fbpx
Истории от лято 2022

Парадоксът на една почивка

22 август 2022

Текстът на Дияна Танева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Колата се развали. Това събитие разклати както вече добре начертаните ни планове, така и доброто ни настроение. Ако досега ни тревожеха мисли кой бански да сложим в куфара, то  изведнъж се появи проблемът дали този бански въобще ще влезе в употреба. 

Денят е неделя.

Кофти ден да търсиш превоз за понеделник до морето в разгара на сезона. След детайлно онлайн проучване (а бяхме готови дори и с балон да пътуваме) се оказва, че три свободни билета могат да бъдат купени само в БДЖ. Не звучи добре, но е светлина в тунела.

Опаковаме куфарите, прочитаме няколко статии за неочакваните ползи от това да пътуваш с влак и нагласяме всичките си чакри в режим търпение и оптимизъм. Ще пътуваме с нощен пътнически влак до Варна, а след това ще направим връзка да заветния курорт.

И ето ни на перона.

Трима клетници, които гледат с недоверие ръждясалия вагон. Качваме куфарите и в купето ни очаква млада жена с малко дете. Чудесно, вече виждаме „ползите”, за които се говореше в онази статия. И по-точно онази, в която ентусиазирано се разказваше за разширяването на социалните контакти.

Детето е повече от социално, а ние гледаме като темерути. Звук от дрънченето на бутилки предизвестява пристигането на таткото. Той поздравява ведро и се стоварва в купето. Вади телефона и звъни на всички близки да ги уведоми, че пътува за Варна. Кратките паузи в разговорите си използва да мъмри жената и детето.

Влакът тръгва с 20-минутно закъснение, а таткото е едва на втория разговор и не знам коя бира.

Пуснал се е на видео и обяснява на някого за фризьора си, който бил най-добрият в Монтана и каквато снимка му покажеш, такъв ще те направи. Хвалебствията, които валят по адрес на гения с ножицата, са толкова натрапчиви, че несъзнатално се заглеждам в произведението, което е създал върху главата на говорещия. Не съм впечатлена.

Решавам да се възползвам от друга полза и да се раздвижа в коридора на влака. Там разбирам, че освен обичайните пътници, в един влак можете да видите кучета, зайци… кокошки. Чудно!Дали за Гергьовден доставят агнета?

В купето видео разговорът тече с пълна сила, детето е заспало, а останалите упорито гледаме тъпо в една точка. Телефонистът обявява, че трябва да си пази батерията и успява да приключи разговорите си към 3 сутринта.

Настана тишина, бирата свърши и таткото взе доволно да похърква.

Ние затваряме очи и се опитваме да не мислим, че ни очакват поне още 5 часа път. Наум си повтарям: „Мисли за морето, мисли за морето, за чистичката стая, която те очаква, за банята и душа, мисли за морето…” И докато се полюшваме в купето се чува следният диалог:

“Слушай сега да ти кажа…”
„Няма какво да ми казваш, аз съм пряко подчинен на г-н Василев и отговарям пред него”.
„Какво значи това? Ти трябва да мислиш! Ако Василев ти каже да скочиш от влака, ще скочиш ли?”
„Ще скоча!”

Истината е, че в този момент, ако човекът скочеше, аз скачах с него. Причината за самоубийственото ми желание се криеше в пътника, който настаниха в купето ни. Тъжен дядо, мъкнещ две торби с вестници и тежка миризма със себе си. Освен тракането на влака, се чуваше и звънът на празните бутилки, които от време на време сритваше под краката си.

Тази атмосфера се нарушаваше от спирането на влака по гарите. Тогава неизменно се качваха крещящи девойки, които смятаха, че трябва да озвучат с доброто си настроение целия влак. Един човек си позволи да им направи забележка и беше тотално отрязан от една нахакана девойка: „Това не е спален вагон!”. Някой беше казал, че младите хора са бъдещето. Е вече знам как изглежда „бъдещето” и то поражда в мен желание да стана бомбаджия и да взривявам, взривявам.

В крайна сметка успяхме.

Натрупахме екзотични емоции, които никога не бихме си причинили доброволно, и слязохме на варненската гара. Часът е 7:40 сутринта, а ние знаем къде сме и накъде отиваме, но не и как. За целта се опитваме да убедим един таксиметров шофьoр да ни закара до автогарата. Отказва ни, зает бил и продължава задълбочено да си говори с колегата до него, с когото явно нищят проблеми от глобално значение.

Решаваме да излезем на улицата, на толкова хора им е излязъл късметът на улицата, що пък и на нас да не ни се усмихне? Мъдро решение и скоро се возим в таксито на един усмихнат шофьор. Той бързо ни прави оферта, която устройва и двете страни и пропускаме възможността да се запознаем с варненската автогара. Стоварва ни с усмивка в центъра на Албена към 8:30 сутринта и нашата почивка започна.

Moже би.

Настаняването ни е в 14 часа и решаваме да посетим хотела, да се регистрираме, пък после ще пием кафе, ще хапнем... Открихме мястото, посрещат ни две девойки, които гледат тъпоумно компютъра си и заключват, че нашата резервация е изчезнала.

Тук ми се иска да отделя малко място, за да опиша хората, които стоят на рецепция по родното ни Черноморие. Подозирам, че се правят някакви тайни конкурси и обикновено се наемат млади, физически добре изглеждащи индивиди, в чиито очи не виждаш никакви наченки на мозъчна дейност. Тъпоумие в комбинация с беден речник, който не познава думи като "Извинете”, „Моля”, „Благодаря”, „Заповядайте”. В случая обаче на борсуците им е все едно, че размахваме платежно. Няма ни и толкова.

Парите са ни взели, ама нас не ни искат.

Двете общо нямат. Разбираме се да си оставим куфарите и през това време да звъним по веригата, за да видим къде е дала на късо. И така, неспали и с дрехи за път, се озоваваме в центъра на Албена. А Албена спи… За хората никога нестъпвали на Албена ще кажа, че това е един тих и спокоен курорт. Толкова тих и спокоен, че дори и работещите си почиват.

Започват да отварят към 11 сутринта или според настроението им. Накратко там времето се движи бавно и лежерно, толкова бавно, че човек може да заспи, докато гледа как му мажат поръчаната палачинка. Прекарваме времето си отчаяни и уморени на една пейка, докато към 13 часа решаваме да проверим какво се случва с хотела ни. И отново… няма ни в компютъра, резервацията ни била дублирана, преместили ни в друг хотел, ама не ни звъннали, защото… не знам.

Взимаме куфарите си и ги търкаляме към другия хотел.

Отиваме на рецепцията и дежа вю – няма ни, не е този хотел, друг е. Третият опит ни се получи. Тук, мили хора, ще ви дам съвет, ако някога попаднете в подобна ситуация, взимайте си парите и се спасявайте. Ние обаче в този момент просто искахме да си стоварим куфарите, да облечем банските и да видим морето.

Оказа се следното. Платили сме си за тризвезден хотел, но в него няма места и ни местят в четиризвезден. Звучи като да ни е провървяло, още по-добре звучеше като малоумните девойки от рецепцията ни дадоха лист с всички услуги, които ни се полагат. Оказва се, че на плажа имало бар със свободна консумация, аквапарк и т.н, и т.н.

Търкалянето ще се окаже, че си е заслужавало и след 14-часово пътуване и чакане се стоварваме под чадърите, където са ни упътили. Подухва лек вятър, небето синее, морето танцува пред погледите ни, а нас ни доближава младеж, който ни пита какво правим под тези чадъри.

Попадаме в поредния парадокс, името на хотела не отговаря на сложените гривни.

Следва въртене по телефони, мениджъри на плажа, мениджъри на хотела - да ни гонят ли от чадъра, да не ни ли гонят... От същия онзи чадър, заради който издържахме цялата флора и фауна на БДЖ и драпахме да се доберем до място, за което сме си платили, уж да почиваме. Толкова бяхме свикнали да ни гонят, че вече ни беше все едно.

В крайна сметка става ясно, че може да останем под чадъра. Оставаме, а после се замъкваме към рецепцията на хотела, за да разберем положението. А положението е следното. Използваме стаята и чадърите на четиризвездния хотел, храним се в ресторанта на тризвездния хотел, а носим гривни на трети хотел (идея си нямахме той откъде се появи), защото… не знам. А онова листче, което ни дадоха, за да знаем какво да ползваме, не било за нас. И толкова, без извинение. Май ние трябваше да им се извиним, че досаждаме, че не сме румънци или украинци, че сме живи. В крайна сметка се оказахме гости на три хотела. Какво повече да искаме?

Ден преди да напуснем хотела, отново се наложи да се допитаме до компетентните органи, тоест до рецепцията на хотела.

Досаждахме им с въпроси като кога трябва да напуснем стаята, можем ли да си оставим куфарите при тях (автобусът ни беше в 15:30), полага ли ни се обяд… В типичния за тях стил ни отговориха, че трябва да напуснем до 12 часа, но можем да си оставим куфарите, да се възползваме от базата на хотела и да обядваме.

На следващия ден стоим до рецепцията с идеята да направим това, което ни бяха казали. Предвидливо си бяхме вързали червени кончета за късмет. Вероятно, ако бяхме открили  свещеник, щяхме да го помолим и една литургия за късмет да ни отслужи. Взеха ни куфарите и ни срязаха гривните, обяд не ни се полагал. Не знам защо, но цялостната комуникация с представителите на този хотел ми звучеше ката онзи виц:

Садист и мазохист били съкилийници в затвора. Садистът крещял: "Искам да наранявам, да наранявам!". Мазохистът: "Искам да ме боли, да ме боли!". Садистът: "Няяяяяямаааааааа!".

Мога да продължа още много с това, че детето хвана вирус и дори не стъпи в заветния ресторант; че нямаше кой чаршафите да смени; че за шест дни веднъж се изхвърли кошчето, а от тоалетната ни вече се носеше съмнителна миризма. Валя дъжд, валяха вируси…

За протокола ще спомена, че почивката ни излезе около 2500 лв. Толкова ни струваше да разберем, че сме нежелани, нискобюджетни навлеци в собствената си страна. Интересно е да гледаш как две жени и дете носят куфари по стълби, докато пиколото на хотела (ама четиризвезден) обслужва мъж в разцвета на силите си, носейки неговия багаж. Вие се тътрите след тях, но той е чужденец, вие не сте. Вие сте нискобюджетен. Следващата година планирам да ходя на море, ако трябва и пеш, при комшиите. В един хотел.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията

Виж още от Истории от лято 2022

made by cog + weband
cross