fbpx
Писма за 8 март

Не съжалявам за нищо

8 март 2024
слънчеви лъчи през буреносни облаци

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Елена Димова е при нас с разтърсващ и ужасно емоционален разказ за живота ѝ, който адресира до своите прекрасни момичета.


Няма да ви уча как да бъдете принцеси. Няма да ви уча как да бъдете мързеливи. И ще напиша неща, от които може да ви заболи. Защото да си човек често боли. Но може по-често да е хубаво. И от вас зависи. 

Ако някой попита какви са постиженията ми в тоя живот, ще отговоря, че успях да оцелея.

Ще споделя със себе си и с дъщерите си истината и само истината. Точно такава, каквато е – горчива, лютива, сладка, тръпчива, отровна, разочароваща, вдъхновяваща, сурова. Няма да пестя, защото вие, момичета мои, заслужавате да знаете как аз научих уроците, които ще опитам да предам на вас.  

Животът не е само розова дъвка. 

Преди да стана на 13, ме изнасилиха. Мисля, че беше около 15 години по-голям от мен. Може и повече. Не казах на НИКОГО. Тогава не трябваше да стоя часове под перваза на онзи прозорец вкъщи и да плача безутешно, докато чакам майка ми да се прибере от работа. Трябваше да продължа да плача и после, а не да си избърша сополите в ръкава и да отворя вратата все едно нищо не е станало.

Трябваше да изплача, да изкрещя и да изстрадам навън тоя дълбок океан от срам и отвращение, от гняв и ярост, от болка и недоумение. Трябваше да удавя онзи „човек“ в тоя мой черен и бурен океан, а не да го глътна навътре и да ми спре въздуха за толкова много време напред.

Не биваше да го крия в онзи ъгъл, под прозореца.

Не биваше да позволявам да удавя себе си в него и в онова грешно чувство за вина, което изпитвах. Трябваше да ги пусна тия сълзи навън, трябваше да викам и да моля за помощ. Вместо това, реших да се подложа на самолечение! Не подозирах какво ще ми коства да се събера и да продължа без нечия помощ. Може би заради това отдавна се научих да казвам НЕ и да не мълча. Не беше лесно. Толкова срам не бях изпитвала никога през живота си.

Сега, когато си спомням усещането, мисля, че онзи срам беше по-голям и поглъщащ от всеки последвал срам в живота ми. А и онзи срам там беше черен, чудовищен и страшен. Захлупваше ме с такива сила и тежест, че не успях да кажа нито дума.

Тоя срам тогава ми заши устата. Болезнено.

Момичета мои, не позволявайте никой срам да ви унищожи така, както аз позволих! Моля ви! И се борете за себе си! Бъдете смели и не се страхувайте! Аз съм до вас! 

Дядо ми беше тежък алкохолик. От време на време идваше неканен у дома и гонеше мен и майка ми от вкъщи посред нощ. С дни спяхме на пода в съседите. Много още неща се случваха. Тонове.

Дори не си представям как се е чувствала майка ми, защото ѝ беше много трудно да защити и двете ни. Знам аз как се чувствах обаче. Може би това е част от причината да се старая да се държа добре с хората и да помагам както и с каквото мога. Друга причина са родителите ми, които поотделно са най-превъзходните родители, които можеха да ми се паднат или да избера (зависи в какво вярвате). Всеки ден, в който съм била с тях, са ми показали какво е да си добър. Какво е да си честен. Какво е да помагаш. Безкористно! И анонимно. 

Но нямам нито един хубав детски спомен с майка ми и баща ми.

Не и с двамата наведнъж. И никога не съм живяла с тях двамата като семейство. Може би затова семейството за мен е свещено. Нещо, което се гради всеки ден. Семейството (истинското такова в моите представи) означава доверие. Семейството означава много, ама много любов! Да знаете, че любовта е в основата на всичко. Първо към самите вас. После и към останалите. Но да знаете, че нищо не е на всяка цена. Дори семейството! 

Когато бях ученичка е имало моменти, в които с мама не сме имали пари за нищо.

Тогава тя молеше съседката за една-две филии хляб, за да ми направи циганска баница и да ме прати на училище с храна. Това ме научи да ценя неща, които ще опитам да ви науча да цените и вие. И вече знам много точно какво означава „Дупе знае 2 и 200“. Знам, че мога да се справя всякак. И знам, че ще направя и невъзможното в това време на толкова много имане да ви науча какво е да нямаш и да цениш всяко нещо. И че нищо не идва просто така. Също знам, че бедността не е порок. Порок е да ѝ се присмиваш! А циганска баница обичам и до днес. 

Отказах се да уча право, за да стана режисьор, какъвто никога не станах.

Тая дупка в мен никога няма да запълня, но вече научих, че няма и нужда. Не опитвайте да напълните всяка празнота във вас. Дъвчете я, влезте в нея, разберете я, изживейте я и я оставете в миналото. И не забравяйте да пуснете стълба за изкачването. Оставете миналото там, където му е мястото, и не циклете в него. Научих се, че пътя го избираш сам. И че трябва много труд и постоянство. Научих го по трудния начин, защото не слушах. Защото не чувах.

Може би и вие няма да слушате. Може би и вие няма да чувате. Обаче вярвам, че ще чуете себе си по-рано, отколкото успях аз, защото сте по-умни и по-мъдри от мен. И дори да не стане, аз ще ви обичам точно толкова, колкото и днес. Защото съм вашата майка. И защото отлично знам какво е да грешиш. Какво е да се провалиш. И какво е да се изправиш и да продължиш накъдето си тръгнал. 

Първият мъж, когото обичах ме нарани до смърт (така си мислех тогава – бях на 18).

Не знаех, че дъното е много по-дълбоко. Ще ви нараняват. Вероятно ще наранявате и вие. Опитайте да сте добри и да не си играете с главите и сърцата на хората. Щото всичко, което вие направите, накрая остава във вашата сметка. Ще ви кажа, че от любов може да умреш, но само ако позволиш!

Ще има моменти, когато ще усещате, че сте на ръба на Земята. Че искате да слезете. Че искате законите на физиката да не работят за вас. Ще има моменти, когато от любов ще ви боли физически. В тия моменти, моля ви се, спомнете си за тия редове, ако можете, и се радвайте, че сте живи! Че дишате! Че ви боли! Че чувате любимата си песен и че можете да прочетете буквите в любимата си книга.

Радвайте се на всеки поет дъх пролет, на всяка прегръдка на дъжда, на всяка целувка на слънцето и на всеки танц с вятъра! Радвайте се на всеки солен и любовен шамар на морето, на могъщия тътен на планината и на това, че имате сърце да разбирате какво пиша.

Много по-умен човек от мен някога е казал: „И това ще мине“.

И да знаете, че винаги ще съм до вас да ви изпия сълзите!.. Защото съм вашата майка! 

Приятелката, която обичах и все още обичам най-много на света, ме нарани най-много. Най-дълбоко. Най-безпощадно. Но благодарение на нея научих какво е прошка. Толкова съм ѝ благодарна! Заради нея научих какво е търпение, какво е да заклещиш емоцията си в капана на мисълта и да я овладееш, какво е да се обърнеш към себе си и да решиш кое е по-важно – да имаш някого в живота си или да позволиш на егото си да те смачка. Избрах нея. Бях на 20. Никога не съжалих. Обичам те завинаги, момиче! И да знаете, че има завинаги.

Две години и половина живях с хероинов наркоман.

НИКОГА не пробвах хероин, но много пъти опитах да спася човек, който не искаше да бъде нито спасяван, нито спасен. През това време видях и научих прекалено много. Научих неща, без които можех да живея по-добре и по-спокойно. Но тогава научих да внимавам кога и на кого предлагам помощ. И отказах да спасявам всички около себе си. И се научих да си тръгвам.

Зависимостта на онзи човек ме научи как да си тръгна, когато обичам. Научи ме какво представлява болката от това да си тръгнеш, докато все още си влюбен. Научих се как да разбирам не само, че няма светлина в тунела, а че понякога изобщо няма тунел. След челен сблъсък със стената, разбира се!

Съществуват отровни хора, отровни връзки, токсични отношения.

Съществува измамна представа за хората до вас. Съществува влюбване в представата за някого. Съществува образ, от който вашата фантазия има нужда. Измислен образ, в който се влюбвате. Боже, който и да си ти, моля ти се, помагай на момичетата ми да притежават тая чудодейна сила да могат да си тръгват! 

После се запознах с две мои „приятелки“.

Едната ме държеше за дясната, а другата за лявата ръка. Едната ми беше стиснала сърцето, а другата – ума. Казваха се Анорексия и Булимия. Прегръщаха ме толкова силно, че няколко пъти почти не умрях. В онзи период и без това не бях особено жива, но да убия Анорексия и Булимия се оказа по-лесно, отколкото да съживя себе си.

Момичета, много здрава психика ще ви е нужна, за да се справите с всичко, което ще ви сервират не само госпожа Съдба и господин Живот, а и женското умение да усложняваме абсолютно всичко. Обаче нали не забравяте, че каквото и да се случва, ще бъда до вас. Няма да мога да ви предпазя от всичко (то и не бива), но и воин не се става в копринени чаршафи! 

После загубих най-любимата си работа.

Работата, в която не работех, защото беше върховен кеф да я върша. Работа, в която бях добра, в която се чувствах сигурна и от която научих страшно много. Загубих тази работа в името на нещо, което не успях да съхраня и също загубих. Момичета, ще ви помогна да се научите да губите и въпреки това да не се отказвате. Да не се отказвате от мечтите си и да ги превръщате в цели, които да постигате. Може би няма да се справим с всичко, но ще съм щастлива, ако искате да опитаме! 

Беатрис, благодаря ти, че ми спаси живота!

Ако не беше ти, може би нямаше да съм тук сега. Понякога нещата се объркват много. Така стана с главата ми, този път – изненадващо – в медицински смисъл. Объркване, наречено мозъчен кръвоизлив. Беа, ти беше на месец, когато видях скенера и когато прочетох диагнозата. Спомените ми са твърде живи за четиринайсетте им години. Надявах се, че животът на неприятния спомен е по-къс.

Болница и мирис на адреналин, който ме задушаваше. Трябваше да те оставя за една от най-дългите седмици в живота ми. Щях да умра от мъка и от страх. Ей това е шубе, от което наистина се посираш! Страх, който парализира съществуването ти. Обаче мисълта за теб и любовта към онова бебе, което оставих в кошарата, когато се прибрах, за да събера багажа си, ми даде оная огромна сила, която не ми позволи да се предам нито за миг. 

Амарис, благодаря ти, че ми спаси психиката!

Благодаря на ония две черти, които ми помогнаха да оцелея, докато майка ми умираше. Един живот беше на път, докато друг гаснеше пред очите ми всяка секунда. Амарис, благодаря ти, че не ми позволи да полудея от мъка! Благодаря, че се появи точно в онзи момент! 

Беатрис, извинявай, че преживя всичко това с мен. Ти си ГИГАНТ! 

Момичета, живейте го тоя живот с отворени ръце, сетива, очи и съзнание! Учете! Аз не учих достатъчно и добре знам къде се намирам. Много е ценно да знаеш къде се намираш. Да не се надценяваш, но да не се и подценяваш. Да знаеш къде си и кой си. Аз все още се опознавам, а вече съм на 43. Много пъти се провалях. Много пъти падах. Много пъти грешах. Вероятно всеки ден греша.

Не се плашете от грешките си и не си въобразявайте, че ще се научите от тях.

Няма да стане. Поне не и от първия път. Аз живеех с очаквания. Към хората, към света, към родителите си, към приятелите си, към партньорите си. Към това каква точно трябва да е любовта според моите представи. Според моите очаквания. И се разочаровах безкрайно много пъти. Докато не осъзнах, че очакванията никога не са в полза на реалността. И докато не се научих да не очаквам. 

Животът е привилегия, момичета. Огромна.

Гледайте в простора и в свободата и опитайте да не се влияете от изкуствените рамки, които част от обществото опитва да налага. Не мразете бившите си пред другите хора. Да говориш зад гърба на приятел(ка) или на бившия си партньор казва няколко неща за самия теб и нито едно не е хубаво. Вашите приятели, вашата среда и вашите партньори са ваш избор.

Пазете чуждите истории и чуждите тайни. Да знаете, че нямате право да разказвате нещо, споделено от друг. Това не е вашата история, но може да бъде моментът, в който сте злоупотребили с нечие доверие.

Моля ви, не се подигравайте на никого. Никога!

Мой съученик се самоуби, защото всички го побъркваха от подигравки. Казваше се Мартин и беше изключително добро и чувствително момче. Помагайте на възрастните хора и помнете, че при най-добрия сценарий ще доживеете тяхната възраст в относително добро здраве. Не подценявайте хората срещу вас и опитайте да не съдите. Пробвайте да сложите тъжните обувки на човека, който ви е наранил. Ще се изненадате колко са неудобни и ще видите, че душата на този човек е отровена и вероятно страда.

Този човек има своя история и вероятно тя никак не е весела. Човек, който е щастлив със себе си, не може да се държи лошо. Може би този човек е нещастен. Подайте му ръка и ако позволи, му помогнете. 

Моля ви, не тровете себе си със злопаметност и опитайте да приемате хората, без да искате да ги променяте.

И не бъдете себе си. Това е вредно.

Вредно е да не се променяш. Вредно е да седиш на едно място и да мислиш, че си стигнал върха. Винаги има някой друг връх отсреща, стига да го виждате. 

Не съжалявам за нищо. Всяко решение, което съм взела ме е водело по пътя и сега съм тук. А тук е хубаво! Всеки урок ме е учил на нещо, защото успявах да го прочета. Целия.

Момичета, понякога ще се чувствате счупени, разчорлени и разпилени. Обаче вие сте жени. А жените притежават най-специалната сила на света. И щом можем да даваме живот означава, че можем всичко! 

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross