В днешно време има доста родителски стилове на възпитание – всеки със своите плюсове и минуси. Какви родители ще бъдем често се определя от нашето собствено детство, от моделите на поведение, които сме възприели, и от грешките, които не ни се иска да повтаряме.
Такъв е случаят на Емма Хардинг, която разказва своята история пред Bright Side. Тя си служи с един родителски подход, който може да се стори странен на някои, и признава, че често търпи критики за начина, по който е решила да отглежда сина си.
Емма си е обещала да прекъсне един порочен семеен модел, от който самата тя е страдала като дете, а и като възрастен след това. „Имам 8-годишен син на име Джордж. През целия си живот съм искала да стана майка. Когато разбрах, че съм бременна, си обещах, че няма да повтарям грешките на моите родители.“
Решението ѝ произлиза от горчивия ѝ опит: „Израснах с изключително строги и авторитарни родители. И осъзнавах последствията от това. Не беше трудно само за мен, цялото ни семейство страдаше от начина. Бях под постоянно напрежение, което доведе до тревожност и ниско самочувствие. Отношенията с родителите ми бяха отчуждени и обтегнати.
Отне ми години, за да осъзная, че тази обстановка е засегнала психическото ми здраве.
Но колкото повече растях, толкова повече се опитвах да работя върху това и да преодолявам травмите от детството. Важно е да намерим баланс между дисциплината и разбирането, когато отглеждаме и възпитаваме деца. Ето защо искам да създам за сина си спокойна среда, в която на първо място са обичта, уважението и откритата комуникация.
Не искам всичко да бъде дисциплина, наказания, крясъци и заплахи. Не искам детето ми да преживява същото като мен. Проблемът е, че съпругът ми не одобрява моя подход. Той смята, че синът ни трябва да разбира социалните норми и да знае, че действията му носят последици.
Никога не бих принудила сина ми да се извини, да благодари или да помоли за нещо.
Вярвам, че този подход би му нанесъл травми. Когато караме дете да каже „Извинявай“, без да го иска, го учим да бъде фалшиво. Детето ти може да не чувства, че трябва да се извини в дадената ситуация и няма нищо лошо в това.
Изисква време децата да се научат на емпатия и да разберат, че действията им имат последствия. Принудителните извинения ги учат, че чувствата на другите значат повече от техните собствени. Когато самите ние сме ядосани, често ни трябва време да помислим, да се успокоим. Това време ни помага да видим проблема и да осъзнаем къде грешим.
Но когато принуждаваме детето да се извини веднага, то няма време да помисли. Така го караме да игнорира собствените си чувства и да се фокусира само върху останалите хора и техните емоции. Това може да превърне децата ни във възрастни хора, които винаги угаждат на останалите, затрудняват се да отстояват себе си и не знаят как да получат това, което искат и заслужават. Ето защо не карам сина си да казва „Извинявай“ и „Благодаря“, когато не иска.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Емма споделя интересна случка от площадката
„Джордж блъсна едно дете, но вместо да го накарам да му се извини, аз отидох и се извиних на детето вместо него. Вярвам, че синът ми ще запомни какво съм направила и следващия път ще последва примера ми. Но майката на детето не беше доволна, че Джордж не се извини лично и го изиска от него. Аз ѝ обясних моята гледна точка, а тя ме нарече лоша и безотговорна майка.“
Емма признава, че среща доста критики и от страна на роднини и приятели. „Инцидентът на детската площадка разпали страстите и дебатите у дома. Мъжът ми настоява да бъдем по-строги и да имаме повече контрол. Но аз искам да бъда приятелка със сина ми. Да му помагам да разбира и приема емоциите си, да навигираме заедно живота му. Искам той сам да разбере какво е свободата, но и отговорността, която идва с нея. В никакъв случай не игнорирам авторитета, който трябва да имаме пред него като родители. Просто не смятам, че съм нещо повече от детето си и трябва да се държа с него като с подчинен.“
