Текстът на Елица Петрова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
По принцип съм свободен дух, гражданин на света, бохем. Влизала съм в бежански лагери и съм готвила за племената, живеещи на границата на Мианмар. Пила съм вина от Тунис до Канкун. Нищо обаче не може да те събори така, както "почивката". Двама души и едно 4-месечно бебе.
Ден 1
7 часа път от София. Две кърмения на бензиностанции. Пристигане и сваляне на чанти, сакове, куфари и други. Целодневен глад. Сглобяване на кошара. Псуване. Бебешки рев. Бебешко къпане. Бебето капитулира.
Къпем се, обличаме се и сме готови за заветното ядене за деня. Завалява порой. Облечени и красиви пием тъжно и гладно вино. Едрите капки са неумолими, но ние сме пред припадък. Нарамваме количката през дъжда и запъпляме към ресторанта. Мокри, но нахранени заспиваме.
Ден 2
Ведрост, оптимизъм и безбрежно щастие. На морето сме.
Знаем, че добрите родители ходят много рано на плаж и си тръгват до към 12. И ние ще сме като тях.
Цедим, кърмим, пием кафе и тръгваме. Всички хубави плажове са на около 15 минути с кола. Стигаме в 10:30. Нищо. Имаме час и малко и си тръгваме. Детето реве от 10:40 до 12. В 12 заспива като покосено. Седим и го чакаме да се наспи. В 13 си тръгваме опотени и закъснели по графика на добрия родител.
Ден 3
Ставаме в 7 и отново имаме устрем за ранен плаж. В 9 вече сме при колата, но каква изненада - някой ни е запушил на паркинга. Започваме да звъним и да питаме на кой е тая кола. Докато изчакваме 40-те минути жената да дойде, аз си приготвям различни речи в главата, които понякога включват физическа саморазправа, а друг път просто ми се иска с една бухалка да ѝ заравня колата от едната страна, за да излезем. Тя пристига. Извинява се. Аз съм нещастна. Той ми казва "Беше се приготвила да се биеш, а ти развалиха плановете, а?!".
Стигаме на плажа. Красота. Синьо. Безоблачност. Разпъваме шатри, чадъри, кърпи и други. Водата е кристална. Детето заспива. Малки, черни буболечки започват да ни хапят. Търпи се. Малки черни буболечки се приготвят за гала обяд. Изведнъж целите ни кърпи стават черни от нашествието, а телата ни започват да изпитват щипеща болка навсякъде.
Аз грабвам детето и започвам да бегам, бате.
Оставям мъжа в семейството да се бие с мухите, докато събира шатри и чадъри. Мухите ни следват. Бебето реве. Ядат ни. Боли. Половината хора по плажа се бичуват с хавлии, другата половина намира пристан във водата. Нито имам ръце да се бичувам, нито мога да потопя бебето в морето за спасение. Тя реве, аз се потя и бия мухи.
Чакаме бащата под един навес да се дойде. Минава толкова много време, че съм убедена, че горкият човек има нужда от помощ. Сигурно пак псува. Откакто сме дошли, псува повече. Представям си как се бие с шатрата "2 секунди" на Декатлон. Разгъва се за 2 секунди и се сгъва за един следобед.
След 20 минути го виждам.
Гледката не е за хора със слаби сърца. Отвсякъде виси по нещо, а тялото му е наполовина черно от жертвите, наполовина оглозгано. Има вид на участник в битката при Ватерло, ако в битката при Ватерло участниците бяха бълхи. Обичам този мъж. Станал е абсолютен стоик в името на това да опази своите момичета от врага. Лошото е, че той изглежда почти пречупен и изяден.
Гладни сме. Часът е 2. Отиваме да ядем. Завалява дъжд. Не може да ни събори. Бутаме количката през капките и се вливаме в кръчмата.
Ден 4
Събуждаме се и виждам, че от моята половинка е останала четвъртинка. Снежната му кожа е заменена от едри червени петна по цялото тяло. Сърби го и го боли след "Угощението на Бабет", при което той е бил основното блюдо.
Започваме разпъване по плажа. Жаркото вече слънце ни изгаря, защото отново не сме успели да дойдем в 8 като добри родители. Той разгъва шатрата. Аз сядам в нея с детето, за да не го пече, докато той разгъва целия останал цирк. Пристига възпитан младеж и казва, че това е "платената зона".
Виждали ли сме били тази въображаема линия. Видяхме я.
Питахме дали може да си платим само да не се местим. Не може, и другите щели да видят. Започваме да се местим. Бебето реве. Бебе е, какво да прави. Бащата започва да събира обратно цирка. Шатрата се отскубва и тръгва да лети. Аз се мятам в нея с все бебето, за да тежим. Шатрата ни захлупва през глава. Бебето звучи заглушено. Аз седя увита в шатра и ми се плаче. Плаче ми се за мохитото и за скучните снимки на крака с бира в тишина и хармония без пъпки. Той ме вижда и започва да крещи "Какво става? Какво ставаааа?". Аз му казвам да млъкне и да не прави истерии, просто си плача.
Сядаме на плажа и той казва: "Помниш ли, че миналата година си мажехме лицата с нещо против слънце, от което лютеше и много плачехме? Колко е хубаво, че тази година не се мажем с него. Само това ми липсваше".
Оптимизъм му е майката.
