Радосвета Стаменкова и хуморът като оръжие

Остава по-малко от месец до ONE NIGHT STAND на 7 март. Събитието, след което през 2020 г. затвориха света и животът тръгна по съвсем друг начин. 

Сега си го вземаме този живот обратно, слагаме си го в джоба заедно с билетите за ONE NIGHT STAND и се запътваме към светлото бъдеще, като преди това минаваме през зала 1 на НДК на 7 март - в навечерието на празника на жените 8 март, за да ги честваме тези жени, да им се посмеем, да СИ СЕ надсмеем и да ни е смешно, смело и освобождаващо. 

В спектакъла тази година участват Красимира Хаджииванова, Letiashtata Kozilla Erato (Елисавета Белобрадова), Оля Малинова, Радосвета Стаменкова, Алекс Раева и Ива Тодорова, а прекрасното свързващо звено ще е магнетичната Мария Силвестър.

Режисурата е на Стоян Радев, сцената е най-голямата възможна, забавлението е абсолютно гарантирано.

Дотогава загряваме по тъча, като ви срещаме с някои от супер жените, които ще видим на сцената на зала 1 в НДК тази година.

Днес с нас е д-р Радосвета Стаменкова - жената, която отговаря за секса на нацията. С други думи - изпълнителният директор Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, с която сме ви срещали и преди и винаги имаме за какво да поговорим.

Ето че се срещаме отново на терена на Майко Мила 4 години и една пандемия по-късно. Сега обаче поводът е участието ви в One Night Stand на 7 март в зала 1 на НДК. Как дойде поканата и защо я приехте?

Поканата дойде по телефона – Оля ми се обади. Беше напълно изненадващо и неочаквано, а тя снесе информацията стегнато-обстоятелствено. 

Аз си знаех какви сте ги вършили в предишните издания на събитието, фен съм на такива изтрещявания и, изобщо, много харесвам и намирам за смислени формати от стендъп тип. 

Не съм се колебала нито секунда, а веднага и с голямо удоволствие се навих да бъда част от лудницата. За мен е чест, дет' се вика! Благодаря ви!

Извинявайте за въпроса, но за вас, като изпълнителен директор на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве, не е ли малко странно да участвате в нещо, което се казва One Night Stand? Дайте да му се посмеем на този парадокс и кажете дали всъщност не планирате сцената да ви стане любима дългосрочно?

Ма никак не е странно! Няма парадокс въ-об-ще! Ще се опитам да обясня: обожавам сценичните изкуства. 

Покрай обявеното ми участие в One Night Stand моя съученичка ми припомни, че още във Френската на един фестивал поставихме една пиеса по разказ на Илф и Петров - за двама журналисти, които трябва да пишат статия за психиатрична клиника, но попадат в научен институт и не разбират докрай, че са объркали локацията. 

Е, в нашия случай журналистите бяха объркали психиатрията с гимназията ни. Аз, освен че играех другарката по география, бях и нещо като подстрекател и режисьор на фарса. Голям шум се вдигна, щяха да ни намаляват поведението, но любовта към сцената си остана. 

А иначе човек всъщност е на сцена, когато говори пред хора, защото преподава например. Толкова много семинари, тренинги и лекции съм водила, а и в последните години в различни зали и формати от TEDх тип на различни сцени съм се вихрила, засичали сме се неведнъж и с двете Майкомили… Tа се опитвам да се успокоявам, че - ОММММ - на 7 март просто става дума за промяна на мащаба. 

Иначе ще се спека трайно. Абе, да обобщя: страшно много искам да се вземем със сцената дългосрочно, сладка любов е тази, може би най-дългата в живота ми. 

Какво очаквате от спектакъла на 7 март?

Още не знам със сигурност. Всяка сутрин се будя с различно очакване. Напрежението и вълнението нарастват, без майтап. 

Като изключим стреса, очаквам да се забавлявам, да се радвам на това, което ще разкажат другите луди жени, на възможността да се погледна с намигване и да позволя на залата да се посмее с мен на мен самата. 

Също така искам да изляза от балона си, от уюта на калъпа и да пробвам нещо ново - като това да се изтъпаня пред зала 1 на НДК например, без да се подмокря.  

Споменахме по-горе пандемията, то може ли вече, без да се споменава. Можете ли да ни кажете промени ли се работата ви в последните две години? Има ли нови предизвикателства в работата ви с жени и уязвими групи вследствие на пандемията?

Всичко ми се промени, не само работата. Ма то животът на света се промени, нормално е и при мен да има обръщане с главата надолу. Научих много неща по трудния начин, като всички. 

Ако преди обяснявахме на тийнейджърите колко е важно да ползват презервативи, за да се предпазват от венерически болести и нежелана бременност, сега обясняваме на мало и голямо колко е важно да си мият ръцете и как да кихат. И както винаги при криза, най-много страдат най-уязвимите. 

Вследствие на затварянето вкъщи и струпването на различни поколения за дълги периоди на малка квадратура скочиха случаите на семейни конфликти и домашно насилие. Това поникна на благодатната почва на пермисивното отношение към насилието, дето си е семейна работа и обществото много-много не бива да се меси. Естествено от това страдат основно най-беззащитните, жените и децата. 

Пандемията удари лошо и ромите. Масово живеещите извън страната загубиха работата си и се върнаха у нас, като скоро останаха без средства. В много ромски квартали инфраструктурата просто я няма. Няма канализация, водата е на двора, не в къщата, калта и липсата на нормални улици или изобщо на улици пречи на линейки да откликват на сигнали към Спешна помощ... 

Как се бори пандемия в такава реалност само здравните медиатори си знаят. И всичко това е богато наръсено с фалшиви новини, в които хората трудно се ориентират и вземат кофти решения за себе си и околните. 

Какво правим сега: работата на терен винаги е предизвикателство и не може да бъде извършвана дистанционно. Или поне не напълно и не така ефективно. Затова  се ориентирахме към интензива работа на живо през топлите месеци и онлайн и видеоформати през студените, досущ селскостопански труженици, зависещи от милостта на сезоните.    

Кога открихте чувството за хумор като оръжие и кога най-често се улавяте, че го използвате?

Обичам да разсмивам хората. Често ми се случва, като си говоря с някой много сериозен човек, да си кажа: „Хайде сега, Радосвето, да видим дали ще може да се усмихне и на кое изречение ще се засмее”. 

Когато се усмихнат, хората стават други. А като се разсмеят – ехееей! Много, много рядко не ми се получава, но и в това няма нищо лошо – светът е менлив и това му е чарът. 

Освен това животът не е панаирджийска въртележка, ние не сме клоуни и не може всички да се хилим 24/7. Макар че като се земисля сега, не би било зле... 

Хуморът за мен е оръжие срещу грубостта, супер егото, надувките, депресарщината, съвсем по Монти Пайтън. Но той е и мост – конектинг пипъл. 

Когато се смееш, по-трудно те нараняват, а ако са те наранили, околните не го разбират. Та може би хуморът е и вид защитна реакция. Себеиронията, иронията и сарказмът са най-висшият пилотаж. 

Установено е и от науката, и от практиката, че жанрът вицове, особено такива от рубриката политически, процъфтява в общества, в които има опресии, диктатура, абе нещо гнило в политическата система. Вицовете са като свирката на парния локомотив – освобождават напрежение. Понякога това не стига, та като почнат да се намножават вицовете, скоро се пълнят площадите.

В предишния ни разговор споделихте, че обичате смеха и това да можеш да се надсмееш над себе си и да намериш повод за усмивка почти във всяка ситуация. Как успявате да го направите и защо е важно да “образоваме” децата си и в тази посока?

Отвътре ми иде така, макар че като всички имам своите черни, мрачни мигове. Най-важният урок, който искам да предам и на сина ми, и на други младежи, е да не се вземат сериозно и да знаят че И ТОВА ЩЕ МИНЕ. Независимо дали е хубаво или лошо. 

Може би и с други хора е така, трябва да питам настойчиво, ама на мен като ми разказват история или като чета книга, визуализирам. Все едно някой прожектира филм в главата ми. И като гледам, почвам да му намирам смешни детайли, моменти, страни. Често са смешни през сълзи, но намигане има във всичко. 

Така създава светове и един от менторите ми – Тери Пратчет. Щом той може, кои сме ние, че да не се опитаме?    

Колко е важно чувството за хумор в работа като вашата, която работи предимно с деликатни, интимни теми, наричани тук “срамни”? Защо срамът може да е нещо ужасно смешно и как да свикнем да го виждаме като такъв?

Най-важното е да се смееш С някого, не НА някого, изяснихме го, нали? Да нямаш срама не е добре – никой не ще безсрамни хора, но тук не иде реч за това. Става дума за преодоляване на фалшиви табута с усмивка. 

В любимия ми Хари Потър има едни магически съpдания - богърти. Те тормозят хората, като се преобразяват в най-големия страх на всеки и всяват ужас и паника. 

Начинът да бъдат победени е с магията РИДИКУЛУС - да намeриш магията, която прави най-големия страх смешен. Същото е и със срама. Ридикулус му е майката, вярвайте ми. 

Ако всички ние се върнем години назад до времето, в което сме били тийнейджъри, с умиление ще видим, че повечето от срамовете и страховете ни от това време изглеждат трогателни, наивни, невинни, смешни. 

Понякога начинът да помогнеш на човек да преодолее срама си или страха си е именно този – да го накараш да погледне с полуусмивка на срама. И после като Тодор Живков – „Тази година полуусмивка, догодина – цяла усмивка”. Не мога да повярвам, че завършвам си цитат от Тодор Живков, не е ли смешно!

Билети за ONE NIGHT STAND 2022 можете да откриете в мрежата на Eventim, както и на касите на OMV, Orange, Технополис, На тъмно и Office 1 Superstore.

Още информация за събитието можете да откриете на страницата на Три жени на микрофона във Фейсбук.