„Името ми е Нели и съм жертва на пластичната хирургия. Ако не познавате някой, който има пет ринопластики и си е махнал гръдните импланти след осем години мъки… Ако не познавате човек, който е почнал да губи зъби поради неправилно сложени естетични корони... Приятно ми е да се запознаем!”, представя се тя.
Нели е Нели Георгиева. Тя има кауза, защото е основател и админ на Facebook групата „(без)Опасна красота”. Има и блог със същото име. Целта – да помага на хора, които искат да си направят естетическа операция. „Говорим си за теми, които са табу. За грозната страна на красивата фасада и какво може да се обърка по пътя към постигане на идеалната външност, защото се оказва, че много често много неща могат да се объркат”, започва тя.
Объркани са като резултат или са объркани преди това и хирургията е опит да се оправят?
Объркани са фундаментално. Като цяло в естетичната медицина няма нищо лошо. Идеалната ѝ цел е да помогне на хора, които имат някакъв физически проблем, да бъдат приети социално. Дори да не е недъг – да е черта на лицето извън нормата – да може тя да бъде променена, за да имаш качествен социален живот.
Нормата е нещото, което обществото счита за прието ли?
Да. И тя се променя постоянно. Преди 1000 години е била съвсем различна – статуята на Венера Милоска е отличен пример за това как се променя, защото сега подобно тяло е извън нормата. Това, което в момента се счита за красиво, не съществува в природата. И най-лошото е, че много момичета се чувстват виновни, че не отговарят на този стандарт. А те не са виновни – те са жертва.
Аз съм миналата точно по този път. Започнах с пластичната хирургия с идеята да ме приеме общността. В училище много ми се подиграваха и бях готова на всичко, за да спре това.
Защо децата се подиграват на други деца?
Нямам идея защо децата са толкова жестоки. Може би идва от семейната среда. Ако едно дете няма такъв пример, как ще му дойде наум да обиди някое друго дете заради външен признак? Най-вероятно това са дочути отнякъде коментари, примерно докато се гледа телевизия. После в училище се сформират едни такива групички „колкото по-жесток съм, толкова съм по-популярен”, в които се печели одобрение. Често подобно отношение влиза в конфликт със собствената ти зона на комфорт, а за съжаление в детската възраст преценката как да излезеш от зоната си на комфорт не е никак точна.
Едно време започнах да пуша, за да стана част от една групичка, исках да съм част от този задимен кръг. И после ми беше адски трудно да се откажа от порока. Сега най-големият ми страх е детето ми да не посегне към наркотиците, за да стане част от някоя групичка.
Същото е и с външния вид. Искаш да станеш част от кръга на момичетата или момчетата, които са харесвани. И това се превръща в зависимост, която също е вредна.
Имаме и отличен пример с „Ергенът”. Ние, като общество, се присмиваме на тези жени, забавляваме се на техен гръб. Те са като карикатури. Но хич не е смешно.
Тези момичета са част от нашето общество, която е тотално сбъркана. Те имат нужда от помощ, а не от заклеймяване и от мачкане. Защото какво постигаме – нищо. Когато си толкова агресивен към някого, той има два начина да реагира – или и той да стане агресивен, или да се капсулова. И в двата случая не се случва нищо позитивно.
От една страна, е хубаво обществото да не приема този външен вид за нормален. От друга, трябва да има различни механизми, с които да въздейства. Подигравката не е такъв механизъм.
Един такъв механизъм може да се прилага в училище. Ако там се спрат подигравките, сигурно ще има различен резултат.
Да, така е. Аз бях пълничка в училище. Освен това израснах много бързо, което за момиче не е ок. В един момент стърчах над всички момчета. Беше отвратително. После, на 12 – 13 години, започнах да развивам и вторични полови белези и стана кошмар. Опитвах се да ги скрия с дрехи – носех чували. Респективно не бях много популярна, дори бях обект на подигравки. И от момичета, и от момчетата.
В началото се капсуловах и се провъзгласих за аутсайдер. После обаче пораснах и реших, че искам да имам друг живот, да изглеждам по друг начин. И направих сериозни грешки. Още на 18 години си направих първата операция, и то с пари, които взех от родителите си. Често се питам как щях да постъпя аз, ако бях поставена в ситуацията на майка ми. И си признавам, че най-вероятно щях да го разреша.
Не е като да има особен избор – детето ти има проблем…
Да, така е. Но проблемът е някъде назад. Щом на 18 години можеш да кажеш: „Майко, татко, не се харесвам, искам да отрежа нещо от себе си”, значи по време на оформянето на този човек са изградени някакви липси, които рефлектират върху външния вид. Защото би трябвало да усетиш, че детето ти има проблем със самочувствието. Но има родители, каквито бяха и моите, които искат децата им да учат. За тях не беше важно как изглеждам, а какво знам и какво ще работя. Но личните проблеми с външния вид не трябва да се неглижират, нито да се превръщат в тема табу. Защото няма да имаш механизъм да се справиш с тях.
А ако се поставиш на тогавашното си място като тийнейджър, би ли могла да проведеш разговорите с родителите си по друг начин?
Не. Те са от много различно поколение и различна прослойка. За тях външният вид наистина няма никакво значение. Майка ми никога не се е гримирала, никога не е сложила висок ток. Те са работници. Няма как да осъзнаят, че за една жена може да е важно да бъде женствена или да бъде харесвана. Баща ми цял живот се е подигравал на рускините в Несебър, че имат дълга коса и лично ме подстригваше като момче – с къса коса. Дали ги обвинявам? Категорично не. Те са допуснали някакви грешки, но са ме обичали безкрайно много. За тях това е бил начинът.
И затова си мисля, че в училищата трябва да има много повече психолози – понякога семейната среда не е най-подкрепящата. Тогава намираш подкрепа в една групичка деца, които са на твоя хал. И никой не знае накъде ще тръгнеш, защото имаш проблем, който не можеш да решиш.
На 18 години първа пластична операция и после?
После серия от провали, защото намесата не беше премислена и не беше успешна. Не направих никакво проучване, а това е задължително. Трябва да се говори с общи хирурзи, с конкретни специалисти – ако ще правиш операция на носа, първо питаш УНГ специалист. Пластичният хирург първо не е тесен специалист по УНГ, второ – няма полза да ти го каже. Когато си дете и си мислиш, че животът ти ще се оправи, катот си оправиш носа или ушите, или каквото и да е, и това не се случи, разочарованието е изключително голямо.
През годините съм се срещала с много мъже и жени, които са минали през някаква неуспешна интервенция, най-вече в областта на лицето. Това е най-сериозният комплекс, защото няма как да го скриеш. Мен така ме объркаха при ринопластиката, че носът ми сочеше наляво. А на очите не можеш да им кажеш да не го виждат този дефект и изпадаш в депресия. Познавам хора, които 8 – 9 месеца не са излизали от тях, защото отоците от операцията не спадат веднага – трябва време. После ревизия (повторна корекция след неуспешна първа операция, бел.ред.), после още една… Това е ужасен тормоз. Познавам жени с по 12 операции и те не го крият. Но разбирам и тези, които го крият, защото обществото поставя стигма: „Ти сам си го направи”. Но то не е така, тези неща влизат в теб още от детството. От телевизора, от телефона – това са непостижими идеали.
Трябва ли клиниките за пластична хирургия да имат психолог, който да говори с пациентите, преди те да се подложат на операция?
Можеше да има, ако живеехме в идеален свят. Свят, в който печалбата няма да е на първо място. Не знам кой хирург би го направил – това си е лишаване от клиенти, защото е един вид сито.
Но монетата има и друга страна. Много често при тях ходят хора, които нямат нужда от операция, а имат нужда от психолог. И след оперативната намеса те продължават да са недоволни, защото са очаквали нещо коренно различно. Огромен процент от хората, които се подлагат на операции, очакват след тях животът им да се подобри, да стане изведнъж розов. Жената да си намери мъж, мъжът да си намери жена, да станат по-успешни в кариерата си… И, разбира се, това няма как да се случи.
Съответно тези хора изпадат в сериозна депресия и влизат в екзистенциална криза. Осъзнават, че проблемът е в самите тях. Но понеже някой трябва да е виновен, обвиняват лекаря и започват да му създават проблеми. Тоест, дори и за лекарите би било полезно да имат психолог, който да прецени кой е готов за операция и кой – не. Но това няма как да се случи в България. Повечето наши пластични хирурзи се изживяват като рок звезди.
Козметичните компании започнаха да променят идеалите за външния вид, които налагат в комуникацията и рекламите си. Колко време ще мине, докато те се променят и в обществото?
Не знам дали човечеството може да еволюира до такава степен. Да приеме нещо подобно без наказание. Защото ми се струва, че живеем в такъв свят, че без наказания трудно се променят нещата.
Много хора ще кажат: „Толкова други проблеми имаме, до това ли сме опрели?”
Сигурно са прави. Но дай тогава да неглижираме всичко, което може да се подобри, докато оправяме света. Трябва да се работи по всеки проблем, защото това е проблем на обществото като цяло. Както това, че се рекламират нездраво пълни модели в момента. Ок е да харесваш тялото си такова, каквото е. Но не и когато си нездравословно пълен, защото това ти вреди. Ти като човек трябва да имаш критично мислене и да поставяш физическото и менталното си здраве на първо място.
Каза, че разговаряш с много жени. Но в групата ти има ли и ученици?
Има, разбира се. Не съм сложила възрастова граница. За съжаление младите момичета са много по-склонни на рискови действия. Жените около 40 години вече са видели 2 и 200 и, макар да искат да запазят младостта си, няма да си променят изцяло физиономията. Младите момичета са готови на всичко и това е плашещо. Много сериозно трябва да се работи в училищата – оттам тръгва. Аз казвам „наказания“, ти казваш, че няма да работи, защото ще има деца, които целенасочено ще нарушават правилата, за да покажат колко са яки. И има резон. Затова е важно да се намери правилният подход.
Ето, аз съм се подхлъзнала. Сложила съм си силикон, дълга коса до кръста – защото трябваше да се впиша в групата. Но в един момент осъзнаваш, че това не си ти. И си поемаш по пътя. При някои хора става силово. При други е по-лесно. Да, аз съм изплувала, но с цената на здравето ми. И въпреки това знам, че можеше да е по-зле.
Не съм мислила, дали ако в моето училище имаше психолог, щях да отида при него. Може би не, защото дори и сега има стигма върху този вид помощ. А тогава сигурно щеше да е някакъв ад. А всъщност ходенето на психолог е нещо лесно постижимо, но колко хора го правят? Със сигурност по-малко от тези, които се карат и бият пред децата. По-малко от тези, които водят някакви случайни хора вкъщи. Просто има хора, на които им пука, и такива, на които не им пука.
Ако разделим децата в училище на две групи – тормозени и тормозещи, има ли дете, което не е попадало в нито една от тях?
Сигурно има. Но най-вероятно това са хора без амбиции, хора, които седят отстрани. От моя гледна точка няма прогрес без минаване през криза. А дори и да гледаш как тормозят някой до теб, е криза. Тормозът води до травми, които също са криза. Признавам си, че дори и аз още не съм приела напълно тази травма. И има неща, които ме предизвикват. Както стана наскоро – един мой съученик, когото не помня добре, сигурно само сме се разминавали по коридора, станал извествен фотограф. И в някакъв фотографски форум започват да обсъждат пост на едно момиче от групата (от групата „(без)Опасна красота“, бел.ред.). Подигравали ѝ се, после и на мен се подиграли като админ. И той написал отдолу: „Ти нямаше да я следваш тази, ако знаеше как изглеждаше в седми клас”.
„Такааа ли”, викам си. За да правиш подобни неща на 30 – 40 години, значи имаш някакво увреждане. Този човек просто не е разбрал какво значи да се подиграваш. И направих скрийншот и го пуснах в моята група. И нали знаеш какви са жените – съсипаха ги и двамата. Знам, че не е правилно, но го направих напълно съзнателно като вид отмъщение. Подобни обиди вече не могат да ме жегнат, но ме хвана яд на този човек. Това беше моят начин да му го върна. Категорично казвам, че не трябва да се прави така. Но не успях да се въздържа. Следващият път ще внимавам повече, но и аз, като всеки човек, имам недостатъци. Но поне тези двамата не са деца. На децата трябва да се помага, не да се заклеймяват.
Има ли външна красота без вътрешна?
Има, разбира се. Има хора, които са красиви и ти харесват, като за това не е нужно да ги познаваш. Но вътрешната красота е съвсем различна. Не че има нещо лошо да се грижиш и за външната. Но тази грижа трябва да ти носи удоволствие. Ако ти носи болка – трябва да спреш.
Всяко трето дете е жертва на насилие в училище
Всяко трето дете е жертва на насилие в училище, твърди Национална мрежа за децата (НМД). Съответно всеки родител се надява третото дете да не е неговото. Уви, никой няма гаранция. Борбата срещу насилието в училище е ежедневна работа, в която трябва да се включи цялото общество.
Затова и от НМД стартираха кампания „Абонирай се за бъдещето на децата“. Тя напомня две важни неща – насилието в училище е проблем за всяко дете, за всеки родител и за цялото общество, а решението изисква постоянна, системна работа. НМД се бори за работещи механизми за превенция и закрила от насилие. Това изисква усилия и средства. За тази цел може да помогнете с месечно дарителство – нещо като абонаментите, които имате за Spotify, Netflix или HBO, само че за кауза. Може да го направите тук https://nmd.bg/dari/.
