Днес при нас е Емануела Шахинян. Майка на две деца и доскорошен притежател на депресия. Иска ѝ се да сподели, защото нейният опит може да е полезен за някого.
"Случиха ми се разни тежки неща. И тъй като съм емоционална, супер любопитна и много упорита, реших, че като няма как да променя света, ще променя себе си. От много години се занимавам с повишаване качеството на живот чрез практики за интелектуално, емоционално и духовно развитие", казва Еми и споделя какво е научила за себе си и за измъкването от тежки състояния в блога си mindful-mama.life.
Депресията е ад. Ад, и то самотен. Всеки има своите различни причини и поводи да се счупи в този живот.
Моите бяха с натрупвания. В повече ми дойде. Генерална житейска промяна, любов и нов живот, цялото съпътстващо нагласяне, израствания на индивиди и връзки, аборт, бременност, жестоко напрежение в офиса, загубата на супер близък приятел, предателство и неадекватност от семейството въпреки дадените обещания, изкореняване от дома, пандемия… A някъде там обикаля и моето малко първо дете и търси подкрепа и устойивост.
Два месеца след раждането на втората ми дъщеря се оказа, че трябва да се изнесем от дома си. От на потънала в домашен уют майка животът ми се превърна в такъв на изстреляна из българската държавна администрация клетница. Битките на външния свят, и то точно този негов вежлив аспект, ме впримчиха наново твърде бързо.
Отчаяно имах нужда да се прибера вкъщи и да се приютя, ама, нали, неудобно се беше получило тук и вкъщи - то вече не беше там в този смисъл. Беше отчуждена територия, а новото вкъщи – обект на ремонт. Стресът може да разбере само преживелият наскоро ремонт в България.
Сривът
Разболях се от депресия. Мисля, че отключих следродилна, съчетана чаровно с житейско-битова, съвсем регулярна, общочовешка депресия.
Сривах се от всяко предизвикателство. Намирах се, учудващо за мен, срината на пода, хлипаща. С пълно всепроникващо усещане за безпомощност. Не мога, не мога, не мога, не мога да се справя. Това повтарях, навътре и навън. Това изпитвах, невъзможност да продължа.
Събирах се, продължавах. До след 6 минути, когато пак нещо ми идваше в повече. Исках всичко да свърши, да ме няма. Съвсем обективно и - мислейки си, че разсъждавам трезво - смятах, че децата ще са по-добре без мен. Не разбирах какво мога да им дам. Нямах сили да го дам. Дори да потърся сили. Нищо нямах. Най-вече мен ме нямаше.
Осъзнаването
Ясно помня обаче момента, в който осъзнах, че не знам кога съм спряла да бъда себе си, но ето сега избирам да бъда своята нова версия.
Припомних си стратегията и тактиката, които ме преобразиха в друга житейска криза. И със знанието, че сега е много по-страшно, тръгнах по пътя.
Най-важното е да има разбиране към процеса. Признание на факта - да, депресия. Практиките, които можете да прилагате, зависят изцяло от вас. Нищичко не отменя терапията, разбира се. Но в моя опит тренировка, медитация и съчувствие към себе си са базисните механизми за успокоение на съществото и изцелението му.
Изготвих си план.
- Тренировки всеки ден.
- Пиши. Следвай си личните цели.
- Практика на благодарността всяка вечер преди заспиване.
- Медитация ежедневно. Откакто открих Джо Диспенза - с него, купих си курс.
- Съчувствие към себе си.
- Движение. Ходи. Тичай.
Промяната
Д-р Диспенза ни учи да бъдем единствено бъдещата версия на себе си, към която се стремим. Да усещаме мислите, които съпътстват настоящата версия, която вече е в миналото, и да не позволяваме те да контролират процеса. Да им кажеш “Промяна!” и да държиш контрола в медитация звучи страхотно. В живия живот означава провал на ежедневна база, неколкократно за денонощието.
Повтарях си, че това е път. Страшен, реален, самотен, кален и тилилейски, но път. И аз съм тръгнала и не спирам да правя крачките. Провали има и ще има, но те не дефинират мен, а процеса.
Изключително много ми помогна един аудио курс от любимия ми Mindfulness app. Воден от Джон Кабат-Зин и още трима водещи изследователи, курсът наистина емпатично и ефективно говори за майндфул практиките, които спомагат по естествен начин да преодолееш самоповтарящия се цикъл на депресията. Смесват смислено мъдростта на източните практики и когнитивната терапия.
Основният извод е да смениш стратегията на анализ. Когато дойдат мислите, ние сме склонни да стартираме аналитичен процес през мозъка – ама защо, защо пак, защо аз, имам това, това и това в живота си, благодарна съм за онова и онова, постигнах, преодолях, защо пак, трябва да спра, защо не спирам, как да спра… И се обвиняваш. А колкото повече се обвиняваш, толкова по-силен става вътрешният критик. А колкото по-силен е той, толкова по-малко ресурс имаш ти да се справиш със заплахата.
Нов фокус
А новата стратегия фокусира в тялото. Като усетите мислите, изключвате анализите на мозъка и включвате усещанията на тялото в осъзнанието си. Как ми е ръката, имам схващане във врата, колко е приятно да дишам, кракът ми потрепва, какво ли прави лицето ми, дали усещам напрежение в челюстта?
Идеята е да дадете на скапаните мисли техническото време, необходимо им да преминат през вашия хоризонт. Те са просто мисли като всички други, а мислите, знаем, това правят - преминават. Само вие имате властта да ги задържите, подхраните, увеличите. Ако ги оставите без внимание, отплуват. Идват следващите, и следващите, и следващите…
Тези, на депресията мислите, са си съвсем същите. И като се фокусирате в тялото и не ги подхранвате със страха на анализа, прекъсвате цикъла на влошаване на ситуацията, иначе неизбежно наличен. И, хоп, те са отминали.
Казвате "Промяна", както учи д-р Диспенза, така ги идентифицирате. След това фокус в тялото. В най-тежките случаи, мигом се изстрелвам да тренирам. Или поне да подскачам. Минимум да изляза и да ходя. А и да минимизирам шанса да излая адски гадости срещу мъжа ми или детето ми, които да активират нов цикъл на саботажен сценарий.
Резултатът
Следвах плана. Медитирах безотклонно. Когато не ми се занимаваше, пак медитирах. Когато не ми се тренираше, пак тренирах. Някак започнах да вярвам, че ще успея.
И в един чуден ден - да, като в приказките е тази история - усетих, че прокобата се е вдигнала. Това ми беше усещането, това ми беше мисълта. Чернотата се е оттеглила. Бях пак жизнена, ентусиазирана, силна по онзи начин, който познавам като истинно свой, не ожесточението на самотно-силното създание.
След това имах (и даже дори все още понякога имам) пристъпи. Но вече не са онези злостни, впиващи се мисли на депресията. Все по-рядко.
Ще стане. Ако сте болни от депресия, знайте, ще стане. Дишайте, ляв палец, дясна мигла, тялото, движение, освободете се от анализа, пуснете мозъка, тялото, дръжте усещанията във фокуса си и пакетът злостотворни мисли ще отмине.
Ще се проваляте, но все по-рядко. Пак да кажа, това не дефинира вас, дефинира процеса. Изградете си план и го изпълнявайте. Ако вие свършите своята работа, съществото ви ще си свърши неговата по изцеление.
