Един от първите и може би най-важни уроци, които научаваме, след като станем родители, е, че никога нищо не можеш да планираш, предвидиш и прецениш така, щото то да се случи конкретно по твоето желание. Още от самото начало става ясно, че нищо не е ясно и всичките ни идеи и пожелателни мисли какво всъщност е родителството и какви родители ще бъдем отшумяват като приказка.
Горе-долу до същия извод стига и Кристен Анели - майка на 4 деца, всяко от които със съвсем различна история на раждането. Защо се концентираме върху раждането? Ами защото за самата Кристен дълги години “перфектното раждане” и “ставането на майка” по точно определен начин е било фикс идея, лишаваща я от възможността да види какво всъщност е това, което те прави майка. А то, както знаем, не е просто раждането.
За липсата на “перфектното раждане” и за наличието на радост и любов във всички други неперфектни моменти разказва Кристен Анели в този текст.
Винаги съм имала представа каква ще бъда като майка. Ще кърмя, ще ползвам пелени за многократна употреба. Дъщеря ми ще хапва от крекери със сирене от органик щанда и ще я мажа със скъп слънцезащитен крем, струващ повече от шампоана и балсама ми взети заедно. А за съня? Няма изобщо да я тренирам да спи. Привързано родителство завинаги!
Но имаше една тема, по която винаги си мълчах. Раждането.
Първата ми дъщеря ми беше в седалищно предлежание и се роди с цезарово сечение. Това беше решение, с което се съгласихме и аз, и лекарят ми, след като обсъдихме опциите ми. И въпреки това продължих да се чувствам все едно са ме ограбили откъм цялостно родилно преживяване.
И когато други майки споделяха родилните си истории - часове с контракции, техники за овладяване на болката, точен брой напъни - слушах мълчаливо, мислейки си, че нямам с какво да допринеса към този разговор.
Превръщането в майка
При мен превръщането в майка стана след един относително лесен и безболезнен час в операционната под вещото ръководство на опитния ми гинеколог.
Чувствах се като измамник. Все едно съм намерила как да мина по-тънко.
Представях си перфектното раждане като часове (даже дни!) в болезнени контракции, през които ще се налага да дишам и да медитирам (без никакви болкоуспокояващи, разбира се). Партньорът ми ще ми говори с любов, докато аз се потапям в майчината си сила и изтласквам бебето с няколко бързи напъна.
Така си представях, че трябва да изглежда раждането, затова се чувствах като пълен провал.
Втори опит - второ седалищно бебе
Две години по-късно, когато вече бях бременна с второто ми дете, бях твърдо решена да опитам вагинално раждане след цезарово сечение (VBAC). Споделих желанието си пред лекарката ми и тя ме увери, че мога да опитам.
Направих всичко възможно да остана здрава и активна по време на бременността - разходки, плуване, йога за бременни, медитация, здравословно покачване на теглото. Бях пациент за пример.
И когато и второто ми дете се оказа седалищно, взех нещата в свои ръце. Под ръководството на лекарката мануален терапевт опита да намести бебето в правилна позиция, а аз всяка вечер лежах с надолу главата на дъска за гладене.
Не помогна. Втората ми дъщеря си остана в седалищно предлежение и се появи неочаквано в 38 седмица също с цезарово сечение.
Бях съсипана, че раждането не мина, както планирах, но като майка с опит вече можех да оценя, че е по-важно, че дъщеря ми се роди жива и здрава.
Третото дете и удовлетворението, което не идва
Раждането на третото ми дете ни хвърли в джаза. След 12 часа болезнени контракции, никакъв сън, почти никаква храна, казах на акушерката, че имам нужда от помощ. Искам епидурална упойка. Веднага.
Всички се задействаха и ми облекчиха болките. И аз блажено потънах в дрямка. И добре, че направих така, защото бяха необходими почти 3 часа, за да се роди синът ми. Когато най-сетне го поставиха на гърдите ми, се почувствах облекчена.
Но и това облекчение и огромното ми щастие бяха някак примесени с чувството, че съм се провалила. Бях “слаба”, задето поисках болкоуспокояващо. Трябваше да продължа. Трябваше да мога да го родя естествено (под “естествено” в случая се има предвид без медикаменти, не просто вагинално, бел. ред.). Трябваше…
Толкова бях забила в това, че не мога да постигна “перфектното раждане”, че не можех да оценя какво имам. Три прекрасни деца. Здрави и щастливи. Лесно възстановяване след всяко раждане.
Сега като се върна назад, мога да видя колко глупаво е било всичко, което съм си мислила, но тогава се чувствах като истински провал.
Четвъртото раждане
Вече знам, че пътят към родителството за всеки е различен. И че няма такова нещо като перфектно раждане. Няма перфектен път. Но това, което истински ми отвори очите за тази истина, беше раждането на четвъртото ми дете.
Четвъртото ни дете, най-малкото, се роди бързо. Нямаше време да мисля за упойки. Три големи напъна и тя се появи. Ликувах! Но също така си спомнях, че казвах на мъжа ми “Кой би правил всичко това повече от веднъж?!”. Болката беше почти непоносима за мен.
С това раждане разбрах, че съм преследвала фантазия, която не съществува. Нямаше абсолютно никакво значение как са родени децата ми. Има положителни и отрицателни страни във всеки един сценарий. Имаше болка и радост при всяко раждане.
По някакъв начин самото раждане е перфектната подготовка за родителството - нещата рядко са каквито си ги планирал и всяко дете си е за себе си.
Вече се опитвам да съм по-внимателна към себе си и да елиминирам всякакви родителски фантазии. Благодарна съм за четирите ми уникални деца и четирите им уникални родилни истории.
И с времето откривам, че с много по-малко очаквания към мен самата успявам да оценя много по-добре и радостта, и болката в това да бъдеш родител.
