„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
Текстът на Мария Петкова ще ви разтърси. Или поне на нас така ни подейства. В писмото си до своето 15-годишно Аз Мария разказва за най-страшните неща на света и най-изумителното е, че го прави с куража и силата, които е придобила от другата страна на страданието.
Не се предавай. Можеш го. Дори да не вярваш, че е така.
Никога не спирай да се опитваш, Мария. Никога.
Ще се провалиш. Повече от веднъж. Ще се разочароваш от себе си. Повече от сто пъти. Ще ти се иска да се скриеш в самия край на края на всички краища на световете. Това няма никакво значение.
Има значение, че ще продължиш.
Един ден, някой ден, някога. Баницата ще стане точно толкова перфектна, колкото е в главата ти. Ще научиш испански така, че никой няма да вярва, че не си испанка по рождение. Ще започнеш да стреляш от безсилие, ярост и ужас. За да вадиш болката. Да преодоляваш срама и унижението. Но един ден ще станеш капитан на отбора си в университета и ще спечелиш толкова купи и медали, че колегите ще започнат да ти казват Златния пистолет.
И когато този ден дойде, ще си спомниш какво съм ти написала в това писмо, Мария.
Предполагам, от камбанарията на моите 50 без шест месеца, бих могла да напиша писмо до 20-годишната Мария. Или дори до-30 годишната. Но моето писмо е за моето 15-годишно Аз.
Момичето, което майка му мразеше, защото не е момче.
Дъщерята, която не беше син. Детето, което започна да глади на 6, да готви на 9 и да работи на 13. Брюнетката в рода на десетте блондинки. Те – слаби, стройни, руси, синеоки. „Идеални.“ Аз – тъмнокоса, тъмноока, нисичка. Интелигентна, работлива, справяща се. Но…„ДЕБЕЛА.“ И „ГРОЗНА.“ Според тях, разбира се. Според всички тях, които се предполагаше, че са моята „крепост“.
Нищо в този живот не е по-пагубно за едно растящо момиче от женската семейна среда. Нищо не е по-отровно, по-животозастрашаващо.
Мария издържа до 15. Опитът ѝ да си отиде от този ад не успя по чиста случайност. А на 16 тя вече беше далеч от това, от което пробва да се спаси сама, опитвайки да отнеме живота си. Затова искам да пиша на 15-годишната Аз.
Мария, скъпа. Ти още не знаеш, че тези, с които всеки ден те сравняват, ще се провалят напълно и окончателно, преди да навършиш 25. Не знаеш, че алкохолът, мързелът и обикновената тъпота ще съсипят животите на всичките ти „идеални“ руси братовчедки. Не ти и трябва да го знаеш.
Начинът, по който животът изравнява везните, не е твоя работа.
Твоята работа е да не се предаваш. Да не се отказваш от себе си. За нищо на света. Нищо, че ВСИЧКИ знаят какво става и НИКОЙ не ти помага. Защото в „чудесната“ комунистическа България „НЯМА“ насилие над деца в семейството. При това систематично и дългогодишно. Нищо че в единственият случай, в който събра смелост да поискаш помощ, чу: „Мълчиш и търпиш. Те са ти семейство. Какво ще кажат хората!?“ И това беше по-унизително и по-страшно от всяка физическа болка. И беше опасно. Много опасно. Защото те научи да не искаш помощ. Каквото и да се случва. Понеже няма смисъл. Помощ няма да има.
Не се отказвай. Недей. Да, ти така и не разбра какво е безусловната любов. Или безрезервното приемане. Ти така и не се научи да възприемаш хората открито. Но ти се изправи срещу себе си. Срещу демоните и мъката си. Направи, каквото можа. Не е малко, момиче.
Още не знаеш, че ще ти отнеме точно 14 години да спреш да се срамуваш от това, което си преживяла в „дома“ си.
14 дълги, жестоки години. Докато проумееш и приемеш, че не ти трябва да се срамуваш. Ти никого не си унижавала. Никого не си затваряла в мазе, защото не е измил чиниите. На 5-годишна възраст. Никого не си държала на колене върху орехови черупки цяла нощ. Защото е ударил шамар. „Толкова си грозна. А си и умна. Ужасна комбинация.“ Да, предполагам, че не е много красиво едно дете на седем да зашлеви баба си, но смея да предположа и това, че бабата все пак е можела да не повтаря горното с години. Със сигурност си я чула още първия път, нали така.
И друго си чула. Майка ти, която отново мълчи. Вместо да те защити. Защото за нея е по-важно чия дъщеря е, а не чия майка. И понеже баща ти е мъртъв, имаш само себе си.
Скъпа моя Мария, идва и по-лошо. И не ти трябва да се срамуваш от всичко, което ти поднесоха първите ти 15. Не ти, определено.
И не се страхувай. Душата ти ще е завинаги саката.
Сърцето ти завинаги разбито. Но ти няма да позволиш на болката да те превърне в чудовище. Няма да позволиш на никого да плаща цената на твоята мъка. Е, трудно ще допускаш хора. Трудно ще свикнеш, че не всички са като тези, с които си расла. Но ти ще се справиш добре. Достатъчно добре. На много висока цена, така е. Но ще успееш. И цената ще си я знаеш само ти.
Ти още не знаеш, че ще загубиш живота си, преди да е започнал.
Защото човекът, с когото искаш да го започнеш, ще напусне този свят 40 дни преди сватбата ви. Ще връщаш роклята. Ще анулираш празненството. А в черквата ще смениш часа на венчавката с такъв за опело. Ще минат години, докато се научиш да живееш с това. Докато допуснеш в живота си нещо друго, освен работата, книгите и операта. Вторият път ще си сигурна, че всичко ще е чудесно. И то ще бъде. Дори след като загубите дълго чаканото и единствено дете. Дори това няма да ви раздели.
Ти още не знаеш всичко това, Мария. Ти си на 15 и си в ада.
Но ти ще победиш. Въпреки всичко. И знаеш ли защо? Защото един хубав ден, когато си на около 30 и малко, ще се събудиш и ще разбереш, че всичко, което някога е било съществено за теб, се е случило. Орките, които те накараха да посегнеш на живота си, за да се избавиш от тях, ги няма. Някои, защото си ги изхвърлила от живота си некрасиво и категорично, други – защото животът ги е поставил от другата страна на везната.
Ще проумееш с цялото си същество, че си е струвало. Всеки ден дотук. Усилията. Лишенията. Несигурността. Съмненията. Мъката. По пътя към това, което винаги си искала да бъдеш. И в което си вложила всичко.
Ще си способна да обичаш въпреки всички опити на живота да ти покаже, че любовта я няма.
Ще си способна да преодоляваш всеки провал и всяка пречка – защото само който не опитва се проваля истински. Ще станеш профайлър и ще се специализираш в превенция на насилието срещу деца. Да, Мария. Това е клише. Но дори едно спасено дете е ок за теб.
Един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш, че не виждаш бели стени. Нито в дома си, нито в кабинета си. Защото са пълни със снимки и рисунки. На децата и от децата, които си спасила. Ще виждаш техните дипломирания, сватби, медали по плуване и деца. На тези, които си спасила. От хора, които са там, където трябва. Е, ако би зависело от теб, ти ще ги разчекнеш с четири коня публично. Но приличните хора не правим така. Правим съдебни процеси. Така работи цивилизованият свят.
Един ден ще разбереш, че си успяла, Мария.
В това, което е важно за теб. Затова не се предавай. Не спирай да четеш. Повярвай ми, светът е пълен с „луди“ мъже, които обожават „грозни“ и по-умни от тях жени. Книгите те спасиха от полудяване. И те не са като хората – не си отиват, не те предават, не те нараняват. Продължавай да редуваш операта с Metallica, да гледаш мачовете на любимия Милан и да редиш пъзели. Внимавай с кафето, не прекалявай със сметаната и не забравяй – грижи се първо за себе си.
Човек, неспособен да се погрижи за себе си, е безполезен за всички останали. Цял живот са ти набивали в главата, че твоите нужди са след тези на всички останали. Не. Голямо, твърдо НЕ.
Първото нещо, което ще ти каже един ден любимата ти преподавателка по психология в Рим, е: „Колеги, запомнете. Егоизмът не е недостатък. Егоизмът е елемент от инстинкта за самосъхранение. Егоцентризмът обаче е недостатък. Огромен. Моята работа е да ви науча да ги различавате.“
Мила моя 15-годишна Мария, в заключение ти трябва да се научиш точно на три неща. И по възможност, преди да станеш на 30.
Научи се да казваш НЕ. На близките си. Безусловно. Без обяснения. Без извинения. Категорично. Не. Никой няма право да те укорява и да определя приоритетите ти, изборите ти, решенията ти. Никой. При никакви обстоятелства. Не дължиш на никого нищо – освен на данъчните. Не дължиш на никого времето си. Себе си. Живота си.
Казват, че най-важната човешка способност е умението да взимаме решения. Не, Мария. Най-важно е умението да сме способни да живеем с последиците от решенията си. Особено ако и когато те засягат и други хора. Запомни добре това.
И последно, но не по важност. Не се извинявай, не се обяснявай! Постъпвай с хората така, както би искала да постъпят с теб. Как ще постъпят те, не е твоя работа. Твоята е да си възпитана, точна и с подходящите маниери. Само това е твоя отговорност. И не забравяй онази индианска мъдрост, която така те впечатли преди години: „Не можеш да съдиш никого, ако не извървиш поне три луни с обувките му.“ Мен ако питаш, принципно е лошо да съдим другите. Така мисля.
И се научи да си прощаваш. Това е важно за баланса на ума и душата.
И не очаквай молба за прошка от тези, на които има какво да прощаваш. Сложи черта. Премини я. И не се обръщай назад. Няма да ти е лесно, защото често ще чуваш: „Всъщност трябва да ми благодариш. Ти си това, което си, благодарение на мен.“ Това казва всеки насилник. И вярва, че е така. Затова сложи черта. Не се обръщай. И не забравяй, че и на 7 март, и на 9 март, и на 256 август си точно толкова жена, колкото и на 8 март.
Ще срещнеш мъж, който ще ти го напомня често. Пази го. И не му се сърди, че понякога ти купува жълти рози. Той ги обича. Позволи му да сподели това с теб. Подарил ти е всички червени рози в галактиката, признай си! Поне понякога му позволявай да ти подари своите любими цветя.
Ти си умно момиче, Мария. Винаги си била. Иначе нямаше да стигнеш до тук. А за напред – каквото сабя покаже.
И за протокола. Никога не отказвай цветя и подаръци за 8 март. Това е ден, в който празнуваме жените, платили с живота си това, което ние днес имаме за право. Да работим, да учим, да печелим пари. Да имаме живот. Днес, в този наш свят, докато ти и приятелките ти пиете кафе в обедната почивка, някъде убиват момичета, защото искат да ходят на училище. Този ден е за тях, Мария. За жените, които не се предават. Бъди една от тях. Можеш го.
