fbpx
Животът с деца

Моята скандинавска одисея

20 април 2016

Ето я и първата ни печеливша от конкурса "Родих и още как!!!" дано се забавлявате с Вяра Савчева и нейните мъки, както ние :))))

 

Юли 2013 е и е най-горещото лято за последните 100 години  в Дания, аз съм бременна в деветия месец и съм в супер физическа форма, карам колело и ходя поне по 5 километра всеки ден, убедена съм, че ще родя за няколко часа и чакам с нетърпение. Нищо не може да ме спре да родя по естeствен начин! Тренирали сме със Сакис (моят особено нетърпелив, твърдоглав и темепраментен гръцки приятел) и той ми е обещал, че колкото и да се моля, няма да ми позволи да получа епидурална. Все пак са ми шили и чупили носа без упойка – болеше, но го преживях. Желязна съм, ей, ще им покажа издържливост, мисля си аз.

Идва датата на термина ми и контракциите започват към обед. Нещата вървят по план, вечеряме си, контракциите са вече силни, но аз все още си мисля колко поносимо е то т'ва раждането. Към един часа през нощта нещата стават сериозни, вече боли близо до границата ми на издържливост, наивно си мисля аз и звъня в болницата - вия от болка, а те ми казват да им звънна като контракциите станат на всеки 3 минути и продължават по минута и половина, мисля си че не съм разбрала и пак звъня, пак ми казват същото. Прекарвам следващите 12 часа в крещене, тръкаляне върху топка, псуване и спане между контракциите, а Сакис е изписал към 100 крайно ненужни страници с времетраене на контракции. Към три часа следобед си вземаме такси и отиваме в болницата. Aз пищя, а шофьорът ме гледа мръсно и проклина късмета си, защото мисли, че ще изтръся бебето в колата му.

Влизаме в стаята за раждане и идва акушерката, която ще бъде до мен заедно със Сакис (лекар идва само, ако нещата са на умиране). Тук нещата започват да излизат извън контрол, боли, боли, боли, вия от болка, псувам на български и на всяка контракция извивам ръката на Сакис, а той полага усилия да изглежда силен. Между две от контракциите изревавам, че не мога повече и Сакис крещи с облекчение „дайте епидуралнааааа“, игнорирайки ясните ми инструкции, които бях давала месеци наред. Сакис звучи толкова отчаяно, че за момент си мисля, че епидуралната е за него. Акушерката се опитва да разубеди Сакис, но той я поглежда заплашително, тя млъква и уплашено вдига телефона. Анестезиологът се бави, Сакис се кара с всички, аз си мисля, че умирам и няма да я дочакам епидуралната така или иначе. Анестезологът идва, изглежда на около 10-12 години, казва се Николай и започва да ни разказва за странични ефекти от епидуралната, Сакис крещи „Слагай!!!“, аз си мисля, че умирам и не ми пука. Николай сяда до мен и ми казва, че поставянето на упойката боли ужасно много, но после ще ме облекчи. Сега аз крещя „Слагай!!“. След 5 минути го умолявам да ми сложи проклетата болезнена инжекция, а той казва, че отдавна вече я е сложил ... става ми смешно– някой да му каже на момчето да не плаши раждаща жена с боцване.

Николай ни пожелава успех и излиза, отива да си пише домашните, мисля си. Преди да излезе казва, че никога не е слагал толкова сполучлива епидурална. Интересно, след 10 минути половината от тялото ми е в нирвана - прекрасна безболезнена безтегловност, но...другата половина от тялото бооооооли, епидураланата е хванал лявата половина от тялото ми. Половин епидурална е по-добре от никаква, мисля си, съжалявайки дясната си страна. Половината от мен спи, другата вие, Сакис псува Николай на гръцки. Вдигам 41 градуса температура (от епидуралната е, май). Казах ли, че това беше най- горещият ден в Дания от 100 години насам!!! Минават още много часове, а думата болка не е създадена, за да описва раждане. Вече са минал около 30 часа и акушерката ми казва да напъвам, бебто ще идва, а аз не изпитвам никакво желание за такива дейности, отново заради епидуралната, която вече е отминала и двете страни на тялото ми са се събрали след няколко часовата раздяла. Минават още 3 часа, бебето не излиза, Сакис вика „направете й цезарово сечение“ (това пък изобщо не сме го тренирали), аз плача и казвам, че не искам - струва ми се нечовешко да си бил през ада на раждането и после да те и срежат, а акушерката казва, че е вече много късно за това. Оглеждам се и виждам, че стаята е пълна с лекари и акушерки; изгелждат уплашени. Сакис ме държи за ръка, бърше лицето ми с мокри кърпи и изглежда отчаян. Говорят си, че бебето не е добре. Казват ни, че е оплетено в пъпната връв и за това не излиза. Ще го извадят с вакуум. Безумна нечовешка болка, а след нея излиза и моят неповторим Хектор. Лекарят до мен, въздъхва с облекчение и ми взема ръката. Съжалявам, но в този момент не получавам нечуван прилив на обич към бебето, нито искам да преброя дали си има по десет пръста и да проверя дали атрибутите са му на мястото си, само се радвам, че вече не боли. Чувам Сакис да пита „ главата му ще си остане ли толкова дълга?“ -  “ДЪЛГАААААА!!!!”, пищя аз – поглеждам - от вакуума главата на моя мил Хектор е станала конусовидна. "Не за дълго" успокояват ме. Вземам Хектор в ръцете си, сега щастието ни е неописуемо!!! Следват разни там плаценти, шевове и други, нищо не усещам...от щастието е!

Мисля си, че никога, никога, никога повече няма да подложа мен и Сакис на това и ето ме две години и половина по-късно в същата болница, в далеч по-лоша физическа форма. Александър се появява за 7 часа, раждам го във вода, без никакви упойки. Боли. Сакис е до мен все така прекрасно темпераментен, a аз не толкова убедена, че мога да се справя. Справям се. И този път. Александър излиза, целуваме го, поглаждаме се и си казваме ’no more, the factory is closed’!!!!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
Етикети
cross