Случката, която ще прочетете в началото на текстa на Стефана Манева, е само повод за размишления как се държим помежду си, трябва ли да подминаваме всекидневните прояви на неуважение и простотия и, въобще, можем ли да живеем заедно, без да искаме да се избием ежеминутно.
Би било добре, ако можем да помислим над всичко това и да изберем от коя страна на демаркационната линия на цивилизацията да застанем.
Вторник. 16:30. Гишето за продажба на билети, метростанция Театрална. 16-годишно момиче с личен документ за временна закрила като гражданин на Украйна се доближава до гишето, показва документа и моли служителката да го пусне (с решение на СОС гражданите на Украйна имат право на безплатен градски транспорт в рамките на София).
Служителката сканира с поглед първо документа, после момичето. След кратка мисловна обработка на видяното изстрелва:
“Ти ли бягаш от Украйна, бе? Ти не си от Украйна! С тоя грим, маникюр и татуировки можеш поне един билет да си купиш. Изчезвай!”
Детето смаяно отстъпва.
Тя е Аня, моето внезапно появило се украинско дете. Аня е на 16, от Харков, един от най-бомбардираните украински градове. Баща ѝ я изпрати в България сама. Търсеше някой, който да се погрижи за дъщеря му - помоли напълно непознати хора да я приютят, но по-добре така, отколкото под бомбите.
Аня ми звъни по телефона. Моли ме да дойда да я взема, защото не носи пари за билет. Гласът ѝ малко трепери. Пращам сина ми на същата възраст. Двете деца се навеждат през гишето и подават току-що донесения паспорт на Аня.
Служителка кисело махва с ръка и великодушно я пуска. Синът ми отваря уста да каже какво мисли за нея, но Аня го издърпва - не иска разправии.
“Тази жена трябва да знае, че аз не бягам от бедност”, ми казва Аня, когато се връщат. “Аз бягам от война.”
Аня не е искала да идва сам-сама на 16 години при хора, които не познава, в страна, която ѝ е чужда, без да знае езика. Не хленчи и не се оплаква. Не иска съжаление, просто ако може да не я обиждат.
Това са общо взето фактите.
Не искам този текст да е драматичен и да хваща за гърлото. Няма нужда да си представяте бедно, треперещо украинско дете. Това, което искам, е да поговорим за цивилизацията.
Точно както жената на гишето няма как да знае личната история на Аня и нейните травми, точно така и аз не знам личните травми и история на служителката. Може да е самотна майка с 3 деца, мизерна заплата и натрупан социален гняв. Може.
Всичко това обаче са детайли, които нямат нито значение, нито трябва да бъдат обмисляни. Не сме свещеници или психиатри, за да анализираме поведението, да проявяваме разбиране и да даваме опрощение. Изобщо не ме интересува дали жената на гишето е имала кофти живот или кофти ден.
Няма значение дали е добър, или лош човек; дали е русофил, или поддържа Украйна. Въобще нейната лична и персонална “гледна точка” ми е точно през… (червена точка).
Едно-единствено нещо в случая е от значение - ние сме цивилизовано място и общество.
ЦИ-ВИ-ЛИ-ЗО-ВА-НО!
А в тези общества има РЕД! И когато някой служител вземе, че се самозабрави, следва да му се наложи дисциплинарна санкция. Така хората зад гишетата ще се научат, че не бива и през ум да им минава да изричат подобни неща.
От доста време си мисля дали лошотията, глупостта, пошлия вкус, простотията трябва да се подминават, или да се наритват в ъгъла, за да знаят къде им е мястото. Дали наглите хора трябва да бъдат просто подминавани и да не се хаби време и енергия за тях, или да им се търси сметка по всички правила.
Много късно разбрах, че великодушното подминаване с набърчен от погнуса нос на наглия и арогантен човек, оставянето на варварите без ответна реакция води до това, че без да осъзнаваме, стандартът на подстандартните хора става водещ.
Изведнъж се оказва, че може... ама всичко може.
От дребничкото отстъпление всички да си говорим на “ти", през следващото дребничко отстъпление - да няма значение с какво си облечен и да е съвсем ОК президентът или премиерът да се пъчат по анцузи и подпетени чехли.
По-сериозните вреди: публичното говорене стана махленско, нивото на общуване на хората в сферата на услугите падна под санитарния минимум, докато стигнем дотам - на една редова служителка зад гише изобщо да ѝ мине през ума да взима решения на собствено основание кого да пуска в метрото и кого не, да коментира външния вид на едно дете и изобщо да дръзне да си помисли, че има право да каже на клиент "като имаш пари за татуировки, можеш да си купиш билет за метрото”.
Когато глупавите хора кротко пребивават, живеят си и си правят там каквото си правят, говорят помежду си за вселената, уринотерапията и световната конспирация, насочена лично срещу тях, всичко си е ОК.
Но когато пробват да започнат да задават дневен ред, обществен тон, да опитват да слагат летва, която да се превръща в обща мярка, то тогава, уважаеми дами и господа, трябва да бъдат хващани за врата, да им се натика муцуната в собствения им отпадък и да бъдат удряни с вестник през муцуните.
И така всеки път, докато те се научат къде им е мястото, а останалите разберат, че летвата на цивилизацията няма да бъде сваляна.
А на приятелите ми, които считам за образовани и цивилизовани хора, бих искала да кажа, че ако продължим да позволяваме башибозукът да дава общия тон, а ние да сме възпитани, заслужили сме Костя Копейкин да е в парламента.
Затова: писмена жалба до СОС, пост във Фейсбук на страницата на Софийското метро и статия в Майко Мила. Така се реагира в цивилизованото общество.
Реагирайте винаги, иначе…
