Едно пътуване с ретро автомобил с елементи на разсъждение и малко магически реализъм. Така можем да обобщим разказа на Диляна Сакалиева за шеметното им пътуване към почивка, която така и не се осъществява.
Кога за последно се качихте в кола, по-възрастна от вас самите? Че и на път с цялото семейство? Малиии, какво приключение, какви физически и психически отклонения дават на вид здрави, разумни човешки същества. И едно 5-годишно. И баща му. Всеки член излиза от зоната си на комфорт и за пръв път среща останалата част от домочадието, един вид все едно се запознават наново.
Вълнуващо, нали?
Самонавивахме се с доводи, по-силни от нас самите, че ще е незабравимо изживяване. Липсата на избор, от друга страна, попи и последната капка съмнение в думите ни.
Решено .
Тръгваме с багаж (куфар, два мозъка и половина, надежди и една сравнително овладяна нервна криза), ще пътуваме с позастаряла ретро кола, ще се ходи на SPA. Та така в една петъчна сутрин, с молитви и постоянно помпане на педала с двата крака на мъжа ми и единия на детето (без негово участие нямало да запали) събудихме звяра и потеглихме.
Мълчание зацари в първите 20 минути от пътуването ни. Всеки се бе унесъл в свой свят и мисли за живота. Ненадейно на прозореца някой почука. Беше комшията, който теглеше забравения от нас куфар на тротоара.
– Комшо, куфара си забравихте! Пак на път, а? Еее, нека, хубаво е така. Човекът е човек, когато е на път.
Поговориха си така приятно и по комшийски с мъжа ми има-няма петнайсетина минути. Приказката с комшията си вървеше, той очевидно и не бързаше, но все пак трябваше да продължим семейно по пътя си.
Пътуването
Обикновено пътуваме с музика, но в този случай тя не се чуваше от шумния двигател, спуканото гърне и леко открехнатия люк над нас. Леко, леко, ама детето спокойно си излизаше и влизаше.
По някое време ми доскуча и си рекох, айде и аз да пробвам. Искам да ви кажа, че и аз успях. И като ме лъхна един свеж родопски въздух, така хубаво ми стана, че броих до 12 с вдигнати ръце. Не знам откъде ми дойде, ама се раздадох и доста напрежение успях да изкарам.
Спрях по едно време да крещя, понеже ме опръска тънка струя вода. Усетих , че е от чистачките, които, за разлика от много други неща, работеха. Прибрах се в колата супер разочарована и попитах мъжа си: “Защо ми отне това щастие?”.
Каза, че съм така от два часа, a от един ме викал и накрая се принудил да ме изкъпе, за да му обърна внимание.
– Добре, де, спирам.
На бензиностанцията
Пътуването продължи и скоро спряхме да заредим гориво. С детето слязохме и тичайки доста бързо и пъргаво, се отдалечихме от колата. Човекът, който зарежда, ни изгледа учудено и попита мъжа ми защо тичаме, да не би за тоалетна…
– А, не, просто понякога колата гърми, ако заредиш повече, отколкото събира.Така че, брат, чуеш ли свистене…
– Да бягам ли?
– Не, бе, как ще бягаш, луд ли си! Махаш веднага маркуча, оставиш ли го и да бягаш ни ти, ни никой от нас в радиус километър няма шанс.
След като се освежихме и платихме горивото, се върнахме заедно до колата. Мъжът ми остави на човека едно кафе и визитна картичка на най-добрия психолог в района под чашата.
В колата детето ни попита:
– Мамо, тате, човекът що е припаднал?
(смеем се невинно)
– Не, бе, мамо, как ще е припаднал. Заспал е. След нощна смяна често се случва.Искаш ли нещо вредно за ядене?
– Дааа!Толкова по темата с припадналия.
Отново по пътя
Продължихме си така спокойно и нормално пътя. По едно време на мъжа ми му доскуча. Гледаме да се съобразяме и лудориите да ни удрят по различно време заради безопасността на детето.
Та реши да пробва ретро автомобила, взе да дава газ до издихание, ръгаше скоростите безпощадно. Не разбрах само как на задна вдигна такава скорост, че колата летеше ли, пързаляше ли се, трудно е да се направи разлика в тъмното и с толкова много камъни, които летяха срещу нас.
Откъде се бяха взели ли? Някъде и по някое време очевидно не е завил, а тука в Родопите знаете, завоите са повече от нервните окончания в лумбалния дял на овчи гръбнак. Та, по тази причина явно сме тръгнали по калдаръмест път и камъните нахлуваха през всички процепи на колата, а излизаха през ауспуха и гумите.
Един по-голям камък с размер на миниастероид забра и детето. Добре че е по-дребничък и успя да излезе през ауспуха. Беше прегърнал астероида и мислеше, че сме в космоса. Много сладка гледка бяха като ги открихме в една урва след няколко часа.
В крайна сметка пристигнахме в хотела. Приличахме на родопски индианци с всичките му белези на ветерани. Рецепционистката беше толкова мила. Умря от срам, докато ни каже, че резервацията ни е изтекла преди две денонощия, но пък може да уреди една топла вечеря и медицински услуги.
Благодарихме, хапнахме и тръгнахме обратно. Път си е, решихме да не губим време. Прибрахме се живи и здрави и с още малко преживявания на връщане. Миниастероида си взехме за спомен и доказателство пред полицията.
