Какво се случва с теб, когато трябва да чуеш диагноза, за да обясниш на себе и на околните някои от нещата, които правят детето ти различно? За това става дума в този текст изповед на една майка, пожелала да остане анонимна. Това, което остава извън текста, но е част от посланието на авторката му, е да не се притеснявате да потърсите специалист и да не губите време с глупости и “какво ще кажат хората”. Хората винаги казват всякакви неща. Повечето от тях нямат особена стойност и отношение към вас и вашия случай, не го забравяйте.
Денят е пореден, изпълнен с въпроси, задавани в тишина и мрак надълбоко, където живее сянката ни, много преди да настъпи този ден. Когато живееш години с усещането, че детето ти е различно, се потапяш във води на самота. Обкръжена от любящ и грижовен мъж до себе си, от близки, на които вярвам, аз се къпех в тези води всеки ден. По свое собствено желание. Не виждах бряг, защото страхът от това , което е там, ме спираше да изляза. Стоях си вътре и обърнала гръб на това, което просто е такова, каквото е, се самозалъгвах.
И в този ден пореден, аз чух една истина. Поднесена директно и внимателно , но на усещане болезнено, защото бях във водите, които заглушаваха и най-малкия стон, идващ откъм брега. И така борбата започна. Душата се обръща натам, а тялото и егото я връщат. Сега разбирам думите "бунтар по душа". Когато душата вземе нещата в свои ръце, борбата срещу нея може единствено да довърши теб самия.
Започнах да задавам въпроси на глас.
Изкарах ги от тъмнината и тишината, дадох им живот. Това донесе още болка. Още самота, каквато само една майка може да изпита, без значение дали и колко хора са около нея. Малко по малко отговорите донесоха облекчение, защото разбирах повече различното в детето ми. И колкото повече научавах, толкова повече разбирах и приемах.
Пропускам детайли от периода, в който не исках да чувам думата "диагноза", после от периода, в който имах крещяща нужда да я чуя, просто за да напудря носовете на всички около мен, да се кача на някой връх и да крещя до последен звук: "Чухте лиии, не съм аз причина!”. После повръщам вината там горе, на същия връх, слизам и всичко е точно.
Пропускам детайлите, защото нямам търпение да ви кажа за сега. Обаче сега е, защото минах през тях, минах през там и затова решавам, все пак да ви открехна една-две вратички.
Едната води към банята, където се къпя в собствените си сълзи.
Другата към тавана, който всяка вечер попиваше отчаяния ми поглед и страховете. И знаете ли, всички тия периоди бяха много нужни, за да изляза от водите на самотата, да си споделя страховете, за да чуя, че най-страшни са именно те и всичко останало зависи основно от детето и родителите му. И в крайна сметка, да ви кажа, диагноза черно на бяло няма. Не ми и трябва, след като преборих една дозина страхове.
Признах, че имам нужда от помощ. За себе си и за детето си. Обърнах се към специалисти. Аз съм една избрана майка с невронетипично дете*, от което уча всеки ден. Уча се да бъда щастлива, балансирана, да си пазя времето и енергията за ценни моменти и хора, защото само така мога да върна наученото под формата на друг урок за детето си. А то, то ще си бъде различно, както съм аз и всички други. Ще има своя път, своята отговорност пред света, ще даде и вземе от него. Ще изживее своите трудности, болки, разочарования, радости, успехи и любови. Ще носи своите обувки. Ще бъде просто себе си.
Аз избирам да го виждам и гледам така през цялото време. Както и всеки друг човек, защото на това ме научи именно той. Колко сме различни и колко всъщност е прекрасно това разбираме едва когато душата започне борбата. Или след някой и друг детайл.
*Ето как описва невронетипичните деца д-р Бояна Петкова в своя текст “Как образователната система проваля децата”: “Невродивергентни или невронетипични са децата с аутизъм, ADHD, дис-лексия, дис-графия, дис-праксия и други „дис“-начини на различно функциониране на мозъка. Имайте предвид, че това не са „деца с увреждания“, просто са деца и хора с различни мозъци. Те имат затруднения в сферата на „изпълнителските умения“, executive function, които включват емоционална регулация, контрол на импулсивността, мотивация, task initiation – инициация на процес/задача, работна памет, планиране и приоритизиране (да разделиш една задача на части/стъпки и да ги изпълниш в определена последователност), организация, гъвкаво мислене и др. […] Ако вашето дете е набедено за „проблемно“, „проклето“, мързеливо или глупаво от учителите си, вероятно е невронетипично. […]”
Прочетете повече в нейния текст, публикуван в Майко Мила.
