0,5 - процентът на бременните жени с плацента превия. Рядко, ще си кажете. Но когато ви се случи на вас, нямате чувството, че сте изтеглили късата клечка, а че дълга клечка е нямало.
Ако сте от жените тип контролфрийк, сигурно сте изчели патологиите в бременността още след положителния тест. Там някъде - покрай гестационния диабет и прееклампсията - се появява това чуждоземно нещо. Плацента превия.
Казваш си като преди ръкопашен бой „да не си създаваме проблеми“... И подминаваш. Но....
Идва една нощ в края на петия месец, когато прокървяваш. Даже това не е точното описание. Кървиш в тоалетната като филм за 18+.
Мозъкът ти не разбира какво се случва, светваш лампата в спалнята и казваш на мъжа си телеграфно да те води в болница. Тук вече мозъкът ти решава да се включи и през целия път крещи „аборт, аборт, аборт“.
По нощница си, сложила си само обувки и натискаш звънеца на спешния кабинет. Превита. Не от болка. Болка няма. От ужас. Ужасът те е ударил в гърдите и те е ослепил. Сграбчил е времето и си го е натикал в джоба.
След нещото като 3 минути идва сестра, която те оглежда сънена и намръщена. Отключва, тръгва в обратна посока и ти следваш инстинктивно. Тишина. Защото ако проговори, ще се разсъни още повече.
Идва и дежурният лекар, разпъва те на магарето и след ехографа, казва това, което ще чуваш до края на бременността си – "плодът е жив, но ако кървенето не спре, го вадим - без значение дали ще оцелее".
Плацента превия
Плацента превия. Ниско разположена плацента. Плацента, която служи, за да поддържа живо бебето ти, но също така може да го убие, опитвайки се да убие теб с мощни кръвоизливи.
В моя случай това е инвитро бременност, след 4 години опити, инсеминации и всичките последващи от това емоционални увреждания. И така - това беше КОШМАРЪТ.
Нещото, за което си мислиш след двете черти всяка вечер, че ще се случи, но се дисциплинираш да си позитивен човек, защото, нали бебето…
Е, кошмарът е тук и те праща в Патология, 8-и етаж. Там срещаш в тъмното друго момиче на съседното легло, което те въвежда в обстановката, предлага ти солети, държи се мило. Ти си в ступор. Изяла си целия интернет, докато дойде ред на визитациите и разбираш в подробности какво те е налазило. И то е грозно, гнусно, егоистично. Те ще те отворят и ще извадят бебе на 22 седмици, за да не си заминеш ти.
Наляга те вината. Вината, че ти си по-важна. А то е всичко, за което някога си поглеждала нагоре и си се молела.
В съседната стая има момиче със същата диагноза, също в шестия месец. 3 седмици лежи и кърви. На следващия ден се изреждат шефове на отделения да я убеждават за секцио и че така не може. Няма да я лъжат, бебето няма да оцелее, те тия чудеса стават рядко, но ще забременее пак. Тя плаче. Казва да го махнат, че не издържа. Пак плаче. Пита дали не може да се изчака още малко. Все пак всеки ден е от значение. Може да оцелее.
Да се молиш за още един за бебето си
Стената до мен се превръща в най-вцепеняващото радио на най-отвратителния пазарлък. Да се молиш за още ден за бебето си.
Тя прокърви вечерта пак, крещя в тоалетната. Изтичах по коридора за нощната акушерка. На сутринта я отвориха. Детето живя 2 дни. Не я видях повече.
Аз лежах 3 месеца на дивана, поза - ляво. Ядях, спях, плачех и препрочитах статистиката за преживяемост на родени преждевременно бебета. Къпех се като в питстопа на Формула 1 – с помощта на мъжа ми за 2 минути и половина. Косата миех, легнала във ваничка за лежащо болни. Оцелях без рецидив до датата на плановото ми секцио.
Беше облекчение. Че той е в 9-и месец. За мен съществуваше рискът от още едно усложнение на плацента превия, а именно плацента акрета. Сраснала се с матката плацента. Това води до силни кръвоизливи и шокиращото - премахване на матката. И ти се казва на всеки контролен преглед. Ей така. За да не се чудиш какво е станало като се събудиш след операцията.
Благодарение на тази диагноза, се наложи да извадят бебето ми 3 седмици и 2 дни по-рано, макар че беше планово. Изживяхме и двете седмици, в които той беше в кувьоз, а ние сами вкъщи – празни, хлипащи и на ръба на възможностите си да поемем още от тоя живот, ако се окажем без НЕГО.
Нашият мъж е вече с нас - побърква ни, разсмива ни, омилява ни… осмисля ни.
Кажете едно „наздраве“ за него, а аз ще се моля всеки ден тези 0,5 % жени като мен да открият колко е досадно да се събудиш в 4:30 сутринта, за да нахраниш прекрасното си, неспящо, ревливо дете.
Още по темата:
