена от собствената си първоначална реакция.
Страх… и надежда.
Все още обаче се боря със страха. Наскоро гледах сериала Adolescence и той събуди дълбоки опасения какво значи да отглеждаш момче в нашето общество днес. Не че да отглеждаш момиче е като разходка в парка – с ежедневните заплахи към правата на жените бъдещето на дъщеря ни често е източник на тревога и за мен, и за съпруга ми.
Но когато мисля за сина ни, се страхувам, че няма да се справя „както трябва“. Израснах с братя, които днес са мили, умни и грижовни мъже. Но бяхме възпитани в среда, в която имаше определени стереотипи какво означава да си мъж. Например очакването момчетата да „стискат зъби“ и да не показват чувствата си така свободно, както аз. Не обвинявам родителите си. Вярвам, че са ни обичали и са давали най-доброто, на което са били способни. Но този опит се е запечатал дълбоко в мен и се страхувам, че в детството си не съм имала пример как бих искала да отгледам син.
Още не сме свършили, скрол надолу
В крайна сметка, знам, че разочарованието ще отмине – даже вече отминава. В момента, в който синът ми ще е в ръцете ми, ще знам, че всичко ще бъде наред.
А що се отнася до страха от родителството? Мисля, че той никога не си отива напълно.
Източник: Scarry Mommy
