Ако ви споделим, че това е поредният сериал за апокалипсис, няма да ни повярвате... Всичко изглежда прекрасно, освен едно – главната героиня. И ще разберете защо.
„E pluribus unum“ (От многото – един)
Човекът, прекарал последните две десетилетия в мрачните светове на Breaking Bad, Better Call Saul и El Camino, вероятно си го е заслужил (ха-ха).
Може би се връща към корените си от The X-Files с тази история за извънземен вирус, който обхваща планетата и превръща всички в щастливи и удовлетворени хора, буквално свързвайки умовете им. Mислите, знанията и спомените на всеки са достъпни за всички – хората вече не говорят за себе си като „аз“, а като „този инвидид“. Научнофантастичната драма няма нищо общо със съдилища или картели, но се развива в познатия за Винс Гилигън град Албъкърки.
Самият Гилигън в интервю за Variety твърди, че идеята за Pluribus не е вдъхновена от COVID – измислил я е преди почти 10 години по време на дългите си разходки из Толука Лейк между сценариите за Saul. Първоначално си представял мъж, който преживява апокалиптично събитие, след което целият свят става „непоколебимо мил“ към него, готов да жертва живота си за него. По-късно осъзнал, че ролята е за Сийхорн.
Вирус „Щастие“
Всичко започва, когато група астрономи засичат извънземен сигнал на 600 светлинни години, съдържащ рецепта за РНК последователност. Следват месеци тестове върху животни и лабораторен инцидент заразява учените с вирус, който ги кара да се целуват и да замърсяват съдове със слюнката си, докато цялата планета не бъде погълната от явление, наречено „Присъединяването“. Всички – с изключение на 12 души – са обсебени от този „свръхразум“. Сред тях е именно Карол Стурка (Рея Сийхорн – актрисата, която играеше Ким Уекслър през шестте сезона на Better Call Saul.)
Тя е много известен автор на романи, неприлично богата, обожавана от хиляди – и яростно нещастна, както само един мизантроп може да бъде в подобни условия. И изглежда е единственият човек в Америка, който е имунизиран срещу вируса. Комедията е неизбежна, нали?
За Карол утопията е кошмар,
утежнен от факта, че съпругата ѝ – Хелън (Мириам Шор), не преживява инфекцията (една от милионите жертви по света – цената на всеобщия блажен покой). Цялото внимание е насочено към Карол, докато усмихнатите тълпи се опитват да удовлетворят всяка нейна нужда и в същото време – въпреки отчаяните ѝ молби да спрат – работят, за да намерят „лек“ за имунитета ѝ и да я приобщят към общата безметежност.
Всички са мили и внимателни един към друг. Мир по земята! Не искаме ли всички това?
„Просто искаме да помогнем, Карол“, повтарят все по-зловещо тълпите. „Това не е извънземна инвазия“, уверява я новият президент, който излъчва обръщения, насочени само към нея по националната телевизия. „Как пък да не е!“, изкрещява тя с пълно право.
Така започва да търси отговора на въпроса какво се губи, когато всички са на едно мнение. Когато има само един ум, оставаме ли хора? Възползвайки се от основната директива на колективния разум да я направи щастлива, Карол настоява да срещне други англоезични хора, имунизирани срещу вируса. Скоро се оказва сред шепа индивиди – едни, доволни от статута си на рядък екземпляр, други – нетърпеливи да се върнат при семействата си, без грам от яростта, която Карол изпитва заради заличената индивидуалност и липсата на свободна мисъл.
Тя не може да им обясни проблема.
Може би той е породен от самата нея? Не би ли било по-добре, по-лесно, питат те, просто да се отпусне и да приеме факта? Някои хора могат. Някои не могат. Карол е от вторите до мозъка на костите си.
Яростните изблици на Карол предизвикват емоционални катаклизми в колективното съзнание и водят до смъртта на около 10 милиона души наведнъж – но значи ли това, че тя трябва да се предаде?
Ако дори идеята „всички да бъдат щастливи“ води до страдание за онези, които не могат или не искат да се подчинят (да не говорим за въздействието върху способността на цивилизацията да напредва), какво да мислим за останалите форми на крайност?
Карол е приканвана да сдържа чувствата си, най-вече гнева си, да отрича инстинктите си и безкрайно да вярва в добрите намерения на другите – въпреки все по-убедителните доказателства за обратното. Тя говори и не е чута. Повтаря и не ѝ вярват. Крещи и ѝ казват да се държи по-добре.
Още не сме свършили, скрол надолу
Краят на света никога не е идвал толкова... учтиво
Дори отвъд темата за самотата Pluribus е удивително философски, без да бъде поучителен. Каквото и да е това, което заема мястото на всички хора, които Карол някога е познавала, то е толкова услужливо, че ѝ предлага всичко: храна, кола, самолет, имение, отваряне на затворен супермаркет, помощ, дори ръчна граната.
Pluribus е пълен със страхотни реплики и черен хумор, но не е бягство от реалността. Почти толкова мрачен е, колкото и истинският живот.
Използвани са материали от: The Guardian, NPR
